42

На Светлето

„Happy birthday, mister president!”

                (Покойната Мерилин Монро

                 към покойния Джон Кенеди,

                 в едни по-щастливи  времена)

Всъщност отговора го търсих прекалено дълго време.

В общи линии, през целия си досегашен живот, което за някои е много, а за други – крайно недостатъчно.

От мига, в който съм изврещял „Ааааааа!”, когато онова копеле – гинеколога, ме е издърпал насилствено от топлата, уютна и безопасна майчина утроба (без да ме пита), до днес, когато в крайна сметка – ща, не ща – пак ще духна свещичките.

Задавах, разбира се, обичайните тъпи въпроси, откакто се помня.

- Защо?

- Кой?

- Къде?

- Кога?

- Как?

- Какво?

Също и по-сложни, разбира се, аз не съм просто устроен човек, каквото и да казват майка ми, бившата ми жена и психиатърът в казармата.

Питах:

- Защо се казва рак на стомаха, а не скарида (омар, краб, лангуста)?

- Защо изчезнаха динозаврите и Атлантида?

- Кое е по-вкусно – ябълката или крушата?

- Защо кръвта ми е червена, а сълзите ми – не?

- Обича ме, не ме обича?

- Ще има ли радиация след Япония, както след Чернобил?

- Левски или ЦСКА?

- Има ли Бог и за какво, мамка му, се свети името Му?

- Още дайкири?

- Защо филийката пада винаги откъм намазаната страна?

- Колко е 2 + 2 ако става въпрос за суингър двойки?

- Колко квадратни километра е голяма Нова Зеландия или е по-добре да емигрирам на Сейшълските острови?

- Кой е той?

- Къде отидоха тате, дядо, баба, вуйчо, Кърт Кобейн… всичките?

- Аз ли съм или не съм?

- Какво е любовта?

- Кога лайното ще удари вентилатора?

- Има ли пилот в самолета?

- Защо АЗ?!?

Доста време си блъсках главата в стената, честно.

Пинк Флойд написаха песен за това.

Отговорът обаче все не идваше.

С годините се улових, че вместо да стават по-сложни („Чисто емпирично, възможно ли е екстраполацията на времевия пространствен континуум да прецизира до суспендиране на трапанацията и дисперсията на квантите в молекулярната микробиология?”), въпросите ми стават все по-опростени и по-опростени, да не кажа прости („Дали да закуся днес?”, „Вчера правих ли секс?”, „Кой ден от седмицата сме, мамка му?”).

Очевидно на чисто подсъзнателно ниво до кокала опростявах нещата в търсене на познанието, но заливащата ме с годините мъдрост (?!) въобще не ми помагаше да се добера до проклетия отговор, напук на белите косми в брадата, на бръчиците около очите, на радикулита, простатита, менингита, плексита и стеатозата втора степен на черния ми дроб.

Всъщност, няма какво да се лъжем, не отделях чак толкова време да търся отговора. Животът ми отминаваше в низ безкрайни и ужасно кратки дни и нощи, които пропусках (накиснат до болка в тях), улисан в изкарване на прехраната, плащане на сметки, кроене на планове (които така разсмиват Бог), правене на любов, ядене, пиене, махмурлуци, скитане, скандали, телевизия, мастурбиране, висене на автобусни спирки, молби, пререкания, съжаления, неврози, еуфории, депресии, надежди и отчаяния, влюбвания и разлюбвания, радост и печал…

И ето ме днес – 15 330 дни или ако предпочитате – 367 920 часа, след онова изумено, невярващо „Ааааа!”, когато онова копеле – гинекологът, ме измъкна насилствено на белия свят от онази работа на мама, все още не знам отговора, а животът си тече и въпросите се трупат в безсмислена върволица – проточила се в треволяка на времето като ръждив синджир на овчарско куче, лаещо лудо по луната в някоя махала, забита нейде из Родопите, но не в Цигов Чарк.

Всичко тече, нищо не се променя.

Просто пак ще духна свещичките върху холестероловата бомба, наречена торта, която води само към атеросклерозата  и инфаркта, и никъде другаде - за 42-ри пореден път.

- Пожелай си нещо, любими („То няма да се сбъдне”)…

- Добре, любима („Изчерпаха ми се желанията”)…

После ще си легнем, прегърнати в поза „лъжички” както винаги и ще забравим, поне за малко.

Някои ни учат, че Отговорът на Великия Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало, е не друг, а именно 42.

Склонен съм да го повярвам.

Това не е по-тъп и безсмислен отговор от всеки друг.

Чувал съм и някои по-малоумни варианти по темата.

(В училище ни учеха ДРУГО)

В крайна сметка обаче май се оказа, че не е чак толкова важно да знаеш Отговора.

Номерът изглежда е да зададеш точният въпрос.

И ако може навреме, моля…

Камен Петров