четвъртък, 14 декември 2017 г.

Профилактика

Тази седмица от фирмата ме натириха да мина на задължителния профилактичен медицински преглед като всяка една друга година, така че се замъкнах без желание до болницата.
Ортопедът влезе в кабинета, накуцвайки, хвърли патериците и седна с усилие на стола. Махна дървения си крак и се почеса с куката по носа, скърцайки като марионетка с всичките си кокали, а аз избягах.
Неврологът се тресеше от нерви и така и не успя да ме прегледа като хората. Само се чешеше с две ръце по главата, кривеше лицето си в тикове и си гризеше ноктите, въртейки налудничаво очи.
Психиатърът помоли с поглед сестрата да му развърже усмирителната риза и глътна набързо шепа розови и сини хапчета, после ме запита:
- Виждаш ли ония големите розови слонове, дето лазят между диаграмите по стената, колега? Не?! Ето, пийни от хапчетата и пак ще говорим...
Кардиологът получи аритмия и сърдечна криза, докато ме преглеждаше, затова си направи една бърза кардиограма, премери си два пъти за по-сигурно кръвното и пулса, а после се извини с наченки на исхемична болест и порок на сърцето. Негови наченки, не мои. За мен така и не каза нищо.
Зъболекарът дълго трака с изкуственото си чене, докато човъркаше неприятно в устата ми, претупа прегледа и извика следващия пациент, при което горната му протеза падна в легенчето за изплакване на устата на зъболекарския стол.
Гинекологът ме изгледа странно, когато и протестирах: "Аз съм мъж на 48, а не жена, за Бога", но за всеки случай на изпроводяк ми връчи комплект дамски превръзки, няколко тампона и тест за бременност.
Хирургът беше без ръце, ревматологът скърцаше с всичките си стави, а офтамологът имаше два чифта бифокални очила и контактни лещи под тях, после стана, взе бялото бастунче и тръгна на визитация.
Дерматологът много ме издразни, защото ръсеше люспи навсякъде поради напредналия си псориазис, какъвто признавам си, не бях виждал досега. Имаше и пъпки.
Венерологът се оказа стар сифилистик, резистентен към трипер и с подсъзнателна фобия от СПИН.
Гастроентерологът изкашля 5 децилитра кръв и извади бележника си. После ме запита дали би било удачно да се подложи и този месец на колоноскопия или този път за разнообразие да опита с въздушен и фекален тест за Хеликобактер Пилори.
С анестезиолога бързо бързо станахме приятелчета и докато шмъркахме райски газ и си биехме един на друг инжекции с упойка във вените на ръцете, се кикотехме на любими сцени от "Страх и омраза в Лас Вегас", слушайки "Нирвана".
Педиатърът не знам кой изобщо идиот ми го беше записал в листата за задължителния медицински профилактичен преглед, така че направо го прескочих и го оставих сам в кабинета си да гледа снимки на голи дечица с видимо клиничен интерес. Аз съм мъж на 48, както вече споменах, а не дете, за Бога!
Гериатърът беше зает с честване на 101-вия си рожден ден, а и заради Алцхаймера и Паркинсона си така и не разбра какво точно искам от него, аз - младото половин вековно пале.
Ветеринарят ме напъди с ръмжене, съвсем логично пролайвайки: "Чиба! Чиба!", тъй като бях объркал не само кабинетите на специалистите, но и сградата на болницата с тази на съседната ветеринарна лечебница.
Патологът... Е, всъщност, с патолога ни погребаха заедно, след като преспахме и двамата в моргата и бяхме надлежно аутопсирани от все още жив негов колега.
И всичкото това по Здравна каса!
С това медицинският ми преглед най-сетне свърши.
И слава Богу, бих допълнил...
Догодина пак.

петък, 8 декември 2017 г.

Тук

Ето тук
вече свършва
земният път
Ето тука
се срещат
нощта със денят
Ето тук
не политаш
а падаш в небето
Ето тук
да тупти
престава сърцето
Ето тук
си високо
или много си ниско
Ето тук
си далеч
или много си близко
Ето тука
за пръв път
безмълвен мълчиш
Ето тука
безсънен
ти навек ще заспиш
Ето тук
всички пътища
се обръщат назад
Ти оттук
си отиваш
всички други стоят

вторник, 5 декември 2017 г.

Цаца

Първите двадесет шарана ги продадох за 15 минути. Така че се наложи колегата да отскочи с пикапа до склада и да домъкне още три бидона с вода, в която шаваха още живи шарани, а той псуваше на майка.
Шараните бяха един път. Диви, подбалкански, между 3 и 5 кила всеки. Народът щеше да се избие да ги купува като на всеки един друг Никулден между другото.
Толкова бяха яки, че подскачаха като пощурели из бидоните и тавите по сергията, а един направо ми се изплъзна и -шляп-шляп - се изхлузи и от тарабата, и от рибната борса, чак на улицата отпред, където се завря под колелата на някаква тузарска лимузина. Спасих го в последния момент, а тузарят в лимузината изпсува непразнично. Изпсувах го и аз и си прибрах шаранчето обратно. Такива като този ръб сигурно ядяха на Никулден октоподи, калмари и черен хайвер и ги поливаха с 12-годишно уиски. Хак да им е! Довечера в кенефа щяха да разберат истината.
Денят си течеше, търговията също. Освен дивите живи шарани /колегата ходи общо три пъти да дозарежда с пикапа/, продадох и един куп лефер, карагьоз, паламуд, калкан, заргана. Смятах наум печалбата, не беше зле. Щеше да има за една богата Никулденска трапеза, че и щеше да остане нещо за семейството за идните седмица-две.
В един леген под сергията си бях заделил един красавец около 4 кила, моята щеше да го сготви довечера пълнен, традиционно. Имахме домашно винце и ракийка, туршия, салата, това-онова. Празник.
Лека-полека и този Никулден се изниза. Съседните сергии на рибната борса се опразваха една по една, вечерта настъпваше, беше време за празничните трапези. Останалите продавачи сигурно вече бяха седнали на масата у дома и си наливаха, а жените шетаха около тавите с празничния пълнен шаран. Е, още малко и аз щях да привършвам.
Тогава обаче, наоколо вече не беше останал почти никой, а рибната борса тъмнееше, ми се нахвърлиха ония апаши. Отупаха ме набързо, задигнаха оборота и каквото беше останало от рибата, дори шаващия в легена 4-годишен красавец, дето си го редях за трапезата у дома. Огледах се, докато притисках с носната кърпа кървящия си нос. На сергията не беше останало нищо. Само рибешки люспи и рибя кръв. В една тава се въргаляха кило-две мършава цаца. Нея днес явно никой не я купуваше.
Прибрах нещата и подсмърчайки собствената си кръв, насипах цацата в една найлонова торба, а после в още една, че да не ми се цапат работните дрехи, които и без това бяха до немай къде изцапани.
Празник беше все пак.
И цацата щеше да свърши работа, при липса на друго.
Цаца-цаца, ама риба, нали така?
Поне тъй бях чувал да казват хората.
Стига у дома да беше останало поне малко олио...

четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Дъждовно-мухлясало някак

Навън заваля
и пръсти от мухъл
протегнаха
пак
пипала по стената
във жлъчно-зелено
и лилаво-синьо
във розов брокат
и съсиреци лигави
а вън си вали
и капките стичат се
вали трети ден
и доволен е мухълът
расте
не старее
и вае във плесени
десени неземни
блатисти шедьоври
и образи бледи
и кървави пръски
стенописи нетленни
мухлясва
душата ти
стената мухлясва
вали по прозореца
стената просмуква
импулс за живот
мечти за любови
прогнили желания
забравени спомени
и всичко е в мухъл
пропито от плесен
непетите песни
бръмчат покрай ъгъла
уви - в какафония
уви - капковидно
попиват в мазилката
подобно на ноти
изгнили от времето
в глухи уши
в очи ослепени
и пръсти съсухрени
които водата
/и мухъла/
галят...

четвъртък, 19 октомври 2017 г.

Най-лошата от всички смърти

Ох!
Всичките кокали ме болят тъй, все едно аз съм носила ковчега, а не братовчедите на Стоян от града. Сама. Не съм, обаче. Работата е там, че носих НЕГО, на гръб, цял живот, до днес. И – сама, вярно си е. Сама съм се родила, сама ще си умра.
Не е шега това нещо. Сега като се замисля – петдесет и кусур години са това. Голямо теглило, голяма любов, голяма пукница, голямо нещо. Ама и на това днес му се видя края, Цано, Цанооо. Братовчедите го домъкнаха от дома до гробището, попът го опя, пуснаха го в трапа. Дотук.
Ама ме болят, пак ме наболяват, костите де. Гърбът, вратът, кръстът, бедрата ме болят. Сърцето и душата, верицата му. Цял живот на гръб го носих и ей ме на – сам-самичка се тътря от гробищата към дома, няма кой да ме утеши, няма кой да ме поздрави, няма кой дума да ми каже.
Вярно, малката ми сестра Мара още е жива – Бог да я пази – тази зима чукна 72 лазарника, ама това хич не ми е от помощ, хич не ме грее. Тя си върти къщата, аз моята – криво ляво, доколкото мога още, а то не е хич много, отдавна вече.
Старците като моичкия умират един през друг. Селото ни умира с тях. Помня когато се заженихме с покойния Стоян, селото беше голямо, процъфтяваше, земите наоколо – богати, Дунава – пълноводен и пълен с риба, селяните – заможни. Имаше и делници, и празници, и работа, и веселба. Сега няма нищо. Пустош. От над 200 къщи в трите махали, сега я има, я няма десетина къщи с живи хора в тях. Все старци като мен. Все самотни. Децата до едно се запиляха де в столицата, де в чужбина. Някои пращат от време на време по някой лев, някои – не. Спряха да се прибират дори за да си погребат своите хора, старите, родителите си. Селото опустя. Дори кучешки лай не се чува вече, че то и добитъкът го няма отдавна – кой да се грижи за него с немощните си старчески ръце, с какво да го храниш в този недоимък. Ако някой може, аз вече не насмогвам. Баба Цана беше дотук.
Остарях, животът ми тъй си мина и замина. Едно ми е останало и то наближава, усещам го с всяка една от старите си, болнави, изстрадали кости. Утре ще се гътна и ще си отида като този моичкия днес, а няма кой да ме изпрати, кой да ме измие, да ми облече новите дрехи, да ме положи в ковчега и гроба и да ме оплаче. Вярно, викат, че смъртта е занимание самотно, ама това е най-страшната от всички смърти. Най-страшната...

Селата край Дунава, дето ги наобикалям като поп в енорията, са бедни, обезлюдени, там живеят отдавна вече само старци. Хорицата са на възраст и са притиснати от самота, бедност, болести и неволи. Толкова са смачкани и отчаяни от живота, че не знаят на кой свят са. „Поп Пейо, немойм повече, отче, то вече не се трае!“, викат ми понякога, срещнем ли се нейде из тесните улички или на мегдана. Някои чакат смъртта като спасение, а мнозина се боят, че ще си отидат в забрава, без близки, които да ги изпратят достойно.
Тази самотни старци обитават грохнали като тях къщи, свидетели на едни по-добри времена. В тях вечер едва мъждука по една електрическа крушка, съседи почти няма, домовете наоколо от години са празни, рушат се – дори и обитаваните все още.
Ей я на например баба Цана от Кокичево. В селото са останали едва десетина възрастни хора като нея. Мъжът и Стоян се спомина тези дни и я остави съвсем самичка, макар да има по-малка сестра в другата махала. Баба Цана е на 78, носи всички болести, дето се сетите, отгледала е пет деца /едно и умряло след раждането още/, а днес няма кой една дума да и каже. В селото трудно се снабдяват дори с хляб – магазин няма и им носят неща от първа необходимост един път седмично с микробус. Зимно време старците едва успяват да излязат на двора за наръч дърва и точно през скованите от мраз и сняг месеци най-много баби и дядовци се преселват на оня свят. Понякога роднините и съселяните им разбират, че вече ги няма дни и седмици по-късно. Случвало се е да намираме в ледените домове мумифицирани до неузнаваемост или разкъсани от животни трупове. Затова с кмета всяка сутрин обикаляме пустите улици и като видим, че някъде комина не пуши, знаем, че там се е случило нещо лошо и бягаме да проверим живи ли са, здрави ли са нашите хора. Тъй открихме един старец – зимната фъртуна беше изпотрошила стъклата на прозорците, вътре беше лед. Печката явно не беше палена с дни и човека береше душа, скушен под няколко юргана и черги. Един друг път пък открихме една баба, още жива, ама червеите вече пъплеха по нея. Ужас някакъв нечовешки! Децата и внуците им живеят надалеч и обикновено погребваме самотните нещастници за сметка на общината, Бог да ги прости горкичките. Тъй сторихме и с дядо Стоян, защото след всичкото блъскане през всичките тези години, баба Цана няма ни един скътан лев и едва свързва двата края с никаквата си мижава пенсийка, макар да не се е оплакала и веднъж в тоя живот.
Мина се, не мина седмица, откак положихме в земята Стоян, налегнаха ме лоши мисли. Рекох си – Цано, тя твоята се е свършила, видя се тя, ами помисли като как да сториш тъй, че да си идеш достойно от тази грешна земя. Утре ще се гътнеш и повече няма да станеш и няма кой да те изпрати подобаващо. Малката ми сестра Мара и тя болнава, кекава, с един крак в гроба, на нея ли баш да разчитам или тя на мене? Децата всичките /живите де/, се пръснаха като пилци по белия свят, никой няма да се върне, че да ме заровят както се полага, да ме оплачат, да ме изпратят на оня свят според божията повеля. Затуй, рекох си, ще взема нещата в свои ръце, сама ще се погрижа за тленното си тяло и за безсмъртната си душа. Трябва да си готова, Цано, като ти дойде времето. Оная с косата не бива да те изненада, че премного лоши изненади си имала през този пусти живот – като тръгнеш от ненавременната смърт на първородното ти, като минеш през този злощастен брак със Стоян покойника, две войни си преживяла, няколко правителства, и във фашизъм, и в комунизъм, и в демокрация изкрета някак, ама сега вече няма накъде...

Като селски поп в последните години работата ми не е никак весела. Нали знаете, в Обреди си имат отдел „Тъжни и весели ритуали“. Е, при мен весели няма. Няма кръщенета, годявки, сватби, именни дни, освещаване на офиси или нови къщи. Има само погребения. Има панихиди, опела, 40-дни, годишнини от смъртта. Ей такива работи.
Енориаршите ми са все хора на възраст, една шепа са и се топят от ден на ден. От самота и немотия старците взеха направо да превъртат. Почнаха, докато са още на крака и имат по нещо скътано, да си спретват още приживе помени с угощение с все още живите си набори от селцето. За този странен траурен ритуал старците обикновено избират християнски или личен празник – най-често Задушница или рождения си ден. . Както си му е редът, кандидатите за отвъдното колят овца или кокошка, правят курбан чорба, месят хляб, точат винце и ракийка, редят трапеза. Някои даже подреждат край масите дрехите и вещите, с които трябва да ги изпратят към оня свят. Всичко си върви като на истински помен. Само дето няма покойник. В началото бях като втрещен, дяволска работа е това, поп Пейо, виках си, ама с времето свикнах. То с всичко се свиква на тоя свят, няма накъде. Ходя по къщята по тези небогуугодни панихиди, прекаждам масата както иначе си му е редът, давам причастие с хляб и вино, и чета молитва, но не за гроб и не споменавам име...

Дойде ми и на мен времето, потегнах чеиза, дето не е чеиз, ами е за погребение стегнат, наредих трапезата с каквото дал Бог и повиках поп Пейо за панихидата. Настаних се в чамовия ковчег, сестра ми запали свещите и преля с винце, после коленичи край мен, гледам – съвсем истински сълзи лее, завалията, сякаш наистина ще ме погребва. Като влезе попа, гледам го, че се шашардиса. Не му е за пръв път, знам, ама мен си ме обича май, тъй мисля понякога в дългите, самотни зимни вечери. Както и да е, дойде попът, макар и да беше видно, че е разстроен, извади кандилото, запали свещ и я сложи в ръцете на „покойницата”, тоест в моите, и чак тогава видя, че още съм жива, мърдам демек. Помислих, че съвсем ще пощръклее човекът, ама поп Пеьо се взе в ръце, свърши си работата, както си му е редът. Като приключи обаче, сестра ми, дето до този момент ме жалеше отстрани, се изправи с бастунката и рече: „Како, ставай, да лягам аз!”.

Ей Богу, претръпнал бях вече на тези неестествени неща, ама тази работа с баба Цана и сестра и, нанагорно ми дойде, вярно е. Знам я държелива старица, целият и живот знам – и мъжът и пияницата, и смъртта на първородното и още като пелеваче, и децата им, дето се запиляха от село и повече не се вяснаха, и всичките и болежки, неволи, нямането и надеждите, дето последни умирали, казват. Не съм прост човек, начетен съм. Знам, че панихиди наживо са се правили още в стари времена, не са ново явление и коренът им е в далечното минало, ама това днес здрави и прави хора, с които всеки ден се разминаваш по улиците и в черквата, да се опяват приживе, само защото животът и скотията и тази държава-мащеха, са ги притиснали до немай къде, това не мога да го приема. Знам, че ритуал, наречен „помана на живо”, съществува от векове в част от крайдунавските села, че е част от традициите и живота по тези места. И днес – като тогава - хората, които символично се изпращат на оня свят, седят на отделна маса от гостите и мълчат през цялото време, като призраци са направо, настръхвам. Настръхнах и когато ме викнаха за панахидата на баба Цана и на сестра и. Имало е за какво...

Как да е, поп Пейо свърши работата, направи панахидата като по книга. Опя първо мен, после в ковчега легна и сестра ми /„Како, ставай, да лягам аз!”, вика завалията, чак ме досмеша, ама то за смях ли е/. Опя я и нея попът, отказа да вземе някой лев, дето го бяхме скътали от години тъкмо за тая работа, отказа и да се почерпи, и развя расо навън, ядосан беше явно.
Загасих след него свещите да не стават зян, запуших бутилките с вино и ракия, и захлупих недокоснатите гозби. Гледам сестра ми не се надига да помогне поне. „Хайде, ставай Маро, попът замина, дай да похапнем за Бог да прости и да лягаме, че навън вече мръква“, викам на сестра си, ама Мара не помръдва.
Надвесих се над ковчега и гледам – горкичката наистина сдала Богу дух, тъй както я опявал попа уж наужким, както си му е реда всъщност, както си се прави по белия свят. Лежи бяла-бяла, че чак жълта, в скръстените и ръце още мъждука свещ.
Оттърва се. И тя ме изпревари, Господ да я убие, викам си.
Мъжът ми Стоян, комшиите, наборите, всички си заминаха един по един, сега и тя. „На кого ме оставяш Мароооо?!“, проплаках, ама очите ми сухи, виждам. Приседнах на стола до прозореца, навън зимният ден гаснеше, падаше сумрак, пак запрехвърча сняг.
Седя и се виждам сякаш отстрани и сякаш насън – още съм млада, права и здрава и румена, сестра ми тича край мен, насреща ми иде Стоян, още левент и не се беше пропил, мъртвото ми новородено не беше още мъртво, мама и тате – живи и те, селото пълно, небето синьо, животът пред нас, днешното минало още е тогавашно бъдеще.
Седя си на стола, навън мръква, а всички тези призраци изпълзяха из комина, през прозорците, изпод вратата, изпод чергите, отвсякъде, заобиколиха ме и кръжат ли, кръжат като караконджули, а аз седя – съвсем сама на тоя свят, както цял живот е било, макар и да съм живяла уж все сред свои, още ще тегля хомота.
Докато и на мен ми дойде времето.
Тогава вече ще се оттърва.




събота, 7 октомври 2017 г.

За битието в рамката

Творецът беше застанал отстрани и наблюдаваше с критично око творбата си. Беше изпоцапан, уморен, но доволен, че творбата му все пак най-сетне е завършена и вече шества по света. Сътвореният от него свят сякаш преливаше извън картината на цялото, застрашавайки да излезе извън рамката. Толкова истинско изглеждаше всичко, излязло изпод ръцете на Твореца.
Беше рисувал тази картина на живота цели седем дълги, изтощителни, направо непосилни дни. Беше вложил буквално всичко от себе си. Беше вдъхнал живот на неудошевеното, беше наситил с цветове анонимно сивото, беше изпъстрил света със символи. Създаденият от самия него свят насред рамката буквално оживя пред очите му, картината на живота се очертаваше перспективна.
През първия ден Творецът беше положил малко нерешително първите мазки върху белия грунд и бе създал земята и небето. В началото земята бе безформена, тъмна и пуста, но той сътвори светлина и работата сякаш потръгна. Творецът си поигра още малко със светлосенките, коригира леко перспективата, наблегна на землистите и топлите тонове за земята и на оттенъците на ултрамарина за небето. Получаваха му се нещата днес, реши.
На втория ден изрисува водата, моретата и твърдта насред тях. Остана доволен, поне донякъде. Може би беше все още малко бездушно всичко, недостатъчно раздвижено и одухотворено. Трябваше в идните дни да се погрижи за това, да размърда нещата, да вдъхне живот на творението си.
Третия ден Творецът посвети на създаването на сушата, а четвъртия - на слънцето, луната и звездите, които да делят света на ден и нощ, а душите на хората на добро и зло. Алегорията се получи, помисли си тогава той. Слънцето блестеше сияйно, от другата страна се спотайваше мракът. Точно така, както и трябваше да бъде, да - точно така...
На петия ден, понеже светът, който вече живееше свой собствен живот, строго очертан от пространствата и правилата на рамката, стоеше някак пуст и неудошевен, Творецът реши да го запълни с живот. Нарисува всяко животно, което се сети /и чието пресъздаване на платното бе според силите на уменията му/. По небето полетяха птици, по земята скитаха влечуги и млекопитаещи, в морето заплуваха риби. Картината наистина се раздвижи за пръв път от началото и удоволетворен, той остави четката в края на работния ден и покри картината с парче плат до сутринта.
Шестият ден започна някак неудоволетворяващо, чисто творчески погледнато. Творецът махна плата от картината и дълго я съзерцава. Нещо и липсваше, апределено. Скоро той разбра какво. Със смели, решителни мазки започна да твори и на платното се появиха малко по малко и разумни същества. Хора, подобни на самия него, тъй като си даваше сметка, че на този свят познава най-добре и извътре единствено себе си, така че се самопресъздаде на платното. Спря единствено когато му се струваше, че вече е дал достатъчно плът и дух на хората в картината - властни, любопитни, надделяващи над животните, водата и земята, първи във всичко. Това е, рече си и остави четката и палитрата.
На седмия ден сутринта погледна картината. Стори му се завършена. Всъщност точно така искаше да изглежда света, създаден от самия него на платното. Реши, че си е заслужил почивката и ще остави творбата си да "отлежи", за да я погледне след време с нови очи, с ново любопитство и критичен поглед. Дистанцирай се, а после проникни до същината на нещата, рече си. Творецът беше създал не една и не две нови реалности, беше завършил успешно мнозина проекти, но някак си усещаше, че това тук, този тъй реален свят, насред строгите очертания на новата рамка, е апотеозът на неговите умения, на усилията и стремленията му.
И мина време.
Творецът се завърна в един прекрасен ден пред платното, на което беше изобразил живота и го загледна с хладно чувство на дистанция от собственото си творение. Гледа го дълго. В първия момент дори не можеше да повярва на очите си.
Сега картината живееше свой собствен живот.
Това, което видя, не му се понрави.
Картината му, вместо търсения рай, се беше превърнала в същински ад за сетивата, за душевността, за надеждите.
Брат убиваше брата, друг прелюбодействаше, трети крадеше. Навред бушуваха войни и ставаха кръвопролития. Ужасяващи сцени на кръвосмешение, подкупничество, кражби, разврат и богохулство се развихряха на воля, като че ли излезли изпод четката на някой душевноболен. Хората се избиваха един друг и унищожаваха с общи усилия природата - земята, океаните, живите твари по въздуха, в морето и на земята, с толкова труд и въображение създадени от Твореца. Най-ужасните картини за него обаче бяха тези, в които съзря как неговите собствени творения - човеците, нарушават всички божи закони, погазват правилата и табутата, опитват се всячески да разбият рамката и да излязат извън нея, извън контрол.
Там където бяха успели в нечистите си стремежи /поне донякъде/, боята, реалността и лустрото се напукваха, ронеха се и се лющеха, и отдолу се показваше един съвсем различен от представите и стремежите му цвят, а рамката се беше нацепила и заплашваше да се разруши и да пусне всичкия този деструктивен напън извън строгите си, геометрически правилни и морално приемливи очертания.
С гримаса на едва сдържано недоволство и отвращение, Творецът взе голямата четка, потопи я щедро в боята и с плавни, добре отиграни движения започна да премахва и замазва в анонимно бяло създадения от самия него свят.
Маза дълго и старателно, чак докато от платното не изчезна всичко, сътворено преди от него. Замаза в бяло цветовете, хората и животните, земята, небето и морето, низките страсти и престъпните намерения. Всичко.

Остана само рамката, тя си беше все същата, очакваше сътворяването на поредния нов свят вътре в границите, очертани завинаги от нея.

четвъртък, 5 октомври 2017 г.

И не си пиши писма...

Всичко вървеше по старому докато не получи писмото.
Чете го дълго. Прочете го няколко пъти.
Обръщението. Почеркът. Подписът. Датата.
Писмото преобърна подредения му живот наопаки и вече нищо нямаше да бъде същото. Никога.
Професор Хаим Ицхак Коен беше праволинеен човек. Той беше учен. Физик и космолог, точно като идола си Стивън Хокинг. Гонеше шестдесетте, но беше здрав като бик, макар малко завеян и мечтател като всеки учен.
Неортодоксален евреин, който не стъпваше в синагога, професорът все пак бе твърде обременен от миналото. И защо не? Имаше ли юдей на света, който не е преследван от призраци? Това си мислеше ученият, когато вечер се отпуснеше с традиционната чашка преди лягане. Самият той беше погребал баща, майка и брат, влезли през 1942 година през портала на концлагера и излетели по-късно през комина на крематориума. Такова нещо не се забравя.
Всъщност писмото беше капката, която преля чашата.
А чашата по това време беше вече доста пълна.
С годините професорът все повече се увличаше по идеите на Хокинг.
Призраците от миналото се завръщаха все по-често.
Страната сякаш беше полудяла, въвлечена в най-авторитарния режим на управление от десетилетия насам, дело на шепа олигарси и бивши престъпници, които вилнееха безнаказано и тъпчеха основните свободи на хората, тъпчеха джобовете си с държавни пари, тъпчеха рушвети в джобовете на другите, тъпчеха самата идея за нормален живот.
По света през тази апокалиптична 2017 година от рождението на Христа, беше същото, дори по-лошо. Светът очевидно беше на прага на Трета Световна Война, може би дори на няколко. Огнищата им тлееха навсякъде - в цяла Европа, пометена от мигранти, в съседните ни държави, обзети от мегаломания, в Близкия Изток, Китай, Северна Корея, навсякъде.
После, по препоръка на своя студентка, професорът прочете една книга на Стивън Кинг, автор, който по принцип не понасяше. Книгата се оказа "22.11.63". В нея се разказваше за учител, който намира врата към миналото, скрита в западнала закусвалня, и решава да се върне в 1963 година, за да предотврати убийството на Кенеди, като самият той убие Осуалд.

Внезапно, но и съвсем закономерно, като се замислеше, професорът откри, че е като обсебен. Една мисъл упорито се бе загнездила в него и не му даваше и миг покой. Писмото, книгата, теорията на Айнщайн, собственият му опит, прозренията на Хокинг, концлагерът от миналото и ужасяващото настояще, вещаещо катастрофа в бъдеще, се бяха преплели съдбовно и населяваха мислите му със съмнения и надежди, със смътни планове и ужасяващи видения.
На подсъзнателно ниво или не, професор Коен от години работеше с някакво тъпо упорство над проблемите, свързани с така мечтаното от учени, фантасти и съвсем тривиални люде пътуване на времето. Вместваше тайно еретичните си изследвания и опити в редките пролуки между професионални ангажименти, четене на лекции и писане на поредния научен труд. Професорът беше наясно, че надали някога щеше да изобрети така лелеяната машина на времето. Той обаче не се и стремеше в техническия смисъл на думата към това.
От теорията на относителността знаеше, че времето и пространството се закривяват около обекти с голяма маса, а самият той го бе доказал многократно в лабораторни условия. Доказа и че за обект, движещ се с огромна скорост, времето забавя ход. Колкото по-голяма е скоростта, толкова по-голямо е и забавянето на времето. При скоростта на светлината, времето буквално спира. Професорът бе доказал и, че това става и във вътрешността на т. нар. черни дупки /наричани още червейни/ - истински тунели в пространството и времето. Те бяха и негов кандидат за това, което непросветените наричаха Машина на времето.
Професорът беше анализирал най-известните експерименти за пътуване във времето - Експериментът Филаделфия и Проектът Монтаук, дело на военните, разбира се. Като последовател на Хопкинс, знаеше за известните хипотетични възможности за пътуване в миналото и работеше по тях. Общата теория на относителността допускаше съществуването на дупки в пространствено-времевия континуум, а теорията на учени като Кип Торн и Майк Морис за скоростта и времето явно позволяваше пътуването в миналото и бъдещето. Професор Коен впрягаше целия си талант, опит и стремеж към тази цел. За него минало-настояще-бъдеще бе едно неразделно цяло.
Бъдещето обаче не интересуваше професора. Настоящето го плашеше. Интересуваше го миналото и как то да бъде променено, за да моделира настоящето и да гарантира бъдещето.
Не се притесняваше за прословутите "Парадокс на убития дядо" и "Парадокс на лудия учен".
И без това не възнамеряваше да убива сам себе си.
Нито да огласява широко намеренията си.
Айнщайн е изследвал пространствено-времевите тунели, а първият описан и наречен „мост на Розен-Айнщайн“, е вдъхновил мнозина учени след него, припомняше си професор Коен. Айнщайн обединил в теориите си времето и пространството в т. нар. континуум. Вследствие от това единство, при движение във времето се извършва и движение в пространството. Учени като У. Дж. ван Стокъм, Франк Типлър и Робърт Форуърд са били на крачка от откриването на машина на времето, а с последния професор Коен дори беше учил в един факултет.
Известно е, че физическите обекти съществуват в три измерения - широчина, дължина и височина. Като физик и последовател на Хокинг, професорът знаеше, че съществува и четвърто - времето. Пътуването във времето означаваше пътуване през четвъртото измерение. И това щеше да стане именно през червейните дупки. Малцина извън тесния кръг от физици и космолози знаеха, че тези тунели във времето са навсякъде около нас, само че са твърде малки, за да ги забележим. Всяка червейна дупка обаче е тунел, предсказан от теорията на относителността, който свързва две места в пространство-времето и точно това е идеята на всички проекти за машини на времето.
Някои учени смятаха, че е възможно да се улови една от тези дупки и да се разшири няколко трилиона пъти, за да стане достатъчно голяма, че през нея да мине човек. Не бяха успели.
Професор Коен обаче беше намерил пътя с помощта на овладяната радиация в червейната дупка, достатъчната мощност и модерната технология, на които не са можели да разчитат предшествениците му и които му дадоха уникалния шанс след дълги години на експерименти, най-сетне да построи гигантска червейна дупка в пространството и времето.
Знаеше, че всяко пътешествие в миналото създава своя нова реалност. И професор Коен беше готов да я създаде, за да промени настоящето, да предотврати човешката трагедия. Да спаси семейството си и света.
Беше толкова просто. Трябваше да убие Хитлер.
Знаеше, че този парадокс... този абсурд, кара учените да се въздържат от мнение по въпроса с пътуване във времето, но професор Коен отдавна беше превъзмогнал това. Какво означаваха хорската насмешка, презрението и неверието, ако той успееше, ако сбъднеше плана си, ако НАИСТИНА се върнеше в миналото и спасеше Света от Звяра.
Вече бе избрал и точния момент. Щеше да се върне точно в 21,25 часа вечерта на 27 февруари 1933 година, месец след като Хитлер узурпира властта и малко преди да подпали Райхстага, да въведе диктатура, да тласне света към унищожителна война, да избие близките му.
Щеше да се върне и да го премахне. Веднъж завинаги и вовеки готов.
Професорът се чувстваше готов, а бе готов и с чисто техническата страна на въпроса. Знаеше, че вероятността да се измъкне жив от тази авантюра клони към абсолютната нула, но това нямаше да го спре.
Съвсем сериозно се канеше да скъси живота на копелето точно с 12 години.

Въпреки годините за психическа нагласа, вземане на решение и подготовка, скокът във времето остави професор Хаим Коен в пълен шок.
Шокът продължи твърде дълго, за да остане незабелязан, но в Берлин в този час на 27 февруари 1933 година, беше нощ. Градът бе безлюден, нямаше минувачи и движещи се автомобили, от беззвездното небе се сипеха ситни снежинки. Столицата все още не бе станала жертва на затъмненията, които щяха да дойдат заедно с нощните бомбандировки на американци и англичани след няколко години, но редките улични лампи и светещите тук-там прозорци не можеха да пробият мрака.
Професорът се огледа замаяно. Нямаше грешка. Градът. Улиците. Моделът на паркираните автомобили. Дизайнът на уличните стълбове. Часът и датата на часовника му, които се бяха превъртели точно с 84 години назад, като докоснати с вълшебна пръчица.
Беше в точното време на точното място. Дори не му трябваше да вижда хилядите кървавочервени плакати, афиши, листовки и огромните предшественици на билбордовете от бъдещето, дамгосани с прословутия пречупен кръст, за да се увери - да, той беше успял. Беше се върнал в 1933 година. През февруари. На 27-мо число от месеца. Точно в 21, 25 часа.
Вдигна поглед към мрачната заплашителна грамада на Райхстага, който се чернееше зловещо в мрака отсреща. Професорът знаеше, че всеки момент, в някой от прозорците ще се появи мъничко боязливо пламъче, което бързо щеше да се разрасне и да превърне Парламента на нацистка Германия в най-голямата, прокобна и съдбоносна факла на света. Знаеше и че - очаквал по сценарий този миг, тук, на една ръка разстояние от него, ще се изсипе елитът на Нацистката партия, начело с Хитлер, Гьоринг и Гьобелс, истинските подпалвачи. Знаеше го от историческите свидетелства за тази дата, както и от теченията на тогавашните вестници.
Беше избрал този момент да долети от бъдещето като истинска хищна птица на отмъщението, защото Хитлер вече беше получил канцлерската мантия, но все още не беше обявил диктатурата си. Беше го избрал и заради суматохата, която трябваше да съпроводи грандиозния, инсцениран от нацистите пожар, арестуването на подставения Ван Дер Любе, пристигането на самия фюрер на мястото на драмата - тук, толкова удобно, направо в ръцете му.
После всичко стана сякаш за част от секундата и професор Коен нямаше нужда от машина на времето, за да прелети от далечната 2017 година през хаоса на пожара, размахалите палки щурмоваци, пищящата тълпа, зловещите лимузини в мъртвешко черно, за да стигне до мига, в който Адолф Хитлер се изниза от задната врата и пристъпи напред, на по-малко от метър от протегнатата му ръка.
В ръката си професор Коен стискаше револвер, после просто натисна спусъка и остави оръжието само да изпразни всички патрони от пълнителя, почти от упор в учудващо дребното телце на диктатора.
Край, рече си професорът и отпусна ръка. Нямаше да има световна война, обхванала четири континента и три океана, нямаше да има аншлус, нито блицкриг, нямаше да има кланици при Судетите, Сома и Ардените, нямаше да има атомна бомба и концлагери, нямаше да загинат 60 милиона човеци...
Мамо, тате, батко, СВЯТ, спасени сте, сбогом, успя само да си помисли замаяно професорът и в следващия момент усети почти с облекчение как пощурелите от бяс есесовски щурмоваци връхлетяха върху него.

"Здравей,
Мое по-младо (или може би - по-старо?!)/ второ АЗ от бъдещето!
Не се чуди на пощенската марка, нито на датата на клеймото. Да, наистина е 1933 година. И да - пиша ти аз - Хаим, твоето копие, алтерего, клонинг, наречи го както искаш.
Важното е да разбереш, че бленуваното пътуване във времето е реалност. Че твоите усилия и мечти, и усилията на учените преди теб, не са били напразни. Тъкмо ти/аз успя в крайна сметка. След като ти отпътува от бъдещето, аз се завърнах в миналото - наскоро, пред февруари. Знаеш защо.
Всичко мина по план. Звярът е мъртъв.
Известно време мислех, че и аз ще умра - бързо, насилствено, мъчително. По силата на някакъв вселенски парадокс обаче не загинах. Оказа се, че онези нацистки копелета имат нужда от мен. Имат животоспасяваща нужда от някой, който да замести убития Хитлер, за да не изпуснат създадената от него инерция - напред и нагоре - или поне те така си го представят. Идиотите моментално ме обявиха за новия фюрер и тартор на Национал-социалистическата партия. Дори се зарадваха, че и инициалите ми са същите (Хаим - Хитлер, сещаш се), така че няма да се охарчат за нови агитационни материали, плакати, знамена, официални бланки и прочее, хахаха.
Знам, че радостта на нацистките отрепки ще е кратка. В еуфория са, готвят се за войната зад удобния параван, който днес представлява моя милост - така удобно приклещена в собствения си времеви капан. Нещата обаче излизат извън контрол. Страх ме е от мен самия.
Знам също така, че когато прочетеш това писмо, вече ще си готов да вземеш крайното решение. Правилното решение. Да дойдеш тук от Бъдещето и да спасиш Света.
Само че този път не се цели само в Хитлер. Цели се и в... МЕН.
И - не си пиши писма...
Хайл Хаим!"





неделя, 1 октомври 2017 г.

Невидимият мост

Животът е мост. Премини го, но не строй къща върху него“
Индийска поговорка

На всеки някога през живота си му се налага да прекоси някой мост, независимо дали това му харесва или не.
В случая колата ми с австрийски регистрационни номера преминава през разбития Дунав мост. Отсреща вече се виждат покривите, антените и комините на Русе. Родният ми град. Напоследък – и град на свободния дух, припомням си.
От години живея и работя в едно предградие на Виена в търсене на сносен живот за семейството си. Рядко си идвам у дома и обикновено поводът е тъжен. Така е и този път. Тате беше починал след дълга, унизителна и обречена борба с рака след като Фортуна окончателно отвърна лице от него в края на един отруден жизнен път.
Докато бавно прекосявам града с австрийското си лизингово возило, ме тресат противоречиви чувства. Огорчение и носталгия, радост и съжаление, ентусиазъм и апатия. Малката Виена ми се вижда още по-смалена, занемарена и тъжна. Мутробарокът в Русе отдавна е изместил барока, а псевдомодернизмът, архитектурните недоразумения, панелките и тоталният кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. Днес голямата Виена, край която не по своя воля живея и работя, процъфтява, а родният ми град запада от ден на ден.
Тъгата ми е избила на повърхността още докато минавам по престарелия Дунав мост, но съм сигурен, че ще ме следва неотлъчно и ако река да прекося – ей така – заради идеята - и Дъговия, Гредовия или Сарайския мост – всичките те останки от отдавна минали времена, с неразбираема за днешните млади етимология на имената, стаили в настилките си все още тропота на стотици конски копита и паянтови каручки от древни времена. И всички те като че ли водят единствено от града към града, в един самодостатъчен, елиптичен цикъл на затваряне и пълна липса на перспектива.
Припомням си обаче, че днес Русе не е само град на мостове над реките, но и на мостове на дружбата и приятелството, на духовното единение и любовта, на помнене на минало и история, мостове към бъдещето и към обединението с Европа и света, напоследък и мостове на свободния дух, който се надяваме да ни отведе напред.
Точно тези мостове са ме отвели и мен в търсене на препитание далеч от дома и точно те ме връщат от време на време в Русе със стаена дълбоко в гърдите болка. Те ми помагат за това родния ми град да не остане едно празно мечтание за мен, а да бъде завинаги една неотменима и видима реалност, без която не мога там – навън, сред чуждите хора, реч, култура и манталитет.
Мостът, мисля си, не трябва да бъде просто едно безлично място – част от инфраструктурата,място, от което хвърляш панорамни погледи към ландшафта или си хвърляш боклука, място, от което скачаш с бънджи или просто скачаш, за да се самоубиеш зрелищно.
Мостът свързва, не разделя.
Такива са днес и мостовете, които съм прехвърлил през душата си, шофирайки из мъгливите есенни улици на родния си град, докато севернякът през Дунав откъм Румъния ме кара да потръпвам зиморничаво, но дали само от него. Мостовете в душата ми са невидими, но осезаеми и напълно реални за мен, точно като в онзи покъртителен роман на Джули Оринджър. Внимателно съм ги проектирал, градил и поддържал здрави през годините, за да мога винаги да мина без страх по тях, щом се почувствам сам, щом се почувствам изгубен, щом се почувствам изкоренен и изпълнен с неверие.
Мама ми отваря пътната врата на къщата, която откак се помня, старее с достойнство на самия край на „Александровска“, досами Халите, и за миг ме гледа мълчаливо. Изглежда ми още по-свита, сива и мъничка, откакто я видях за последно, а то беше едва преди шест месеца. Тогава се бях върнал за погребението на баба си. Днес се връщам за погребението на баща си. Чудя се няма ли да дойде момент, в който ще се върна по някой хубав повод – сватба, раждане или кръщене например. И за чие погребение ще се наложи да се завърна у дома следващия път.
- Здравей, мамо.- казвам и леко я целувам по челото.
Усещам уханието и на дом, на уют и топлина, на наскоро варено сладко от сливи и на печена баница, на онова неназовимо нещо, което всеки от нас къта дълбоко в душата си и което ни свързва завинаги с невидим мост с детството ни, с най-хубавите ни спомени и с нетленността на рода и майчината любов.
Тя ме прегръща безмълвно. Не плаче. Явно е изплакала сълзите си за тези 48 часа, които ми бяха нужни, за да се освободя от омразните си, високоплатени задължения в австрийската мултинационална фирма, да си взема временно сбогом със съпругата и дъщеричката си, да се приготвя път и да го пропътувам – от виенското предградие, през Дунав мост, до дома.
- Не искаш ли да се поразходиш из Русе, да видиш приятелите си? – пита мама, след като цялата ненужна сутня, сълзите и венците, роднините и беглите опечалени полунепознати, гробарите и буците пръст по ковчега на тате вече бяха отшумяли в едно изпълнено със скръб, тъпа болка и сухи сълзи минало.
- Не, мамо. Стига ми да видя теб. И да изпратя тате. - отвръщам.
И все пак излизам, мама е непреклонна. Сгушен във ватираното фирмено яке, обхождам улиците и площадите, градинките и парковете. Старателно избягвам гротескната грамада на МОЛ-а, кварталите с безумно ново строителство и търговските центрове. Подминавам и Лайното, на което традиционно се събират на кафе и лаф старите ми дружки. Скитам сам /тъй и не се обадих на „приятелите“, с които реално съм делил само маси по кръчми и купони/, обхождам брега на Дунав и Малката Виена, Парка на Младежта и Парка на Възрожденците, Речна гара, яхт клуба и паметника на Ангел Кънчев, качвам се до Левента и Телевизионната кула, отбивам се до Текето. Посядам за миг в сянката на Статуята на Свободата и се взирам в празните шадравани, затлачени от мъртви есенни листа.
Празно ми е обаче.
Празно ми е на душата.
Знам, че още не съм посетил всяко едно място, което трябва да посетя, затова.
И ето ме, връщам се на гробищата едва часове след погребението, целувам снимката на тате на пресния дървен кръст, преподреждам ненужно цветята, разпилени по гроба, паля нова свещичка – за себе си, за него, за всички нас.
Всеки сам трябва да прекоси и този мост, мостът на скръбта, самотния невидим мост, по който преминаваш, за да се сбогуваш завинаги с човека, който ти е дал живот. Най-самотният мост.
Прекосявам и него, а сърцето ми е натежало от сълзи. Сбогувайки се завинаги с тате, все едно си вземам последно сбогом и с Русе, с родината си, с целия си съзнателен живот досега, с надеждите и мечтите си.
Не се виждам с никого в родния си град, но се обаждам по телефона на неколцина, без които не мога. На момичето, чието сърце разбих, заминавайки в чужбина с друга жена, за да създам там семейство с много любов. На учителите си, които ми дадоха така много при старта на живота ми и които надали ще видя някога отново. На любимата си леля /за чието близко погребение, чувствам, че ще се върна следващия път/. На най-добрия си училищен приятел, който отдавна се е превърнал просто в един бегъл полунепознат.
Обикалям отново за последен път града. Не е същото. Никога не е същото, казвам си.
После часовете и оскъдните дни неусетно се изнизват и отново е време да се стягам за път, за да прекося в обратна посока Русе, Дунав мост, Европа и целия си безнадежден емигрантски живот, за да се завърна в съсредоточието на днешното си жалко съществуване в покрайнините на Виена, в корпоративните дебри на фирменото си израстване, в дома си под наем и колата на лизинг, в курсовете по немски език на жена ми и училището на детето.
- И да си дойдеш пак скоро, ей.- казва обичливо мама на сбогуване, застанала обичайно на прага на дома ни там, в края на „Александровска“, досами Халите. Пооправя ненужно ревера ми – Знаеш колко много те обичаме и те мислим всички.
- Да, мамо. - отвръщам и я целувам нежно по челото.
После си тръгвам за пореден път.
Вече съм спокоен обаче. Обуздал съм поне донякъде духовете в душата си.
Всичко беше предначертано.
Всичко беше ясно.
Толкова беше просто – след дълго скитане, в края на краищата най-сетне бях открил отново невидимия мост към самия себе си и към корените си.
Сега вече можех с леко сърце да се върна в чуждия си дом в чужбина, да работя, да живея, да планирам, да се грижа за семейството си.
И да знам, че той – мостът, макар и невидим, е завинаги някъде зад мен. Стабилен, с бетонни основи, изграден с много вяра, надежди и любов.
И че никой няма да го изгори зад гърба ми, докато го пазя дълбоко вътре в себе си. В сърцето, в душата и в цялата си същност.



петък, 29 септември 2017 г.

Опростачването на рекламите

Не че някога рекламата в България е достигала кой знае какви висоти, но прави впечатление как напоследък тя драстично се е опростачила.
Рекламните помии, които денонощно ни заливат от радио и телевизия, особено в праймтайма, показват не друго, а най-вече това, че драстично подценяват интелигентността на българина и че залагат предимно на първичните инстинкти, разбирай – най-пошлите такива.
Чак гадно да ти стане, когато по десет пъти на ден лигав зле модулиран мъжки глас припява „бомбичка, боооомбичка, там-та-ра-ра-ра-рам“ на фона на световноизвестни арии и с това адски те депресира и от раз те отказва повече да посегнеш към иначе любима на поколения българи нашенска марка от бира.
Да, същата тази, която навремето чрез гласа на иначе гениалния комик Кръстьо Лафазанов тръбеше, че „хората сбира /или хората с бира?!?/.
На крехките плещи на друг природен талант в областта на комедията – Христо Гърбов, пък са се излели тонове уж качествено лепило и комикът - ще не ще - се опитва с хъшлашки реплики, подадени му от пишман сценаристите, да ни убеди да си купим същото това лепило, кой знае защо.
Всички сме гледали по телевизията до втръсване все същите аматьорски „рекламни“ клипове на вафли, рекламирани от тъпоумни изрусени кифли, на мезета, рекламирани от едни други вече овехтели комици /Комиците ли казах?!?/, на разни наденици в скечове с псевдопатриотичен и псевдомакедонски привкус. За чуждестранното производство дивотии в областта на телевизионната реклама, пробутващи ни боклуци като прахове за пране, разни неща за отпушване на канали и лъскане на кухненски съдове, поредните „безлихвени“ кредити, пасти за зъби, лилави крави и различни марки автомобили, които не са ни изобщо по джоба, няма въобще какво дори да споменаваме. Тях ние си ги знаем от години. И не купуваме тези боклуци.
Защо се занимавам с кахърията, наречена „българска реклама“ ли?
Понеже днес, докато карах детето до детската градина, по радиото в колата блъвна поредното трудносмилаемо нещо, наречено „рекламен клип“. Отново безмислено като замисъл и изпълнение. Отново просташко. Този път клипчето представяше представата на столичаните в повече от Шопско за това как точно общува вербално пролетариата в провинцията, най-вече с лафове като „братчед“, „иде сизонъ нъ банятъ“ и други невнятни словосъчетания. В крайна сметка не се разбира какво точно „рекламира“ цялото това недоразумение, ама карай – важното е калабалък да става и да се въртят едни пари.
Факт е, че рекламата в България от време оно в общи линии е на 90% мини рекламни агенцийки, аристократично скътани на площ от 20-ина квадрата в преустроени гаражи и сутеренни помещения от общите части на жилищни блокове, чиито ЦЕЛИ двама служители обикновено са тясно специализирани да лепят фолио по фасадите на други гаражи и сутерени от по 20-квадрата, на което обикновено пише проникновени нещица като „Бакалия“, „Плод-зеленчук“, „Фризьорски салон – 2 лева за мъжко, дамско и детско подстригване“ и прочее върхове в развитието на нашенския дребен и среден бизнес.
Дааа, тук определено няма пръст Фредерик, нито пък Бегбеде...
Или с две думи – какво ли пък съм тръгнал да се оплаквам аз. Просто трябва да си спра радиото в колата и да изхвърля телевизора през терасата. И без това щом почне рекламен блок по телевизията или радиото, просто сменям канала.
Защото каквато ни държавата, каквато ни икономиката, какъвто ни интелекта, такави ни и рекламата...

петък, 30 юни 2017 г.

5th floor man blues


Той беше просто
Човекът от петия етаж
Той беше човекът
който се катереше по етажите
Той беше човекът
с ОНАЗИ кашлица
Той беше човекът
който се задъхваше
Който издъхваше
Който /някои/ надъхваше
Който понякога дори
тайно въздъхваше
Той беше човека с мечти и без мечти
И човекът със скрити с очила очи
Той беше човекът от петия етаж
Човек без мечти и без антураж
Той беше човекът с калъфа
И той беше човекът с проститутка нескъпа
Понякога спеше
Понякога свиреше джаз
Понякога дремеше
Дръж път бъдеше ларж
Той беше човекът с цигарата
Разбира се, той беше човекът с китарата
Когато умря, колабирайки из етажите
Не го помнеха котките,
дори и старите...

По малко обаче продължава да свири, 

по тъпи квартири и за няколко бири.

Това е човекът от петия етаж, 

винаги цар и никога паж...


сряда, 7 юни 2017 г.

Взлом


Влезе на пръсти в къщата, която иначе добре знаеше, че ще е пуста в този час.
Знаеше, че старата я няма, на работа беше.
Ключът за входната врата си беше на обичайното място под пукнатата саксия до входа.
Вътре нямаше жива душа, само котаракът, дебнеща сянка в черно-бяло под провисналата покривка на масата, свит на стола.
Набързо обходи стаите. Празно.
Откри скътаните оскъдни пари между страниците на книгата.
Все същата книга, все същите страници, все същите пари.
Дребните монети бяха събрани грижливо в стара чашка за кафе.
Прибра и тях.
Изрови от килера две торби и после натъпка без да бърза вътре всичко от хладилника, което ставаше за ядене - парче сирене, половинка салам, краставица, домат, две люти чушлета, опаковка яйца, нещо сладко, нещо солено, нещо кисело.
Не взе маслините, остатъка от горчица, нито половинката бутилка вино, оказа се розе.
Олиото под мивката беше наполовина пълно, така че прибра и него. Както и остатъка от пакета захар, малко кафе, две консерви грах, бутилка бира.
Жадно отпи около 200 грама от двулитровата пластмасова бутилка с домашна гроздова, която вероятно стоеше зад хладилника от Великден насам. Допълни я чинно с вода.
Погледна за всеки случай в шкафа за дрехи, нищо не си хареса, но все пак прибра в торбите два чифта нови чорапи, някаква тениска и ръкавици не според сезона.
Изпуши на терасата една от цигарите на старата, тънки, женски, не по вкуса му, като внимаваше да не изтърве котарака навън, загледан надолу към моста през езерото.
После прибра всичко след себе си и все така тихо си излезе.
Едва когато завърташе механично ключа на входната врата, се усети, че за пореден път обираше майка си.

петък, 26 май 2017 г.

2084 - Постапокалиптичен структурен анализ

На Венци, на Мицов, на 1968

Мицо, синът на Венци Басиста, изпълзя от пещерата сред панелките в гетото на "Младост" 4 и отправи мъдър взор към Планината.
Витоша все повече заприличваше на "Витошка", откъм руините на "Арена Армеец" долиташе Четвъртата симфония на Брамс в изпълнение на Княза и МонтеКриско /и странно напомняше на звуците и вонята, носещи се откъм Четвърта поликлиника/, а живеещите в останките на метростанциите наоколо мрънкаха.
В Панчарево бавно се изпаряваха в зловонни сернистожълти облаци останките на поредната фалирала ядрена електроцентрала.
София се простираше безнадеждно наоколо, каквато да стане тя не успя.
Мицо разкърши стройна снага и за разгрявка, метна боздуган към близката заложна къща, чиито облепени с картон издъдени прозорци, помнеха и по-добри времена.
Нямаше някаква особена причина да метне оръжието точно по тази дупка, но пък и не можеше да подмине факта, че именно там беше заложил преди време последния си кийборд, време, в което тази дума още значеше нещо.
- Мамка ти и хиподил мюзикайдълски!- изруга някой иззад картонените прозорци.
- И твойта майка също!- жизнерадостно отвърна Мицо, синът на Венци Басиста, после се отправи към работното си място в бункера на Музикаутор, където делеше едно бюро и телесните течности на стройна секретарка заедно с Гюро, сина на Васко, пак Басист.
Кортеж на проправителствените сили, начело с бронирания джип на Борис, сина на Бойко, Пею, сина на Делян, както и присламчилия се както винаги Трифон, сина на Славчо,  с вой на сирени пресече пътя на младия мечтател за по-добро бъдеще и заплатени авторски права, но той безметежно продължи напред и не обърна внимание на мутрите в лимузините, които бяха ежедневие в Мегаполиса под Планината.
Няколко мигранта гризяха молитвено килимче пред джамията, наоколо самотно висяха патрули на националната гвардия и бездействаха, зяпайки без интерес дисплеите с тъпотията, която се случваше на живо онлайн на "Евровизия 2084" тази година, както и през всяка друга между впрочем.
Мицо обаче беше спокоен, защото знаеше, че Големият брат гледа, особено след фалита на телевизиите и риалити форматите, последван от създаването от останките им на най-голямата правителствена, охранителна и същевременно пожарникарска фирма в руините на страната, която отговаряше още за незаконния внос-износ с обезценена валута, цигари-менте, синтетична дрога, петрол без петрол и каквото още се сети човек.
Освен това, килнатата от катаклизмите ретраранслаторна кула на единствената работеща след Катастрофата радиостанция, посветена на древното божество Тангра, все още се явяваше реална опозиция на разклатената олигархистична власт и нейните неумиращи гласове като Бойчо, синът на Илияна, и Върбан, синът Василев, гръмко оповестяваха в ефир, чрез вестоносци с тъпани и гайди и чрез листовки, какво, къде, кога, защо и как става точно. Пък и пускаха рок музика, копелетата!
Глас народен, глас Божи, реши той. Щом последователите, феновете и спонсорите на Тангра държаха нещата под контрол, дори и без Гилъна, сина на Кольо, все още имаше надежда за светлото бъдеще на това-онова.
Известно време Мицо, синът на Венци Басиста, жонглира наум с екзотичната идея да разнообрази обичайния си маршрут и да намине през Попа, Графа и Славейков, но на Попа пак имаше неоанархисти, на Славейков букинисти-пивовари продаваха огнена вода, не и книги, а по Графа като нищо можеше да се натъкне и на Графа и на Мицо му се отщя.
Плюс това знаеше, че в Университетската Библиотека отдавна вече не бяха останали подпалки за грабене, а зомбитата от Ректората не му бяха по вкуса, още от времето на Студентската стачка преди две поколения.
Корозията и поколенията калпаво управление на природните ресурси и инфраструктурата, бяха довели Черноморското крайбрежие до Ботевградско шосе и сега Подуене беше пристанище, а Кръпката, синът на Васко, се изживяваше като лоцман, но това не касаеше Мицо, той не можеше да плува.
Стадо вегани изтрополи край него и хукна да доизгризе ластарите на младите пролетни растения в Докторската градинка, преди някой друг да е изгризал нещо друго там по дефиниция.
Макар да не беше 24 май, Мицо, синът на Венци Басиста, изпсува на македонски, после повтори за всеки случай на руски, ако шпионските сателити на Източната Мегамайка все още функционираха след Ядрената криза.
Мицо пресече необезпокоявано джунглата на Борисовата градина, останките на НДК, порутената "Витошка", което все повече заприличваше на Витоша, после се зачуди мимоходом защо, мамка му, обикаля насам-натам като пътник без влак и билет из Мегаполиса, който преди растял, но не стареел, вместо да си замъкне задника до работното си място и да види какво да прави по-нататък.
Още повече, че бункерът на Музикаутор, изолиран откъм радиация и нови идеи, се намираше от столетие под руините на бившата Зоологическа градина, а не в центрума на Мегаполиса под Планината.
Щом стигна обаче там, Мицо беше грозно изненадан с изненада, по-страшна от смъртта. Оказа се, че докато е разучавал в пещерата си в "Младост" творчеството на първопроходника на модерната постапокалиптична мелодия Марин, син Веселинов, бункерът на Музикаутор бил грозно изтрит от лицето на земята от Този дето не го трият и само Големия Лебовски знаеше какво е станало с него.
Огорчен, Мицо, синът на Венци Басиста, реши да емигрира за постоянно и необратимо в Западните покрайнини и да се регистрира като жител, гласоподавател и запасняк в Клета Майка Македония.
Щом реши това, той изпсува грозно на майчин славянобългарски диалект, преди да поеме завинаги по посока на лъчите на залязващото слънце:
- Da mu eba maikata i na jivota i na chudoto!

четвъртък, 25 май 2017 г.

Пътеводител на кварталния пияница

Пролог

Кокала много се учуди, че стената вече не беше там, където я беше оставил по-рано тази сутрин.
Посегна да се подпре на нея, но стената я нямаше, така че пльосна направо в калната локва на ъгъла на кръглия площад. На две крачки от кръчмата, на няколко пресечки от дома си и на светлинни години от самоуважението.
Кокала се понадигна и опря брада върху сгънатата си в лакътя ръка.
Беше в локва, за това съмнение нямаше.
Наоколо му се простираше градският площад.
Къщата му беше надалеч.
И стената определено липсваше. Нали затова в крайна сметка беше паднал.
Околността беше съмнително тиха, а Кокала знаеше, че тихата течност е най-дълбока, особено ако градусът и подозрително се въртеше около нулата и не миришеше на спирт.
Замисли се за превратностите на съдбата, а в това време над него запръска ситен дъждец.
След дълго пулене в дъжда, нищо не измисли, така че реши, че е крайно време да се надигне от локвата и да потърси проклетата стена. В крайна сметка нали самият той я беше издигнал няколко часа по-рано с двете си ръце, а сякаш само преди миг тя беше там, макар и вече да я нямаше.
С нехайна походка край него премина улично куче и понечи по навик да го препикае, така че Кокала чевръсто скочи на крака, с което изненада дори самия себе си, изрита вяло кучето и се запъти нанякъде.
Накъде точно, локвата не знаеше.
Не знаеше и дъждат.
Уличното куче също си нямаше представа.
В интерес на истината, дори Кокала беше без идея, накъде се е запътил, но въпреки това се запъти.
Че и крачеше решително на всичкото отгоре.

Няма Пинк Флойд, няма Стена

- Никаква стена няма да ти зидам. - категорично изфъфли Кокала и се подпря с вид на тежкар на касата на вратата, при което се изцапа с вар.
- Как така, бе човек? Капаро съм ти дал, как няма стена?!- възкликна в ступор възложителят.
- Капарото го изпих, но стена няма. Няма Пинк Флойд, няма стена, както е казал великият задник Сталин.- перифразира смело Кокала, за който, откровено казано, точно в момента понятия като история, музика, география, зидарство и прочее приложни науки бяха Фата Моргана, така се беше накиснал, хем беше още рано, беше сутрин.
Възложителят само дето тихо не зарида и започна да си гризе ноктите.
- Виж...- започна колебливо той и хвърли един белтък към Кокала, който непоколебимо се кандилкаше на нестабилните си паякоподобни крайници - Дай да се разберем като мъже. Не мога да ти докарам Пинк Флойд да ти свирят на живо, докато зидаш, ама ще ти ги пусна на касетка, а? "Стената"! We don't need no education. We dont need no thought control...
- Абе ти, шибано капиталистическо копеле, за поредната тухла в Стената ли ме мислиш, бе?- изрева в пристъп на добре обмислено негодувание Кокала, после додаде - Добре. Пускаш Пинк Флойд, домъкваш на площада тухлите и две бутилчици ирланско уиски, и си получаваш стена като кукличка, иззидана с любов и не много крива.
Ето така, два часа по-късно, стената беше започнала да се пооформя, наоколо кънтеше гласът на Роджър Уотърс, а Кокала смучеше като тасманийски дявол от бутилката с едната ръка, а с другата лежерно редеше тухли и ги спояваше с хоросан.
Ще стане стена като чудо, дори демократичните промени няма да могат да я бутнат, рече си самодоволно freelance зидарят и шляпна още една-две мистрии по стената, за по сигурно.
Накрая стената беше издигната. Според създателя и, тя много успешно делеше ъглите на кръглия площад на източна и западна част, макар и да не беше ходил в наскоро обединените, а преди това разделени Германии, които според историците си били обединени и разделени, далеч още преди на САЩ и СССР да им хрумне да си играят с тях, както дете си играе с кубчета ЛЕГО.
Кокала положи последната тухла в градежа, нежно замаза с мистрията, бутна стената, за да види дали не се кандилка, после си би шута към близката кръчма да полее постижението си.
А на другия ден стената я нямаше.
Кокъла пък падна в локва.
Неведоми са пътищата Божии.

Да имаш и да нямаш

Кокала от малък, да не кажем от нероден, знаеше и две и двеста, да имаш и да нямаш, да можеш и да не можеш, да искаш и да не получаваш.
Често се питаше дори - аз ли съм или не съм?
Кокала нямаше и две годинки, но вече имаше биполярно компулсивно разстройство.
Кокала имаше задълбочени познания към половите перверзии, а още нямаше завършен първи клас.
Кокала вече имаше махмурлук, обаче още нямаше опит с пиенето на алкохол.
Кокала имаше гонорея в седми клас, а още нямаше реализиран полов контакт.
Кокала още нямаше доходи, но пък имаше дългове до живот.
Кокала още нямаше официално жена, а си имаше вече рога.
И така нататък, и така нататък. Докато смъртта ни раздели.
За всичко това не беше виновен всъщност Кокала, а родителите му, нездравата семейна среда, неадекватното образование, болното общество, перверзиите в казармата, тъпата работа и неудачните му първи стъпки в социален план, които продължиха през целия му съзнателен живот.
Да имаш и да нямаш за него беше най-естественото нещо на света и Кокала де факто не отдаваше особено значение нито на едното, нито на другото.
Тази сутрин той имаше малко пари, вечерта вече нямаше спомен, че е имал изобщо нещо.
На обед той имаше апетит, вечерта нямаше какво да яде.
Вечер в леглото му имаше някаква фльорца, на сутринта нямаше нито фльорца, нито пари в портфейла му.
Преди той нямаше политически възгледи, днес вече имаше усещането, че пак е преебан по политическа линия.
Днес той нямаше никакви оплаквания, утре вече си имаше метастази навсякъде и кварталния гробар с кеф му сглобяваше ковчега.
Това беше положението.
Хей, живот, здравей - здравей!
Това му се искаше понякога да изпее на Кокала в изблик на нездрав кавър ентусиазъм, но Кокала не можеше да пее.
Кокала не можеше да пее, така както и не можеше ред други неща.
Всъщност, на едно строго подсъзнателно засъкретено подниво, на него много му се искаше да го знаят просто като Пияния бард, но псевдонимът явно беше трайно зает от онова копеле Доктора, а и хората си знаеха Кокала просто като кварталния пианица, така че надежда нямаше никаква.
С една дума, Кокала изобщо не можеше да вземе в ръце живота си и въобще представа си нямаше дори дали има някакъв живот.
Вярно, мърдаше, мигаше, вдишваше и издишваше, понякога беше гладен, друг път имаше махмурлук, попръцваше, дори се случваше да изпищи ако си защите някъде пръста, но дали това беше наистина животът?!
Кокала не знаеше.
Цялата тази работа за него беше едно голямо тука има - тука нема.
Останалото беше просто илюзия.

Хора, пътища, автомобили

Човекът е човек, когато е на път, са казали хората, дори много отдавна. Това Кокала добре го знаеше.
За него околният свят се състоеше като че ли предимно от хора, пътища и автомобили.
Хора, на които дължеше пари.
Пътища, по които се кандилкаше.
Автомобили, които всячески се опитваха да го прегазят.
Затова Кокала реши, че няма друг изход, освен да започне да пътува.
Кокала пътуваше много. От една квартална кръчма до друга квартална кръчма. Случваше се да забие дори към дома си, към парка, към изтрезвителя, към ареста или - както беше в случая - към площада, за да издигне изчезналата по късно мистериозно стена, защото, нали, трябват от време на време и пари за пиячка.
Това беше едно дълго пътуване към себе си, в което Кокала не можеше да намери ориентир.
Затова и имаше нужда от пътеводител.
След като стената изчезна, а Кокала най-сетне поизсъхна от престоя си в локвата, той се позамисли сериозно.
Факт, пътеводители имаше в изобилие. За страната, континента, света, дори за Космоса. За туристически обекти, културни обекти, археологически обекти, гастрономически обекти, за накацани от НЛО обекти и какво ли още не. Веднъж в кръчмата на ъгъла на кръглия площад дори му бяха разказали, че има и Пътеводител на галактическия стопаджия, но Кокала беше човек с трезва преценка и не вярваше напълно в това.
Все пак, реши Кокала, самият той има остра нужда от един подробен пътеводител, щом веднъж е решил твърдо, че ще пътува и щом в крайна сметка е наложително всеки път да намира без проблем вратата на поредната кръчма по маршрута си, пък каквото ще и да става след това.
Околният свят очевидно не предлагаше подобна екстра, така че в един прекрасен ден след изчезването на построената от самия него стена, Кокала седна и стоически се зае с изтощителната, нелека и трудна задача да състави пътеводителя, от който така жизненотрептящо се нуждаеше.
Първо - този пътеводител трябваше да указва всяка една кръчма в радиос от едно изтрезняване наоколо, преди да го е гепила абстиненцията и махмурлукът да е направил пътешествието по-нататък невъзможно.
Второ - пътеводителят трябваше да предлага удобни, кратки и приятни маршрути с опорни точки по тях, добре заредени с това-онова, ясно какво.
Трето - пътеводителят трябва да формулира нужните за всеки пътешественик неща, които той да носи със себе си по време на пътуванет, както и нещата, с които да утолява жаждата си по пътя, без да колабира и да попадне в токсикологията, пак.

Сбогом и благодаря за студената бира

Вярно, че Кокала не вярваше в слуховете за съществуването на ОНЯ Пътеводител на галактическия стопаджия, но от него беше запомнил добре едно - човек не трябва да тръгва да пътува без хавлия в багажа си.
Поради многото пиячка, която се беше процедила през кръвоносната и отделителната му система, черния дроб, мозъчните клетки и порите му, Кокала често страдаше от остри форми на загуба на краткосрочна и дългосрочна памет, така че не знаеше за какъв дявол му е нужна хавлия, но все пак си носеше такава.
На хавлията можеше да поседне, полегне, повърне, забърше повърнатото, да се завие, да се изсекне, да помаха за стоп или за сбогом /дори и като знак, че се предава, ако беше достатъчно бяла/, да улови животно в гората и риба в реката, да си направи от нея шал, шапка, забрадка, пояс, навуща, партенки, носна кърпа, плажна кърпа, да си измайстори платно за лодка, каквото де факто нямаше, или пък погребален покров в края на краищата.
Кокала си носеше още малка и голяма чаша, капкомер и спиртомер, фуния, тирбушон, отварачка, термос, плоска метална бутилка и тумбеста стъклена бутилка с тапа, както и 10-литрово буренце, така че по пътя често го бъркаха със сомелиер или барман, но той не поправяше заблудата.
Извън това, Кокала не мъкнеше със себе си почти нищо, освен малко пори в брой, когато изобщо ги имаше, парче сирене, люта чушка, цигарите и кибрита си, както и самия Пътеводител, без чиято пътеводна светлина можеше да загуби дори и себе си, камо ли пък пътя си през нищото.
Пътеводителят припомняше винаги в най-удачния момент на Кокала откъде да мине и до коя врата да стигне, за да успее да се намърда безпрепятствено в поредната кръчма, чиста откъм кредитори, данъчни и ченгета.
Пътеводителят беше самоходен спръвочник за цени, намаления, промоции и разпродажби, така че пиячката да ти излезе кажи-речи без пари.
Пътеводителят съветваше с кое ястие какво питие да приемеш, но никога не настояваше твърдо за това.
Пътеводителят имаше рецепта за това как да се напиеш и как да изтрезнееш, колко да повръщаш, преди да стане некрасиво, как да се извиниш на дамите и как да нагрубяваш дами, кой барман точно как се казва и къде са кенефите на повечето кръчми.
Като всеки добър набор от полезни текстове от този род, Пътеводителят знаеше, помнеше и предоставяше много полезни неща - от самото начало на пиянството, през всичките му многолики фази, до самия грозен махмурлийски и безпаричен, унизителен финал. Може би заради това, най-полезното се намираше в самия му край и звучеше ето така:
"Сбогом и благодаря за студената бира?".

42? Не е това отговорът. Къде ми е стената?!

С Пътеводителя в ръка или не, Кокала все така се люшкаше из живота и из света, които му бяха големи и чужди, а спасение не дебнеше отникъде.
Никъде не намираше и Отговорът на Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало, както и за това как да успее да плати сметката в поредната кръчма, преди да са му избили отново зъбите поради хронична неплатежоспособност.
Според идиотите, дето стопирали из Галактиката, отговорът бил 42.
Майната им!
Знаеше имената на 42 високоалкохолни спиртни напитки и това не беше Отговорът.
Знаеше как се приготвят 42 екзотични коктейла и това не беше Отговорът.
Знаеше в квартала цели 42 кръчми и това не беше Отговорът.
Знаеше поне 42 фльорци, които бяха прелетели през самотната му постеля, но това също не беше Отговорът.
Какъв беше отговорът, мамка му? Къде ми е стената?!
- Какво си се замислил, приятелю? Търсиш ли нещо?- запита го мазно като латиноамерикански сводник от циганската махала кварталното ченге, верен другар в безброй безпаметни запои из близката околност от години.
- Стената. Зидах. Мацах. Строих. Пинх Флойд. Стената. Изчезна.- логично отвърна Кокала насред своите екзистенциални търсения и буквално на границата на екзистенц минимума, нужен му да запази разсъдъка си цял.
- Ааа. Стената. Ясно. Тук е стената, приятелю, ето тук.
Ченгето го подхвана под ръка и го преведе през кръглия площад, който учудващо наистина имаше като че ли твърде много ъгли.
- Ти просто си я зидал стената отвътре, приятелю, а си я търсил отвън.
Дислоциран на местоназначението си, Кокала замаяно се огледа и - да! - стената пак си беше тук. Всъщност бяха четири стени. Те ограждаха ъгловато уж кръглия площад, отвъд който се мъдреха кръчмите.
Дори не можеше да повярва, че той сам ги е иззидал.
На неговата си стена имаше дори прозорче. Вярно, малко, с решетки, но все пак прозорец към света.
Кокала кротко се изглегна на пода на килията в изтрезвителното, подложи под главата си вместо възглавница Пътеводителя на кварталния пияница и потъна в приятен сън без сънища, който не носеше покой.

Камен Петров

П.П.
Специални благодарности на Димитър Цолов Доктора, Дълглас Адамс, Българския туристически съюз и кварталните кръчми за тази есенция на реминистенциите, поне тези, които все още са останали в мозъка ми след първоначалния замисъл.

Синът ми казва...


Понеже, за разлика от мен, 4-годишният ми син е една същинска Табула раза, същество с неопетнено и чисто като сълза съзнание и ясен поглед към квета, често се изкушавам да го провокирам и да го питам за разни неща, за каквито примерно журналистите не им стиска да питат управляващите.

И ето, аз питам, а синът ми казва...

Синът ми казва, че правителството е калпаво и добре се вписва в поредицата калпави правителства на прехода.

Синът ми се чуди защо политиците позволяват на мръсните капитали за заграбват и застрояват и последните девствени места по Черноморието и доколко са сврързани самите те.

Синът ми смята, че в страната има прекалено богати и прекалено много бедни.

Синът ми се ужасява, че България се обезлюдява фатално от демографския срив и от икономическата емиграция.

Синът ми пита защо тук пенсионерите умират масово, а деца страдат от недохранване.

Синът ми смята, че македонци, руснаци и прочее славянски народи се справят твърде задоволително с азбуката, която българите са им дали.

Синът ми се чуди защо има толкова неграмотен народ наоколо, при положение че живеем в 2017 година и както е това 6lokovica.

Синът ми иска чисто море, девствени планини, прозрачни реки и езера и да яде натурална храна без химии в нея.

Синът ми пита дали веганите имат деца и ако да - те зайци ли са.

Синът ми мисли, че е добре най-сетне заплатите на майка му и татко му да стигат за що-годе нормален живот без заеми след години непосилно бачкане, а баба му да може да живее само от пенсията си.

Синът ми се чуди дали и в Англия /където живее батко му/ или в Австрия /където живее чичо му/, на министър председателя пак викат "мутра".

Синът ми признава, че му се иска, когато си играе с колелото или топката навън, пък дори когато пресича улицата на пешеходна пътека, да не го газят дрогирани и пияни шофьори без книжка.

Синът ми не вярва, че има места по света, където хората не си заключват вратите никога и не си слагат решетки по прозорците, не ги ограбват, изнасилват и убиват по тъмните улички, дори си ходели на гости и се познавали със съседите си.

Синът ми мечтае като порасне, да остане да живее в България, обаче никак не е сигурен дали ще може да си го позволи

вторник, 23 май 2017 г.

За мошениците и хората

Фрийланс далавераджиите и фрийланс бачкаторите, оплетени в Глобалната мрежа
Всъщност тази тема съвсем спокойно можеше да си се казва и "За мишките и хората", като по този начин отдадем на сто процента дължимото на Стайнбек, защото тези твари, за които ще стане дума в текста, наистина са мишки и нищо повече.
Те обаче са и мошеници и смучат от труда ни, от репутацията ни, от доходите на семействата ни, от наивната ни вяра, че на свободния пазар на труда е възможен честен бизнес.
Представете си, че вие сте фрийлансър, вложили сте време, мозък, усилия и пари, за да развиете уменията си, които после предлагате в очакване нормалната схема да заработи. Сиреч, да намерите клиент, той да оцени труда ви, вие да си изпълните сиречно задачата, клиентът да си плати договореното, всички са доволни, светът продължава да се върти, на ред е следващата добра и за двете страни сделка.
Да, обаче, в Глобалната мрежа не сте сами. В Глобалната мрежа, освен фрийланс бачкатори в търсене на клиенти и лоялни и надеждни клиенти в търсене на фрийланс бачкатори като вас, дебнат и - о, каква изненада! - фрийланс далавераджиите.
Не сте се парили още от тях?
Спокойно, има време.
Схемата им е проста, лапнишараните са много, пазарът - анонимен /до огромна степен/, нерегламентиран /до огромна степен/, свободен /до огромна степен/.
Пазарът на фрийланс услугите бъка като мърша с червеи от полуграмотни измекяри, винаги готови услужливо да подбият цените, да вземат поръчки, които после да отдадат на подизпълнители за жълти стотинки, да пускат фалшиви оферти или да "набират" по някой тлъстичък проект по 10 черноработници, които да им изпраскат по 10 задачи за без пари, които всъщност се очаква да изпълнят самите те, после да се покрият по живо по здраво в Глобалното село.
Вече няма телефон, няма няма мейл, няма профил в социални мрежи, форуми и групи, няма човек - няма проблеми. Да, обаче ви ги няма и заработените честно пари.
В този смисъл вие и клиентът сте продавачът и купувачът, сделката е сиренцето, а мошениците в нета са мишките, които го гризат зад гърба ви.
Лошото е, че подобни паразити, които масово облазват интернет пространството и се намърдват навсякъде, водят до това да олекват труда ви, знанията и уменията ви, контрактите ви, смисъла на това да работите като фрийлансър.
Затова бъдете внимателни, когато избирате с кого да работите, подсигурявайте гърба си, не продавайте труда си на вятъра, не бъдете лековерни. Проверете го дали не фигурира в някой от черните списъци на форуми, сайтове и групи. Искайте си капарото.
В краен случай, ако бизнесът ви като редови, честен и наивен фрийлансър не върви особено добре, винаги имате избор.
Просто се намърдайте в някой апетитен проект, вземете голямата поръчка с многото пари, после пуснете обяви навсякъде, че търсите фрийленсъри за пробни задачи по многообещаващ дългосрочен проект.
И чакайте.
Няма да имате проблеми.
Балъци като вас няма да липсват.
Въпросът е дали вие самите сте от мишките или от хората...

Камен Петров

П.П. Между другото, т.нар. черни списъци с мошениците сред нас, си ги попълваме и съставяме ние самите, в следствие на собствен горчив опит, на прецакани сделки и завлечени очаквания. За няколко години като копирайтър на свободна практика, в този списък мога да впиша и аз самият няколко имена, ама хайде да не е сега. Защо ли ми се струва, че много от тях ще излязат и във вашите списъци...