петък, 4 ноември 2011 г.

Кръвта сякаш още плава във водите на Дунав край Вуковар


Река Дунав е голяма. Река Дунав е пълноводна. Река Дунав е дълга и е събрала край бреговете си огромното разнообразие на половин мултикултурна и мултинационална Европа – от пищните замъци и катедрали на Будапеща и Виена, до малки селца и градчета със собствен колорит като Долни Милановац, Дюрнщайн или… Вуковар.

Вуковар е общински център в Източна Хърватия и е най-голямото речно пристанище в страната, разположено при вливането на река Вука в Дунав. Вуковар е третият по-големина град в Славония след Осиек и Славонски брод, но в малка страна като Хърватия, разположена на площ от едва 56,5 хил. кв. км., това е доста условно дори за нашите стандарти – населението му е едва 30 126 души.  Името на  Вуковар произлиза от сливането на корените на думите вълк или вук и индоиранската дума вар, която означава крепост. Същият произход притежава и река Вука, която в буквален превод означава "вълча река". Семантичният превод на името Вуковар обаче - "вълча крепост" или иначе казано "непревземаема твърдина", изиграва лоша шега на местните жители преди 20 години, по време на печално известната операция "Олуя", когато на 18 ноември 1991 година югославските и сръбските военизирани части завземат кокетния град след 87-дневна обсада в самото начало на сръбско-хърватската война. 


Тогава в двора на болницата на Вуковар сръбските сили вземат за пленници 250 ранени хървати, преди да ги екзекутират във ферма в околностите, в деня на падането на града. Днес в гробището на Вуковар лежат 1 600 цивилни и военни, убити по време на обсадата. По време на тримесечната обсада на града близо 4 000 души са ранени от артилерийски снаряди на Югославската армия и сръбските бунтовници в Хърватия. Близо 22 000 души са прогонени от града след неговото падане. Вуковар и околностите бяха поставени под администрацията на ООН в края на войната, преди да бъдат повторно интегрирани към Хърватия през 1998 година. Днес – 20 години по-късно, градът на брега на река Дунав все още живее в сянката на войната, а кръвта сякаш все още плава по пълноводното и течение, наред с круизните кораби, рибарските лодки и яхтите на новобогаташите. Където и да мине човек по вуковарските улици, площади и брегове, неизменно ще се натъкне на многобройни възпоменателни знаци и паметници, а три четвърти от красивите вуковарски жени са все още облечени в черно – това са почернените майки, съпруги, дъщери и сестри на героите от битките през 1991 година. Другата характерна поствоенна особеност на града са десетките изтърбушени от куршуми и снаряди на къщи, обществени сгради, църкви и дворци /дори и старата водонапорна кула над града/, които обаче са окичени до една с цветя и разрухата е скрита от погледа… а може би и дълбоко в сърцата на местните жители. Вуковарци – като всички хървати, са славяни, католици, служат си с латиница, а много векове земите им са били в пределите на Унгария и Австро-Унгария. От 1994 година тук е приета паричната единица, наречена куна /и липа – еквивалент на нашата стотинка или на евро цента/. Такива са били парите и през 1941 – 1945 година, когато Хърватия е била самостоятелна държава. Ако днес слезете от кораба на брега на Вуковар, почти на 100% е сигурно, че вашите левове, евро или долари няма да вървят, освен може би при далавераджиите. Всеки – от кварталния бакалин, през продавача на сувенири край пристанището, служителката в хипермаркета, бабата на пазара или продавачката на цигари и бира, сякаш „са си плюли в устата” и винаги вадят готовата фраза „Одите в менителницу на ъгълу!” /Вървете в чендж бюрото на ъгъла/ още в момента, щом извадите банкнотите в евро, така че човек неволно се чуди дали търговците в града не са близки или далечни роднини на съответния чейнчаджия.  Тук обаче в това отношение е по-добре от Сърбия, Словакия или Унгария, където обикновено ви вземат с готовност евро-банкнотите и бързат да ви върнат рестото съответно в динари, крони или форинти. Извън всичко това Вуковар за непредубедения турист е симпатичен и подреден малък град, съчетал по нещо от швабската подреденост и славянската небрежност. Новоизградените след войната улици и сгради са чисти и добре поддържани, навсякъде има цветя – не само по паметниците и гробовете, но и край кошчетата за боклук, по шадраваните, по стълбовете на уличното осветление , по первазите на прозорците и по протежение на мостовете и мантинелите. В позадрямалия в последните седмици заради ниските нива на реките Вука и Дунав яхт клуб кротко дремят под есенното слънце десетки лодки, яхти и моторници. Хората са препълнили кафенетата в центъра или търчат по обичайните си ежедневни задължения. Не липсват и туристи, но внимавайте с въпросите. Запитате ли за ориентир някой местен къде да откриете историческия център на града, интересни старини или музеи, неизменно ще ви посрещнат с вдигнати вежди: „Историческият център?! Старини, църкви, дворци и музеи?! Войната отнесе всичко, приятелю…”. Иначе Вуковар може да се похвали с красоти и история. Около него са открити няколко селища от доисторическо време и от Средновековието, известни като „Вучедолска култура”. Близо до центъра на града е открит илирийски некропол, както и останки от римския кастел Улкейликус. През ХІІ и ХІІ в., както е и днес, Вуковар е бил търговски център, седалище на жупан (управител а жупа – териториална административна единица от съседни общини). Споменава се за пръв път през 1231 г. като Каструм Валков. Славянското му име е било Вуково (от р. Вука – Вълково), а унгарското – Вуковар (Вар от Варош – или в превод Вуковар е „Вълчи град). През 1408 г. при Вучедол бил изграден Каструм Вучедол. Унгарците са владели града до нашествието на турците през 1526 г. Описание на крепоста през 1608 г. е направил пътешественикът Прантщетер. След нейното разрушаване израстнал сегашния Вуковар, споменат за пръв път през 1567 г. от пътешественика Пагафета. В пределите на Австрия се развива като търговски, а по-късно и като фабричен град с конопопреработвателна  и мелничарска промишленост. Днес река Вука все така, както и в последните няколко столетия, все още дели града на две части – стара и нова. В старата част е сградата на някогашния  графски дворец Елтц, построен в 1750 г. Допреди 20 години в  него се помещавал Градският музей с няколко богати раздела – археология, етнография, работническо движение, картинна галерия. Музеят сега е преместен, а дворецът – както и десетки и стотици други сгради и обекти в града, се реставрира по европрограма, по простата причина, че по време на обсадата на Вуковар през 1991 година, кулите му, както и тези на многото църкви в града, са били отлична цел за югославските снайперисти и артилеристи. Иначе Вуковар е изключително важен за икономиката на Хърватия не само като пристанищен, но и като железопътен възел.Освен завода за обувки и автогуми „Борово”, на 6 км. се намират заводите на вуковарската текстилна индустрия „Вукотекстил”, както и селскостопанският комбинат „Вуковар”. Там се изработват килими, трикотаж, прежди, хранителни продукти. Освен всичко друго, е предвидено и прокопаването на канал между Вуковар и Жупаня – от Дунав до Сава, дълъг 60 км., който ще съкрати с 450 км. пътя към Адриатическо море и надеждите на местния бизнес са силно свързани с него. В околностите на града има много лозя, а вината и високоалкохолните напитки на Вуковар са известни из цяла Европа. Извесни са вината траминац, силванац, както и вуковарските дини и пъпеши. Риболовът също формира голяма част от местния бизнес, така че на всяка втора крачка ще видите надписа „Рибарница” или по нашенски магазин за риба. Изобщо, съветът към българите, стъпващи за пръв път във Вуковар, е да не се опитват да комуникират на английски, немски, френски или руски. Опитайте с българския. Двата езика са така близки, че не ви трябва преводач и ще се разберете с местните много по-бързо и ефикасно. Думи като „Рибарница”, „Месарница”, „Цветарница”, „пазар”, „център”, „мост”, „река” или „пристанище” просто не се нуждаят от превод, когато става дума за разговор между братя-славяни. Възползвайте се от тази лингвистична близост и се ориентирайте навреме, защото във Вуковар – освен пристанището, пазара, деловата част и останките от старини, има още какво да се види. Местността „Вучедол”, на 4 км. от града, е любимо място за почивка на вуковарци. В тази зона за краткотраен отдих са включени пясъчни плажове, ресторанти („Лъв” и „Шаран” – също без превод), мотели, бунгала, археологически обекти, спортни терени за игра с топка – футбол, волейбол, баскетбол. Близо до Вуковар един бял блок отбелязва общата гробница на падналите 1027 войници от Първата българска армия на Сремския фронт, през декември 1944 г., в боевете срещу Германия на хърватска земя. Това гробище се счита за най-голямото военно българско гробище в чужбина и е задължително за всеки истински български патриот, стъпил поне веднъж на вуковарска земя. Борово и Вуковар са почти слети в едно селище. При Вуковар Дунав често излиза от бреговете си и причинява наводнения. По-големи наводнения тук е имало през 1769, 1827, 1853, 1876, 1907, 1920 и особено голямо през 1926 година и на много места по течението на реката може да видите упоменателни знаци, показващи нивото на водата по едно или друго време. На мястото на село Даля пък е бил римският кастел Тото Бургиум. При днешното село Котин е имало също крепост на име Каструм Зата, спомената за пръв път през 1416 година от хроникьорите. Освен старини, в 30-хиляден Вуковар ще намерите и всички блага на цивилизацията – кокетни бистра и барове, лъскави хотели /един от тях резонно се казва като русенския – „Дунав”/, уютни ресторанти, магазини и търговски центрове, пазар досущ като русенския, където може да си купите от тамошните „баби” домашни яйца, сланина, сладка, мед, ракийка… На 18 ноември във Вуковар предстоят възпоменателните тържества по повод 20-годишнината от падането на града. Тогава там ще се изсипят политици, скърбящи, журналисти. Отново ще има речи, венци или наздравици. После… после животът в най-голямото дунавско пристанище на Хърватия ще си продължи с обичайните темпове – улисан в битийността на ежедневието, наследил поуките и привилегиите на миналото, урбанистично модерен под сянката на война, на Смъртта и на черните дрехи на вдовиците…

Камен Петров

Старе Месте в Братислава е като при Хашек, ама не съвсем…

Тръгнеш ли нагоре по течението на голямата река Дунав от Русе към изворите и, подминеш ли Румъния, Сърбия, Хървтаска, Унгария – в един момент се оказваш в страната с едно най-често бърканите имена /и то не само от пословично неосведомените в областта на географията американци/ - Словакия. Поради ред геополитически причини, тази красива, неголяма по площ и население страна, образувана след разпада на бившата Чехословакия, все още често е бъркана със Словения или недай си боже със Славония. А причина за това няма, освен може би близката морфология на имената.
Столицата Братислава е една истинска малка перла на брега на река Дунав. Евтина дори за нашите стандарти /особено на фона на предходна Будапеща и на следващата по течението Виена/, фактически без престъпност и с малък, красив, добре запазен стар град, Братислава напълно те поглъща в ежедневието си, което – поне на пръв поглед, не е така натрапчиво доминирано от тълпите туристи като самите нас. Може би и това е причината българите да не изпитват остра нужда тук да се напъват да се разберат с местните на лошия си руски, английски, немски или френски. Опитайте на български! Почти със сигурност ще ви разберат. Преди да слезеш от кораба на брега, нормално е да запиташ с угрижен вид екипажа кое къде е, как да си набавиш карта, колко струват такситата, глобяват ли те ако пушиш на публично място. Всичко това се оказва излишно. МОЛ-ът е надясно от моста, под който е акостирал кораба, старините – наляво. Оказва се, че и тук, точно като в „Добрия войник Швейк” на Ярослав Хашек, на старата градска част и викат чисто и просто… Старе Месте – точно като в доскоро братска Прага. Освен това се пуши практически навсякъде, а карта и пари за такси просто не са нужни, защото градът е така малък и подреден, че има време за всичко, дори в излишък. Дори за няколко халби добре изстудена местна бира /които решавате да изпиете в неземната братиславско-рокаджийски-барокова-готическо-историческа атмосфера на кръчма на име „БарРок”, където персоналът и тоалетните са изцяло издържани в черно и 5 пъти в седмицата има музика на живо/. Бирата разбира се може да си я пиете по барчетата, кръчмичките и кафенетата по малките, тесни и живописни улички на стария град, където си пожелаете – дали в бар „Хемингуей”, дали в „Куба Либре” и на още 100 приятни местенце наоколо… тук най-доброто местно пиво е „Злати Бажант”. И за сравнение, ако в съседна Будапеща или Виена платите за две големи бири под тентата на кафене на тротоара 10-12 евро, тук това ви струва едва 3-4 евро. Дето се вика, хубав град, хубави хора!
Иначе пешеходната част на Стария град има /поне/ два площада — на единия се намира Операта, а другият — който е по-малък, е същинският центъра на град и там е старото кметство. „Портата на Михаил” е строена през 1300 година и е единствената останала от средновековието порта от укрепленията на Стария град, днес приютява изложба от оръжия от бурното минало на Братислава. На върхът на кулата на портата са поставени статуите на Св. Михаил и на дракон, като самата кула е построена в 1529 – 1534 година. В Старо Месте има още много какво да се види. Там е Замъкът Братислава (Bratislavský hrad) разположен  на изолиран скалист хълм, точно над река Дунав, откъдето се открива невероятна гледка към града, към Австрия и към Унгария.  Словашкият национален театър или Операта е най–старият словашки професионален театър, който днес се използва за – опера, балет и драма. Бароковата църква „Троица”, Катедралата „Св.Мартин”, Църквата на „Ордена на Св.Клара”, Църквата на „Ордена на Капуцините”, Старата сграда на кметството (едно от най–старите каменни здания в Братислава и най–старото кметство в Словакия, изградена през XV век в готически стил), Зоологическата градина на хълма Малки Карпати на 96 хектара площ с над 1000 екземпляра, 104-те хотела в града – това са все здания, места и истории, които създават атмосферата на този удивителен половин милионен град на брега на Дунав. Атмосферата там обаче не е само в това. Тя се крие и в многобройните местни кръчмички, в стотиците малки магазинчета за какво ли не /от храна и напитки, до сувенири/, в тесните улици на Стария град, в разноцветните фасади на сградите, в старинните яркочервени трамваи и автобуси, в нацвъканите артистично навсякъде в града цветя, градинки и фонтани, в многобройните закачливи бронзови статуи  и най-вече в хората тук – мили, отзивчиви, топли хора със славянски души, говорещи свободно на словашки, унгарски и немски, винаги готови да те снимат с любимата пред някой паметник, да те упътят и дори да те почерпят едно питие, като преди това разбира се ти препоръчат „най-добрата”… Братислава в общи линии дава представа за един спокоен, лежерен , добре уреден град, в който малките разстояния, местното гостоприемство и космополитизмът вървят ръка за ръка. Никой тук не бърза. Няма градска суматоха, час пик или тълпи по улиците. Дотолкова, доколкото – ако в един момент девойка на ъгъла ви продава кукли с национални носии или тукашни напитки и сладко, на следващия ще видите разположени една срещу друга футболни кръчми /с облечени във футболни екипи сервитьорки и огромни плазмени телевизори на тротоара/, а по-нататък поопърпан африканец, натоварен с кукли, тотеми и маски ще се опита да ви пробута стоката, за да се „прибера у нас Кения”. Освен африканска обаче, по улиците на Братислава лесно ще намерите и „българската среда”. Случайни минувачи, паметни плочи, спомени, ще ви припомнят, че тук има добър университет, в който се образоват много наши студенти, че тук е родена съпругата на княз Александър Батемберг – Йохана Лойзингер, живял е поетът Стефан Гечев, починал е футболистът Божин Ласков. Освен това Братислава е побратимен с Бургас и София…
Почти истинска машина на времето и пространството, нали?!
За това ни напомня и на връщане към кораба Новият мост, свързващ двете части на града над река Дунав. На върха на моста има ресторант “НЛО”, наречен къде на шега, къде на истина от местни и от туристи така, защото формата му е точно като на летяща чиния. От него се разкрива разкошна панорама към Братислава и околностите, почти като тази, която се открива пред погледа на туриста от древните зъбери на исполинския Братиславски храд, кацнал величествено на хълма отсреща. Минало и бъдеще си дават място в сърцето на Братислава и никой, който веднъж е минал по мостовете му, извървял е криволичещите улички на Старо Месте или е пил хладна словашка бира под сянката на някоя от църквите му, не може да остане безразличен към чара му. И да не поиска да се върне отново един ден там…





Камен Петров

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

CV: 1968-ма и други години

На Светлето с любов

“- Коя си ти
    и откъде излезна?
    Още го нямаше подлеза там...
- Имаше го,
     но в другата София,
     която да стане, тя не успя...”
                                         Ревю, “1968”

Живот.
Ще кандидатствам за тази работа, казвам си. Животът. И без това във всичко друго се провалям, а и няма по-интересни оферти в сайтовете. Все пак какво съм аз – сега, 38 години по-късно? Неуспял писател, неуспял журналист, неуспял алкохолик, неуспял баща, неуспял любовник, неуспял...
Ще трябва да се пише автобиография, казвам си. Пардон – всъщност CV.
Майната му!
Явно ще трябва нещо по-така.
Не върви да започна с архаичното: “Произхождам от бедно, но прогресивно работническо семейство... Мама и тате са верни членове на БКП... Дядо е активен борец... Леля е ударничка в млекозавода... Аз и брат ми сме послушни чавдарчета (пионерчета, комсомолчета)...”.
Майната му пак!
Семейството ми не е нито особено бедно, нито съвсем работническо, нито дори прогресивно – те са кръчмари. Тате мразеше червените и в червата, а мама по принуда стана член на Партията през 1987-ма, 2 години преди Промените, само за да мога да вляза в Софийския университет. Дядо (мир на праха му) не беше никакъв активен борец, а по-скоро кулак... поне по тогавашните стандарти. Леля не е краварка, а бивш републикански шампион по лека атлетика. Аз и брат ми – Слава Богу! – отдавна не сме чавдарчета (пионерчета, комсомолчета).
А и на кого всъщност му пука?!
Днес никой не се интересува от тези неща. Интересуват се от бизнеса ти, от колата ти, от яхтата ти, от мезонета ти, от последния ти модел GSM. Интересуват се от новите цици на Алисия, от размера на пениса на Азис и от рейтинга на “Биг Брадър”. От цирковете в националния отбор по футбол, от левия анфас на бате Бойко и от новия акциз на ракията.
Майната му за трети път (а книгата едва сега започва)!
Четейки тази биография (пардон - CV), някой може да сбърка и да попита: “Абе защо, мамка му, пък точно 1968-ма?!”.
А защо пък не, бих казал аз.
Това е интересна година.
Други я наричат “празна година”.
Изобретили били противозачатъчните хапчета тогава.
Ако ви се струва, че 1968-ма е скапана година, пуснете си супертърсачката Google в интернет и ще ви излязат точно 8 220 000 съвпадения, казва писателят и търсач на артефакти Георги Господинов.
Оказа се прав!
Ето и малко факти, които може би потвърждават защо това е така:
(Ревю написаха великолепна песен за тази година. Тя така и се казва. “1968”. Хитро, а? От своя страна писачът Георги Господинов се стреми да направи цяла кариера от нея – от годината, не от песента. През 1968-ма се случи войната във Виетнам, нападнаха Биафра, изкласи борбата за граждански права, убиха Кенеди и Мартин Лутър Кинг, тръгна движенията за правата на жените. 1968 година е една твърде бурна в социално и политическо отношение година в световен мащаб. През тази година първият космонавт Юрий Гагарин загива при самолетна катастрофа. Идва Пражката пролет. Започват вълненията в Париж.  У нас е изгорена книгата "Люти чушки" на Радой Ралин и Борис Димовски. Сформират се Led Zeppelin. Умира Джон Стайнбек. Анди Уорхол празнува 40-годишен юбилей. Джон Ленън започва самостоятелна музикална кариера. Джими Хендрикс, Дженис Джоплин и повечето от членовете на The Who все още са живи и продължават да свирят. В България е въведена Календарната реформа и преминаването към Грегорианския календар...)
Искате ли още?
Обаче – както стана дума и по-горе – на кой всъщност му пука?!
Майната му!
Аз не съм роден през 1968-ма.
Роден съм на 6 април 1969 година.
В европейския град Русе.
В семейството на бедно, но прогресивно кръчмарско семейство.
Останалото е история...

ПЪРВИ СПОМЕНИ

Реминисценция №1
Искате ли малко от клишето, наречено “първи спомени”? Ето ви едно парче:

Плаж. Слънце. Полуголи скандинавки по монокини. Осезаема воня на пържена цаца и кебапчета. Звуци от пляскане на карти и тракане на табла изпод чадърите. Морето е синьо, бирата – пенлива, соцживотът – евтин. Леят се мента и лимонада. Бирата е един вид – светла, производство на местния завод. Вик: “Той ще ме цака мен с топла бира!”. Вашият герой се мандахерца по долни гащи и бяла ризка из плажа. Той е на годинка. За пръв път е летял със самолет през живота си. Русе-Варна. 30 минути полет. 8 лева билетчето. На АН-26. Голям е колкото междуградски автобус “Чавдар”, ама само как бръмчи и друса!
Героят (аз) е горд притежател на чифт лъчисти сини очи и дълга светлоруса коса (днес очите са потъмнели, потънали в торбички отпусната кожа, белязани със спуканите кървавочервени капиляри на безбройните безсънни нощи на безразсъдно пиянство, а косата отдавна е оредяла). Често го мислят за момиче (днес – просто за педераст). За да опровергае околните, гордият и леко подпийнал с мента татко от време на време се провиква “Я си покажи документа на този чичко, бе, мойто момче!”. И момчето (аз) гордо си смъква със замах гащичките и... си показва “документа”.
(Сега се сещам с леко огорчение, че татко отдавна вече не прави така, а и аз все по-рядко и рядко си показвам на някого (някоя) “документа”).
Толкоз!

(В същото това време – без АЗ да знам! – коварните империалисти обаче си плетели мрежата... в буквалния и преносен смисъл на думата. На 2 септември 1969 година в лабораторията на Лен Клайнрок в University of California, Los Angeles (UCLA) екип от дипломанти, сред които Винтън Серв и Джонатан Постел, провели успешен експеримент, в резултат на който се ражда първата компютърна мрежа в историята на човечеството.
Днес – 38 години по-късно, компютрите и интернет вече не правят впечатление никому. Висим си целодневно в бившата империалистическа мрежа при добър трафик и сваляме програми, вируси, филми, порно, музика, снимки и мадами, колкото ни душа иска... или поне колкото НСБОП позволи.
През същото тази моя рожденна 1969-та Джон Ленън сбъркал фатално, като узаконил в Гибралтар връзката си с една шизофренична художничка на име Йоко Оно и по този начин, волно или неволно, сложил края на легендата Beatles).

Реминисценция №2
Друг плаж, друг град, друг тип водоем. Русе на брега на Дунава. Следващото лято. Щастливи и леко запъхтяни след мъчителния преход с претъпкания и раздрънкан градски автобус от центъра, мама и тате гордо се мъкнат по прашния път към единствения плаж по реката наоколо. Мъкнат и сак, претъпкан с хавлии, бански, плавници, очила за гмуркане, сандвичи, термоси, табла, книга за четене, нещо за мазане от “Арома”, днешния брой на “Работническо дело”, транзистор ВЕФ, портмоне с безграничните откъм покупателни възможности 4 лева и 85 стотинки. В сака се е намърдал и вашият герой (аз) и доволно хванат за двете дръжки, се “вози”, след като – както обикновено – е обрал овациите по улиците и в автобуса. Отива на плаж!
Плажът наистина е гаден, повърхността му в голямата си част се състои от буци засъхнала тиня, няма барчета и атракциони, а във водата плуват пиявици и фекалиите на цяла Европа, но какво от това?! Август е, денят е страхотен, а героят (аз) е само на 2 годинки.
Хей, живот, здравей, здравееей!

(Животът отвън наистина си живеел, в смисъл че се случвали разни работи, за повечето от които сме научили едва след години.
През 1970 година например излезли два емблематични филма – нашенската ученическа сага “Таралежите се раждат без бодли” на режисьора Димитър Петров и един от хитовете на култовия Робърт Олтмън “Военно-полева болница”. През тази година Ford подло изважда на пазара модела си LTD. Открита е ТЕЦ “Пловдив – север”. На борда на “Аполо 13” избухва пожар.
През 1971 година Тери Пратчет публикува първия си роман “Килимените хора”, Луи Дьо Финес снима “Кацнал на едно дърво”, а нашенското кинопроизводство контраатакува с “Тримата от запаса”. Максим става патриарх на Българската православна църква).

Реминисценция №3
Някъде там – през далечната 1972 година се родил брат ми. Всъщност не просто “някъде там”, а точно на сакралната дата за всеки роден педал – от Азис до Евгени Минчев - 2-ри февруари. Представяте ли си?!
Не казвам, че малкото ми братче е-е бил-или ще стане педал. Поне аз не знам нещо такова. Нормален си е и заслугата за това не е моя.
Всеки ще ви каже, че съм бил грижовен по-голям брат.
Грижил съм се за него, обучавал съм го, помагал съм му да се справи с това копеле – Живота.
Например?
Мама ми е разказвала как съм и помагал да го храни, докато той още е бил в крехката младенческа възраст от няколко месеца, а аз самият – на около 3 години и половина. Един ден мама отива на пазар. “Да се грижиш за братчето си. Ей сега се връщам”, казва тя. Аз естествено кимам. После придърпвам стол до кухненската мивка, вземам шишето от там – така, както съм виждал, че прави мама – и го тикам в устата на малкия лигльо...
МАМА: Господи, представяте ли си?! Отивам до магазина и ги оставям за 2 минути сами. Като се връщам, какво да видя? Той (аз) се качил на един стол до кошчето, наврял бутилката с “Веро” в устата на бебето и го налива с препарата за миене, а малкият се е разпенил целия и вече е почти посинял... О, Господи!
Предал съм му и някои от моите специални хватки на изпечен фокусник, които между другото са ми донесли не един и два шамара на улицата или на гости на някой приятел на моите години. Показах му номера с гълтането на монетата от 50 стотинки, а беше едва на 8 месеца. Показах му как да глътне ключа за навиване на пожарната кола. Показах му и какво става ако си навреш в носа, гърлото и ушите неразпукани пуканки, които после набъбват от жизнените ти сокове и ти запушват всичко. Какво съм виновен аз, че след всеки фокус нашите решаваха да викат доктор...
МАМА: Идиот! Кретен! Копеле такова! О, Господи!
Исках да му помогна да се издигне в очите на другите. Собственоръчно го заведох до външната (тогава) тоалетна на къщата на баба и дядо в Русе и му показах колко високо може да пикае човек на стената отвън. Когато ни хванаха, го посочих: “Той беше!”, но не хвана дикиш, защото мама измери височината на “постижението” и стана ясно кой точно е “рекордьора”. Тогава за пръв път ядох бой с чисто новата си ракета за игра на федербал, от което съдя, че ще да е било някъде около рожденния ми ден...
МАМА: О, Господи! О, Господи! О, Господи!
С или без Господ, винаги съм се стремил да се грижа за него. Не го издадох, когато го накарах да надупчи с пирон гумите на онзи “Мерцедес”, с който началника на нашите беше дошъл да пирува в заведението край Тутракан, където живеехме тогава. Не му се присмях, когато – играейки на Вилхелм Тел – по погрешка му забих джобното ножче в челото между очите, вместо в проклетата ябълка. Подадох му парче сочна диня да се успокои, когато го принудих да изяде онези ултралюти чушки, дето сега килограмът им върви около 25 лева. Не му се скарах, че ме послуша да се качи на покрива (а после и на комина) на механа “Колибите” в Кубрат, където изкарахме голяма част от детството си. Казах му, че ще му излязат бръчки като на прабаба Цана, ако яде ония сбръчкани орехови ядки, само за да има повече за мен. По същия начин години по-късно – при първия в живота му полет със самолет (аз съм се развил по-бързо – летях, когато бях само на годинка!), го излъгах, че ако не си стиска зъбите, ще му изпопадат всичките пломби от високото атмосферно налягане и той стоически летя 50 минути от Русе до София със стиснати зъби. На всичкото отгоре, прякорът който носи, е пак от мен. Човекът се казва Свилен, но аз от малък бях решил, че ще го наричам просто Сик. Един вид артистичен псевдоним. Чак по-късно стана ясно, че тази дума в турския език означава просто... пенис. Окей, прекръстих го веднага на Цвик. Сега и аз и той знаем, че “цвик” означава сурватка, но е вече късно. Всички го наричат така. Дори мама...
МАМА: О, Господи! Ще умра! Кой ме наказа с тези деца?!

(През 1972 година – рожденната година на брат ми - по кината тръгва “Козият рог” на Методи Андонов.  За пръв път в света се ползва електронна поща, т.нар. e-mail. Майкъл Джексън започва самостоятелна кариера, след като професионално бие шута на лузърите от “Джексън файф” – до “Трилър” остават 10 години, до първите педофилски скандали – 20, до окончателния крах – 30.
През 1973 година е публикуван романа “Закуска за шампиони” на покойния вече Курт Вонегът. Излиза родната филмова класика “Преброяване на дивите зайци” на Едуард Захариев. Разпалва се войната между Израел и Палестина. Роден е... наркобаронът Антон Милтенов – Клюна, ха-ха-ха...
През 1974 година любимецът ми Стивън Кинг дебютира с романа си “Кери”)

Реминисценция №4
Обичах грозде.
Може би обичам грозде.
Бих обичал грозде.
Вече не обичам грозде.
Гроздето е хубав плод. Много го обичах като малък. Стана така, че един ден се получи чудо – намерих си съвсем САМ, една ЦЯЛА лоза, насред големия ГРАД, и то през месец АПРИЛ. Чудо ви казвам!
(Имайте предвид, че по онова време – началото на 70-те, в България плодове и зеленчуци просто НЯМАШЕ. Не знам за къде ги изнасяха копелетата, при положение, че сме аграрна страна, но нямаше. Грозде се ядеше евентуално есента и то ако имаш дядо и баба на село. През останалата част от годината чакаш я череша да узрее, я някой да си остави без надзор бостана. За банани се редяха километрични опашки, а и се продаваха с лимит, а портокали и мандарини пускаха в “скъпия” магазин в Русе (сега там има някакъв гаден снек-бар) само навръх Нова Година. За ананаси, авокадо или манго да не говорим. Когато в началото на 90-те в магазина на баща ми донесоха първите киви, хората се спираха и питаха: “Абе кви са тия скъпите картофи, бе Пешо?”)
Та за гроздето през април. През 70-те.
Натъпках се като прасе.
Когато мама се върна от работа (магазина, фризьора, де да знам), аз рекох: “Мамо, хапнах грозде! Много вкусно, мммм...”.
Мама се втрещи:
-         Грозде?!
-         Грозде.
-         Тук?
-         Да.
-         През април?
-         Мхм.
-         Къде е това грозде?!
И аз и показах.
Беше пораснало по оградата на съседската къща. Дребно, лъскаво, тъмносиньо. Вкусотия, ви казвам!
Беше френско грозде (Ribes Nigrum).
“Виж какво, момченце!”, рече мама, като се посъвзе.
Това е отровно грозде. Можеш да умреш. В адски мъки при това. Трябва да изпиеш един литър прясно мляко с каймака, за да оттървеш кожата...”
И аз го изпих!
Уплаших се.
А преди това и не близвах мляко.
Беше ми гадно.
Миришеше на овца.
Имаше КАЙМАК, за Бога!
Вероятно като бебе дори не съм сукал, не знам, срам ме е да питам.
Ама тогава го изпих.
Мамка му и грозде!
От него ден обаче нещо ми стана. Евентуалната ми бъдеща съпруга трябва да знае, че консумирам само мляко без каймак, пиле без кожа, свинско без тлъсто, дроб сърма без дроб, яйце без белтък, кървавица без кръв, шкембе чорба без шкембе, водка без лед, баница без късмети, секс без презерватив...
Това е положението.

(1975 година. Първи изкуствени спътници на Марс. Първо кацане и първа снимка от повърхността. Местят милиционерското училище в Пазарджик.
1976 година. Излиза филмът “Шофьор на такси” с Робърт де Ниро. България отвръща на удара – “Щурец в ухото” с Павел Попандов.
1977 година. Романите “Гняв” и “Сияние” на Стивън Кинг добавят някой и друг милион в сметките му. Излиза филмът “Исус от Назарет”. Култовите Motorhead издават първия си албум.
1978 година. Писателят Георги Марков е убит от Българските тайни служби насред Лондон. Умира и барабанистът на The Who – Кийт Мун. Намерена е мъртва приятелката на басиста на Sex Pistols – Нанси. Самият Сид Вишъс си отива година по-късно – от свръхдоза.
1979 година. На екраните излиза мюзикълът “Коса”. В Космоса излита първият български космонавт Георги Иванов. Бащата на актьора Уди Харелсън е обвинен в убийство пред съда.
Май навлизаме в 80-те, мхм...)

История...
Ясно е, че съм проспал 60-те, сврян уютно някъде между двата джоба на панталона на баща си.
70-те обаче за мен също са тъмна Индия. Може би затова не ги долюбвам и до днес – нито гадната им мода, нито гадната им музика, нито гадните им прически, мустаци и бакембарди, нито гадните международни отношения (войни, войни, войни), нито нищо. Знам, че тогава са свирили Deep Purple, Black Sabbath и Queen. Знам, че са писали Курт Вонегът, Норман Мейлър и Чарлс Буковски. Че Тарковски, Вендерс и Уди Алън са снимали великолепни филми. Че хората по света са пиели кока-кола, ядяли са шоколад “Тоблерон” и са имали цифрови телефони. Че е имало “Междузвездни войни”, “Дисниленд” и джаз клубове. Че по някое време е родена Памела Андерсън...
Знам го!
Да ама го научих наскоро.
След Промените, ха-ха.
Не, че аз съм невинен.
Виновен съм.
Вярно е – смирено признавам – че и аз като всички изпращах по чавдарска и пионерска линия колетчета на бедните виетнамски деца и си пишех с “непознати другарчета” от соц лагера (те – на руски, полски, чешки, унгарски и немски, аз – гордо и неизменно само на български, ама пък само какви марки, лепенки и опаковки от бонбони ми пращаха!). Вярно е и, че заедно с целия 4-ти Б клас зарових в училищния двор бутилка със скромното признание, че като порастна, мечтая да стана писател. Вярно, че се чудех защо телевизорът ни е малък и черно-бял (“Опера”), а после огромен като кучешка колиба и цветен (“Рубин”). Вярно – в сряда (тогава и само тогава) ядях риба – замразена скумрия, а в петък гледах изключително руска телевизия – програма “Время”. Вярно, дънки ми купиха чак в 6-ти клас, маратонки – в 8-ми, а ръчен електронен часовник, марка “китайски боклук” – в 11-ти. Някои и това нямаха. Вярно, че и досега, като ми замирише на портокали, си мисля за Нова Година (отскоро - Коледа). Вярно, че махахме с ръце на бързия влак Русе-София, а румънските пътници ни хвърляха от купетата дъвки и шоколадчета.
Вярно...
Всичко това е вярно.
Както и още много неща.
Нека сега се върнем обаче малко назад.

ПРОБЛЯСЪЦИ

Всъщност – въпреки изписаното дотук - първият ми съзнателен проблясък е този на киноекрана.
“Капитан Клос”. Филмите за “Винету” (О, бате Гойко (Митич)! О, Ге Де Ер – ска киностудия “ДЕФА”! О, Карл Май!). Уестърни, уестърни, уестърни. “17 мига от пролетта” (О, Щирлиц! О, КГБ!). МНОГО българско и МНОГО руско кино.
Щастие!
Трябва да съм бил на 4-5 годинки тогава.
Зима.
Дядо Коста по него време беше параджия в това кино. Не му знам името, знам го къде се намира(ше). Беше в началото на градския парк до Окръжна болница в Русе. Сега е бинго зала. Тогава обаче беше топло и уютно (нали дядо мяташе долу въглища в пеща) и аз стоях с часове и гледах по няколко прожекции на вечер, докато му свършеше смяната. После ме хващаше под ръка и двамата се отправяхме към къщи по скърцащия сняг под студените крайдунавски звезди, а от устата ни излизаше пара и беше толкова весело. Тогава мама и тате работеха в поредното заведение някъде в Североизточна България, а баба Мара гледаше малкия ми брат. Нямаше кой да ми пречи. Дядо мяташе въглища, аз ГЛЕДАХ кино. Това е. 
КИНО. Това за мен дълги години беше вълшебна думичка. Тогава нямахме телевизор, нито стереоуредба или даже радио. Всъщност на стената в кухнята на баба имаше нещо, наречено “радиоточка”, което ловеше единствено програма “Хоризонт” и програма “Христо Ботев” на националното радио и беше скучно, скучно, скучно. Виж КИНО-то беше друга работа! Докато не открих КНИГИ-те няколко години по-късно. Сега вече трудно ги откривам – дори и на етажерката – тъй като поради ранното си пристрастяване към тях, вече имам по 2,5 диоптра късогледство и на двете си очи. Тогава обаче четях денонощно – с нощна лампа или не, на масата, в леглото, под завивката, на поляната, в ресторанта, в тоалетната... Навсякъде. “Четиримата мускетари”, “Конникът без глава”, “Граф Монте Кристо”, “Синовете на Великата Мечка”,  “Чичо Томовата колиба”...
Блаженство!

И после пак беше зима. Година по-късно.
Друг град.
Малък град.
Видя ми се скапан след Русе.
(Тогава не знаех, че имало и по-големи)
Кубрат. Разградска област. Население – има-няма 10 000 души, барабар с околните паланки, по-късно наречени “квартали” (един от тях се казваше Ж.К. “Кос”, което местните с пренебрежение тълкуваха като абревиатура на “късно осъзнали се селяни”)
Вечер е.
Вали сняг.
Аз и дядо Коста, хванати ръка за ръка, прекосяваме притихналото градче от автогарата до градския парк със стадиона. Там – казаха – бил ресторантът, където живеели и работели мама и тате. “Колибите”.
Студено е.
И тихо.
Почти няма кой да ни упъти.
Чак в края на града откриваме светещ прозорец. Будката на пазача на местния мебелен завод. Дядо пита за пътя. Пазачът обяснява. После черпи – самотно му е. За мен – чаша чай, за дядо – греяна ракия с цигара. “Арда” без филтър.
След което влизаме двамата в гората. Пардон – парка.
Тъмно и занемарено.
Няма жива душа.
В далечината сред храсталаците обаче се вижда светлина.
Пуши комин.
Скоро чуваме музика.
Дядо се мръщи – не обича кръчми.
Аз обаче решавам, че обичам.
Там трябва да е топло.
Топло е.
И светло.
И мирише на цигари.
Когато отваряме вратата, хората пред камината се размърдват и обръщат към нас лицата си, бледосинкави в облаците от цигарен дим.
Ето я мама!
И татко!
И един едър, страшен мъж с белег, който ме посочва с пръст и избоботва:
“Това трябва да е малкият Камен!”.
Е, аз бях.
И бях на 5 години.
Така започна дългият ми път по кръчмите.
Първо живеех в тях като син на кръчмарите.
После се превърнах просто в клиент.

(В интерес на истината следващите няколко години от краткия ми, но съдържателен живот, са ми малко мътни. Първо – бил съм доста малък. Второ – с родителите ми сме обикаляли доста. Трето – както вече казах, мразя инстинктивно 70-те години. Особено в България. Най вече в Кубрат, Разградски окръг.
Знам само едно – постоянно пътувахме и се местехме. От едно заведение в друго. От един град в друг град. От едно училище в друго училище. От едни приятели при други приятели. Може би просто професията на родителите ми (както и вездесъщият “Наркооп”) са ни водили към това. Може би сме наследници на онези непримирими номади – прабългарите – които едва преливането на чиста славянска кръв е довела до по-уседнал земеделски или занаятчийски живот. Може би такива са били времената. Едно е ясно – за тези години не можах да задържа ни приятел, ни гадже, ни куче. Постоянно се местехме от едно място на друго. Добре поне, че тази забравена от Бога страна е така малка!
Ако трябва да ви нарисувам една опростена географска графика на маршрута ни през всичките тези мои чергарски 38 години, тя ще изглежда така:

Русе – Кубрат – Русе – Тръстеник – Русе – Тутракан – Кубрат – София – Кубрат – Разград – Кубрат – Варна,
                                                Варна,
                                                            Варна,
                                                                        Варна...

Само дето един Господ знае докога...)  

ВИЦ

Едно е сигурно. Където и да се намирах, никъде не си бях у дома. Някой беше казал, че домът е там, където е сърцето си. Един голям варненец на име хаджи Ламбрин Сотиров твърди, че домът е центърът на вселената. Според режисьора Вим Вендерс домът е там, където получаваш сметките си.
Никой не е прав.
И всички са прави.
Аз лично не можах да се почувствам у дома никъде.
Знаете ли къде е вицът?
Виц (в София): “Кво ми говориш на меко, бе?”
Виц (в Русе)”: “Кво ми говориш на твърдо, бе?”
Виц (в Кубрат): “Кво ми се правиш на софиянец (варненец, русенец)?”
Виц (в Тръстеник): “Кво ми се правиш на голямата работа, като си живял в град?
Виц (във Варна): “Еба си селянина прост!”
Е, толкова за космополитното у мен.

(От цялата тази дивотия помня само фрагменти. Некъв The Best мисля. Сигурно съм си изкарал чудесно в Кубрат. Сигурно съм имал познати и/или гаджета в детската градина. Сигурно съм плакал, когато сме се преместили за пръв път. Сигурно съм БИЛ в първи клас и ми е било КЕФ в онова забито на 22-рия километър на пътя Русе-София селце Тръстеник.
Сигурно...
Майка ми твърди, че когато за пръв път съм прочел “Овчарчето Калитко”, съм искал да ям единствено сух хляб с лук, а съм бил едва 2-ри клас. Друг любим бестселър по онова време ми е бил “Митко Палаузов”.
Вероятно е било така.
Вероятно...
Нека все пак да се опитам да си спомня.
Първи дубъл!)

ФРАГМЕНТИ

Село Тръстеник.Област Русенска. Население – 412 души. Поминък – животновъдство и земеделие. Видни местни личности – даскалът, попът и кметът. Местен спорт – надпиване, надпикаване, надпсуване, надпреварване с магарешки каручки. Местна забележителност – ЦЕЛИ 4 паметника от  Руско-Турската война, 2 паметника от бунта против десятъка, 1 паметник на загиналите за Национално обединение и местен Исторически музей. Има и кръчма, кметство, църква и хоремаг. Както и разбира се скара-бира “Мизия” (понастоящем – паркинг за транзитно преминаващите турски тирове), находяща се на 22-рия километър на първокласния път Русе-София (шосе Е-85), в началото на 70-те години – мой любим роден дом. За кратко.
Там беше окей.
Живеехме в бившата банкетна зала в една пристройка зад кръчмата.
Има-няма 3 години.
Имахме си куче, порода немска овчарка, на име Рекс, агънце за Гергьовден, риби в басейните на съседната помпена станция и лалугери в задния двор, който гледаше към рехава акациева горичка.
Райско място!
Ресторант на края на Вселената.
Любимият ни спорт беше броенето на колите по магистралата.
(А магистралата минаваше на около 15 метра от прозореца на спалнята ни... пардон – на банкетната, където спяхме)
Една “Лада”, две “Лади”, три “Лади”...
Един “Москвич”, два “Москвича”, три “Москвича”...
Опааа – един “Опел”...
Един “Трабант”, два “Трабанта”, три “Трабанта”...
Опааа – един “Ситроен”...
И така нататък.
Друг любим спорт ми беше оркестърът.
Наскоро другият ми дядо – Кольо, който беше страхотен акордеонист, ми беше купил една акустична китара, марка “Кремона”, за фантастичната сума от 30 лева и аз усилено дрънках на нея. Вечер се криех зад храстите в лятната градина на ресторанта и се правех, че “свиря” и “пея” парчетата на “Сигнал”, “Щурците”, “Бийтълс” и “Кингс”, които батковците свиреха всеки ден, а аз вече знаех наизуст. Накрая разбира се ме откриха и ме сложиха да “свиря” на сцената с тях (както разбрах по-късно с омерзение – на изключен микрофон). Въпреки това обаче бързо се превърнах в хит сред клиентелата и в края на програмата китарата ми беше натъпкана с банкноти от по 1, 2 и дори ЦЕЛИ 5 лева, които прилежно събирах, за да си купя... барабани.
Тъпото селце ми е мило и за това, че тук за пръв път станах свидетел на събития, предшестващи кинохита “Крамър срещу Крамър”. А именно – след един приятен няколкомесечен период на скандали – мама и тате се разделиха. Оказа се, че времено. Но промеждутъкът беше приятен. Никой нямаше време да ни надзирава, а и двамата страхотно ни глезеха. Кеф!
Тук преживях и голямото земетресение от 1977-ма с епицентър във Вранча и сила от 7-ма степен по скалата на Рихтер. Пръв го усети немският ни пес Рекс, последен – дядо ми Коста. Лека им пръст и на двамата! Аз самият почти нищо не помня, освен че телевизорът ни се спраска, а колекцията на баща ми от скъпоценни миниатюрни бутилчици алкохол (които тогава се намираха само с връзки), отиде на кино.
В Тръстеник за пръв път се влюбих. Това беше малката Венета. Сега вече вероятно не е малка, а застаряваща жена с разширени вени, навита на ролки коса и 3 пискливи деца, която няма време да вдигне очи от печката. Майчице!

ФРАГМЕНТИ

Град Русе. 1979 година. Сиреч 10 години преди европейската ни крайдунавска перла да започне да линее, да запада и да се обезлюдява под натиска на новите пазарни условия, десетките закрити заводи и канцерогенните зловонни облаци дим, с които “братята румънци” ни обгазяваха ежедневно откъм другия бряг на реката в продължение на десетилетие. И 28 години преди едновременното ни влизане в ЕС да отвори границата, като по този начин превърне прословутия Дунав мост в удобен плацдарм, през който същите тези “братя румънци” да форсират Дунава в южна посока (върнаха се в Добруджа, мамалигарите му с мамалигари!), да опоскат евтините ни магазини, да изпълнят евтините ни кръчми и да изчукат евтините ни жени. Имам предвид – проститутките.
Както и да е. Ето ни пак в родния град. Оказа се, че е замалко. Колкото да се сбутаме отново – този път обаче поотраснали - в старата мъничка къща на баба и дядо, брат ми да се запише с рев в 1-ви клас, а аз – в 4-ти. Изкарахме само първия срок. За втория вече бяхме отлетели към Тутракан...

ФРАГМЕНТИ

Град Тутракан. На Дунава. Население – 12 621 души – българи, власи, турци и цигани. Голям град, голяма работа!
Първото, което видяхме на влизане в града, беше една огромна табела:
“Роналд Рейгън – враг №1 на Тутраканска селищна система!”
Без майтап!
Казвам ви, интересен град се очертаваше.
Не ми остана много време да го опозная обаче.
Незнайно как в рамките само на 6 месеца (разбирай – втори учебен срок в местното училище “Йордан Йовков”) родителите ни успяха да сменят три (3!) работни места, във всяко от които естествено всички ние дружно живеехме. В “Бялата къща”, която не беше бяла и не беше къща, по стара народна традиция се нанесохме в бившата банкетна зала. В комплекс “Антимовото ханче”, който се намираше в гъсто населена със змии гора извън града, живяхме в бунгало. По време на престоя на мама и тате в тогавашния централен ресторант “Москва” (не го знам как се казва сега – може би “Брюксел” или “Вашингтон”), обаче ни предоставиха истински САМОСТОЯТЕЛЕН АПАРТАМЕНТ. За пръв път през живота ми! Голям! И с изглед към брега на реката!
И други неща май ми се случиха тук за пръв път.
Първото гадже. Магдалена. Руса коса, сини очи. 10-годишна. Оттогава ми е останала  слабостта към по-млади от мен блондинки със светли очи, които да разбиват живота ми... Както и да е... Свалих я на една бригада. Откъснах един прашен мак от канавката край междуселското шосе, до което беряхме домати за прослава на СоциализЪма, и свенливо и го подарих. Копелетата после ме скъсаха от подигравки.
Въпреки, че професията на родителите ми явно го е позволявала и преди това, едва в Тутракан – в “Бялата къща”, видях с очите си живи пичове от ЦК на БКП – същата оная, дето се скъсвахме на манифестациите за 1-ви май и 9-ти септември, да  я скандираме с цяло гърло. Скандирахме: “КПСС – БКП!”. Тогава не знаехме какво е това. Сега вече знаем. Затова и често – като се сетим за това - имаме нужда от глътка чиста водка, така както всяко живо човешко същество има нужда от въздуха, слънцето и водата, ако ми позволите да перифразирам. Та пичовете (“членовете”, тайно ги наричаше в кухнята на ресторанта тате, а мама леко скандализирана, му викаше: “Тшшш!”), пичовете се наливаха на корем с руска водка, тъпчеха се с пържоли, хайвер, есетрови риби и луканки, пееха неприлични песни и пощипваха сервитьорките. Изглеждаха ми досущ като лошите империалисти-бизнесмени от САЩ и Западна Европа, които тогава осмиваха на килограм в нашите и в руските филми. Не казах обаче на никого. После тате разказваше една история с един от “членовете” – викаше му Кубадински – който се наял, уригнал се и изпил на екс един фингърбол за ужас на охраната и персонала, без да си дава сметка че красивата кристална купа съдържа ароматичен сапун, лимон и стрък магданоз, и служи за освежаване на ръцете след ядене на риба, а не за пиене. “Ей, гарсон!”, викнал “членът” на тате. “Я дай още един от тия коктейли, че много ми хареса!”... И това не е виц.

Някъде по това време обаче открих, че имам дарбата да пиша. Започнах с нескопосани стихчета в една дебела черно-червена тетрадка, написани на ръка:

“Грее в небето ясното слънце,
а под земята малкото зрънце
расте под лъчите му ясни –
дните на детството му са прекрасни!”

Такива ми ти работи.
Майка ми още си пази “ръкописа”.
За 11-ия ми рожден ден прадядо ми Стоян обаче ми подари портативна пишеща машина “Марица” и тогава вече наистина се развихрих. Още същата вечер седнах и напрасках едно героично стихотворение, кой знае защо назовано “Омирови герои” – специално за конкурса в чест на Деня на авиацията в милитаризирания вестник “Криле”. Спечелих първо място! Хонорарът? Книга (“Ур, синът на Шам”), писалка (жълта еднодневка, марка BIG) и почетна грамота.
Невинни години!
После започнах да бълвам на конвейр стихове, къси разкази и дори 2-3 “романа” (копирани предимно от Стивън Кинг), а и до ден днешен не съм престанал.
По-късен пример:

“Ти сънуваш, ти пътуваш
под камбанения звън.
В черна ладия отплуваш
и е тъмна нощ навън...”

Бррр, а?!
В края на 80-те участвах в още един военен конкурс – за къс разказ на военна тематика, организиран от Военен клуб-Русе. Изпрасках им едно парче за някакъв войник на пост, помпозно наречено “Дано се стоплиш през ноща”. Спечелих второ място! Хонорарът? Една вълнена карирана риза в червено и черно. Слава Богу, няколко години по-късно дойде и гръндж вълната, така че успях все пак да я използвам по предназначение.
Както вече споменах – невинни години!
Всъщност първата ми истинска публикация във водещо издание, както и първият ми истински хонорар се случиха едва някъде към 1997-98 година, когато списание “Егоист” публикува разказа ми “Транс”, в който се разказваше със страст за проблемите на моята сексуалност. Хонорарът? Цели 60 лева. Изпихме ги с приятели. И престанах да си купувам “Егоист”.
Обаче продължих да пиша.

Както и да е.
Половин година по-късно (след Тутракан) отново се намираме в Кубрат.
Насред Делиормана.
Лудогорието.
Крейзи ууд.
Споменах вече за този град.
Видя ли го, се сещам единствено за онова старо парче на “Тангра”, където покойният вече Чочо Владовски пееше:

“Този град,
в който аз съм роден,
за мнозина навярно е скучен.
Разпиляват се ден подир ден,
Просто няма какво да се случи...”

Какво да кажа повече, освен това, че макар да не бях роден там, в него бяха погребани следващите 7-8 години от живота ми.
Ако харесвате като мен Стивън Кинг, знаете за неговия измислен (и не съвсем) град в забития щат Мейн, наречен Касъл рок.
Кубрат, забит в Делиормана, също не беше цвете в началото на 80-те. Пък и не знам някога да е бил. Или пък – да бъде.
Ако ли пък нямате моите крайно мерзки вкусове и не четете подобна пошла литература, ще трябва все пак да ви поразкажа нещичко.
(Няма и да се учудя, ако един ден се разкрие, че тук е върлувал сериен убиец, че половината жители са жертва на кръвосмешение, че в гората има зарито съкровище от някой стар паша или партиен лидер, че в гората често кацат НЛО...)

Кратка биографична справка.
Кубрат е известен с няколко неща.
Местната гордост се нарича Лили Иванова. Жителите на града твърдят, че пее на градския Панаир, който се провежда през месец май, някъде от 1876-та година.
В древността се е казвал Балбунар – от турското “меден извор”.
Днес турците все още са преобладаващите гласоизбиратели там.
Джамиите са повече от църквите.
Всъщност църквата е само една и повече прилича на параклис.
В средата на 80-те местните власти хитро присъединиха под формата на квартали няколко околни села, така че броят на населението на града светкавично достигна фантастичната цифра от 10 000 натурализирани селяни.
В началото на 90-те беше обявен официално като градът с най-много кръчми на глава от населението в републиката.
По-късно повечето фалираха.
Имал си е завод за мебели, който работел за шведския пазар, както и свръхсекретен военен завод, който произвеждал копчета за шинели.
Говори се, че на времето в града е имало кино.
Прокарани са все пак ток, течаща вода и телефонни линии.
Местният бизнес се е зарекъл твърдо да посрещне членството ни в ЕС и с прокаран интернет.
Най-големите забележителности са кръчми – “Хижата” и “Колибите” (живял съм и в двете). Днес те са затворени.
Първият “демократично” избран кмет след Промените беше от листата на СДС. По-късно този кмет също стана известен с няколко неща:
-         като се напиеше, пикаеше от покрива на камбанарията над кметството върху главите на гласоподавателите;
-         като се напиеше, стреляше с автомат “Калашников” от същата тази камбанария по светещите все още прозорци на гласоподавателите;
-         като се напиеше, имаше навик да спори с политически опоненти на чашка в местната кръчма относно размера на пениса си с фразата: “Може да е малък, но ТЕХНИЧЕН!”;
(Край на цитата)

(През 1980 та година все още няма СПИН, “Нокиа” произвежда автомобилни гуми в името на един по-мобилен свят, а любимите ми U2 тъкмо са издали първия си албум. В Джорджия, САЩ, се появяват някакви странни типове, избрали за име на групата си абревиатурата REM. Там някъде се прокрадва и един психопат на име Марк Дейвид Чапмън, който застрелва Джон Ленън пред дома му в Ню Йорк навръх студентския празник 8-ми декември)

Та и аз – взех, че се върнах за пореден път в Кубрат именно през култовата 1980-та година, за да встъпя в редовете на Родната Образователна Система като прост редник в 5-ти Б клас. Училище “Христо Смирненски” (конкуренцията учеше в “Христо Ботев).
Класна ни беше другарката Стоянова. Не и знам малкото име. Не ни се полагаше.
Другарката Стоянова беше импозантна.
Другарката Стоянова беше мастита.
Другарката Стоянова имаше пръчка, дълга близо 2 метра.
Другарката Стоянова беше преподавател по руски език.
Това като че ли обяснява всичко.
Другарката Стоянова беше страшилището на класа, аз обаче бях пич. Идвах отдалече и се бях обзавел специално за целта в “Кореком”.
Бях облечен с дънки (дънки!), имах чисто нови маратонки (маратонки!), а на кръста ми се кипреше – стегнат в специален калъф с големината на яйце – вносен анорак, директно от “Кореком” (а, стига, бе!).
Рус. Сини очи. Идва от Града.
Моя милост!
С две думи – твърде лесно беше за мен бързо да се превърна в много вървежен тип в училище. Учителите ме харесваха. Мадамите ми се лепяха. Станах тартор на една от двете влиятелни групи в училището. Насъбрах около себе си куцо и сакато, честна дума. Днес повечето типове от шайката ми са мъртви или са в затвора. Други станаха лекари, пожарникари, полицаи, сервитьори и бармани. Някои вероятно са безработни. Повечето сигурно са вече плешиви и имат жени и деца. Не знам. Не съм ги виждал от години. Представям си как отивам на въображаема среща на випуска 20 години по-късно и не мога да разпозная никого. НИКОГО! Този как се казваше? Бил ли съм се с онзи? Напивал ли съм се с тези? Спал ли съм с онази?
Ужас!
Тогава обаче бяхме все още деца.
Беше 1980-та година.
И не си представяйте разни дивотии като “Таралежите се раждат без бодли”, “Войната на таралежите” и прочие. Тук нямаше жълти павета, трамваи, Борисови градини и братя Мормареви.
За Бога!
Събудете се!
Това беше кирливият Кубрат през 80-те...

ЛИРИЧНО ОТКЛОНЕНИЕ

“Няма нищо по-празно от празен басейн”, казва суперлюбимият ми дедектив Филип Марлоу в един от романите на Реймънд Чандлър. Всъщност той разбира се има предвид някакъв тузарски басейн в Лос Анджелис, но аз все си мисля за Кубрат. По-точно за кубратския басейн. Най-празният басейн на света.
Той вероятно и сега си е там – точно както си беше и преди 30-ина години, когато го видях за пръв път. Празен, пресъхнал, жабунясъл. Местните твърдят, че бил с олимпийски размери. На кой му пука?! Прилича на нищо. Плочките му са начупени, настилката отстрани липсва, плажовете са тревясали, ръждивата ограда е килната. В дъното са развалините на миризливата тоалетна и още по-миризливата съблекалня. От едната му страна е местният “булевард” – всъщност улица “8-ми март”, където живях дълги години, от другата – градският Парк – с Дискотеката, пейките си и пустеещия снек-бар “Орехчето”, от чиито тонколони се носи вяло древна чалга (“Камъните падат”, “Тигре-Тигре”, нещо на Хисарския поп).
Едно голямо НИЩО на пъпа на града.
Басейнът.
С главна буква.
Всъщност В Този Град Всичко Се Произнася С Главна Буква.
Отивам до Магазина. Ще отскоча до Ресторанта. Беше ли в Градинката? Хайде да ходим в Дискотеката! Има ли някой в Киното? Ще мина през Площада. Учил съм в Гимназията. Няма никой на Басейна. Къде е Художника? Говори ли с Поета? Какво мисли Директора? Ще ме хвърлиш ли до Града (в случая - Разград)?
Реалиите са така свити, а нещата толкова еднозначни, че няма множествено число. Няма безличие. Няма малки букви.
Е, освен може би при прякорите.
Няколко примера?
Дупето (Иво, притежава заведение и склад за напитки в града), Кавала (приятелче, което има фирма в строителството), Печката (Вальо, днес е полицай), Шайката (Мартин, брат и съдружник на Дупето), Левака (Ергин, бивш пънкар от турски произход, собственик на шивашка фирма в Бурса), Камбето (Пламен, бивш съученик, сервитьор на Златни пясъци), Баницата (Иво, щастлив баща на 2 деца, син на учителката ми по история), Бонго (Боян, съученик, алкохолик), Чукурикито (Миро, приятелски настроен циганин, винаги с огромна отверка в задния джоб на панталона, след като ченгетата му забраниха до живот да носи нож), Немеца (Ергин, съученик, понастоящем лекар), Гъзито (Росица, женена е за мой набор, беше ми гадже навремето), Кочана (Ивелин, дребен мошеник), Трътчо (Емилиян, мой добър приятел от началното училище, сега е пожарникар, аз му измислих прякора)...
Повечето пичове обаче са с прякори на футболисти, особено от близкото минало. Лично аз познавам няколко клонинга на Марадона, двама – на Кемпес (Големия и Малкия), един Пеле от ромски произход и един Бог знае още колко – съвсем достатъчни за един квалитетен футболен отбор.
Нищо, че в града отдавна няма футбол.

Иначе ученическите ми години минаха окей. Шестиците хвърчаха наляво и надясно (от време на време в съпровод на ужасяващата пръчка на другарката Стоянова, когато някъде сгазех лука и се оставех да ме хванат по най-тъпия възможен начин).
Бях пълен отличник.
Сега обаче нищо не помня от наученото.
Вървеше ми по вода само по литеартура, история и география. Останалото беше боклук, а даскалът по физическо ни караше да тренираме спортна гимнастика, вместо като пич да ни пусне да ритаме футбол. И до днес не мога да извадя корен квадратен от каквото и да било. С химията съм гола вода, а физиката ме плаши. Пея като вол. Обаче на кой му пука?! Шестиците си хвърчаха, времето летеше...
Плюс това се оказа, че благодарение на професията на нашите, съм номер едно. Most popular, както казват американците. Пръв в смотаното градче имах дънки, маратонки, електронен часовник, стереоуредба, китара, аквариум, папагал. Първият спортен бегач – тип “старт-шосе” – беше мой. Останалите се редяха на опашка, за да направят едно кръгче. Не им го давах. Пиех само “Кока-Кола” (по-късно “Загорка”, “Туборг” и “Джони Уокър”), а те – лимонада (светло пиво и гроздова). Ядях банани и “Тоблерон”, а те набиваха сливи и фин млечен. Ходех през лятото на море, а през зимата на планина, а те – на село при баба си. Баща ми ме водеше на училище с “Лада”, а бащите на повечето от останалите не само, че нямаха поне ЗАЗ, “Москвич” или “Трабант”, ами дори и нямаха кола.
Славни времена бяха!
Осемдесетарски!
Само чуйте това:

“Родил съм се, изглежда, много надарен -
поне така родителите ми твърдят за мен.
Уроци по пиано, чужд език, солфеж
и техникум дори завърших с пълно 6.

И ето че тогава семейният съвет
събра се и реши да въведе във мене ред.
"Без диплом" - каза тате -"в живота не върви,
бъди добро момче, залягай и учи".

И тук, както и навсякъде другаде, родителите ми някак съумяваха да работят на хиляди места за кратко време. Човек чак да се шашне колко кръчми е имало в този град тогава, при положение, че всичко беше на “Наркооп”.
Изреждам в хронологичен ред:
Комплекс “Хижата”.
Комплекс “Колибите”.
Ресторант “Липите”.
Ресторант “Бор”.
Сладкарница “Ягода”.
Механа... Абе – Механата.
В началото си спяхме по стария и добре познат на фамилията индиански начин – в банкетна зала (“Хижата”) или пък във фургон в задния двор насред гората (“Колибите”). После нашите се уредиха със служебна гарсониера на символичен наем в центъра. Още по-късно – с придобит с връзки новопостроен панелен тристаен апартамент до Автогарата, който изплащаха 15 години (12 500 лева). Него го продадохме за 11 000 лева през 2002 година.
Ега ти иронията!
От този период на живота си обаче пазя само отделни спомени.

MADE IN KUBRAT

Помня, наистина, разни неща.
Помня...
Например – местното кино (“Междуздвездни войни” и “Флашданс”, о йе!), местната библиотека (четях като луд от всичко по много), местният вестник (“Кубратски зов” естествено, 8 странички, 4 листа, чернобял, персоналът му се състоеше от един-единствен човек), местният футболен отбор (“Червено знаме – Малчика”, играх в него, докато го имаше, после открих, че човек може да си прекарва добре времето и като си пийва и пуши).
Или – гората, сред която живяхме в комплекс “Хижата”. Сняг до кръста. Пътищата са непроходими (така с брат ми си докарвахме от време на време зимни ваканции, които продължаваха с месеци). Понякога самотен скиор се отбива да пие един чай с коняк. Аз и брат ми изследваме снежната гора в компанията на поредното си куче – кога чистокръвно, кога не.
Или – пак там. Имаше един проклет червен кълвач, който си беше харесал дървенията по стряхата на хижата и с точната неумолимост на евтин японски електронен часовник пристигаше всяка сутрин в 5,20 часа и започваше да чука в търсене на червеи. “Чук-чук-чук!”. И пак: “Чук-чук-чук!”. И така – до полуда. Една сутрин го издебнах и го прострелях – така както си бях бос на покритата с борови иглички земя, с въздушната пушка на баща си. Улучих го в крилото. Дано е оживял. Това беше първият и последен път, когато стрелях по живо същество.
И – отново там. Отново зима. В кухнята на ресторанта сме. Топло и уютно, а навън виелицата вие. Ние си хапваме на масата пред печката. Отдолу са се свили поредното ни куче и поредната ни котка. Обичат се. И ние се обичаме.
И пак “Хижата”. Сутрин. Пролет. Слизам бос и сънен по стълбите към кухнята. Отварям си механично бутилка Кока-Кола, после надзървам в огромния стенен фризер. Фризерът е претъпкан с чудовищно количество салами, луканки, суджуци, филета, пастърма, пити сирене и кашкавал (“Балкан” и “Витоша”, разбира се). Отрязвам си по малко от всичко и сядам да похапна на масата в тихия ресторант, докаго останалите още спят (често копнея за тези моменти в случаите, когато съм махмурлия, а хладилникът у дома е празен).
Или – ресторант “Липите”. Майка ми ме е измъкнала рано сутринта от леглото и ми е връчила ключовете за заведението. Работили са до късно и са празнували с приятели още по до късно. Някой обаче все пак трябва да измие чашите. Явно аз. Крив съм, но ги мия. Какво да правя. Няколкостотин чаши. Всяка подобна сутрин. После обаче идва хубавото. Ресторантът е тъмен и заключен – рано е. Наливам си един убийствен коктел от коняк “Слънчев бряг” и ликьор “Върбани” във водна чаша, пускам си албум на Metallica по уредбата и сядам на барабаните на оркестъра. Благодарение на тези тренировки и до днес знам наизуст албумът им “Master of puppets”.
Или – Механата. Нощите, когато трябва да домъкна обратно у дома попрекалилия си с чашките, прекалено общителен с клиентите баща или нощите, когато майка ми – за да изгони вече пияните и нахални клиенти, им пуска с удоволствие една от касетите, които аз съм и донесъл... Двойният концерт от 1985 година на Iron Maiden. Действаше безотказно, ви казвам.

Някъде по същото това време всъщност започнах да осъзнавам, че се чувствам донякъде идеологически разкрачен.
Учеха ни, че живеем добре, а “онези-оттатък” (зад желязната завеса) живеят като скотове. Учеха ни, че Партията е всичко, а Религията е опиум за народа. Учеха ни на все същия примитивен дуализъм:
“Москвич” или “Лада”.
“Левски” или ЦСКА.
Гроздова или сливова.
“Темп” или “Електрон.
Лимонада или сайдер.
“Сигнал” или “Щурците”.
Яйцето или кокошката.
Нещо обаче започваше да не ми достига в цялата картинка.
Някой искаше от мен задълго да си остана “табула раза”.
Някак си май, че всъщност нямах голям избор.
По това време – 1980-1985 година - разни странни чуждоземни нещица лека-полека взеха да си пробиват път в битието и съзнанието ми.
Купихме си първата уредба – “Хитачи”, с гнезда за две касети, който правеше ужасни записи. Започнахме да си записваме и да си менкаме музика. Сменихме телевизора (първо “Опера”, после “Електрон”, накрая “Велико Търново”) с продукта на техническата революция на Южна Корея – 14 инчов цветен “Фунай”... с дистанционно. Система Pal Secam, копеле! (По-късно се оказа, че цялата серия, внесена в страната по това време, имала “заложен” дефект в един чип, който струваше повече от самия телевизор, ама майната му, пак беше кеф). Взехме си видео и цялата махала се настани задълго в хола ни, за да гледа филми с Джеки Чан, Чарлс Броснън и Брус Лий. На пазара пуснаха евтини електронни часовници. В “Кореком” имаше дънки, шоколадови яйца и от онези вълшебни колички на “Мачбокс”... дори цяла сглобена “Лада 1600”, за която иначе се чакаше ред с години. На плажа човек можеше да види живи немци, скандинавци, французи, англичани. Веднъж видях дори истински жив негър! На стария “ВЕФ” – въпреки заглушителите на Държавна сигурност, безотказно се ловяха българската секция на БиБиСи, както и радио “Свободна Европа” – стига някой да те светне за честотата на излъчване. Тогава здраво се бях влюбил в една водеща – мисля, че се казваше Джилда Карол. Какви неща пускаше само! Metallica, Judas Priest, Accept, Motorhead, Kiss... Започнах да си свивам все по-тесни и по-тесни дънките на мамината шивашка машина. Пробих си дупка на лявото ухо (само педалите носели обеца на дясното, казваха печените типове тогава). Пуснах си мъъъничко по-дълга от позволената коса.
Нещо ставаше!
Ако се бях замислил повечко по онова време, може би моите лични корелативни двойки щяха да изглеждат долу-горе така:
“Мерцедес” или “Москвич”.
“Манчестър Юнайтед” или “Славия”.
Шотландско уиски или гроздова.
Кока-Кола или лимонада.
Metallica или “Сигнал”.
Бахамските острови или Шабла, Толбухинско.
Дънки или ученическа униформа.
Къща с басейн или панелка в “Люлин”.
ЯЙЦЕТО ИЛИ КОКОШКАТА?!?
Ега си!
Как да не стане човек шизофреник?
О, не - не ме разбирайте неправилно.
Аз не се оплаквам.
Няма от какво.
Още по-малко пък на кого.
Просто констатирам.
Все пак аз живях по “онова” време, по времето на социализЪма. Човек не си избира родителите или пък времето и мястото, където да се роди (освен може би децата на Анджелина Джоли). Можеше да се родя през 14-ти век и да ме изгорят на клада като еретик. Или пък на някой от пръстените на Сатурн и първата ми глътка въздух да се превърне в последна.
Все пак преди Промените аз изживях много неща. Тогава ми е било първото къпане, първото бръснене, първото влюбване, първото порно списание, първият секс с жена, първото колело и първата кола. За пръв път съм вкусил ябълка или малина. За пръв път съм слушал Metallica. За пръв път съм видял морето. И планината.
(Вярно, че едва СЛЕД Промените за пръв път се бръснах с “Жилет”, а не с “Бик”-че за еднократна употреба, за пръв път карах “Форд”, а не “Трабант” и за пръв път гледах Metallica на живо на огромен стадион с още 40 000 души, вместо да си слушам някоя раздрънкана касетка “Сони” на още по-раздрънкан касетофон “Шарп”, но това е вече един друг въпрос).

ВАКАНЦИОННО-ЛИРИЧНО ОТКЛОНЕНИЕ

Като кръчмари, родителите ми – дори и в онези оскъдни и задръстени времена на 70-те и 80-те – си позволяваха да ходят на почивка два пъти годишно. Лятото – на море, зимата на планина. Вярно, че не спяхме по тузарски хотели и резиденции и обикновенно ставахме жертва на столовото хранене, но пак си беше върхът.
От малък не обичам планините. Много е тясно и стръмно, човек все трябва да се катери и да мъкне ски и раници, има лавини. Помня, че често ходехме на Витоша, Чепеларе и Боровец, но нищо особено не ми е останало в главата. Моята представа за перфектна почивка в планината е уютна хижа с малко посетители и камина, много чай с коняк, хубава книга край огъня и добра кухня. След което се качваш на колата и се прибираш на топло у вас.

“Варна, морето, сините вълни...”

Виж морето беше друга работа. Не знам кога съм го видял и подушил за пръв път ИСТИНСКИ (хрониките сочат, че съм бил на годинка), но знам че всяко лято това си беше голям миг за мен. В навечерието на отпуската обикновено родителите ни затваряха по-рано поредното заведение, в което работеха в момента. Товареха предварително приготвения багаж в колата, вземаха по един душ, преобличаха се ваканционно и без да ни будят, ни натоварваха на задната седалка с брат ми. След което поемахме на изток. Призори мама внимателно ни будеше и ние вече си знаехме, че всеки момент ще усетим дъха на морето. Ей, Богу – усещахме го! Днес вече не го мога това. Най много да ми замирише на гнили водорасли или на пържена цаца. Тогава обаче още от преди Девня по магистралата Шумен-Варна ухаеше на МОРЕ. После в далечината се белваха блокове сред хълмовете. “Варнаааа!”, крещяхме ние с брат ми изотзад (днес разбирам, че не е било точно Варна, а отдалечения квартал-гето “Владиславово” – нещо като софийския “Люлин”, само че по-кофти, ама голяма работа!). Не след дълго след блоковете се виждаха и късчета синьо море и ние знаехме, че най-сетне сме пристигнали...
Помня, че Варна я нямахме за нищо по него време (а не след дълго щях завинаги да свържа живота си с този град). Спускахме се транзит надолу по булевард “Владислав”, от Катедралата свивахме наляво по “Мария – Луиза”, после надолу по “Цар Освободител” и от Икономическия университет отпрашвахме право в посока към Златни пясъци.
Рядко почивахме в Златни пясъци обаче.
Или в Слънчев бряг.
Или в Русалка.
И тогава, както и сега там почиваха предимно чужденци, мутри, новобогаташи и политици.
Средностатистическият българин като нас ходеше на места като Камчия, Шабла, Балчик, Кранево или на спирка “Журналист” в местността Кабакум край Варна.
Особено там.
На спирка “Журналист” прекарах повечето си лета през 80-те. Тъпа вила с хазяин на 3 километра от морето, нагоре по стръмното. Уви, казваше се “Кубрат”, тъй като я ползвахме с връзки чрез тамошното АПК и де факто половината град летуваше заедно с нас. Както вече казах, бяхме жертви на столовото хранене. Вземахме карта за почивка за 14 дни, които никога не стигаха да хванеш тен и обикновено най-красивото момиче от следващата смяна пристигаше в деня, преди самите ние да си тръгнем, така че оставах да чакам с морна нега есента, когато ще видя загорелите крака на момичетата от моя клас в часа по физическо...
На спирка “Журналист” за пръв път спах с момиче (аз бях на 14, тя на 23 - о йе! - сексулната революция най-сетне се беше добрала и до Източното крайбрежие – ийст коуст, човече, прав се оказа по-късно Шамара). Всъщност не беше нищо особено – стори ми се унизително, влажно и набързо – но нали си ми беше за пръв път!
Интересно само на колко ли години ще ми е последният...

/АВТО/ЛИРИЧНО ОТКЛОНЕНИЕ

Спомням си, че първата кола, която въобще сме притежавали, беше една разбрицана “Варшава”, лошо краден модел от американските лимузини от 50-те години. Беше огромна като къща. Нямаше форма. Мисля, че беше мръсно-бяла. Скоростният и лост се намираше отдясно на кормилото, а предната седалка представляваше едно цяло канапе. Гълташе бензина като бясна. През студените зимни утрини, когато ме караше до училището, което се намираше в село Тръстеник на 3 километра от нас, татко палеше в една метална паничка суха газ и я поставяше в краката ми на мястото до шофьора, за да не замръзна. Толкова по въпроса за климатиците по онова време.
После се издигнахме по авто-соц-йерархията. Черна “Волга”, стар модел. Пак крадена от американски прототип, обаче зле. Много бензин, много повреди. Тогава държахме в клетка няколко полуопитомени диви катерички, хванати на тавана на заведението, където сме живели, и една от тях обичаше да пътува с нас – разхождаше се по облегалката на предната седалка, висеше като взискателен автоинструктор на работа на баща ми или балансираше по волана, докато той караше колата.
“Лада 1300” беше една класа нагоре. Имаше радио (а после и първобитен радиокасетофон, автореверс), нещо като парно, вдигаше до 120-140 км/ч. Тя беше нашият коз в епичната война между “Москвич” и “Лада” по нашите пътища, която достигаше епични размери, подобни на тези като между привържениците на “Левски” и ЦСКА, гроздовата и сливовата, “Темп” и “Електрон”, яйцето и кокошката. Това беше и колата, която карах като вече законен шофьор след вземането си на книжка през 1987 година.
По ирония на съдбата точно по време на Промените, когато падна Берлинската стена, а “Трабант” се превърна в символ на старото, ние си взехме... трабантче. Комби, забележете. Предно предаване. Отново скоростен лост на кормилото! 8 метра дължина, заедно с пушека от ауспуха, както поетично се изрази по този въпрос дядо ми.
Днес баща ми (който от 40 години мечтае за свястна кола), кара друг източногермански автогигант. “Вартбург”. Отново комби. “Счупената кола”. Така я нарича 5-годишният ми син Давид. Баща ми се обижда от това. Кара си го и си го поправя като се развали, а това – повярвайте ми – става редовно.
Мен обаче не ми дреме.
Сега съм част от друго семейство, от друг автопарк.
От 5-години живея с приятелката си Цвети. Цвети кара един “Мерцедес” кабрио и един чисто нов “Ситроен С6” като част от работата си в един преуспяващ варненски холдинг. Тя кара. Аз се возя. И познайте кой си пие аперитива в края на краищата...

Кубрат беше (бил е и си остава) тъп град. В личната ми класация може би в това отношение успява да го бие единствено село Тръстеник, Русенска област. Дори и в Тутракан беше по-добре, а не забравяйте, че там половината от бабите по онова време говореха само румънски и единственият ресторант се казваше “Москва”.
Само едно сравнение – когато в средата на 80-те години открих иначе забранената “западна” рок музика, както и способностите на новото си “Хитачи” да прави презаписи, ходех специално от Кубрат в Тутракан да си записвам музика. Какво ще кажете за това? После на касетофончето си размножавах записа и го продавах на местните селяци.
Бизнес!
Съвсем скоро – някъде около 13-тата си година – открих, че тук любимите масови спортове са пиенето и сексът. Освен това местните мъжаги практикуваха усилено гледане на футбол, а дамите – чоплене на семки. Толкова за физическата култура през 80-те в Кубрат.
Тъй като нямаха какво толкова да правят, а безработицата в региона винаги е била висока, кубратчани давеха мъката и бездействието в алкохол. Често се събираха на карти, при което се оказваше, че са забравили у дома картите и на масата оставаха само бутилки. Отиваха на гости и завършваха с пиянски скандал. Гледаха заедно футбол, после се сбиваха. Ходеха на ресторант или дискотека и приключваха с масово меле (друг любим местен спорт). Пиеха, пиеха, пиеха. Пиеха сутрин, пиеха по обяд, пиеха вечер. Пиеха у дома, в кръчмата и на работа. Любими питието по онова време: гроздова ракия (1,90 лв. бутилката), виетнамска лимонова водка (3,20 лв. бутилката), пиклива светла бира от заводите в Русе или Велико Търново (3,20 лв. касата), ментовка (1,20 лв. бутилката), местна парцуца, сварена в казана на края на селото... пардон – на града.
А най-голямото пиене падаше на местния панаир в средата на месец май, който се провеждаше на една неравна поляна до циганската махала (ЦК, както я наричат тук), отрупана със сергии с турски и китайски стоки, лавки за локум, семки и халва, стрелбища и павилиони с първобитни електронни игри, няколко люлки и въртележки – колкото заради идеята, и... разбира се... десетки барачки, изпълняващи ролята на кръчми, разбира се.
Що се отнася до секса.
Дълбоко вярвам, че местните пичаги не правеха секс със собствените си жени. Вероятно не правеха секс и с други мъже.
Правеха обаче секс с всичко останало.
(Знам, че е просто клюка, но не мога да се сдържа. Брат ми и до днес твърди, че един от съучениците му в началното училище – който днес е фелдшер в местната болница – редовно се съвъкуплявал с... кокошките от селскостопанския двор на майка си. Често някои от тях умирали загадъчно и горката жена ги сготвяла на супа или във фурната със зеле, а синът и с апетит си похапвал... В града упорито се говореше, че един от местните партийни функционери – дългогодишен вдовец – държал в хладилника си дълбокозамрадена сварена овца глава и редовно я обладавал във всички дупки. И това далеч преди да се появи версията с пъпеша в “Екстази” на Ървин Уелш... Без майтап! Но не за това ми е думата)
Тук беше нещо обичайно човек да преспи с балдъзата си (дъщеря си, племенничката, лелята, бабата...).
Хората изчукваха съученичките на децата си.
Други – съседките.
Трети – колежките.
Четвърти – просто така – по навик – всичко наред.
(А имайте предвид, че по това време още почти нямаше порно-списания или филми!)
Надали са били по-потентни от другите мъже в страната.
Те просто нямаше какво ДРУГО да правят!
Именно поради тази причина всеки спи с всеки. През годините, които съм прекарал в Кубрат, станах свидетел как всяко момче от компанията ми преспа с всяко момиче от същата компания. После партньорите просто се сменяха, докато накрая – няколко години по-късно – някой се оженваше за другия и нещата продължаваха вече с нови темпове.

“Master of Puppets I'm pulling your strings,
twisting your mind and smashing your dreams.
Blinded by me, you can't see a thing -
Just call my name, `cause I'll hear you scream...”

Ако не беше музиката, сигурно щях да се побъркам. Но не се заблуждавайте, не открих музиката в Кубрат, а навън – по време на първите си ученически екскурзии. Със сигурност помня, че първите си (естествено нелегални) записи направих по време на една екскурзия в Пазарджик и Велико Търново. Тогава за пръв път чух Metallica! На друга екскурзия от Пловдив си купих и първата плоча, която да не е производство на “Балкантон” – първият двоен концерт на Kiss в Щатите. Оригинална. Струваше ми 70 кинта!
За пръв път открих истинска музика!
МУЗИКАТА!
Рок до дупка!!!
До този момент бях горд притежател на няколко записа на Pink Floyd, Queen и Santana. Представяте ли си – най-твърдото, което бях слушал досега, беше Scorpions! Когато обаче си записах Metallica, бързо се светнах за истинското състояние на нещата. Това беше моята музика! Започнах като маниак да записвам всичко, до което се докопам – Judas Priest, Accept, Iron Maiden, Def Leppard, Black Sabbath, Rainbow, Deep Purple – всичко.
По това време съучениците ми слушаха – без сами да знаят това – първопроходниците на чалгата: Хисарския поп и “Камъните падат” на оркестър “Кристал”. Слушаха и “Модърн толкинг”, Сандра, Си Си Кеч и Майкъл Джексън. Най-много да изпраскат един блус на парче на “Сигнал”.
Задръстеняци!
По-късно продължих колекционерската си страст и по време на следването си в София и сега имам стотици и хиляди часове записана музика – на аудиокасети, плочи, дискове, DVD, видеокасети, в компютъра...

Финалът на това мое поредно “гостуване” в Кубрат се оказа трепетно дългоочакваната абитуриентска вечер.
Феерия.
Любов.
Музика.
Пиене и после – повръщане.
АБИТУРИЕНТСКАТА!
Е, нямаше какво чак толкова да я очаквам трепетно.
Ушиха ми скъп костюм. Подариха ми златен пръстен. Направих си идиотска прическа а ла Робърт Смит от The Cure (и до днес не мога да се позная на снимките). Дадоха ми ладата, за да откарам гаджето на бала. Събраха роднини на ядене и пиене.
После отидох в Дискотеката.
Там се правеха баловете.
И кръщенетата.
И сватбите.
И погребенията.
Другаде просто нямаше къде.
Какво стана там?
Не питайте мен.
Знам, че отидох с едно гадже, а си тръгнах с друго.
Знам, че имаше много пиене, даже шотландско уиски.
Някаква полупрофесионална полурок полугрупа цяла нощ свири на сцената “The final countdown” на Europe.
Накрая естествено осъмнахме по кръчмите на Панаира.
После дойдоха едни добри чичковци-милиционери в бяла кола със син буркан отгоре и стана време да си ходим.
Това е.

След незабравимата абитуриентска вечер дойде време за ориентиране в живота. Повечето ми съученички отрано се ориентираха към женитбата и раждането на куп вресливи деца. Други предпочетоха престижни полувисши училища от околността – като тези в Силистра и Свищов. Съучениците ми масово се ориентираха към прага на родната казарма. Аз обаче се изхитрих и – чрез нагло симулирано пред военната комисия заболяване на бъбреците – се ориентирах директно към Софийския университет.
За целта мама трябваше скоропостижно да влезе в редовете на БКП.
Наложи се тате да даде тук-там няколко бутилки шотланско уиски, десетина половинкилограмови кутии нескафе и един наръч редки лисичи кожи, нещо което струва ми се беше преследвано от закона.
Трябваше и да се прецака авторитета на другаря Кръстев.
Другарят Кръстев беше пич и стар ерген. Освен това преподаваше нещо, наречено “Обществознание” в гимназията. Не ме обичаше особено. Даже никак. В характеристиката ми при завършването човекът беше написал за мен:
Аполитичен, асоциален, склонен към анархия...Неонацист... Метъл...”
А сега де!
Ясно е, че може би съм бил метъл, щом предпочитах да слушам Metallica вместо Лепа Брена или Scorpions вместо Хисарския поп. Може би и защото си тананиках през междучасията “Smoke on the water” и “Imagine on the people” вместо “Камъните падат от небето” и “Дайте да изпуша една цигара, за да забравя аз нейните очииии...”.
Знам и кога станах “неонацист”. Беше в онзи същия час по алгебра в 10 Б клас, когато си отрязах пръстите на чисто новите кожени ръкавици, купени с връзки, а после половината ми набор стори същото със своите ръкавици. Просто си харесвахме онези пичове от Motley Crue – това е. Искахме да приличаме на тях.
Това, че бях аполитичен, си беше ясно по презумпция – АМИ ЧЕ ТОГАВА НЯМАШЕ ПАРТИИ, АЛООО, ДРУГАРЮ КРЪСТЕВ!
Аполитичен бях и защото не обичах манифестациите. Изграчвах там, каквито лозунги имаше за грачене, набивах крак пред партийната трибуна и после захвърлях знамето, плаката или каквото друго носех този път, и хуквах с верни другари към някоя слънчева поляна в гората, за да изпия максимален брой бири, да изям възможно най-много кебапчета и да бръкна под няколко поли. Това бяха за мен манифестациите.
Колкото за моята асоциалност – тя е многопластова. Всичко започна твърде отрано. Още в самото начало ме депресираха сериите, които Националната телевизия ни пускаше ВСЯКА вечер ТОЧНО в 19,50 часа по “Лека нощ, Деца!”. Скапваше ме и сигналът на Националното радио, програма “Хоризонт”, което в ранни зори започваше с някакви дивашки псевдоентусиазирани мелодийки и приказчици да ни подготвя да сме бодри за поредния ден в гадното училище. Мразех училището! Там всички бяха струпани по МНОГО на едно място и правеха ЕДНОВРЕМЕННО едни и същи неща. По-късно проблемите се задълбочиха. Бях още във втори клас в основното училище в село Тръстеник, когато някой пусна мухата, че в даскалото има епидемия от въшки и на другия ден всички трябва да сме обръснати нула номер. Аз бях послушно чавдарче – обръснах се. Когато на другата сутрин влязох в час, всички имаха коси освен мен. Разревах се, а всички ми се смееха – даже “моята” Венета. В четвърти клас в Русе историята се повтори. Беше есен и казаха да се подготвим за бригада, която ще е надалеч и ще продължи 7 дни. С преспиване. Окей! На другия ден бях в двора на училището с два големи сака, манерка и спален чувал. Носех си буркани, консерви, суха храна, чай, мляко, вода, както и няколко чифта дрехи за преобличане, 2 книги за четене и топла шапка за всеки случай. Познайте на кого се смяха и този път? По-късно нещата продължиха със същите темпове. Наказваха ме, когато ме хванеха по бригадите, че слагам камъни в шайгите с домати, преди да ги предам на пункта. Аз откъде да знам, че така прецаквам развитието на СоциализЪма?! Наказваха ме и ако ме хванеха нощем в бунгалото на момичетата. Наказваха ме ако пуша, наказваха ме ако пия, наказваха ме, че спя, наказваха ме и, че не спя. В училище ме наказваха, че рисувам в час и че издълбават имената на любимите си рок групи по чина. Майната им, аз бях творец! Наказваха ме, че дремя на сутрешната физзарядка и че бягам от часовете по физика и химия. Наказваха ме, че не харесвам френския, че не разбирам бъкел от математика и въобще не се интересувам от дървообработване, както и от свойствата на опън и огън на дървото. Наказваха ме, че носех дънки вместо работническо-сини униформени панталони и че не спазвам вечерния час. Някъде към 9-ти клас започнаха да ме наказват, че косата ми е по-дълга от тази на останалите и това продължи до самото ми дипломиране (с това обаче се справях без проблем като заобикалях училището и влизах тайно през прозорците на първия етаж, където учеше класът на момичетата по “Шев и кройка”. На другия ден пак ме наказваха).
Обаче майната им!
Майната му и на другаря Кръстев!
Останах си аполитичен!
Останах си асоциален!
И взеха, че ме приеха в Софийски университет...

ФРАГМЕНТИ

Град София. Насред Софийското равно поле. Столица. Расте, но не старее.
Население – може би около милион.
Има си Витоша и Панчарево.
Към 1878 година все още си е била едно сравнително голямо село.
Днес беше просто един гаден град.
Първите думи, които чух в университета, бяха:
“Какъв си ти, бе? Кой те е пуснал в това ВИСШЕ УЧЕБНО ЗАВЕДЕНИЕ с тази дълга коса, с обеци и дънкиииииииии?!?!?!?!?!”
Крещеше някаква квесторка, която просто попълваше документите на новоприетите студенти. Не беше преподавател. Не беше професор. Може дори самата тя да нямаше висше образование.

“Брадвата, брадвата, брадвата
пада върху всяка глава.
Брадвата след себе си оставя
мъртъвци без лица...”

Беше есента на 1987 година и скоро на такива като тази вещица щяха да им резнат завинаги кранчето, обаче още никой от нас не го знаеше.
В идните 2 години щях да свикна с подобни крясъци.
Баща ми все още не беше.
Направи я на салата.
После си замина с ладата за Кубрат.
Аз останах сам в големия гаден, голям, лош град.
Бях студент!
Въпреки това крясъците продължаваха известно време.
Ето ви няколко показателни примера:

Диалог №1
-         Ти къв си бе? Метъл ли си, какво?
-         Ами студент съм.
-         Студент?!
-         Ами да.
-         Абе я се виж на какво приличаш, бе келеш! Дълга коса, дънки, значки, обеци…
-         Тъй вярно, другарю милиционер.
-         Ти ебаваш ли се с мен, бе?
-         Съвсем не.
-         Да не си някой връзкар, че са те пуснали такъв в университета?
-         Тъй вярно, другарю милиционер (с многозначително намигване).
-         А? Ъхъм... Добре тогава... Айде, разкарай се оттук...

Диалог №2
-         Ти къв си бе? Метъл ли си, какво?
-         Студент съм.
-         Тъй ли? Студент.
-         Тъй вярно, другарю милиционер.
-         И какво следваш, бе келеш?
-         Право, другарю милиционер (международни отношения, дипломация, политология – в зависимост от ситуацията).
-         А? Ъхъм... Добре тогава... Айде, разкарай се оттук...

Диалог №3
-         Ти къв си бе? Метъл ли си, какво?
-         Студент съм
-         И кво правиш тук в 5 сутринта насред Кранево?
-         Чакам автобуса за Варна.
-         Ахааа... А адресна регистрация имаш ли?... Нямаш.
-         Ами последните 2 дни спах в кашон на плажа. Влюбих се в една полякиня и...
-         Ахааа!... А какво има в сака, а? Я да видим! Охо! Охохо! Дънки, маратонки, лохман (бел.авт. - уокмен), касетки някакви – сигурно с метълски работи... Откъде ги открадна тези неща, ти бе, дегенерат?!
-         Не съм ги откраднал. Тате работи във Външно министерство.
-         А? Ъхъм... Добре тогава... Айде, разкарай се оттук...

Такива работи.
В София никак не ми хареса. Близо 10 години живях там и си остана все така кофти. Това определено не беше моят град. Мръсно, сиво, блъсканица, пълно с дегенерати, натегачи и кариеристи от цялата страна. Прекалено голям, за да е уютен и прекалено малък, за да се случи нещо истинско там.
Градският транспорт ми се видя отвратителен.
Помните ли онова парче на “Щурците”:

“О, такава нощ минава само!
Трамвай като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Какво аз мога да ви кажа?”

Аз го помня.
Помня и колко пъти съм вървял пеша от Студентски град до “Сан Стефано”, където ми беше квартирата, след поредния купон, който свършва в 3 часа сутринта. Помня блъсканицата в трамвай №4, чакането на автобус №94, редките и ултраскъпи за студентския ми джоб таксита.
Кирил Маричков може и да си мисли, че пее за себе си или за Хамлет в тази песен, но всъщност пее за градския транспорт.

Не знам дали правилно съм възприел дълбокия драматичен лизиръм на героя на Милена Славова от тази песен, но за мен тя имаше едно съвсем лично послание:

“Висшист до висшиста,
Комин до комин,
Пушеци разни,
Бял, червен и син...
Животът е труден,
Но понякога пак
Наляво да тръгнеме
Със десния крак...
А искам да бъда директор на водопад!”

А именно – на мен не ми беше интересно да съм студент. Исках да съм директор на водопад... каквото и да значеше това по онова време.
Осъзнах го още първия семестър.
А и Милена се оказа сред хората, които бяха пряко отговорни за това.
Първите няколко години в София държах квартира на място, което наистина караше състудентите ми да позеленяват от завист – на улица “Сан Стефано” 16, точно срешу Националната Телевизия, на гърба на Софийския университет. Наоколо – консулства и посолства, кръчмички и магазинчета, Докторската градинка, родилното на “Шейново”.
Бях на една крачка от култовите по това време “Попа”, “Графа”, “Синьото”, “Кравай” и “Кристал”. Бях обречен!
Вместо да свалям състудентки, аз движех с ученички – почитателки на The Cure, Depeche mode или Gunsnrosses. Вместо да дрънкаме на китари парчета на Висоцки с колегите от факултета, обикалях насам-натам с тогавашния ъндърграунд л лицето на Димитър Воев от “Нова Генерация”, Милена и Васко Гюров от “Ревю”, Кольо Гилъна от “Контрол”, Сашо от “Тротил”, както и целокупните “Ахат”, “Конкурент”, БТР, “Атлас” и “Клас”.

“Аз сам си избрах тази съдба -
вечната черна овца...”

Оказа се, че краят на 80-те, както и 90-те години бяха всъщност нашият (моят) еквивалент на 60-те години за едно друго поколение хора. Безразборен секс (СПИН ли? Кво е това, бе, копеле?!), меки наркотици и твърд алкохол, проблеми с властите, МУЗИКА.
Тя – музиката – през тези години ме отдалечи от футбола. Години наред живях на няколкостотин метра от Националния стадион “Васил Левски” и не влязох на нито един мач. Аз стадионите ги използвах за други работи. Ходех на тях по концерти.
Именно покрай музиката Вятърът на Промяната повя за мен далеч преди Scorpions да го възпеят след историческия си концерт в либвшия вече СССР.
Случи се в малкото нелегално звукозаписно студио на площада срещу театър “Възраждане” в София, където обогатявах фонотеката си със записи на Faith no more, Sodom, Overkill, Paradise lost и Venom.
Пичът, който въртеше студиото (както и солидна печалба от пиратство, предполагам), ми показа лист с подписи и спомена, че некви типове – той ги наричаше “зелените от Русе” – правели опозиционна партия и търсели будни (?) хора за нейни членове – студенти, преподаватели, художници, писатели, лекари – такива работи.
Замислих се само за миг и отказах.
Бил съм чавдарче, пионерче и комсомолец.
Вероятно щеше да ми се наложи един ден да стана член на БКП и СБП, за да мога да си издавам книгите.
Дотогава имаше още много време обаче.
Спомняте си, че другарят Кръстев ме беше определил като аполитичен.
Е, аз такъв си и бях.
Глупак!
Ако бях подписал, днес можеше да се броя за дисидент.
Да седна на Кръглата маса до Желю.
Да имам 2-3 хотела по морето.
Да съм в Министерски съвет...
Да, ама не!

Подстригана косата,
обръсната брадата,
печати по краката,
но менят се времената.
Комунизмът си отива (3)
Спете спокойно, деца!”

И все пак – бях си аполитичен преди 10-ти ноември 1989 година, останах си такъв и след Промените. Вярно, че и мен ме понесе вълната СДС, но както се оказа за кратко. Демокрацията се оказа химера, Равенството – лъжа, Новият живот – боклук, политиците – все така нагли и подкупни, корупцията дори би старите нива. В един момент захвърлих значките, знамената и бюлетините и в края на 90-те дори престанах да гласувам.
Що се отнася до Преврата (“Да дойдат танковете!” или “Да дойдат Станковите хора!” – това е въпросът), Кръглата маса, палатковите лагери, Студентската стачка, палежа на Партийния дом, Януарските събития – това не промени особено битието ми на студент и купонджия. Стипендията си вървеше. Вървеше изглежда и кръчмата на нашите в Кубрат. Ако съвсем я закъсах, винаги можех да се хвана почасово на някоя работа покрай бюро “Студентски труд”, като миене на влакови вагони на Сточна гара например. Освен това наоколо като че ли във всеки момент имаше някоя отзивчива девойка под ръка, която да купи бутилка водка или да ни нахрани, ако се наложеше. Купонът си течеше, това е положението.
Превратът, така или иначе си го гледахме по телевизията. Всички бяхме доста пияни и не помня дори дали истински се зарадвахме. Ясно беше, че става НЕЩО, но го осъзнахме едва заедно с махмурлука.
Кръглата маса беше пълна скука. Гледахме я пак по телевизията. Черно-бяло. Портативен “Респром”. Някакви чичковци, които говореха нещо. Някои плачеха, други се подхилкваха, трети просто надменно мълчаха. Политици!
Виж на палатковите лагери пред Парламента и Мавзолея, както и на барикадите на Студентската стачка, беше весело. Голямо джамбуре си правеха студентите. Чупеха се чинове и катедри, за да се напали огън. Всеки пиеше и правеше секс навсякъде из сградата на Ректората. Забавлявахме се да рисуваме разни плакати и лозунги, както и да съшиваме нескопосани чучела на Тодор Живков, Петър Младенов, Добри Джуров и прочие от скапаната им пасмина. В палатковите лагери не оставаха по-назад. Там на моменти даже като че ли беше по-зле.
Палежът на Партийния дом и Януарските събития ги изживяхме отново предимно чрез медиите. Аутодафето чрез вездесъщата Национална телевизия, мелето пред Парламента – предимно по току що напъпилото радио “Дарик”.
Бурни времена, бурни години!
По-късно: За Бога, братя, не купувайте!!!
После отново стана спокойно.
Застой.
И мутри.
И продажни политици.
И мизерия.
Богат-беден.
Просяк-крадец.
Принцът и просекът.
Те и ние.
А стига бе!
Останах си аполитичен.
Това е.

“Объркан съм, обърках си живота.
Това го вижда всеки от вас.
Дрънкам си само, дрънкам и пея,
А Животът е туршия и всички сме в нея...”

Опашките за хляб и режимът на тока обаче не ни сломиха.
Мен лично можеше да ме сломи само родната казарма.
А Дамоклиевият и меч висеше над мен неизменно през всичките години на следването ми. При всяко скъсване на изпит, при всеки незаверен подпис на преподавател, при всяка издънка. Научих се изкусно да подправям подписите на асистенти и професори, както и да си вадя невалидни уверения от служебния отдел, че съм редовен студент, дори, когато не бях. В началото на 90-те в едно забутано поделение в Сливен простреляха на пост най-добрия ми приятел Илко. Замина си едва на 19 години. Окончателно намразих казармата. Приготвих се да стана Вечния студент. Наборите ми изкараха вътре по 24 месеца плюс задръжките. После намалиха службата на 18 месеца, после – на 12. Аз все така следвах. Устисках от 1987 до 1995 година. Накрая копелетата най-сетне ми пробутаха дипломата.
Вече бях висшист.
И подлежах на наборна военна служба.
Мамка му!

Ако искат - ще крещя.
Ако трябва - ще мълча.
Ето това е свобода!
Ако искат - ще строя.
Ако трябва - ще руша.
Ето това е свобода!
Ако трябва  - ще нападам.
Или пък ще отбранявам.
Ето това е свобода!
Ако искат - ще обичам.
Ако трябва - ще отричам.
Ето това е свобода!
Ако трябва - ще слабея.
Или пък ще дебелея.
Ето това е свобода!
Трябва ли ще се родя.
Ако искат - ще умра.
Ето това е свобода!
Това е свобода!”

Между дипломирането си като бъдещ безработен филолог от набор 1995 година на Софийския университет и вливането ми в стройните редове на родната казарма, имах няколко месеца глътка свобода.
Къде мислите ги оползвотворих?
В Кубрат, къде.
О, град на уханни липи, безразборен секс и спомени за Лили Иванова!
Станах барман.
Беше сладка работа.
Изкарвах луди пари. Ходех с такси до Русе (60 км.) или Разград (35 км.) само, за да си купя един чифт дънки. Гаджетата бяха много. Купоните – всяка нощ.
Кой знае защо барът се казваше “Асотекс” (всички обаче му викаха “АсоСекс”) и беше собственост на един полуграмотен турчин, пришълец от съседното село Севар. Говореше се, че имал пари, след като по време на Ембаргото прекарвал за някакви германци зърно през граница. Един ден обаче, докато пътували в джипа, в който имало и куфарче с 1 милион дойче марки за поредната сделка, катастрофирали. Германците загинали на място. Нашият човек оживял. От куфарчето не намерили и следа. Митове! Та шефът беше дошъл в “големия” град барабар с цялата рода. Жена му беше управител, сестра му – счетоводител, балдъзата му – сервитьорка, зетят – бодигард. И така нататък.
Често ми поръчваше по интеркома от офиса си на горния етаж:

“Момче, две капучино и две тоник!”

Или:

“Има ли кока-кола на кутийки?”

Казваше:

Жип, жисием и жоб...” вместо “Джип, Джи Ес Ем и джоб”.

Въобще – готин тип.
По същото това време като барман се запознах по-отблизо със структурите на прословутите СИК и ВИС в града. Бяха дребни мошеници, повечето от които познавах още от училище. Размотаваха се по анцузи из града, помъкнали огромни мобилни телефони с размерите на маса за билярд и висяха по цял ден в бара на безкрайна чаша дълго кафе, тъй като нямаха пари за нищо друго. Чакаха Голямата сделка, момчетата. Понякога им правехме номер, като се обаждахме тайно от служебния телефон в кухнята и с променени гласове “поръчвахме” доставка на 100 тона зърно или 20 цистерни нафта. Полудяваха направо.
Голям майтап!
Не беше толкова голям майтапът обаче, когато от време на време в града се изсипваха няколко джипа с тарторите им от Разград, Варна или Русе. Те идваха, пукваха няколко глави, пиеха без да пращат в бара и изчезваха нанякъде. В началото когато ги видех, криех сервитьорките в склада.
После започнах аз да се крия.
Така минаха моите 6 месеца свобода между университета и казармата.
И ме призоваха в някакво поделение в Разград.

ФРАГМЕНТИ

Град Разград. Делиормана. Поделение 36240. Лето господне 1996-то. 3 януари. 7 часа сутринта. Минус 11 градуса под нулата. Прехвърча сняг.
Все още бях махмурлия от Нова година. Прясно обръснатата ми коса грозно лъщеше като кубето на катедралата “Александър Невски”. Студено ми беше. Не ми се влизаше в казармата.
“Много въжета дърпат кокала,
големи надежди от ниско ниво,
всичко това е част от машината,
гадна машина и то за месо!
И никой не пита: "Защо?" /3
...а-а, това е машина за месо!”
Не ме питаха наистина. Остригаха ме, навлякоха ми някакви сиви шаячни дрехи, тикнаха ми автомат “Калашников” в ръцете и ме набутаха вътре за цели 12 месеца от младия ми живот.
Знам, че казармата винаги е била машина за месо, но когато аз влязох там, месо вече нямаше. 1996 година беше гладна година. Върлуваше нечувана банкова криза. Навън доларът се зазменяше срещу фантастични суми от 3-4 000 лева. Една книга струваше 5-10 000 лева. Нямаше хляб, мляко, месо, основни продукти. Заплатите бяха смешни.
Останалото го бяха изяли отдавна финансовите пирамиди.
Казармата се явяваше умален модел на ставащото вън.
И тук нямаше пари.
Цареше глад и мизерия.
Насила ни натискаха да излезем в отпуск, защото просто нямаше с какво да ни хранят.
През зимата в спалното беше по-студено, отколкото навън.
Охранявахме празен ГСМ, в който от месеци нямаше капка нафта.
Обикаляхме като въоръжен наряд огромни складове за оръжие и боеприпаси, в които нямаше оръжие и боеприпаси.
“Ученията” се разиграваха само на карта поради липса на средства.
Танковете, камионите и джиповете си стояха в гаража, за да не се хаби гориво.
На редките учения по стрелба само се симулираше, че стреляме.
В “лавката” имаше единствено швепс, вафли и солети, както и ултраскъпи вносни цигари без бандерол, конфискувани от местната митница.
В столовата беше дори още по-зле, защото все нещо трябваше да се яде.
Е, ядеше се.
Зеле, картофи и боб 7 дни в седмицата. От време на време парче халва, залежала в складовете от военновременните запаси от 1972 година или малко сирене, което повече приличаше на сурватка и не ставаше за ядене. Нагризан от плъховете сух хляб. Чай с бром.
Толкова.
Просто нямаше какво да се краде.
Военните обаче продължаваха да си крадат по навик.
Крадяха всичко – нафта от малкото джипове и камиони, които още бяха в движение, сух хляб и помия за свинете на село от столовата, топове хартия от канцеларията, спално бельо от склада, дори съвсем ненужни неща.
На нас пък ни крадяха живота.
В казармата не станах мъж. Не се научих да стрелям. Нито да ставам преди 10 часа сутринта.
За спомен ми останаха единствено простатит, радикулит на левия крак, синузит и плексит на дясното рамо.
Направо поезия: “Ит-ит-ит-ит”!
Въпреки това за мен тези 12 месеца минаха сравнително безболезнено. Нали бях висшист, слушех с половин година по-малко от тъпите копелета. Веднага ме направиха писар на ротния командир, после – на началника на щаба. Паралелно с това се сдобих и с топлата службица на централист на поделението. Пусках порно на дежурния капитан вечер, говорех без пари с гаджето по цели нощи, скатавах се яко от цялата тази дивотия. И понеже имах адски много свободно време, четях и пишех като обезумял. Това ми е цялата полза от казармата.
А! Както казах, Разград си е кофти град.
Още при първата си гарнизонна отпуска в казармата се качих на покрива на местната забележителност – мутренският хотел “Орел” и погледнах надолу. Личеше си, че някой е искал да построи тук красив град.
Не беше успял.

“Тъмна земя
Без светлини.
Тъмно море -
Не търся нежност…”

Искам прошка от покойният Димитър Воев за този самоволен цитат, но именно в Кубрат аз открих своята “тъмна земя” без никаква светлинка в края на тунела, когато за пореден път се озовах там след безславното си уволнение от казармата през януари 1997 година. Тук моето “тъмно море” бяха безкрайните, разлюлени от вятъра масиви с царевица на лунна светлина, сред които крачеха унило овце и крави. За разлика от неговия лирически герой обаче, аз потърсих нежност. И взех, че я намерих.
Поредният ми престой в… пардон – щях да кажа “в Къщата”, поредният ми престой в Кубрат също се оказа кратък. Около половин година. Толкова издържах. Повече не можех. Кубрат от 1997 година не се различаваше особено от Кубрат от 1974 година и Кубрат 1987 година, които така добре познавах. Същата скука, същият застой, същата скотска действителност без перспективи, без работа, кино, концерти, театър. Нямаше плаж и море. Нямаше интернет. Нямаше дори истинска престъпност.
За какво изобщо говорим?!
Върнах се на работа като барман в незабравимия бар “Асотекс” (където ми бяха пазили мястото в продължение на цяла година). Съвсем скоро установих, че нещата си продължават по старому. В лошия смисъл на думата. Работих, спях, ядях. Пиех, пушех, правех безразборен /не/безопасен секс. От време на време си пишех късите разкази и дългите романи и получавах книги по пощата, защото в забитото градче отдавна вече нямаше книжарница. Гледах филми по видеото, слушах си музика по уредбата, четях вестници и люпех семки.
Толкова.
А после?!, запитах се.
След година, две, десет?
Накъде отиваше животът ми заедно с края на 90-те?
Наникъде – ето накъде.
С идването на пролетта на 1997 година започнах да пощурявам.
Пиех и пушех все повече.
Сексуалният ми живот ставаше невъздържан.
Тресях се целият от нерви и никой не ме понасяше, а и аз не понасях никого.
Тогава един ден през май направих Голямата глупост – преспах с момиче, с което не трябваше да го правя. Няколко пъти. На третия гаджето ми ни хвана на калъп в колата. Това беше.
Търсех нежност и я намерих.
Сторих глупост и тя промени живота ми.
Още в казармата, в бележника, в който тайно от офицерите си водех записки по един роман, който се казваше “Поделението на прецаканите връзкари”, си бях надраскал ей така – без някаква ясна мисъл в главата, един списък с местата, където бих могъл да живея.
Какво гласеше той?

“Кубрат?... Русе?... Созопол?... ВАРНА?!...”

На другия ден си попадох молбата за напускане, взех си последната заплата, натъпках един сак (предимно книги и касети с музика, както и малко бельо, 2-3 тениски и 2 чифта дънки) и хванах автобуса в 7,30 часа сутринта за Варна. Не познавах никого там. Не познавах града. Почти нямах пари. Бях просто един прясно дипломиран филолог без бъдеще и някакви специални умения, като изключим мечтата ми да си изкарвам хляба с писане.
Пристигнах на брега на морето в 11,30 часа сутринта на 11 юни 1997 година, разнебитен от път, потен и мръсен, жаден и гладен, без грам идея какво ще правя оттук нататък.
Засега просто ми се ядеше, пиеше ми се нещо силно, имах нужда да се изкъпя и да се наспя.
Така и направих.

(1998 година... Джоан Роулинг издава „Хари Потър и Стаята на Тайните“. Романът излиза на английски език през 1998 г. На български обаче е пуснат на книжния пазар през 2002 г. Мерилин Менсън издава алубма  "Mechanical Animals". От своя страна Емир Кустурица атакува екраните с класиката „Черна котка, бял котарак(Crna mačka beli mačor). Филмът разказва за любовта, приятелството и възмъжаването на главния герой сред руините на едно общество с ценности, които изчезват. Голям майтап, а?)
ФРАГМЕНТИ

Град Варна. На морето. Всъщност – морската столица. Население – 350 000 души. Може би си мислите, че местните спортове са плуване, сърф и яхтинг? Не. Тук спортуват в дисциплини като “отдаване на квартири на студенти и летовници”, ресторантьорство и хотелиерство, незаконно строителство по брега, мутрагенщина и прочие подобни мили нещица.
С повечето от тях скоро щях да се запозная отблизо.
 
“В кофи за боклук е скрит
Нашият живот.
В салфетка мазна е увит
Остатък от хот - дог.”

След около седмица в мотаене по плажове, улици и кръчми, мизерията почука най-сетне на вратата ми. Имах нужда от квартира. И най-вече – от работа.
Първата ми квартира във Варна беше доста ексцентрична. Всъщност представляваше таванска стая 2 на 2 метра до Икономическия университет, на две крачки от Северния плаж, на пъпа на града. Мизерия. Шест етажа без асансьор. Тоалетна и мивка на етажа. Без баня. Два стола, маса, легло и шкаф под миниатюрния прозорец. 20 лева на месец.
Изкарах си велико там!
Лежах си нощем изпотен и гол под струята на вентилатора, слушах с упоение крясъка на чайките на фона на някое парче на Doors, пишех екзистенциални стихове и пиех литри водка с портокалов сок. Слушах също много Portishead, Morphin, Manu Chao и U2. Хранех се с готова храна или въобще не се хранех. Когато не бях на работа, висях на плажа – онзи, Рибарския, дето вече отдавна го няма.
Отдадох се и на поредната си любов – Лейла.
Тя се и оказа поредната руса причина да променя живота си за момента.
Естествено, веднага се хванах в една кръчма като барман.
Казваше се бистро “Лагуна” (и нея вече я няма) и беше съвсем наблизо до квартирата ми. Никой не влизаше там. Оборот – нула. Напуснах след четири месеца.
Първото ми назначение във вестник изобщо беше като рекламен агент. Вестниците всъщност бяха два, но на един и същ собственик. Казваха се “Варненски имоти” и “Автопазар”. Аз трябваше да набирам реклами за тях от мутрите, които държаха автосалоните и агенциите за имоти в града. Нищо не разбирах от тази работа. Беше ми противно и унизително да лазя от врата на врата и да продавам хилавите вестничета. Въпреки това изкарвах добри пари – по-добри дори от тези като барман.
Но и това не продължи дълго.
Бях подмамен от една обява.
Вестник на име “Черноморие” търсеше стажант-репортери.
Ехе!
Ехехе!
Ето, че вече можех да стана професионален журналист.
Беше ми станало ясно, че като писател в тази загубена страна човек надали може да си изкарва прехраната, освен ако не се казва Стефан Цанев, така че отдавна си мислех за кариера в журналистиката.
Явих се на конкурса и го спечелих.
В идните няколко месеца спечелих още два такива – за нощен водещ в тогавашната култова радиостанция “Канал ком” и за кореспондент на още по-култовото музикално списание “Нов Ритъм”.
По същото време откупиха и първия ми разказ в списание “Егоист”...

Морето за мен винаги е било нещо специално.
“Всичко, което не е на море, е провинция”, е казал навремето Ърнест Хемингуей.
Прав е бил.
Затова – а и защото така много напомня за родния ми град Русе – бях много доволен да живея във Варна. Паднах си на мястото. До този момент и аз като останалите сухоземни жители на тази република обикновено виждах морето веднъж годишно за по няколко дни. Сега вече щях да си го гледам всеки ден. След някоя и друга година – вярвах – дори направо от терасата на мезонета си до Морската градина или от верандата на къщата си край плажа.
Морето е различно за всеки.
Столичани например направо се побъркват, че са така далеч от него. Не могат да го преживеят. Снимат филми тук, правят сделки тук, организират фестивали тук. Естествено – по възможност през лятото. Чуйте един софиянец посред февруари да казва “Ех, мило, помниш ли онази цаца с биричка в Созопол?” и ще видите как буквално му потичат лигите, докато го произнася. Няма значение, че цацата е била стара и пържена в гранясало олио (пък и не е никаква риба за разлика от един карагьоз, кефал или паламуд), че бирата е била изветряла и на тройно по-висока цена отколкото я продават на “Витошка”, че в Созопол отдавна няма плаж и всичко е нацвъкано с бетон и стъкло. Те говорят за МОРЕТО. Така са си кръстили дори и клуба за водолазни спортове на Панчарево – Deep blue sea (“Дълбоко Черно море”). Да си умре човек от смях направо!
Редовите провинциалисти от вътрешността от своя страна летуват по морето изискано и с достойноство. Цяла зима стискат зъби и заделят за почивката жълти стотинки. После се домъкват край брега за няколко дни и се настаняват с явно задоволство в разни занемарени станции, миниатюрни бунгала и замиращи хотелчета, където условията за живот са в пъти по-лоши дори и от тези в собствените им панелки или селски къщи там някъде в Каспичан, Перник или Бъзън, Русенско. Мъкнат щайги с домати и краставици, компоти и консерви, салами и кашкавали, лютеници и сирена, с презумцията, че тук е по-скъпо, отколкото в родното им място, а това не е така. Носят си: телевизор, касетофон, фритюрник, ютия, сешоар, книги, табла, карти, федербал и топка. Повечето забравят плавниците и плажното мляко. Ама са на море!
Друга порода са живеещите по крайбрежието. По отношението си към плажа и морето повечето от тях (които не са моряци или рибари), са истински аристократи. Някои не виждат море с години, дори да живеят на две преки от брега – и се гордеят с това. Други слизат само до плажните кръчми. Останалите просто изкарват лятото на село, на лозето или на планина. В първите ми години като репортер във Варна, една от по-старите колежки ме погледна и каза: “Ти не си от Варна”. Питам я: “Как позна?”. “Ами имаш тен...”, уверено отвърна тя.

“Омръзна ми да светя като крушка!
Омръзна ми да бъда черен хляб!
Омръзна ми да се въртя на тясно!
Омръзна ми и още как!”

Първоначалната ми еуфория не продължи дълго.
Само няколко месеца по-късно радио “Канал Ком” фалира и хлопна кепенците. Във вестник “Черноморие” като за начало получавах умопомрачителната заплата от 120 лева. Списание “Нов Ритъм” плащаше по нещо от дъжд на вятър – за него и без това пишех повече за купона, а и за да влизам без пари по концерти и в клубовете, които така или иначе си обикалях, плащайки си.
За капак на всичко някъде по това време във Варна внезапно пристигна с багажа си и бившата ми – както си мислех дотогава – приятелка Светлана.
Периодът на крайморска романтика започна да се изпарява.
Край на безкрайните купони по плажа, кръчми и терени.
Край на среднощните разходки по варненските улици, зазяпан с копнеж по причудливата архитектура на града (която така много ми напомняше русенската).
Край на рокклубовете и концертите.
Край и на любовта ни с Лейла, която внезапно замина за Англия.
Време беше за капиталистически прагматизъм.
Речено – сторено.
Сменихме таванската стая с прилична гарсониера с тераса в центъра на града, а по-късно наехме една страхотна стара къща до Морската градина.
Започнах работа във вестник “Стандарт” и радио “Браво ФМ”.
Във вестника работех всеки ден, а в радиото водех нощни 6-часови блокове три пъти седмично, като за капак в неделя правех следобедно собствено предаване – отново 6 часа.
Снимах се в рекламни клипове и клипове на песни в телевизия МСАТ, а после започнах да правя и едно ежедневно сатирично шоу по телевизия “Ариел”.
Пишех за “Ритъм” и “Егоист” – под собственото си име, и за “24 часа” и “Народно дело” – с превдоним.
Казвах се Максим Илков.
И Моника Панчева.
Започвах полека да откачам.
Отново.

И тогава открих интернет.
Ако видите в чата някой с ник Kamo69, това съм аз.
Харесвам си ника.
Има нещо и от Господ и от Дявола в него.
Повечето го мислят за извратен.
А той просто показва годините ми.
Така през един юлски ден на 1999 година се натъкнах на бъдещата си съпруга.
В интернет.
Никът и беше Bebe.
Хареса ми.
По-късно и тя ми хареса.
След половин година ходене по мъките, скандали, изневери, лъжи и безкрайни пиянски нощи, най-сетне напуснах Светлана и заживях с нея. Оказа се, че се казва Славена. Хубаво име. Кофти човек.
В началото беше добре.
Нанесохме се под наем в разкошно таванско студио с панорама.
Взехме си един далматинец и две улични котета.
Обикаляхме по купони, заведения, клубове, коктейли и презентации.
Махнах се от вестник “Стандарт” и след грандиозен скандал и едно предаване, което водих 4 часа чисто гол – от радио “Браво ФМ”. Започнах да водя свое шоу по телевизия “Херос”, наречено “Безсъници”, а по-късно го пуснах и в радиовариант в радиостанция “Атлантик”, както и в интернет на адрес www.infovarna.com.
Не след дълго обаче вещата за мен за пореден път се преобърнаха и се върнах – не без давлението на Славена - във вестник “Черноморие” – вече като заместник главен редактор. Не като стажант.
Започнах да пиша и за списанията “Едно”, “Нон Стоп” и “1 към 1 за строитеството”. Мислех, че печеля добре.
Всъщност – доста добре печелех.
Известно време беше весело.
После тя реши да се женим.
След това – да имаме дете.
Последва покупка на апартамент на кредит.
В следствие на което се пренесохме да живеем в някакъв краен квартал при техните заедно с новородения ни син Давид.
Станах заврян зет!
Щом ще ми ядете меда, ще ми опитате и жилото!”, внезапно заяви тъщата в един преkрасен и слънчев майски ден.
Тук вече не издържах.
Махнах се.
Отидох да живея на строежа на новия ни, купен на кредит апартамент. Спях на походно легло с две одеала, без възглавница. Миех си зъбите в тоалетната на редакцията. Къпех се от време на време в апартамента на родителите си. Ходех на работа във вестника. Вечер си водех радиопредаванията. През останалото време работех по апартамента заедно с тъста си и разни майстори.
Не излизах никъде.
Не виждах никого.
Единственият ми приятел беше фотографът ми Миро.
Вечно нямах пари, защото цялата ми заплата отиваше за детето и изплащането на апартамента. Ходех пеш до работа, за да си спестя стотинките от билетчето за цигари. Пиехме някаква отвратителна евтина водка с червен етикет на име “Ахелой”, от която чудно как не ни окапаха зъбите. Пушехме цигари “Кънтри” – пакет за 60 стотинки. Ядяхме каквото има.
През това време бавно, но сигурно се отдалечавахме един от друг със съпругата ми. Виждахме се все по-рядко и по-рядко. Често се карахме. Обикновено за пари. После и за това, че я питах къде ходи по цели нощи, докато майка и ни гледа детето. Започна да излиза с някакви тъпанари. Прослуша Азис. Продупчи си езика и пъпа. Отказваше обаче да ми дава отчет за каквото и да било. Явно внезапно и се беше приискало да става тийнейджърка.
Така лека-полека, неусетно, бракът ни се разпадаше от ден на ден.
В началото (когато апартаментът вече беше почти готов), я молех най-сетне да дойдат с Давид да живеят при мен. Надявах се, че още мога да спася този брак.
След това престанах да я моля.
Дори и аз вече бях се светнал, че просто няма смисъл.
Всичко беше свършено между нас.

“Бледа кукла си ти,
която студено ме гледа с очи.
Колко път ни дели -
аз съм човек а кукла си ти...”

Може от казаното дотук да не личи така прозрачно, но жените винаги са имали голямо влияние в развоя на живота ми. Най-вече русите жени. Не знам защо винаги така се получава.
Искам да кажа, че точно когато животът ми за пореден път беше в пълна каша, някъде в края на 2002 година взех, че се влюбих в едно русо момиче.
Не стана изведнъж.
Не беше лесно.
(Помнете, че бракът ми се разпадаше, а имах дългове и прекрасен син на годинка и половина)
Тя се появи някак от нищото.
Всъщност беше дясната ръка на шефа ми.
Появи се внезапно в живота ми и постепенно запознах да я виждам все по-цялостно и все по-цялостно. Първо дрехите. После тялото. След това красивите и сини очи. Накрая като че ли я видях ЦЯЛАТА.
Казваше се Цвети.
Името и отиваше.
Определено.
Постепенно започнахме да се виждаме все по-често.
Внезапно открих, че отново мога да обичам. Че отново има човек, с който да си разделим бутилка вино на октомврийския плаж и просто да погледаме звездите. Че можем да си говорим за музика, кино, литература и какво ли още не, и  да ни е приятно. Че всеки път като се събудя сам в леглото, мога да мисля за някого, който ми липсва. Че...
Една нощ, пред един денонощен магазин до жп-гарата, тя внезапно ми каза:
“Искам да спя тази нощ при теб...”
Седнах на стъпалата на магазина. Не знаех какво да кажа. Всичко бе все още твърде объркано за мен. Отроних:
“Добре...”
После спахме заедна в леглото на бившата ми/бъдеща екссъпруга в апартамента, който още не бях изплатил.
Наистина само СПАХМЕ.
И наистина се чувствахме ДОБРЕ.
После започнахме да пътуваме. Пътувахме диво, отчаяно, целенасочено през всеки свободен уикенд, в който успеех да се измъкна от съпружеските си и професионални задължения. Все по-далеч и по-далеч. Уважих дори молбата и да отидем за три дни до София, за да вземем урната с праха на покойния и дядо. Нещата излизаха извън контрол и ние добре го знаехме.
Оттук нататък всичко се разви главоломно. Ставахме все по-близки. Не можехме един без друг. Тя беше моето сладко спасение. Аз бях нейният горчив грях. Връзката ни все повече се задълбочаваше, но този начин на живот не удоволетворяваше нито мен, нито нея, за бившата ми/бъдеща екссъпруга да не говорим.
Очевидно беше, че не може вечно да продължава така.

One love,one life
When it's one need in the night
It's one love,we get to share it
It leaves you baby if you don't care for it.”

Така се стигна до една априлска нощ на следващата година, два-три дни преди 34-ия ми рожден ден. След кратка колизия, когато Славена най-сетне разбра за Цвети, се изнесох от несбъдналия се и неизплатен все още семеен апартамент. Живях месец при родителите си, спах за кой ли път на дивана в редакцията, обикалях плажовете и баровете.
После жена ми реши да ми прости.
А аз – най-вече заради сина си Давид – се съгласих “да опитаме” отново.
Не помислих за себе си.
Не помислих и за Цвети.
Както и да е – всичкото това помиряване продължи едва месец-два, изпълнени със скандали и недоверие, със счупени в стената чаши и заплахи, с болка и сълзи.
Толкова за брака ми.
Отново се изнесох.
И отново – о тези мои цикли! – в таванска стая.
Стаята се намираше в Гръцката махала, на две крачки от редакцията на вестник “Черноморие”, където работех тогава, и на две крачки от плажа. В миниатюрната баня се влизаше през замаскирана в гардероба врата. Хлебарките бяха големи като котенца. В неделя сутрин камбаните на близката църква бяха в състояние да счупят чашите във витрината на бюфета в стаята. Там се чувствах страхотно. Постепенно и Цвети се премести да живее при мен.

ОТКЛОНЕНИЕ НА РАБОТОХОЛИКА

Да си журналист в провинцията е скапана работа. Всеки ще ви го каже. И преди е било така, и днес е същото. Малко пари, няма командировки, четат те (гледат те, слушат те) ограничен брой хора, гласът ти не се чува по-далеч от блиндираната врата на местния кмет, на попа и даскала.
През 10-те години, в които се занимавах с журналистика във Варна, работих в – цифром и словом – 22 (двадесет и две) медии. Без майтап!
Във вестник “Черноморие” се връщах три пъти и всеки път ставаше все по-скапано. Сменяха се собственици, не се изплащаха заплати, налагаше се цензура, ближеха се задници, водеха се никому ненужни малки войни.
Радио “Канал ком” фалира.
Радио “Атлантик” също.
Подобна бе кончината и на варненската притурка към вестник “Стандарт”. Когато ни наемаше на работа, тогавашният главен редактор Юлий Москов ми каза: “Аз, като чуя за култура, и се хвашам за кобура!”. И още: “Спокойно, този вестник няма да го затворим. Медията е като зареден пистолет – никой не го хвърля на улицата!”. Две години и половина го хвърли и остави безработни 16 добри варненски журналисти, в това число и моя милост.
Някъде към 2003-2004 година бях избран за журналист на годината във Варна. Ако си мислите, че това е нещо като “Оскар” или “Пулицър”, жестоко се лъжете. Наградата нямаше паричен еквивалент. Никой не хукна да ме наема на по-висока длъжност и с по-ефектна заплата. Продължих си все така.
Мислех, че в радио “Браво ФМ” нещата са окей. Рейтингът ми растеше, феновете – също. На 2 февруари направих т.нар. “голо предаване”, като водих шоуто си “Пясъчен часовник” 4 часа чисто гол в компанията на травестита Памела, както и на около 20 репортери, фотографи и оператори от медиите. Търсехме “голата истина”. Вместо това шефът ми Тончо Бебов, по известен като Тончо Бартера превърна всичко в цирк и просташки ме провъзгласи за варненския Хауърд Стърн. По-късно обаче се уплаши от атрактивните ми идеи и започна да ме реже. Предложих му благотворителен търг пред Фестивалния комплекс насред сезона, на който желаещите можеха да потрошат цял “Трабант” с чук, като си заплатят съответната цена. Безплатно щеше да пее моят приятел Мишо Шамара. Шефът отказа. Предложих за рожденния ден на шоуто си да предавам в ефир 4 часа  директно от плажа (“Една година “Пясъчен часовник” на пясъка!”) в компанията на 4 варненски рок групи, на добрата ми позната Соня Васи, на манекенки, момичета в торти, безплатна бира и безалкохолни и прочие. Той пак отказа. Тогава напуснах.
В местната кабеларка “Ариел” правех ежедневно 10-минутно шоу, което се гавреше с хороскопите, предлагайки паройдийни варианти. Бабите-абонати обаче се шашнаха и нанадоха вой, така че шефовете ме помолиха да “смекча това”. Напуснах и оттам.
Следващата кабеларка – “Херос”, беше дори още по-зле. Шоуто ми “Безсъници” имаше убийствен за стандартите на това хилаво ТВ.създание рейтинг и стотици телефонни обаждания от цялата страна. Нямаше обаче реклами. Нито бюджет. Декорът ми беше скапан, а екипът – мързелив и без идеи. Разкарах се оттам.
Вестник “Варна” също се превърна в разочарование за мен. След като с бъдещия издател и – тогава – мой приятел Неделчо Михайлов, си изяснихме т.нар. концепция на седмичника (консервативен, свободен, разнообразен, умерен), започнах да го правя. Започнах от нулата. Събрах екип, поръчах техника, търсих помещения, разработих концепия. Боядисвах с бояджиите, сменях стъкла със стъкларите, поставях кабели с кабелджиите, пишех, редактирах, планирах и т.н. Вестникът се оказа обаче нито консервативен, нито свободен, нито разнообразен, нито умерен. Пак обслужвах чужди интереси. Пак ми нареждаха какво да се пише и какво не. Сменяха се графика, шрифтове и рубрики ежеседмично (тъй като “Варна” беше седмичник, иначе вероятно щеше да се случва ежедневно). Махнах се.
И така продължава вече 10 години.
Навсякъде е едно и също.
Да си бях останал барман.

“Road trippin with my two favorite allies
Fully loaded we got snacks and supplies
Its time to leave this town
Its time to steal away
Lets go get lost
Anywhere in the U.S.A.
Lets go get lost
Lets go get lost”

През последните пет години, откакто сме заедно с приятелката ми Цвети, май пътувах повече, отколкото през целия си живот до този момент. Отивахме някъде при всеки удобен случай. Дали за час, за уикенда или за някоя и друга седмица – нямаше особено значение. Обиколихме Черноморието нагоре и надолу, отскачахме до родния ми град Русе или до нейният роден град Пазарджик, посещавахме разни приятни планински градчета, ходехме от време на време дори и до столицата, която и двамата горещо мразим и в червата.
Така беше от самото начало.
Може би това беше начинът да избягаме от цялата гадост, която съпътстваше живота ми след разпада на брака ми и след като разбрах, че работата ми във вестник “Черноморие” е боклук.

Take second best
Put me to the test
Things on your chest
You need to confess
I will deliver
You know I'm a forgiver
Reach out and touch faith
Reach out and touch faith
Your own personal Jesus...”

Готино беше, че през следващите 5-6 години имах най-сетне възможността да гледам на живо концерти на любимите си рок групи като Metallica, Red hot chili peppers, Depeche mode, Sisters of mercy, Motorhead, Били Айдъл, Apocaliptica, White Snake, Sting, Dio и The Cure... Въпреки всичко обаче така и никога нямаше да мога да видя банди като Faith no more, Alice in chains, Nirvana, Soundgarden, Rage against the machine, Doors
или INXS – по простата причина, че вече се бяха разпаднали. Факг е, че навремето спяхме по земята и в палатки и пътувахме на стоп, само за да бъдем на някое шоу на Милена, „Ревю” или „Нова Генерация”, а сега пътуваме по света със самолети и отсядаме в скъпи хотели, но нали тръпката би трябвало да е все още същата. Или не?! С тръпка или без – с Цвети все така продължавахме да пътуваме из страната и по света във всеки един момент, в който имахме някой свободен ден и някой лев в повече. А си струваше, повярвайте ми. Вратата на хладилника ни в къщи е отрупана с разноцветни сувенирни магнитчета от всяко едно място, което сме посетили, а си мислехме, че ще е така още дълго време...
Блажени са нисшите духом, защото тяхно е царството небесно.
Амин!

And a vision thing
And a vision thing
And a ...
Sha la la la
What do we need to make our world come alive?
What do we need to make us sing?
While we're waiting for the next one to arrive?
One million points of light
One billion dollar Vision Thing
Sha la la la...”

Проблемът беше, че всичко това продължи прекалено дълго. Беше прекалено хубаво ,за да е истина. Пътуванията и любовта са едно, реалният живот – мамка му – съвсем друго.
През всичкото това време продължавах работата си медиите и ставах от ден на ден все по-циничен и по-обезверен. Най-сетне проумях, че в нищо няма смисъл. Каквото и да правехме, каквото и да пишехме и говорехме, нещата си оставаха все същите, дори отиваха на по-зле. Корупцията си беше корупция, простотията – простотия, подкупните ченгета и митничари – все по-подкупни, политиците – все по-невежи и продажни, мизерията цареше навсякъде.
В РАБОТАТА МИ НЯМАШЕ СМИСЪЛ!
В продължение на 2 години бях главен редактор на един манипулиран от мугри вестник, нагло наречен „Варна”. После за около 6 месеца се прехвърлих като заместник главен редактор в друг техен вестник на име „Черно море”. Продължавах да работя и за няколко списание. Всичко обаче беше пошло, пошло, пошло...
Няпуснах отвсякъде.
И ето ме -  вече 6 месеца съм един безгрижен безработен журналист (или може би барман).
Реших, че повече няма да работя в този бранш. От този миг насетне щях да работя само и единствено върху себе си (и двамата с Боби да пием кафе, хахаха).

Shyny happy people – rem
Shiny happy people laughing
Meet me in the crowd
People, people
Throw your love around
Love me, love me
Take it into town
Happy, happy
Put it in the ground
Where the flowers grow
Gold and silver shine
(chorus)
Shiny happy people holding hands
Shiny happy people holding hands
Shiny happy people laughing...”

Не мислете, че ме е мързяло да живея.
Не мислете, че съм бил по-слаб от когото и да било другиго наоколо.
Не си въобразявайте, че не ми е пукало.
Не смятайте, че съм пораженец.
Нито, че съм се предал.
Не бяx махмурлия (постоянно).
Не съм имал нещастно детство.
Нито бях пристрастен към наркотиците.
Не съм педераст.
Нито син, червен, жълт или „гербер”.
Просто се уморих.
„Почини си след толкова тичане”, се казваше в една книга.
Е, аз просто забавих оборотите.
Това е.
После спрях...

“This is the end
Beautiful friend
This is the end
My only friend, the end

It hurts to set you free
But you'll never follow me
The end of laughter and soft lies
The end of nights we tried to die

This is the end...”

И ето, че стигнахме и до моста. Аспарухов мост. Лично другарят Тодор Живков го е открил на 8 септември през далечната 1976 година – едва на 7 годинки съм бил тогава.  Дълъг е 2 километра, висок 52 метра. В денонощието по него минават средно 10 000 превозни средства. Бънджи-скачачите си правят щур купон тук. Скачат с ластично въже.
Високо е и ме е страх. Имам я от дете тази болест със странното име, която означава страх от височини. Ама в случая няма как. Това е положението.
Смърт.
Ще кандидатствам и за тази работа, казвам си, кво да правя. Смъртта. И без това във всичко друго се провалям, а и няма по-интересни оферти в сайтовете. Все пак какво съм аз – сега, 38 години по-късно? Неуспял писател, неуспял журналист, неуспял алкохолик, неуспял баща, неуспял любовник, неуспял...
Не успях в Живота, това е.
Поне вече не трябва да пиша автобиография, казвам си. Пардон – всъщност CV.
Майната му!
Всичко свърши за мен.
И какво от това?!
Metallica и U2 продължават да свирят. Уди Алън прави филми. Уилям Уортън си пише книгите. Тук долу нещата все така си вървят.
А там горе?
Какво ли става там?
Дори Курт Вонегът наскоро се пресели горе. Шон Конъри и Джак Никълсън изглежда също чакат вече на опашката. Компанията е окей – като тръгнеш от Джими Хендрикс и Джим Морисън, и стигнеш до Кърт Кобейн и Майкъл Хътчинс.
Какво да правя тук?
Къде са ни перспективите?
Къде ни са мечтите, илюзиите и любимите хора?
Отдавна вече ги няма.
Останала е само непосилната лекота на битието.
И?
Епитаф?
Явно ще трябва нещо по-така.
Не върви да завърша с архаичното: “Тук почива...”.
“Човек и добре да живее...” също е заето.
Тогава?
Тогава!
Тогава...
Сещам се за нещо.
Не е нито по-добро, нито по-лошо от всичко друго.
Когато съберат това, което е останало от мен, и го положат в калния гроб, искам на камъка ми да пише единствено:
”Родих се старец, ще умра млад”...
И нищо друго.
А сега изглежда е време да проверим колко дълго пада човек (без ластично въже) с тегло около 80 килограма от височина 52 метра при умерен североизточен вятър със скорост от 12 метра в секунда.
Мамка му!
Изглежда може да продължи дългооооооооооооооооооооооооооооо........

Камен Петров