петък, 4 ноември 2011 г.

Кръвта сякаш още плава във водите на Дунав край Вуковар


Река Дунав е голяма. Река Дунав е пълноводна. Река Дунав е дълга и е събрала край бреговете си огромното разнообразие на половин мултикултурна и мултинационална Европа – от пищните замъци и катедрали на Будапеща и Виена, до малки селца и градчета със собствен колорит като Долни Милановац, Дюрнщайн или… Вуковар.

Вуковар е общински център в Източна Хърватия и е най-голямото речно пристанище в страната, разположено при вливането на река Вука в Дунав. Вуковар е третият по-големина град в Славония след Осиек и Славонски брод, но в малка страна като Хърватия, разположена на площ от едва 56,5 хил. кв. км., това е доста условно дори за нашите стандарти – населението му е едва 30 126 души.  Името на  Вуковар произлиза от сливането на корените на думите вълк или вук и индоиранската дума вар, която означава крепост. Същият произход притежава и река Вука, която в буквален превод означава "вълча река". Семантичният превод на името Вуковар обаче - "вълча крепост" или иначе казано "непревземаема твърдина", изиграва лоша шега на местните жители преди 20 години, по време на печално известната операция "Олуя", когато на 18 ноември 1991 година югославските и сръбските военизирани части завземат кокетния град след 87-дневна обсада в самото начало на сръбско-хърватската война. 


Тогава в двора на болницата на Вуковар сръбските сили вземат за пленници 250 ранени хървати, преди да ги екзекутират във ферма в околностите, в деня на падането на града. Днес в гробището на Вуковар лежат 1 600 цивилни и военни, убити по време на обсадата. По време на тримесечната обсада на града близо 4 000 души са ранени от артилерийски снаряди на Югославската армия и сръбските бунтовници в Хърватия. Близо 22 000 души са прогонени от града след неговото падане. Вуковар и околностите бяха поставени под администрацията на ООН в края на войната, преди да бъдат повторно интегрирани към Хърватия през 1998 година. Днес – 20 години по-късно, градът на брега на река Дунав все още живее в сянката на войната, а кръвта сякаш все още плава по пълноводното и течение, наред с круизните кораби, рибарските лодки и яхтите на новобогаташите. Където и да мине човек по вуковарските улици, площади и брегове, неизменно ще се натъкне на многобройни възпоменателни знаци и паметници, а три четвърти от красивите вуковарски жени са все още облечени в черно – това са почернените майки, съпруги, дъщери и сестри на героите от битките през 1991 година. Другата характерна поствоенна особеност на града са десетките изтърбушени от куршуми и снаряди на къщи, обществени сгради, църкви и дворци /дори и старата водонапорна кула над града/, които обаче са окичени до една с цветя и разрухата е скрита от погледа… а може би и дълбоко в сърцата на местните жители. Вуковарци – като всички хървати, са славяни, католици, служат си с латиница, а много векове земите им са били в пределите на Унгария и Австро-Унгария. От 1994 година тук е приета паричната единица, наречена куна /и липа – еквивалент на нашата стотинка или на евро цента/. Такива са били парите и през 1941 – 1945 година, когато Хърватия е била самостоятелна държава. Ако днес слезете от кораба на брега на Вуковар, почти на 100% е сигурно, че вашите левове, евро или долари няма да вървят, освен може би при далавераджиите. Всеки – от кварталния бакалин, през продавача на сувенири край пристанището, служителката в хипермаркета, бабата на пазара или продавачката на цигари и бира, сякаш „са си плюли в устата” и винаги вадят готовата фраза „Одите в менителницу на ъгълу!” /Вървете в чендж бюрото на ъгъла/ още в момента, щом извадите банкнотите в евро, така че човек неволно се чуди дали търговците в града не са близки или далечни роднини на съответния чейнчаджия.  Тук обаче в това отношение е по-добре от Сърбия, Словакия или Унгария, където обикновено ви вземат с готовност евро-банкнотите и бързат да ви върнат рестото съответно в динари, крони или форинти. Извън всичко това Вуковар за непредубедения турист е симпатичен и подреден малък град, съчетал по нещо от швабската подреденост и славянската небрежност. Новоизградените след войната улици и сгради са чисти и добре поддържани, навсякъде има цветя – не само по паметниците и гробовете, но и край кошчетата за боклук, по шадраваните, по стълбовете на уличното осветление , по первазите на прозорците и по протежение на мостовете и мантинелите. В позадрямалия в последните седмици заради ниските нива на реките Вука и Дунав яхт клуб кротко дремят под есенното слънце десетки лодки, яхти и моторници. Хората са препълнили кафенетата в центъра или търчат по обичайните си ежедневни задължения. Не липсват и туристи, но внимавайте с въпросите. Запитате ли за ориентир някой местен къде да откриете историческия център на града, интересни старини или музеи, неизменно ще ви посрещнат с вдигнати вежди: „Историческият център?! Старини, църкви, дворци и музеи?! Войната отнесе всичко, приятелю…”. Иначе Вуковар може да се похвали с красоти и история. Около него са открити няколко селища от доисторическо време и от Средновековието, известни като „Вучедолска култура”. Близо до центъра на града е открит илирийски некропол, както и останки от римския кастел Улкейликус. През ХІІ и ХІІ в., както е и днес, Вуковар е бил търговски център, седалище на жупан (управител а жупа – териториална административна единица от съседни общини). Споменава се за пръв път през 1231 г. като Каструм Валков. Славянското му име е било Вуково (от р. Вука – Вълково), а унгарското – Вуковар (Вар от Варош – или в превод Вуковар е „Вълчи град). През 1408 г. при Вучедол бил изграден Каструм Вучедол. Унгарците са владели града до нашествието на турците през 1526 г. Описание на крепоста през 1608 г. е направил пътешественикът Прантщетер. След нейното разрушаване израстнал сегашния Вуковар, споменат за пръв път през 1567 г. от пътешественика Пагафета. В пределите на Австрия се развива като търговски, а по-късно и като фабричен град с конопопреработвателна  и мелничарска промишленост. Днес река Вука все така, както и в последните няколко столетия, все още дели града на две части – стара и нова. В старата част е сградата на някогашния  графски дворец Елтц, построен в 1750 г. Допреди 20 години в  него се помещавал Градският музей с няколко богати раздела – археология, етнография, работническо движение, картинна галерия. Музеят сега е преместен, а дворецът – както и десетки и стотици други сгради и обекти в града, се реставрира по европрограма, по простата причина, че по време на обсадата на Вуковар през 1991 година, кулите му, както и тези на многото църкви в града, са били отлична цел за югославските снайперисти и артилеристи. Иначе Вуковар е изключително важен за икономиката на Хърватия не само като пристанищен, но и като железопътен възел.Освен завода за обувки и автогуми „Борово”, на 6 км. се намират заводите на вуковарската текстилна индустрия „Вукотекстил”, както и селскостопанският комбинат „Вуковар”. Там се изработват килими, трикотаж, прежди, хранителни продукти. Освен всичко друго, е предвидено и прокопаването на канал между Вуковар и Жупаня – от Дунав до Сава, дълъг 60 км., който ще съкрати с 450 км. пътя към Адриатическо море и надеждите на местния бизнес са силно свързани с него. В околностите на града има много лозя, а вината и високоалкохолните напитки на Вуковар са известни из цяла Европа. Извесни са вината траминац, силванац, както и вуковарските дини и пъпеши. Риболовът също формира голяма част от местния бизнес, така че на всяка втора крачка ще видите надписа „Рибарница” или по нашенски магазин за риба. Изобщо, съветът към българите, стъпващи за пръв път във Вуковар, е да не се опитват да комуникират на английски, немски, френски или руски. Опитайте с българския. Двата езика са така близки, че не ви трябва преводач и ще се разберете с местните много по-бързо и ефикасно. Думи като „Рибарница”, „Месарница”, „Цветарница”, „пазар”, „център”, „мост”, „река” или „пристанище” просто не се нуждаят от превод, когато става дума за разговор между братя-славяни. Възползвайте се от тази лингвистична близост и се ориентирайте навреме, защото във Вуковар – освен пристанището, пазара, деловата част и останките от старини, има още какво да се види. Местността „Вучедол”, на 4 км. от града, е любимо място за почивка на вуковарци. В тази зона за краткотраен отдих са включени пясъчни плажове, ресторанти („Лъв” и „Шаран” – също без превод), мотели, бунгала, археологически обекти, спортни терени за игра с топка – футбол, волейбол, баскетбол. Близо до Вуковар един бял блок отбелязва общата гробница на падналите 1027 войници от Първата българска армия на Сремския фронт, през декември 1944 г., в боевете срещу Германия на хърватска земя. Това гробище се счита за най-голямото военно българско гробище в чужбина и е задължително за всеки истински български патриот, стъпил поне веднъж на вуковарска земя. Борово и Вуковар са почти слети в едно селище. При Вуковар Дунав често излиза от бреговете си и причинява наводнения. По-големи наводнения тук е имало през 1769, 1827, 1853, 1876, 1907, 1920 и особено голямо през 1926 година и на много места по течението на реката може да видите упоменателни знаци, показващи нивото на водата по едно или друго време. На мястото на село Даля пък е бил римският кастел Тото Бургиум. При днешното село Котин е имало също крепост на име Каструм Зата, спомената за пръв път през 1416 година от хроникьорите. Освен старини, в 30-хиляден Вуковар ще намерите и всички блага на цивилизацията – кокетни бистра и барове, лъскави хотели /един от тях резонно се казва като русенския – „Дунав”/, уютни ресторанти, магазини и търговски центрове, пазар досущ като русенския, където може да си купите от тамошните „баби” домашни яйца, сланина, сладка, мед, ракийка… На 18 ноември във Вуковар предстоят възпоменателните тържества по повод 20-годишнината от падането на града. Тогава там ще се изсипят политици, скърбящи, журналисти. Отново ще има речи, венци или наздравици. После… после животът в най-голямото дунавско пристанище на Хърватия ще си продължи с обичайните темпове – улисан в битийността на ежедневието, наследил поуките и привилегиите на миналото, урбанистично модерен под сянката на война, на Смъртта и на черните дрехи на вдовиците…

Камен Петров

Старе Месте в Братислава е като при Хашек, ама не съвсем…

Тръгнеш ли нагоре по течението на голямата река Дунав от Русе към изворите и, подминеш ли Румъния, Сърбия, Хървтаска, Унгария – в един момент се оказваш в страната с едно най-често бърканите имена /и то не само от пословично неосведомените в областта на географията американци/ - Словакия. Поради ред геополитически причини, тази красива, неголяма по площ и население страна, образувана след разпада на бившата Чехословакия, все още често е бъркана със Словения или недай си боже със Славония. А причина за това няма, освен може би близката морфология на имената.
Столицата Братислава е една истинска малка перла на брега на река Дунав. Евтина дори за нашите стандарти /особено на фона на предходна Будапеща и на следващата по течението Виена/, фактически без престъпност и с малък, красив, добре запазен стар град, Братислава напълно те поглъща в ежедневието си, което – поне на пръв поглед, не е така натрапчиво доминирано от тълпите туристи като самите нас. Може би и това е причината българите да не изпитват остра нужда тук да се напъват да се разберат с местните на лошия си руски, английски, немски или френски. Опитайте на български! Почти със сигурност ще ви разберат. Преди да слезеш от кораба на брега, нормално е да запиташ с угрижен вид екипажа кое къде е, как да си набавиш карта, колко струват такситата, глобяват ли те ако пушиш на публично място. Всичко това се оказва излишно. МОЛ-ът е надясно от моста, под който е акостирал кораба, старините – наляво. Оказва се, че и тук, точно като в „Добрия войник Швейк” на Ярослав Хашек, на старата градска част и викат чисто и просто… Старе Месте – точно като в доскоро братска Прага. Освен това се пуши практически навсякъде, а карта и пари за такси просто не са нужни, защото градът е така малък и подреден, че има време за всичко, дори в излишък. Дори за няколко халби добре изстудена местна бира /които решавате да изпиете в неземната братиславско-рокаджийски-барокова-готическо-историческа атмосфера на кръчма на име „БарРок”, където персоналът и тоалетните са изцяло издържани в черно и 5 пъти в седмицата има музика на живо/. Бирата разбира се може да си я пиете по барчетата, кръчмичките и кафенетата по малките, тесни и живописни улички на стария град, където си пожелаете – дали в бар „Хемингуей”, дали в „Куба Либре” и на още 100 приятни местенце наоколо… тук най-доброто местно пиво е „Злати Бажант”. И за сравнение, ако в съседна Будапеща или Виена платите за две големи бири под тентата на кафене на тротоара 10-12 евро, тук това ви струва едва 3-4 евро. Дето се вика, хубав град, хубави хора!
Иначе пешеходната част на Стария град има /поне/ два площада — на единия се намира Операта, а другият — който е по-малък, е същинският центъра на град и там е старото кметство. „Портата на Михаил” е строена през 1300 година и е единствената останала от средновековието порта от укрепленията на Стария град, днес приютява изложба от оръжия от бурното минало на Братислава. На върхът на кулата на портата са поставени статуите на Св. Михаил и на дракон, като самата кула е построена в 1529 – 1534 година. В Старо Месте има още много какво да се види. Там е Замъкът Братислава (Bratislavský hrad) разположен  на изолиран скалист хълм, точно над река Дунав, откъдето се открива невероятна гледка към града, към Австрия и към Унгария.  Словашкият национален театър или Операта е най–старият словашки професионален театър, който днес се използва за – опера, балет и драма. Бароковата църква „Троица”, Катедралата „Св.Мартин”, Църквата на „Ордена на Св.Клара”, Църквата на „Ордена на Капуцините”, Старата сграда на кметството (едно от най–старите каменни здания в Братислава и най–старото кметство в Словакия, изградена през XV век в готически стил), Зоологическата градина на хълма Малки Карпати на 96 хектара площ с над 1000 екземпляра, 104-те хотела в града – това са все здания, места и истории, които създават атмосферата на този удивителен половин милионен град на брега на Дунав. Атмосферата там обаче не е само в това. Тя се крие и в многобройните местни кръчмички, в стотиците малки магазинчета за какво ли не /от храна и напитки, до сувенири/, в тесните улици на Стария град, в разноцветните фасади на сградите, в старинните яркочервени трамваи и автобуси, в нацвъканите артистично навсякъде в града цветя, градинки и фонтани, в многобройните закачливи бронзови статуи  и най-вече в хората тук – мили, отзивчиви, топли хора със славянски души, говорещи свободно на словашки, унгарски и немски, винаги готови да те снимат с любимата пред някой паметник, да те упътят и дори да те почерпят едно питие, като преди това разбира се ти препоръчат „най-добрата”… Братислава в общи линии дава представа за един спокоен, лежерен , добре уреден град, в който малките разстояния, местното гостоприемство и космополитизмът вървят ръка за ръка. Никой тук не бърза. Няма градска суматоха, час пик или тълпи по улиците. Дотолкова, доколкото – ако в един момент девойка на ъгъла ви продава кукли с национални носии или тукашни напитки и сладко, на следващия ще видите разположени една срещу друга футболни кръчми /с облечени във футболни екипи сервитьорки и огромни плазмени телевизори на тротоара/, а по-нататък поопърпан африканец, натоварен с кукли, тотеми и маски ще се опита да ви пробута стоката, за да се „прибера у нас Кения”. Освен африканска обаче, по улиците на Братислава лесно ще намерите и „българската среда”. Случайни минувачи, паметни плочи, спомени, ще ви припомнят, че тук има добър университет, в който се образоват много наши студенти, че тук е родена съпругата на княз Александър Батемберг – Йохана Лойзингер, живял е поетът Стефан Гечев, починал е футболистът Божин Ласков. Освен това Братислава е побратимен с Бургас и София…
Почти истинска машина на времето и пространството, нали?!
За това ни напомня и на връщане към кораба Новият мост, свързващ двете части на града над река Дунав. На върха на моста има ресторант “НЛО”, наречен къде на шега, къде на истина от местни и от туристи така, защото формата му е точно като на летяща чиния. От него се разкрива разкошна панорама към Братислава и околностите, почти като тази, която се открива пред погледа на туриста от древните зъбери на исполинския Братиславски храд, кацнал величествено на хълма отсреща. Минало и бъдеще си дават място в сърцето на Братислава и никой, който веднъж е минал по мостовете му, извървял е криволичещите улички на Старо Месте или е пил хладна словашка бира под сянката на някоя от църквите му, не може да остане безразличен към чара му. И да не поиска да се върне отново един ден там…





Камен Петров

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

ПРОБА

Соломон Вагенщайн влезе в тоалетната на болницата и притвори вратата зад себе си. Той не беше болен.
Просто му се пикаеше.
Соломон беше доста уравновесен човек към 50-те. Не пиеше (освен някоя малка ракийка вечер пред телевизора в къщи), не пушеше, не ходеше по жени. Никога през живота си не беше играл на хазартни игри. Дори и ТОТО 2 не беше пускал. Откакто се помнеше, беше чиновник, а преди това примерен и отличен ученик. Беше женен от 27 години, имаше 2 деца. Дъщери.
Соломон не помнеше някога да беше вземал съзнателни решения. Винаги правеше това, което трябва. Бръснеше се сутрин, поливаше цветята, наливаше масло в двигателя на колата, почиташе родителите си, обичаше жената и децата, плащаше си данъците. Това е.
Сега той влезе в тоалетната и с облекчение уринира в клинично чистата тоалетна чиния. Знаеше, че това – за здрави хора, които не ползват лабораторията – е ако не забранено то поне не е редно, но нямаше как. Налагаше се, а това беше най-близката тоалетна наоколо, поне докато чакаше съпругата му да заведе по-голямата им дъщеря на очен лекар. Простата, каза си. Какво да я правиш.
Соломон старателно си го изтръска и се закопча. После пусна водата и отиде да измие ръцете си на блестящо белия умивалник. Докато педантично се насапунисваше, се загледа в отражението в огледалото. Не в своето лице (нещо, което по принцип правеше единствено докато се бръснеше), а в дъното на помещението. Точно зад лявото си рамо забеляза гишето, където пациентите оставяха пробите от урината си. Чудно, каза си Соломон в неочаквано и за самия себе си прозрение. Зад гърба ми е вторично преработената течност от бъбреците на случайни хора, които никога няма да познавам. Съдби. Болести. СМЪРТ.
Той добросъвестно подсуши ръцете си и хвърли мокрите салфетки в кошчето.
Обърна се.
На малкия плот пред гишето стояха две чашки с урина, стриктно поставени върху хартиените бланки, които дават сестрите в такива случаи.
Соломон предпазливо се огледа, после крадешком се приближи до пробите.
Урина, рече си той. Всъщност – най-обикновена пикня. Но какво ли се криеше в нея? Може би наистина съдбата на някой човек, някоя болест или бъдеща смърт...
Той надникна без погнуса в чашките. Урина като урина. Може би едната проба бе малко по-тъмно червеникава от другата и в нея плаваха някакви дребни бели парцалчета, но иначе с нищо не издаваха кармата на хората, които се бяха изпикали в малките пластмасови чаши.
Изведнъж му хрумна идея.
Усети как се изпоти под мишниците под тънкото сиво лятно сако.
Ами ако ги размени?
Ако размени пробите?
Тогава какво?
Какви ли щяха да бъдат последствията?
Какво щеше да отсъди МЕДИЦИНАТА?!
Соломон Вагенщайн отново се огледа бдително и направи може би единствената безразсъдна постъпка в краткия си чиновнически живот на семеен мъж. Вдигна леко чашките с двете си ръце и... размени местата им.
После отиде отново до мивката и отново прилежно изми ръцете си, след което излезе от тоалетната на болницата.
Какво ли ще сготви моята за вечеря, запита се небрежно, докато прекосяваше коридора на път към кабинета на очния лекар.
Искрено се надяваше да бъде говеждо задушено.
Обожаваше го.

                                                          *     *     *

Час по-рано Игнат Пеев влезе с разкривено лице в същата тази болнична тоалетна. От три дни бъбреците го тресяха не на шега, пикаеше кръв. Имаше чувството, че е родилка, която всеки момент чака поне тризнаци, тъй като спазмите се редяха през няколко минути и всяка следваща беше по-лоша от предишната.
Игнат от малък имаше проблем с отделителната система, но с годините нещата ставаха все по-лоши. Бъбричните му кризи се редуваха във времето с някаква мрачна прецизност, на която организмът му не можеше да устои. Във всеки един момент се опасяваше, че лекуващият му лекар ще предложи я операция, я трансплантация.
Игнат взе чашката, която му беше дала медицинската сестра и влезе в една от кабинките. Извади болезнено пулсиращия си пенис и се напъна. Сълзи избиха в очите му, преди пълвите капчици урина да потекат навън. Отново бяха тъмночервени, в тях плаваха малки бели парцалчета. ПИКАЕШЕ КРЪВ!
Той изохка и си го прибра, а няколко капки пикня изцапаха току що обутите за прегледа слипове, но Игнат беше свикнал и на това. Гледаше философски на въпроса, поне докато имаше кой да го пере.
После той отнесе пробата с урината си до специалното гише, постави я там върху листчето с данните си, което му беше дала сестрата и тръгна да излиза, без дори да измие ръцете си.
На вратата почти се сблъска с някакъв жизнерадостен мъжага, който тихичко си подсвиркваше поредния летен чалга клип и очевидно нямаше търпение да влезе в скапаната тоалетна.
Копеле, помисли си Игнат и веднага го забрави.
Левият бъбрек пак го присвиваше.
Мамка му!

                                                           *     *     *

Стойчо Стоев влезе в болничната тоалетна, подсвирквайки си последната песен, която беше слушал до преди малко на уредбата в колата си по пътя насам.
На входа на кенефа едва не се сблъска с някакъв кисел на вид индивид, който злобно го изгледа, но Стойчо не му обърна внимание.
Щом влезе вътре обаче част от жизнерадостното му настроение леко помръкна. Болнична тоалетна за бога! И миришеше!
Той по принцип мразеше обществените кенефи, но виж тези в болниците наистина бяха номер едно.
Смърдяха!
Стойчо гнусливо присви нос и влезе в една от кабинките, където трябваше да даде проба от урината си за изследване в болничната лаборатория. Слава Богу, не беше болен – беше силен като бик – просто му беше нужна за идиотските рутинни изследвания, които се налагаха при постъпването му на новата работа. Нова, престижна и още по-добре платена.
Той неволно се усмихна докато урината му се стичаше в пластмасовата чашка. Отдавна чакаше този момент и ето – той най-сетне беше настъпил. Повишение! Как звучи само, а? Струваше си и изследванията, и тичането, и нервите, и всичко.
Стойчо се изпика в чашката и я постави върху листчето с данните си на гишето.
После си излезе, свирукайки.

                                                    *     *     *

-         Абсолютен стопроцентов пиулонефрит на левия бъбрек и съпътстващи усложнения на десния.- с апломб изрече главният лекар и изгледа победоносно колегите си.
-         Нужна е спешна животоспасяваща операция.- допълни той.
-         Наистина ли, докторе?- възторгна се шефът на Вътрешно онделение.
-         А нима според Вас има причина за съмнение?- повдигна вежда главният лекар.
-         Ъъъ... Не...
-         И аз така смятам.
-         Но защо тогава всички изследвания след ОНОВА показват друго?- поинтересува се един от стажантите.
Главният лекар само снизходително се подсмихна.


                                                  *     *     *

Игнат Пеев се гърчеше вече седмица на дивана у дома си. Болката беше неописуема. Никой обаче като че ли не му обръщаше внимание. В последните две седмици три пъти беше викал Бърза помощ и три пъти го бяха отсвирили по всички правила. Личният му лекар – копелето мръсно – го беше обявил за непоправим симулант и вече му отказваше да му изписва болнични. В кварталната аптека го гледаха с насмешка. Жена му постоянно му натякваше за – както казваше тя – непрестанните преструвки, и подозираше, че „разиграва този цирк” само за да се скатае от помощ в къщната работа.
Нещата не отиваха на добре.
Вече не разбираше нищо.
Лекарите твърдяха, че е ДОБРЕ, но той знаеше, че е ЗЛЕ.
Пикаеше кръв, урината му беше наситено оранжева, бъбреците го боляха, не можеше да спи, нито да уринира нормално.
ЗАЩО, ЗА БОГА, НЕ МУ ОБРЪЩАХА ВНИМАНИЕ?!

                                                  *      *      *

-         Но защо трябва да ме оперират? Точно мен? Защо?!- недоумяваше Стойчо Стоев. – Нали нищо ми няма?
-         О, има ви! И още как!- рече не без задоволство завеждащият отделението.
-         Ама как така? Аз се чувствам ПРЕКРАСНО! Никога през живота си не съм боледувал.
-         Изследванията показват друго.
-         Не може да бъде!
-         Ето го тук, черно на бяло.
-         Да ги повторим тогава.
-         Ама моля ви се! Имайте поне малко вяра в медицината. Аз съм уролог с 20-годишна практика. Пък и да се повтарят подобни скъпи и ПРЕЦИЗНИ изследвания си е чисто разхищение...
-         О, Божичко!!!
-         Мдааа... Чист пиулонефрит и на двата бъбрека... Наистина имате нужда от спешна операция...

                                                      *      *      *

Игнат Пеев получи поредната отвратителна бъбречна криза във вторник през нощта. Гърчеше се като настъпан червей, пикаеше (вече традиционно) кръв, виеше от болка... Тресеше го, температурата му не падаше под 40 градуса, тялото му беше в обриви...
Бърза помощ обаче и този път не дойде.
-         Еба си и симуланта!- възкликна с погнуса дежурният лекар в болницата – За една седмица вече трети път, а изследванията показват, че нищо му няма.
-         Така е, докторе.- изпърха с мигли медицинската сестра.
-         Такива като него позорят зравеопазването.- продължи лекарят.
-         Да...
-         Трябва да го отпишат от Здравната каса.
-         Разбира се...
-         Да го пратят на майната му.
-         Е, как...
-         Да му разгонят фамилията.
-         Естествено...
-         Аз давам дежурства като луд през ден, а такива като тоя ми се подиграват…
-         Гаден използвач!- заключи сестрата.


                                                       *      *      *

Соломон Вагенщайн стоеше на дивана пред телевизора у дома си и кротко чакаше новините в седем. Пред него на ниската масичка го очакваха свежа салата и традиционната малка ракийка вечер след работа. Оттатък, през разтворената врата, долитаха звън на съдове и откъслечни реплики. Съпругата му и двете им дъщери приготвяха вечерята. Щяха да хапнат любимото му говеждо задушено.
Соломон се вторачи в екрана. Новините започваха интересно тази вечер. От кадрите се виждаше съвсем ясно – съвременната медицина пак беше сгафила. Вследствие на лекарски грешки двама негови съграждани бяха пострадали фатално. Мъж на име Игнат Пеев беше починал в адски мъки от нелекуван пиулонефрит на двата бъбрека. Друг на име Стойчо Стоев беше останал инвалид за цял живот след зле планирана бъбречна операция.
Ега ти животът, рече си Соломон Вагенщайн, докато отпиваше пестеливо от ракийката, а на екрана говорителят с изкуствено скръбно лице вземаше интервю от главния лекар на местната болница.
После жена му донесе манджата и Соломон забрави новинити.
Наистина беше говеждо задушено.
Любимото му.

Камен Петров

Перфектната запалка

Къщата беше стара.
Гореше добре.
Дори повече от добре, рече си с огорчение пожарникарят, докато наблюдаваше с присвити очи яркото зарево на огъня.
Огорчението му беше още по-голямо, защото познаваше тази сграда отблизо.
Адски отблизо.
Тя беше архитектурен паметник (а и къща-музей на един от най-изтъкнатите ни поети от близкото минало, беше пояснила тъща му – преподавател по литература в местното училище и запален краевед) и сега пламъците браздяха небето, обилно подхранвани от хиляди безценни тонове книги и документи, както и от изящните дърворезби, паната в пищно украсените предверия, реставрираното пиано, гоблените и фреските в приемните стаи.
Пожарникарят обаче някаше какво чак толкова да направи, освен да държи с огорчение шланга на маркуча и да облива предимно околните сгради, за да предотврати разрастването на огъня. Командата беше пристигнала на мястото на проишествието едва 15 минути след началото на огъня, но беше очевидно, че е безсмислено дори да се опитват да потушат ядрото на палежа.
Къщата беше много стара.
И гореше добре.
Надали и оставаха повече от 20-ина минути, докато се превърне просто в купчина изстиваща жарава. Тогава вече щяха да дозагасят останките. Такава беше практиката и пожарникарят не можеше да направи нищо повече по въпроса.
Той знаеше от опит, че в тези августовски горещини избухваха най-яростните летни пожари. Горяха къщи, взривяваха се бензиностанции, ставаха на пепел хилязи декари безценни гори и насаждения. Изгарянето на тази сграда беше просто част от един обичаен цикъл, на който би трябвало вече да е свикнал, но не беше.
Наоколо кипеше обичайният организиран хаос при подобни ситуации. Колегите му – с мрачни, вкоравени лица – вършеха автоматично всичко, научено в школата. Обливаха търпеливо околните сгради, копаеха плитки траншеи, за да ограничат огъня, развиваха резервните маркучи и посрещаха пожарните коли от околните селища, дошли за подкрепление.
Къщата гореше все така красиво.
Това беше къщата на мечтите му.
Тук се беше запознал с Мари, любовта на живота си, тя беше библиотекар в музея. Двамата мечтаеха един ден да имат точно такава къща, пълна с палави, руси деца. В момента тялото и се пържеше като пиле на грил вътре във високата температура на пожара заедно с труповете на архиваря, нощната охрана и параджията. Огънят ги беше изненадал, каза му лекарят от пристигналата спешно линейка на Бърза помощ. Нямаше шанс за тях. Трябваше поне да опазят съседните сгради.
Пожарникарят мрачно изруга и продължи да си гледа работата.
Скапан живот!
Скапана съдба!
Скапана работа...

*****************************

Слепецът безрадостно се препъваше по междуселския път, напразно опитвайки се да анализира околната безименна тъмнина с помощта на бялото бастунче. Вървеше на изток към морето вече от дни. Последните 20 километра – пеша. Никой не спираше да го взезе, дори и при вида на напразно размаханото за стоп бастунче. Можеше да определи приблизително вида на профучаващите в негова посока превозни средства единствено по силната въздушна струя, щом го подминаваха, както и по характерните звуци на двигателя на всяка следваща кола, мотор, автобус или камион. “Бум-бум-бум-бум”, гърмяха мощните двутактови двигатели на мотоциклетите. “Брррррръм”, минаваше някоя стара 15-годишна трошка, внесена на старо от Европа. “Фиуууууууу”, прелиташе (вероятно) лъскава лимузина с някой баровец зад волана. “Та-та-та-та”, трещеше междуградският автобус.
Никой не спираше.
Никой не забелязваше слепеца.
Той вървеше на края на силите си вече 20 километра и ядно дъвчеше поредната незапалена цигара. Имаше вода в едно пластмасово шише от бира, имаше и още два сандвича от неприкосновения запас, който си беше купил в последното населено място по пътя си. Обаче – мамка му! – нямаше огънче!
Слепецът беше запален пушач. Пушеше откакто се помнеше – има-няма вече над 30 години. А ето че от близо денонощие нямаше кой да му запали цигарата. Това направо го влудяваше. Можеше за изтърпи всичко – и глад и жажда – но за късмет ето че сега си имаше и храна и вода, но не и цигара. Искаше му се да изкрещи или да захапе някого.
Той изплю прогизналия от слюнка фас и налапа поредната цигара от пакета.
Денят беше горещ, направо жежък. Слепецът вървеше в някаква омаломощаваща омая и вече дори не броеше километрите и крачките. Потта дразнещо се стичаше по гърба му под овехтялата риза, мокреше олисяващата му коса и жвакаше противно в обувките.
Беше горещо, горещо, горещо.
Пътят все едно нямаше край.
Внезапно обаче слепецът усети, че става дори ОЩЕ ПО-ГОРЕЩО. Въздухъг сякаш съвсем се нажежи с всяка следваща крачка. Не можеше да бъде! Той дочу някакво особено съскане и пращеше, чуваше се шумът на стичаща се вода, бръмченето на автомобилни двигатели, говорът на хора.
Хора!
Живи хора!
И... огън за цигарата му!!!
Слепецът ускори ход, доколкото това му позволяваше недъгът.
Когато усети, че е доближил човек, той вдигна ръка и почука с бялото бастунче пожарникаря по крака.
- Извинете, имате ли огънче?- любезно запита слепецът и посочи разкашканата цигара в устата си.
Пожарникарят внимателно пусна маркуча на нажежената земя и го удари с все сила в лицето.
Той е прекалено СЛЯП, за да види КАКВО гори тук, рече си безизразно, докато слепецът се строполяваше долу, после вдигна маркуча и апатично продължи да залива с вода горящата къща на мечтите си.

Камен Петров

ГЛОРИЯ, АЗ И ЗВЕЗДНОТО КУЧЕ

На Светлето с любов

Някъде преди 10 сутринта на входната врата се почука. Измъкнах се от леглото, завлякох се до банята, повърнах и си измих зъбите. Наметнах си халата на голо и отидох да отворя. Мъчеше ме адски махмурлук. Както винаги. Дори и не бях сигурен кой точно ден от седмицата е днес.
-         Здравей – рече онзи на прага – Аз съм Звездното куче.
Свих рамене. Що се отнасяше до мен, нямаше проблеми. Не попитах това някакъв прякор ли е или копелето наистина идваше от шибания Космос. В едната си ръка Звездното куче носеше найлонова торба, от която примамливо стърчаха гърлата на дузина бирени бутилки. Изглеждаха прохладни и в изобилие. Това ми стигаше. Засега.
-         Здрасти – казах аз – Влизай.
Настанихме се на дивана пред изключения телевизор и аз отворих по една бира за двамата. Отпихме. Изпихме така по няколко в мълчание. После станах и отскочих до кухнята, където кътах половинка водка. Взех я заедно с две чаши и се върнах на дивана.
Звездното куче се оживи.
Аз пък за тези неща съм си жив по принцип.
Пихме по едно твърдо.
-         Ти си журналист, нали? – запита неочаквано Звездното куче, докато пресушавахме втората чаша.
-         Ахъм...
-         Искаш ли да изкараш малко мангизи?
-         Че кой не иска?
-         Може би ти...
-         Ако си мислиш така, мой човек, значи си сбъркал вратата.
-         Окей, окей... – Звездното куче си доля, без да пита – Какво ще кажеш за десет бона?
Подсвирнах.
Замислих се.
Наскоро бях чукнал 35 и все още не можех да го преглътна. 35 години, за Бога! Половината на 70 и двойно повече от 18… Живеех под наем, откакто се помнех. В редакцията плащаха за боклука, който пишех, колкото за Бог да прости. Нямах куче, нямах котка, нямах дори изсъхнала хортензия в стара ваза. Жените в живота ми се задържаха по-кратко, отколкото котешка пикня в мехура на редовно хранен с гранулирана храна 12-годишен сиамец. Десет бона. Защо не?
Почесах се по чатала през проскубания халат.
-         Защо не?- смигнах му.
Звездното куче не се трогна. Или не беше педал, или наистина не разбираше от майтап.
-         Какво трябва да направя, за да гушна мангизите?
-         Дребна работа...- излъга оня, без да му мигне окото – Просто трябва да изчезнеш един тип...
-         Ъъъ...
-         Не гледай като идиот. Водката ти капе по брадичката.
-         Да изчезна?... Искаш да кажеш, че трябва да убия някого за някакви си въшливи десет бона?!
-         Не крещи. Казах – ДА ИЗЧЕЗНЕШ, не да убиеш.
Глътнах едно бързо, колкото да асимилирам информацията. Десет бона. Няма как. Подсмръкнах самосъжалително:
-         Казвай каква е далаверата?
-         Познаваш ли Желето?- запита спокойно Звездното куче и това май беше моментът, в който лайното удари във вентилатора.


Дааа, уви – наистина ЗНАЕХ кой е Желето.
Цялата работа не ми харесваше особено, но парите си бяха пари.
Така че преглътнах това, което знаех.
Два дни по-късно излязох привечер от мизерната си квартира в края на булеварда и се помъкнах към центъра. Бях изкарал лош ден в редакцията, авансите към заплатата щяха да се забавят още със седмица и нямах пукната стотинка в джоба си поне за едно малко питие за лека нощ. Чувствах се нещастен.
Прескочих без погнуса едно кучешко лайно, спънах се с протритите си подметки в някаква изметната плочка на тротоара, измъкнах се на косъм изпод гумите на едно такси, чийто шофьор дълго свири с клаксона и псува след мен и пресякох булеварда пред входа на заведението на Тони.
Вътре беше полутъмно, прохладно след нечовешката жега на улицата и празно. Не съвсем, слава Богу.
Подпрян в единия край на пустия бар, висеше Тлъстия Джони и правеше компания на оня дебил – бармана. Зорко забелязах, че правеше компания и на една водна чаша джин с тоник. Обичам го това копеле!
Присламчих се край него.
-         Здрасти, мой човек.
-         Здрасти.
Както и очаквах, Тлъстия веднага поръча едно и за мен, без да пита много-много. Дори не беше нужно да казва нещо. Просто кимна леко с глава и барманчето материализира пред мен една добре изглеждаща чаша, пълна до ръба с нещо бистро, хладко и без мирис, което можеше да бъде само водка и нищо друго. Гаврътнах половината на веднъж, благославяйки късмета си и запитах ей така между другото:
-         Да знаеш къде е Желето?
Тлъстия Джони ме изгледа с бялото на очите си. Барманът като че за секунда забави движенията, с които до този момент лъскаше някаква коктейлна чаша с мазен на вид парцал.
Аз ЗНАЕХ кой е Желето. Джони очевидно ЗНАЕШЕ кой е Желето. И барманчето явно ЗНАЕШЕ кой е Желето. Добре си бяхме тук тримката – на хладно, с питие в ръка, в пълна хармония със себе си и с информираността си за онзи съмнителен тип. Очевидно се приближавах, макар и пълзешком, до моите десет бончета.
-         Горе е...- рече най-сетне Тлъстия Джони, плати и побърза да се измете от кръчмата, преди да е станала някоя беля.
Аз не бързах толкова, така че първо си допих питието.
После с неохота се качих по стълбите.
Не бих казал, че Желето ме прие като скъп роднина.
-         Казвай, дървар!- измуча той и ме облъхна с дима на цигарата си, така както се беше облакътил разгърден на бюрото в бърлогата си на втория етаж над бара.
Преглътнах. Рекох да опитам:
-         Изпраща ме... ъъъ... Изпраща ме... абе един тип... ааа – искам са кажа - Звездното куче...- пробвах се аз, сгрян милостиво от водката на Тлъстия.
Желето изведнъж разцъфна. Мутрата му заприлича на препълнен варел за боклук, от който надничат кило вкиснат зарзават, три обелки от банан, трупът на стара котка и шарени парцали от гардероба на бивша кабаретна артистка на око.
Гледай ти това проклето Звездно куче! Явно номерът наистина минава. Не го знаех какъв е този странен тип, но щом можеше да накара Желето да се ухили и да ми налее двойно уиски (наистина ми наля, копелето!), беше мой човек, дори да се мъкнеше чак от скапания безбрежен Космос.
-         Така кажи, бе брато!- прасна ме с лапата си по рамото Желето и се надвеси покровителствено над мен, така както си пиех питието, излегнат в креслото, поставено пред бюрото му – Ти трябва да си вестникарчето.
-         Аз съм.
-         А така! Откога те чакам. Знаеш за какво става дума, нали?
-         За какво става дума?
Онзи се начумери и едва не изплю уискито:
-         Будалкаш ли ме, пич?
-         Будалкам те.
Първо се облещи, после се ухили:
-         Хахаха, само така! Мой човек си. Вестникар... Става дума за жена ми. Глория.
-         И?
-         Какво “И”?! Трябва да я изчезнещ. Това е.


Изчезнах я. Това не беше трудна работа като за десет бона. Не и в град като нашия. Не и с връзките, парите и репутацията на Желето (особено пък в комбинация с машинациите на Звездното куче и моят собствен зъл творчески гений, който развихрих специално за целта, след като дълги години беше прашасвал, сврян някъде край клавиатурата на служебния ми репортерски компютър).
Беше лесно. Особено като знаех за какво става дума. И след като накрая ме очакваше една хубава купчинка зелени банкноти. Желето ме беше светнал с две думи за какво става въпрос. Глория наистина трябваше да...  изчезне. И в буквалния, и в преносен смисъл на думата. И физически, и духовно. И материално, и фактологически. Накратко, на оня катил му беше писнала собствената му жена, беше забърсал отнякъде едно младо гадже и сега искаше да се отърве от бившата (Желето я наричаше “О.З”-то), като същевременно трябваше да задържи детето и жилището при себе си и да не и изплаща издръжка при развод. Не го каза направо, но ми стана ясно, че след като аз си свършех работата, щяха може би дори да убият Глория.
А моята работа беше... да я залича като личност.
Бях журналист.
Виж това го можех.
В идните няколко седмици бях във вихъра си. Сензационните заглавия и зловещите разкрития следваха едно след друго от първа страница на вестника.
“ПОЛИЦИЯТА ИЗДИРВА ОПАСНА САМОЗВАНКА, ИМЕНУВАЩА САМА СЕБЕ СИ ГЛОРИЯ”
“УБИЙЦАТА ГЛОРИЯ Е ОСЪДЕНА НА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР В ГВАТЕМАЛА”
“ГЛОРИЯ ЗАМЕСЕНА В ТРАФИК НА НАРКОТИЦИ И ПРАНЕ НА ПАРИ”
“ОПАСНАТА ПРЕСТЪПНИЦА ГЛОРИЯ ИЗОСТАВИЛА ДЕТЕТО СИ НА ГРИЖИТЕ НА НЕВИНИЯ МУ БАЩА”
“ПРОКУРОРЪТ: В НАШИТЕ АРХИВИ НЯМА НИКАКВА ГЛОРИЯ”
“ОТ ЦЕНТРАЛНАТА БАНКА ОТРИЧАТ ДА ИМАТ КЛИЕНТ НА ИМЕ ГЛОРИЯ”
“РОДИТЕЛИТЕ – ГЛОРИЯ ПОЧИНА ОТ ИНФЛУЕНЦА ОЩЕ КАТО ДЕТЕ”
“ВСИЧКИ АРХИВНИ ДОКУМЕНТИ СОЧАТ, ЧЕ В ГРАДА НИКОГА НЕ Е ЖИВЯЛА ЖЕНА НА ИМЕ ГЛОРИЯ”
“МАЙКА МИ НЕ СЕ КАЗВА ГЛОРИЯ, ТВЪРДИ ДЕТЕТО, ЗАМЕСЕНО В СКАНДАЛА”
“КОЯ БЕШЕ ТАЗИ ГЛОРИЯ, ПИТА СЕ АНОНИМЕН ИЗТОЧНИК”
“ФАНТОМЪТ ГЛОРИЯ – ЕДИН МИТ БЕЗ ПОКРИТИЕ”
И т.н., и т.н. – побърках ги. Всъщност бавно и постепенно накрая се постарах собственоръчно да доведа до пълно затихване всички гадни слухове за нея, разпалени в началото от самия мен, докато накрая в града всички наистина бяха уверени, че такава жена на име Глория никога, никъде не е съществувала и не съществува... Ама никъде...
Беше толкова просто.
Интересното беше, че в същото това време при загадъчни обстоятелства неочаквано изгоря хранилището на съда. Естествено заедно с всичките там всевъзможни документи – актове за раждане, брачни свидетелства, кръщелни и прочие... Никой не ми обели и дума за това, но някак си дълбоко вътре в себе си бях сигурен, че Желето и Звездното куче имат пръст и в това. Та нали Глория нямаше нищо, ама нищичко на свое име – ни кредитна карта, ни банкова сметка, ни застраховка, ни нищо. Така тя наистина щеше буквално да се изпари във въздуха.
И както изглежда го направи...
Това беше.
Наистина я изчезнах.
Здравейте, кинти!


Няколко дни, след като бях изчезнал така успешно Глория, на вратата ми отново цъфна оня хлъзгав тип – Звездното куче. Вътрешният джоб на сакото му беше загадъчно издут. Или е пищов, или са моите десет бончета, реших и се отместих от прага, за да влезе.
Звездното куче влезе и се пльосна на канапето пред изключения телевизор точно както и първия път. После кимна безмълвно с глава към кухнята. Свих рамене и отидох да донеса половинката водка. Отпихме.
-         Браво.- рече Звездното куче без кой знае каква адмирация в гласа – Успя. Прецака мадамата. Клиентът е доволен.
-         Къде са мангизите?- запитах направо, фиксирайки за всеки случай издутия джоб на сакото. Ако беше наистина пищов, щях да я загазя здравата.
-         Ооо, парите!- изхили се оня – Не очаквах един журналист да бъде чак толкова меркантилен... И безкрупулен...
Намигна ми цинично.
-         Носиш ли кинтите?- повторих.
Звездното куче се ухили отново и бръкна в джоба си. Изтръпнах, но не беше пистолет. Оказа се пачка от сладки зеленикави банкноти, спретнато пристегнати с розово ластиче.
-         Десет бона...- каза и ти постави с погнуса на масата.
После доизпи питието си, стана и си излезе, все едно нищо не е било. Надявах се, че няма да го видя повече. Или поне в близките стотина години.
Изтегнах се на освободеното от Звездното куче канапе с чаша в ръка и загледан в наплютия от мухите таван, който спешно се нуждаеше от пребоядисване, се отдадох на сладки мечти за бъдещето.


В един дъждовен понеделник в края на есента, когато въпреки мангизите бъдещето ми си беше все така неясно,  на вратата ми се почука. Седях си на дивана сам и полупиян, смучех си водката чиста и наблюдавах без интерес как по “Cartoon network” котаракът Том гони от часове мишока Джери.
На вратата се почука пак. Стори ми се настойчиво почукване. Мразех това. Този звук никога досега не ми беше донесъл някоя приятна новина. Напротив. Като че ли животът ми напоследък се състоеше от серия сговняващи почуквания, след всяко от които скалата на ценностите ми падаше все по-надолу и по-надолу.
Без желание станах и отворих вратата.
На прага стоеше жена.
Жената ме подмина мълчаливо като влак малка гара и се настани на изтърбушения диван. Кръстоса крака и запали цигара. Все още мълчеше. Замълчах и аз. Тоест – май всъщност досега не си бях и отварял устата. Седнах на креслото срещу нея.
Огледах я, без да и спестявам нищо.
Беше безцветна, без лице и стил. Физиономия като тази бихте могли да срещнете на всеки ъгъл в града и да не запомните чертите и дори до следващата пресечка. Сякаш нямаше възраст – спокойно можеше да е на 17 или на 71.
После я погледнах пак. Влюбих се.
Едва сега забелязах как разцъфтява цветето в нея под безличността на външната обвивка. Явно на времето е била красива жена. Дори сега си личеще колко е красива. Беше червенокоса, със зелени очи. Цици, задник и крака като тези може да видите само в качествените порно списания. От нея струеше чар.
-         Здравей...- каза неочаквано непознатата, но аз кой знае защо не се учудих - Аз съм Глория... Или по скоро бях... Сега съм никой...
Тактично замълчах.
-         Е?- додаде тя – Знаеш ли нещо за това?
-         Ъъъ...
-         Ясно. Личи си, че си журналист.
-         Извинете ме.
-         За кое? За това, че окраде живота ми? Че ме направи Господин Никой? Че ме лиши от семейство, приятели, състояние? Хахаха – няма проблем.
Мда, смехът и определено беше горчив. Стана ми кофти. И все още я харесвах. Всъщност внезапно ми се прииска да се оженя за нея. Не бях попадал в живота си на жена като Глория, а и вероятно никога нямаше да попадна. Ето обаче, че сега ми беше в ръчичките – сама, уплашена и безпътна... благодарение на мен, естествено.
-         Ожени се за мен...- казах.
Тя се изсмя.
-     Остани при мен. Ще те боготворя. Ще те нося на ръце. Би могла да бъдеш моята кралица. Моята муза.
-     О та ти си просто един жалък драскач на 35.
-     Но... теб успях за де залича, нали така. Значи все още ме бива.- похвалих се като последен глупак, после прехапах устни, но вече беше късно
-     Да... – промълви тя с онези нейни невероятни устни – Да, успя...напълно успя.
После загаси с елегантен жест цигарата си.
И... си отиде. Подозирам, че завинаги.
И така - седях си на дивана – отново сам и пиян, смучех си водката чиста и наблюдавах без интерес как по “Cartoon network” котаракът Том гони от часове мишока Джери.
Безнадеждна работа.
Никога нямаше да го хване.
И те бяха като мен.
Просто си играеха на живот.

КАМЕН ПЕТРОВ