четвъртък, 27 декември 2012 г.

Берлинската стена в главата ми


Hide your face forever
dream and search forever
night and night you feel nothing
there's no way outside of my land
Open your eyes, open your mind ...
                          Guano Apes, “Open your eyes”

- Свободен си. Честито!
Две думи, все едно те пускат от бръснарския стол след подстригване, а всъщност означават толкова много.
И все пак – като се замислиш, твърде недостатъчно, за да ме подготвят за удара с тухла по главата, в мига, в който прекрачих прага на затвора и отново се озовах на белия свят.
Не мога да проумея, че се намирам някак си в бъдещето. Навечерието на 2013 година, за Бога!, 21 декември 2012 година. Това е датата на освобождаването ми. Ония червени копелета от Америка – маите, предсказали, че днес ще настъпи края на света, тъй че внимавай, брато, насмешливо ме потупа по рамото на изпроводяк старшият надзирател, с който почти бяхме станали приятели през всичките тези дълги години, докато излежавах присъдата си. 2012 година?! Краят на света?! Не ми пукаше, мамка му! Бях влязъл в панделата едва 22-годишен, през далечната 1970 година. Представяте ли си само? Представяте ли си?!
Не мисля.
Ето ме днес, само няколко месеца, преди да навърша 65 години, отново се озовавам навън, сред хората, на свобода. Честно казано, идея си нямам какво да я правя. Знам само, че съм гладен, а благодарение на петдневната работна седмица в пандиза, заради което и съм освободен предсрочно, в джоба ми са се събрали някой и друг лев, да не кажа доста. То вътре няма и за какво толкова да ги харчиш, освен за цигари, кафе, някой масур марихуана или старо порно списание.
Пресичам по стар пандизчийски навик улицата дебнешком /струва ми се страшно голяма, прекалено осветена, ужасно шумна/, промъквам се буквално изпод колелетата на автомобилите, задъхвам се. В същото време едно кътче на мозъка ми леко зацикля от мозъка ми, скоро разбирам защо. Просто по улицата липсва обичайния трафик от москвичи, трабанти, жигулита, дачии, ЗАЗ-ове, вартбурзи, полски фиатчета, с които така съм свикнал. За сметка на това пък гледам едни возила, излезли като от научната фантастика. Чета гласно емблемите ми – БМВ, Понтиак, Форд, Ситроен, Волво, Митцубиши. Лъскави. Нови. Явно скъпи. Нищо не разбирам.
Както и да е, добирам се някак до отсрещния тротоар, после хлътвам в първата закусвалня, която ми се е изпречила пред погледа /само дето над входа пише „”Снекбар”, а не „Закусвалня”/, и тя веднага ми се стори подозрителна. Просто така бях възпитаван цял живот… навън… преди затвора… Гледам, навсякъде някакви упадъчни неонови реклами /”Марлборо”, „Кока-Кола”, „Джони Уокър”, за Бога!/, всички типове наоколо навлечени в дънки, гърми някаква музика на английски – пеят нещо за секс, наркотици и рокендрол, и да отворим мозъка си, каквото и да значи това. Викам си, баси, тия са някакви диви капиталисти, класови врагове, какво правя тук, ще ме приберат пак на топло…
Но пък нали съм гладен, оставам, даже сядам на една маса в дъното и вадя цигарите.
- Нали знаете, че от началото на годината на обществено място не се пуши?- цъфва веднага до мен една от сервитьорките и закачливо ми маха с лакиран пръст и ми сочи табелата „Пушенето забранено!” – Глобите са солени – и за вас, и за нас…
Не знам нищо подобно, но свивам рамене и прибирам пакета. И без това не ми се пуши, яде ми се.
Ям това, което ми сервират в някакви лъскави картонени кутийки, размишлявам, дъвчейки със зъбните си протези.
От онази нещастна нощ са минали цели 42 години, но всичко е още прясно в главата ми. Напиването… изнасилването… двата трупа… писъците и милиционерските сирени… белезниците и ареста…
Да, аз съм убиец. Аз съм изнасилвач и двоен убиец по злощастно стечение на обстоятелствата, но съм платил цената за грешката си с цената на две трети от живота си, прекарани зад решетките, заедно с рецидивистите, содомитите, садистите, изметта на този свят и това общество.
Излежах си обаче присъдата, беше справедлива. Изкупих греха си пред обществото и пред света. Бих могъл да започна всичко отначало, на чисто. Един нов, пречистен човек в един нов, чист свят.
Това обаче, на което се натресох, при излизането си от кафеза, беше повече от наказание. Всичко беше непознато, грозно, алиенирано, отблъскващо. Улиците приличаха на мравуняци в лудницата, хората - на стресирани зомбита, неоновите реклами избождаха очите ми, автомобилните клаксони ми докарваха параноя, ченгетата гледаха лошо…
Къде, за Бога, са корекомите, и защо има шоколади, кока-кола, френски парфюми и германски салами във всеки квартален магазин? Откъде са всичките тези банани и портокали, няма ли вече лимит? Защо на червено през пешеходната пътека, тип "зебра", префучава БМВ, а не Москвич? В барчето ми сервират пепси-кола и "Будвайзер", а не Алтай или Варненско пиво. В магазина ми пробутват вакумирана датска шунка вместо русенско варено. Вместо квартални бакалии има огромни хипермаркети и нещо, наречено МОЛ, вместо кварталната кръчма - вериги за бързо хранене и лъскави… ъъъ… как беше - гурме ресторанти.
Вярно, поради тежката присъда, в панделата бях на строг режим, макар да знам, че някои пандизчии ползват облаги, така че съм изтървал нишката на нещата навън. Нямах достъп до нищо - нито до радио, нито до вестник, нито до телевизия, за онова, дето всички го наричат "интранет", да не говорим. Мислех че айпод, айпад и айбан са едно и също нещо. Първият път, когато преди 20-ина години видях компютър в библиотеката на затвора, ми се стори зловещо нещо, сътворено от нечий болен мозък от телевизор и пишеща машина. Интернет ми звучеше като интернат, а Гугъл като гугла. А какво ще кажете за телефоните, дето не са свързани с жица към системата? Викат им мобилни. Когато ме опандизиха, цветната телевизия не беше измислена или поне я нямаше тук. За Бога, мислех, че Джими Хендрикс, Джон Ленън, Боб Марли и Джим Морисън още са живи, мамка му! И откъде да знам, че днес не управлява Тодор Живков, а бодигардът му? Навремето никой и не можеше да си помисли нещо такова.
Не знаех нищо за света извън зарешетения прозорец на килията, а той през цялото време се променял. Комунизмът си отивал, пеел някакъв закърпен субект с китара. Космически кораб стъпил на Марс. Нова модерна болест на име СПИН отвяла рака като Смърт №1. Магистралата от София почти стигнала до морето, а в самата столица вече имало метро като в Москва. Берлинската стена била паднала, по дяволите?! Факт е обаче, за добро или зло, че тя падна за мен в главата ми едва цели 23 години по-късно… Без "Пинк Флойд"… И тях вече ги нямаше…
Един ден навън ми стигаше, реших много бързо.
Излязох на 21 декември 2012 година в 8,00 часа сутринта.
В 19,15 часа вечерта вече бях строшил с едно от жълтите павета витрината на най-близката банка и показвах среден пръст на шашардисания бодигард - бивш военен на преклонна възраст, който вместо да се хвана за пищова, грабна телефона.
Седнах по турски на заснежения тротоар пред банката и запалих цигара - в очакване на полицейските сирени или на Края на Света, нямах особени предпочитания.
За мен това вече беше все едно.
Моят свят си го бях погребал собственоръчно още преди 23 години - тогава, когато изнасилих и тогава, когато убих…
Така че, Апокалипсисът можеше да заповяда.
Нямаше да е нещо ново за мен.

Камен Петров

петък, 21 декември 2012 г.

21.12.12.


 Глория лекичко изпълзя от леглото, с добре оттренирана в последните четири месеца след раждането гъвкава маневра, така, че да не събуди Кай.
Бебокът невъзмутимо похъркваше, удобно разположен в средата на семейната спалня, разперил ръце като мъничък Исус, с начупени устни, готови да изригнат в крясък още в мига, в който се събудеше, красив, невинен и сладък колкото си щеш.
Стъпвайки на пръсти, младата майка отиде до портативния телевизор, който използваха в стаята и го пусна. Отново някакво реалити и някакви екзалтирани хора, въпреки ранния час. Шоуто течеше на запис, разбира се. Това обаче не го правеше по-малко пошло.
Глория тихичко се измъкна от спалнята и влезе във всекидневната, където мъжът и похъркваше, свит в неудобна поза на дивана пред изключения телевизор, където спеше - горкият - откакто се роди бебокът, едно за да се наспи той самият, друго - да не безпокои с хъркането си малкия. Тя спря за миг, погали го по небръснатото, напрегнатото дори в съня лице, после мушна в кръстосаните му като на смъртник на гърдите длани една малка плюшена крава от пребогатия асортимент на Кай и пусна кафеварката в другия край на дневната, който по стандартите на тукашните архитекти представляваше просто една кухня.
В сумрака на ранната предутрин климатикът тихо зумтеше и се бореше успешно с минусовите температури вън. Гирляндите от коледни светлини меко проблясваха, окачени по мебели, картини, цветя, часовници - навсякъде, където може да се сети човек, особено ако и тази година не е успял навреме да си купи коледно дръвче, което да украси. Отвъд спуснатите завеси вилнееше декемврийската вихрушка, която беше затиснала града от седмица насам, но тя не се безпокоеше за нея, дори и не я мислеше. Тук беше на сигурно място, с любимите си хора, у дома. И да - дори без коледно дръвче.
/"За какво ни е коледно дръвче, нали и без това на 21 декември ще настъпи краят на Света", шегуваше се по този повод нейният любим, който в момента тихичко похъркваше и навярно сънуваше отново проблемите си на работа и сметките, които имаха да плащат/
Докато кафеварката къркореше и изсипваше ароматната си течност в порцелановата чаша, Глория се наведе и отново го целуна, а той се усмихна насън.
"Боже, колко го обичам! Така много ги обичам и двамата - и малкият, и големият Кай! Ние сме едни щастливци", рече си тя, после си наля кафе и отиде да полее цветята, докато нейните двама мъже още спяха.
Стаен в предутринната си сънливост, уютният апартамент беше топъл, сигурен, истински дом. Беше 21 декември 2012 година и днес, поне според идиотските медии, трябваше да настъпи краят на Света. Но не и на нашият свят, не. Ние се обичаме. Ние сме всичко и всички. Не и ние, подсмихна се Глория. Тя изплакна кафеената чашка и отиде да пусне набързо пералнята. Оттатък, от спалнята, вече се чуваше гукането на Кай. Беше се вече събудил и скоро пронизителните му и така любими крясъци щяха да огласят цялото жилище, да събудят баща му, да призоват мама, да съберат семейството около него като около една истинска, малка, сияйна, така обичана елха.
Пришпорена от все по-силните призиви на Кай /мразеше, дребосъкът му с дребосък да стои повече от половин час мирно на едно и също място/, Глория се втурна в спалнята, изоставяйки за миг единия си любим за сметка на другия.
Кай я посрещна ухилен и само каза "агу-гу-гу" и протегна ръце. Тя го грабна, разцелува розовото му, свежо след съня личице и го понесе към дневната. Там мъжът и току що бе отворил очи - както винаги с ужасяващо разрошена коса, подпухнал, учуден от досега си с външния свят след съня, толкова обичан и така обичащ. Глория тикна в ръцете му Кай Младши и се разсмя. Двамата бяха направо незабравима картинка.
- Добро утро, мъже мои!- изпя тя и отиде до панорамния южен прозорец на двойната тераса, за да дръпне завесите и да пусне предколедния зимен ден в уютния им дом.
- Обичам те, миличко!- чу зад себе си гласа на съпруга си, а Кай Младши додаде: "Агу-гу-гу!".
Глория се засмя щастливо, предвкусвайки удоволствието от предстоящите празници, от всички онези безкрайни щастливи мигове, които им предстояха заедно, от целия един нов, прекрасен живот, който всички щяха да изживеят покрай израстването на детето си, после с размах разтвори завесите, все още смеейки се.
В мига, в който отдръпна встрани пердетата, мракът, който властваше след края на Света отвън, нахлу в уютната стая и погълна малкия им свят, оставяйки след себе си единствено вакуума на тъмнината, пустошта и отчаянието, които вече властваха над цялата опустошена майка Земя…

Камен Петров

P.S.
Презрял съм аз
Всемирната печал
По таз прокълната година
Прекрачвам прага –
Още цял
Поемам пътя без усилие
Разпервам гарвански криле
Ала отново не политам
Надолу тленното зове
Изпитвам студ
Гриза мечтите
Изплитам паяжинна стръв
От въжделения тревожни
И пия студ
И лоча кръв
И пиша ново многоточие...


сряда, 19 декември 2012 г.

Не ме интересува


(We care a lot) about disasters, fires, floods and killer bees
about the NASA shuttle falling in the sea
(We care a lot) about starvation and the food that Live Aid bought
(We care a lot) about disease, baby Rock, Hudson, rock, yeah!
(We care a lot) about the gamblers and the pushers and the geeks
(We care a lot) about the smack and crack and whack that hits the street
(We care a lot) about the welfare of all the boys and girls
(We care a lot) about you people cause we're out to save the world
                                                                           Faith no more "We care a lot"

Хората се алиенираха до край, изпростяха и съвсем затъпяха, скотясаха от нямане и излъгани надежди, и взе да не им пука от нищо. Все повече взе да не ги интересува.
Нищо. Каквото и да било то.
Всеки си върши работата, колкото да мине времето, през пръсти - просто не им плащат. Никой не може да заплати на цяло едно поколение /за капак нагазено и от рецесията и икономическата криза, че и от наближаващия Край на Света/, изгубеното време, откраднатите мигове от семейството, недоимъка, задълбочаващата се задлъжнялост, несигурността, липсата на шанс, липсата на надежда.
Никой не може да компенсира това, че виждаш как труда и времето ти отиват на вятъра и даже не там, ами направо на майната си. Че и на никой друг не му пука.
Никой не е спокоен за скапаното си днес, не смее да погледне към утрешния несигурен ден, живее само със спомените за вчера /ако евентуално е имал няколко такива/ и живее  глътка по глътка, стъпка по стъпка, стотинка за стотинка, ден за ден - докато може да крета.
Никой не се явява като Пророк да посочи пътя или като Месия да донесе избавление.
В същото време отвсякъде само искат, изискват, заплашват, настояват, уволняват, анулират, пробират, секвестират, реквизират, ревизират, репатрират, запорират, бият, изнасилват, убиват. И това е всеки божи ден от живота ти днес. Всеки ден. Божи. От "живота" ти…
Ето - като че едва вчера си се родил, като че преди миг само са те кръстили в църковния купел, направил си прощъпулника си, влязъл си в първи клас, завършил си училище, после си се дипломирал с надежда в душата в университета, тръгнал си сякаш преди секунда /говедо с говедо!/, да градиш някаква кариера, да създаваш някакво семейство, да се влюбиш, да се задомиш, да имаш дете, а ето, че вече - БАМ! - си полуинвалидизиран и полувидиотен от скотския си, смачкан живот пенсионер /140 кинта пенсията, брат!/, ритваш камбаната и от нямане какво да те правят, те погребват на общински разноски в евтин ковчег от тънки чамови дъски, който се разкапва още докато те носят към плиткия ти гроб в края на гробището - да, там, до гробището за домашни любимци…
Толкоз.
Правителството те е смачкало.
Монополистите са те изсмукали.
Банките са те доизцедили.
Нископлатената работа те е довършила.
ИНСУЛТ, ИНФАРКТ, РАК!
Вече ставаш само за боклука, приятелю, как я караш?
Почини си след толкова тичане, както е казал навремето писателят, не му помня името, но и… не ме интересува…
СМЪРТ: ВЕЧНО ЛИ ИСКАТЕ ДА ЖИВЕЕТЕ, СВИНИ?! /цитирайки по памет пруския крал Фридрих Велики към войската преди битката при Лойтен в 1757 година/.
Милена: Ааа, това е МАШИНА ЗА МЕСО!
Бис!
В крайна сметка обаче, драги мои мишоци - същите като мен самия, няма какво да се лъжем - пиша този текст единствено заради хонорара, за да си платя някак сметките, а не за да чуя мнението ви, макар идеята на редакторите да е точно такава - да тествам какво мислите вие, събратя-мишоци, какви са нагласите ви, плановете ви, въжделенията ви, предложенията ви да се пооправят поне малко от малко нещата.
Аз ли? Да кажа аз ли какво мисля за ВАШЕТО мнение?
Нищо.
Не ми пука.
Пък и не ме интересува…

Камен Петров
P.S. Весела Коледа и честита Нова Година! За жалост Краят на Света се отлага. Засега.

неделя, 16 декември 2012 г.

Тухла в стената


I don't need no arms around me
And I dont need no drugs to calm me.
I have seen the writing on the wall.
Don't think I need anything at all.
No! Don't think I'll need anything at all.
All in all it was all just bricks in the wall.
All in all you were all just bricks in the wall.
                    Pink Floyd "Another brick in the wall"

Лежа си както всеки друг божи ден в тъмното и наблюдавам с едно око през цепнатината света отвън, зъзнейки.
Зима е.
Денем.
Само това знам по въпросите на времето и пространството.
Не знам кой час, кой ден, кой месец е, дори коя е годината.
Загубил съм представа за всичко, откакто ме зазидаха тук, зад стената на тази стара сграда, с каквито очевидно е пълен града - викат им архитектурни паметници.
Единственият ми контакт със света отвън е тази цепнатина във фасадата, зад която съм се присвил в унизителна поза в принудителното си убежище тук, на височина 4-5 етажа от земята. Широка е едва два пръста - и то в най-широката си част, дълга е може би около метър и половина, а в долната си част е неумело замазана с цимент - явно някой някога безуспешно се е опитал да възпре ерозията, породена от капризите на времето и човешката небрежност.
Допълнително я разширих в напразен ентусиазъм, но… успях да измъкна една-единствена тухла, която поддаде - точно като мен, после спрях.
В първите дни се опитвах безуспешно да привлека вниманието на околните с викове, крясъци, ругатни и молби, после се отказах, а и изглежда загубих завинаги гласа си - остана само някакво съскане и ръмжене. Ларингсът ми просто замина. Както се оказа, това беше само първият от разкапващите ми се зад стената органи, които ме предаваха един по един.
Така минават дните
За да оцелея някак си /Бог знае защо/, се храня с личинки и насекоми, с плъхове и прилепи - стига да мога да ги хвана с треперещите си ръце и да ги сдъвча с беззъбата си уста, с гуаното на гларусите и гълъбите, с изстъргана с изпочупените ми нокти плесен, а по-често - със… собствените си редки изпражнения. Пия дъждовна и снежна вода, но най-често сълзите си и… да - не ме е срам да си призная - собствената си урина, и без това е станала по-бистра и безвредна от киселинния дъжд.
Знам - и без да мога да се видя в огледало, че отдавна вече приличам на Ам Гъл от "Властелинът на пръстените" - блед, почти прозрачен, облепен в мръсотия и със собствените си нечистотии, с полуслепи постоянно сълзящи очи, изпопадали коси, разкапващи се зъби, сгърчени пръсти, почти без нокти от ровенето в мазилката, безполови слабини, рахитични крака. Надали тежа и 40 кила при ръст от 180 сантиметра, а когато за пръв път попаднах тук, бях някъде към 90… Усещам се, че забравям наученото през годините в училище, университета, в професията си, от живота… Спомените, емоциите, мечтите отшумяват, избледняват, изпаряват се в монотонния ход на нищото зад стената…
Иначе имам страхотно "вю" през цепнатината си. Точно отсреща се е изтъпанчила импозантна сграда с пилони за знамена пред нея. Сигурно е общината, но спокойно може да е поредният МОЛ, търговски център или хотел. Сградата стърчи насред наглед нов площад с изпочупени плочки, осран от гларусите, клошарите и бездомните кучета, по-заледен от най-заледената ледена пързалка, обсипан с фасове. Наоколо - хора, пушещи навън в студа пред кафенетата - просто не мога да ги разбера защо не си пафкат вътре на топло над чашката ром с чай, направо усещам вкуса на никотина в устата си, дробовете ми жадно се присвиват. От време на време ме разнообразява рехав протест - я с развени националистични знамена, я с майки с бебешки колички, я някакъв друг. На тези протести обаче протестиращите са по-малко от охраняващите ги ченгета и снимащите журналисти.
Хората отвън - зад стената, говорят някак на "мийеку", не като в моя роден край. Гларусите непрестанно крещят на покрива, току над главата ми, а севернякът вие - влажен и студен, тъй че викам си - я Русе ще да е тоя град, я Варна, ама по-скоро Русе, като им гледам коледната елха пред общината. Не ми пука обаче особено къде съм осъден да гния. И Рио де Жанейро да беше, за мен вече беше все едно.
Освен това, светът отвъд цепнатината в стената ми изглежда плашещ, отблъскващ, чужд. Хората преминават през свития ми кръгозор забързани, свити, сиви, угрижени. Клошари и помияри се разминават по площада с бременни жени и майки с бебешки колички, с патрулиращи ченгета и недъгави, просещи подаяние, със залитащи пияници и дрогирани хлапета, с малолетни момичета с вид на проститутки и простаци с лъскави дрешки. През цепнатината се чуват по-често викове за помощ, псувни, крясъци и закани, отколкото вежливи поводи, дори на празнични дни, а сега е зима, може би дори иде Коледа…
Не го искам този свят.
Тук ми е добре.
На сигурно съм - на тясно, тъмно, потайно, само мое си място. Друг при мен просто дори не би се побрал, а и аз самият не го искам. Отдавна вече не желая дори да изляза навън. Поддържам живота си по някакъв атавистичен навик и наблюдавам - притиснал все по-късогледото си око в цепнатината - в нещастниците от външния свят в напразната им ежедневна борба за оцеляване.
Добре, викам си, че вече отдавна ги няма "Пинк Флойд", поне доколкото АЗ знам, де, за да я бутнат тази стена. Моята ли стена ще им се опре, след като успяха да издухат дори Берлинската навремето?
Отсреща работници в сини и оранжеви гащеризони и с каски на главите от няколко месеца насам рушат с тежка техника - кранове, багери, стенобойни машини, някакво импозантно здание, което - дочувам понякога откъслечни разговори през цепнатината, наричат "доходно". Дано не тръгнат с машините и към моята стена, като му видят сметката на онова - доходното, викам си, защото ми е спукана работата.
Пък и нали си пазя онази измъкната от стената в първите дни тухла - винаги мога да я върна на мястото и, така че да се самозазидам повторно, използвайки лайната си вместо хоросан.
Успокоен, изчоплям с остатъци от нокът шепа плесен от заледената зимна стена, "гарнирам" го с две уловени още сутринта хлебарки, и кротко хапвам, все така наблюдавайки в тази чисто си моя Камера Обскура дребните хора отвъд стената, с все дребните им мечти, желания, борби и надежди…
Знам, че ничия не ще се сбъдне.
Никога.

Камен Петров

сряда, 12 декември 2012 г.

Новата реклама: "В заведението се пуши!"


Направиха ни на маймуни за пореден път, няма какво да се лъжем. Този път за разнообразие и пушачите, и непушачите, и хотелиерите, и ресторантьорите. Патакламите със забраната на тютюнопушенето на обществени места станаха като "тука има - тука нема". Вменявайки на ресторантьорския бранш тоталната забрана на тютюнопушенето /за да сме станели като "повечето държави на Стария континент и Австралия"/, политиците за пореден път неумело се опитват да оближат сервилно подметките на Европа, а може би и да обслужат отново нечии корпоративни "сиви" интереси. Че това ще доведе до мъчителна смърт на огромна част на малкия и среден бизнес - на кой му пека! Пита се обаче само - чия е далаверата от тази дивотия. Заради нея на 15 декември от хотелиерския и ресторантьорски бранш организират гражданско неподчинение и се заканват самоволно да сложат пепелниците по масите, където им е мястото - напук на Евросъюз /от който е доста съмнително дали де факто сме, макар както е тръгнало, може скоро да ни заставят отново да маршируваме и да скандираме, само че този път "ЕС-БГ! ЕС-БГ! ЕС-БГ!/, напук на глоби, ченгета, инспектори и доносници, маскирани като "тайни клиенти", които слухтят на доброволни начала по барове, ресторанти, механи и кафенета за тютюнев дим, недай си Боже…
Така както е тръгнало, уважаеми дами и господа народни избраници и прочее политически и управленски елит, май може скоро да бъдат въведени и  басейни за пикаещи и непикаещи, концлагери за домашни любимци, автобуси, влакове, училища и детски градини за пролетариат и баровци, за българи и роми, за мъже и жени, за работоспособни и пенсионери и т.н. и т.н.
Защо не?! Кой ще им попречи?
Гражданско общество очевадно в този град и тази държава просто няма, смазано е.
Обществото "противодейства" на поредното погазване на правата на гражданите, "пушейки"… електронни цигари, които струват майка си и баща си и далеч не са така безопасни, както ги рекламират търговците или просто като си седят у дома, пушат, жулят люта ракия пред телевизора по време на парламентарния контрол или поредното "новинарско" рязане на ленти, и проклинат, дето се вика, цяла Вселена, или поне парламентарната и правителствена такава.
А новата реклама по русенските заведения вече е под слоугана "В заведението се пуши!".
Като че ли това не би трябвало да се подразбира от само себе си, особено в контекста на народопсихологията, историята и традициите на българина и българската кръчма.
Защото - къде, мамка му, иначе да пуши човек? На бензиноколонката ли или в родилното?!
Абе, живот ли бе да го опишеш…

Камен Петров

П.П. А на 15 декември вземете с вас любимия човек, отидете в любимата си кръчма, хапнете, пийнете и… запалете по една цигара. Какво е една тъпа глоба пред това да ви правят на идиоти всеки божи ден?!

понеделник, 10 декември 2012 г.

С поглед в земята


Вторачили сме се в краката си, ходейки по улиците и отдавна вече не вдигаме очи да огледаме красивите жени, фасади, коли, панорами. Погледът ни е забит в земята днес и е сляп за света, който прелита край нас. Гледаме в земята, а не гордо напред и нагоре. А питаме ли се защо? Въпросът е само един и е прост, отговорите обаче са много и не водят доникъде, защото - тръгнем ли към тях, те образуват един безкраен лабиринт на днешния Минотавър, от който никой от нас не вижда изход.
И тъй, шляпаме по калните улици на днешния български град в навечерието на 2013 година, а погледът ни е забит в земята. Защо, драги приятели и съседи, защо?!
Ами защото първо пазим си старите евтини обувки да не се доразпаднат в дупките и начупените плочки по улиците, площадите и тротоарите, а пари за нови /макар и все така евтини/ просто няма.
Гледаме си в краката, защото ни е страх да не ни падне на лицето и в очите мазилка от рушащите се сгради - паметници на архитектурата или - недей си Боже - тухла или керемида от пропадащите покриви на неподдържаните къщи и учреждения в града ни.
Не зяпаме наоколо, за да не срещнем гладните погледи на поредната озверяла глутница бездомни кучета или пък  кръвясалите очи на доберман или питбул, поведени на разходка без каишка и намордник, опасни.
Не вдигаме очи, защото се притесняваме да погледнем в лицето армията от безработни, от бездомници и от просещи инвалиди, защото мнозина от тях ужасяващо много ни напомнят за собствените ни баба или дядо приживе, оставени на самотек и доизживяване благодарение на "социалната" политика на правителството, както и за евентуалната участ, очакваща децата ни в това несигурно време разделно, пак благодарение на същата тази "социална" политика.
Забили сме поглед надолу, защото просто днес няма какво да се гледа, без да ти се насълзят очите от срам, яд и безсилие - архитектурните паметници се рушат и стават все по-опасни и грозни, хубавите коли ги карат само престъпници, корумпирани политици и съмнителни "бизнесмени", жените или са огрухани от работа, нямане и гледане на деца, или са силиконови кандидат-плеймейтки без грам мозък в главата, рентгенови очи за сканиране на мъжки портфейли и кубици силикон в деколтето.
Гледаме в земята, защото до болка ни е срам, че пак нямаме пукнат лев в джоба, когато се приберем у дома при семейството си след поредния изморителен работен ден, който не носи удоволетворение, нито доходи.
В крайна сметка - признаваме ли си го или не - ходим със забит в земята поглед, защото тайно дори от себе си търсим с плаха надежда някоя паднала на земята стотинка или - дай Боже! - левче, но… вече на никой не му падат пари от джобовете, никой не ръси стотинки, камо ли пък левчета, по простата причина, че никой отдавна ги няма…

Камен Петров

неделя, 9 декември 2012 г.

За Бога, майки, не раждайте гласоподаватели!


Не е новина, че т.нар. "народни" избраници за пореден път подложиха на съзнателен геноцид българските майки с решението си месечните помощи за едно българско дете да останат в размер на смешните, унизителни, нечовешки 35 лева, прегазвайки плахите напъни на опозицията за увеличение на тази… хм… как да го наречен… милостиня. Не е новина, че парламентът накара да се замислят всички млади жени дали не е опасно да заченат рожба от любимия и да родят, след като реши еднократната помощ при бременност да е 150 лева, при раждане на едно дете - 250 лева, за второ /има ли още такива луди като майка ми?!/ - 600 лева, а за трето и всяко следващо дете - по 200 лева.
Това на снимката са майки и баби, а останалото - деца. Алооо!!!

Новината е, че с 35 лева, драги мои /наши/ "народни" избраници, не можеш да отгледаш не дете, а дори и коте. За 35 кризисни и ниско конвертируеми български левчета човек може да вземе почти 2 пакета памперси /от евтините/. Или 1 бебешко одеалце. Или 3 опаковки лекарство против колики. Или 2 кутии бебешко адаптирано мляко. Или 15-ина бебешки пюренца, течна пудра, антибактериален гел, шампоан, крем за подсичане, мляко или олио за тяло /едно от тях, не всичките!/. За облекло и обувчици, легълца, проходилки, бебешки колички, шезлонги, столчета за хранене, столчета за кола, кошчета, кошарки, лекарства и прегледи, играчки, дрънкалки, обучителни игри, биберони и шишета, уреди за изваряването им и везни за теглото, бебефони и други подобни "екстри", уважаеми дами и господа "народни" представители, просто не си струва дори да говорим. Помните ли? Вероятно и вие в един етап от развитието си сте били бебета и деца, вероятно мнозина от вас имат синове и дъщери, внуци и внучки…

А това са моите синове - Давид и Камен Младши. Родени са все в кризисни времена - Додо през 2001 година, Камо през 2012 година...

Точно затова или напук на това, може би все пак дългосрочната ви памет, както и дългосрочната ви визия за развитието на тази страна, са доста слаби. Дори неколкократните протести на българските майки не помагат за лечението им.
Може обаче да ви помогне една бегла статистическа справка.
Благодарение на "далновидно" управление и силно "социална" политика в последните 23 години, страната ни отдавна вече е шампион по отрицателен прираст и застаряване на населението /нищо че пенсионерите в последните години масово измират заради смешните си пенсии/. Днес България е с най-голям отрицателен прираст на населението (-0,7 %) в света според доклад на Фонда на ООН, докато средното увеличение на раждаемостта по белия свят е 1,1 на сто сочат данните на националната статистика. Миналата година стана ясно, че населението ни се е стопило до фрапиращите 7 364 570 души при 7 932 984 души през 2001 година. От 23 години насам тук се развива зловеща икономическа емиграция, включваща значителна част от висшистите и младите хора на страната, а тази тенденция продължава и днес. За 2011 година външното ни министерство оценява броя на българските граждани, живеещи в чужбина, на над 2 милиона. Питате ли се защо ли тези хора са там, а не в родината си и защо българските майки раждат вече Дейвид, а не Давид, Майкъл, а не Михаил, Жорж, а не Георги?! Ако не се питате защо младите българки раждат все по-трудно и са все по-притиснати в ъгъла, да вземете да си сложите по една табелка като тези, които все пак и все още са в колите на всички нас - нормалните бащи и майки със смелостта да отгледат дете в тази държава: "Бебе на борда!". Може пък нещо все пак да ви прищрака…
Седя, пиша този текст, и се чудя, къде го днес оня някогашен министър-председател, за да възкликне сърцераздирателно по своя си умилително-безпомощен тертип, перифразирайки самия себе си" За Бога, майки, не раждайте… особено гласоподаватели!"…

Камен Петров
П.П. А това е моята любима - красива, обичана и обичаща, бременна, търсеща брод по разбитите "европейски" русенски улици... Дали обаче скоро някоя млада жена ще посмее да забременее и да роди дете в тази държава, при това управление, при този геноцид?! Отговорите може да изпратите от трибуната на Народното събрание, където - казват - съединението правело силата...

понеделник, 3 декември 2012 г.

ЧАТ: Незадоволителен разговор по скайп с Холандия


Седя си онзи ден пред компютъра, навън вали, духа традиционно севернякът откъм Румъния, лятото свърши, зимата иде, кризата си продължава, Шенген си е затворен, чалгата си гърми от барчетата - ден като ден. Нормална работа. Да, ама не, както казваше един злощастно известен българин навремето, Бочаров май.
В един момент беше спокойствие, в следващия скайпът ми иззвъня.
Гледам - пише ми един бивш колега и все още приятел, Сашето, ако трябва да сме конкретни /щото вече не му помня цялото име/, който преди година време забегна в братска Холандия да си търси щастието и липсващите тук доходи, нужни за оцеляване.
Иска телефонен разговор и видеовръзка.
Да, ама Русе, България, не е като Харлем, Холандия, викам си. Няма пари за слушалки и видеокамера, браток, дай да си пишем, пиша му - на колегата.
Камо69: Как си? Как е там?
Сашето: Равно, как да е. Мелници има доста.
Камо69: И тук е равно, не си ли чувал за Дунавската равнина? Само дето равното не спаси реколтата, пак ще има повишение на цените. А и мелниците повечето отдавна фалираха, другите май са в сивия сектор. Иначе същата работа.
Сашето: Да, ама тук всеки ден вали. Потискащо е.
Камо69: Спокойно. И тук е потискащо. И да вали, и да не вали, все тая - все е потискащо. А за проклетия от няколко дни наистина се изваля. Съвсем като в братска Холандия, но не говоря за стандарта на живот, за пенсиите и майчинските, разбираш, нали - хайде да не влизаме в подробности, че у нас и стените в последните няколко години говорят, поне за Мишо Шамара си чувал сигурно...
Сашето: Знам, че у вас в България, Шамара го търсят ченгетата, а в Европарламента стана национален герой, но не за това ти пиша. Гадно ми е, че тука само проститутки, сутеньори и дилъри - ужас направо!
Камо69: И тука ги има, Саше, и тука. Бандюги и дегенерати да искаш. Напоследък понамаляха, но не щото ченгетата много са се разработили, ами щото си ги изнасяме за ЕС и в Шенген, включително в Холандия. Та затова.
Сашето: Да, ама тук е див капитализъм. Човек за човека е вълк. Страхотно ми е домъчняло за родово общинския строй у дома в Русе, БГ.
Камо69: Недей да жалиш, мила ми, Венето... Пардон - Саше, браточка, както казват белгийците... То тук е настанало време за натурална търговия и за безакцизни стоки - ако може втора употреба. КапитализЪмът мина и замина по следите на социализЪма. Иначе почти нищо не остана, особено във Видинско и Русенско, не ги слушай какви ги говорят официално.
Сашето: Не ми пука за цялата тази работа, честно казано, а и освен това адски ми се пуши. Тютюн искам да кажа, не трева, разни гъби, кока и прочее. Тютюнец ми се пуши. Тук навсякъде го забраниха гадовете.
Камо69: И тук гадовете забраниха да се пуши тютюн навсякъде, споко. Иначе трева, гъби, кока, херо, амфетамини, екстази и прочее нямаш грижа да си вземеш, хем е по-евтино от Холандия. Мини само през голямото междучасие край някое училище в Русе или влез в чалга дискотека вечер - ти си човекът, нямаш грижа!
Сашето: Не знам. Нещо ми е перманентно криво напоследък. Нищо не става както би трябвало.
Камо69: Да не си се скапал заради поредната шовинистична идея на холандците да ни цакат нас и мамалигарите до 2014 година?
Сашето: Е, кво ти пука? Холандия е само една от десетте държави, дето ни цакат. Да не са луди да ни пуснат там. Виж ме мен - да не би да съм прокопсал особено, както казваше баба, масажист съм.
Камо69: Е, затова ли стоиш там, да не умреш гладен тук?
Сашето: Май да, ама все пак ще ми се да видя край мил роден наш. Туй русенско варено, русенско светло пиво, русенското „Лайно”, русенският „Фишър”, знаеш, ФК „Дунав”, такива неща...
Камо69: Имаш си интернет, гледай си ги. На живо няма да ги намериш, най-малкото в Русе. Русенското варено го варят в Павликени, русенското пиво го разливат в Каспичан, „Лайното” вече не е това, което беше, фишърите ловят фиш по бракониерските методи, тука ги наричат просто рибари, а за ФК „Дунав” знаеш как е - или добро или нищо...
Сашето: Ама искам все пак да се върна у дома. Има ли работа там сега, как е?
Камо69: Разбира се, че има работа! Нали правителството прави силно социална политика! Търсят сервитьорки, бардами и събирачи на дългове от небанкови кредитни институции. Ти какво си избираш с твоите две висши образования и четири писмени и говорими езика? Ало? Ехо? Къде изчезна? Колегааа?! Алооооо...

Камен Петров

П.П. Няколко дни по-късно от чичко Гугъл, разбрах, че въпреки носталгията, колегата, бивш репортер, настоящ масажист, не се е върнал в Русе от Амстердам, а вече е в Лондон. Не се оплаквал... И там ги болели кокалите, но вместо в левчета, плащали в паунди, а и Бербатов все се навъртал наоколо…







петък, 16 ноември 2012 г.

Бракониер до живот


Срещнах го в кафеза естествено.
Къде другаде можеш да срещнеш човек като него.
Попаднах в пандиза случайно – както винаги. Не че се оправдавам, това при мен е вече за трети път, значи – рецидив, но като всеки друг пандизчия отново пледирам, че съм невинен. Не съм някакъв главорез, безмозъчен престъпник или идиот. Просто кризата, малоумните ни управници и дълговете за пореден път ме принудиха да прекрача закона, за да оцелее семейството ми. Откраднах. Това е. Всичко на всичко 85 кинта от касата на кварталната бакалия, две бутилки олио, десетина кила колбаси и – да, три бутилки шотландско уиски и малко цигари. Какво да правя, и аз съм човек, и на мен ми се живее. Ако не ми беше за трети път и ако в отчаянието си не бях зашил един шамар на ченгето, което ме окошари, нямаше да се запозная с него.
Факт е, обаче ми дадоха една година ефективно плюс три основно. За малко манджа и пиене?! Те – тези, които и днес доразграбват държавата и лапат за милиони на наш гръб! Но… както се казва, това е една друга история…
И ето ме отново в кафеза.
Без вина виновен.
Крадец на припаси, но отново гладен.
Още един бъдещ безработен и потенциален крадец.
Защото, каквото и да казват политиците, от време на време все пак трябва да се яде.
Влизам в пандиза вече с опит зад гърба си. Знам какво мога да правя и какво – не. Знам кое е позволено, кое – разрешено, кои са добрите, кои са лошите. Както казваше Тодор Колев в оня голям филм от 80-те „Опасен чар”: „Препоръчвам ти бай Колю от Западното крило. Строг човек, но справедлив”. Сценаристът на този филм явно е бил в панделата, знае какво говори.
И аз така. Видях още с влизането си стари познати – и пандизчии, и надзиратели. Видях обаче и мнозина нови за мен, някои от тях направо ме караха да настръхвам. Затова се огледах за подходяща компания, с която да си пазим гърбовете в идните 365 дни на влязлата ми в сила ефективна присъда.
Той ми се наби веднага в очи. Седеше на земята в общия двор за разходки, но очебийно настрани от всички останали 354 обитатели на затвора. Мутантите се разхождаха сами или на групички, играеха футбол, волейбол и баскетбол, цакаха карти и се мъдреха над шахматната дъска, дремеха под слабите лъчи на мартенското слънце или четяха евтини булевардни романчета, но той си седеше сам – там, опрял гръб на стената, протегнал късите си крака пред себе си, кръстосал ръце в скута си, а върху тях – вероятно за да ги топли, беше поставил сивкавото затворническо кепе. Пушеше.
Приближих се.
- Имаш ли огънче, мой човек?- рекох свойски с надеждата гласът ми да не издаде новобранеца, търсещ закрила и компания.
Той някак учудено и в същото време поразвеселено ме изгледа, после ми подаде кибрита и направи място да седна до него край напечения от рехавото пролетно слънце зид.
Седнах като продължавах да се чудя защо е така изолиран и дали това е негово решение или напротив – на останалите пандизчии.
- Защо си тук?- престраших се, докато и двамата седяхме с присвити срещу светлината очи, пафкайки без наслада евтините си цигари.
- Бракониер съм.- кратко отговори той, после замълча.
- Бракониер? Виж ти! Интересно! И колко ще лежиш за това?- запитах точно като някакав проклет новобранец.
- До живот.- спокойно отговори бракониерът и запали нова цигара – Ако покажа поведение, може и да ме пуснат след двадесетина години…
Опулих се. В първия момент помислих, че ме премята нещо – мен, малката зелена рибка, която си няма представа дори какво е това затвор и какви са порядките в него. После нещо като че ли ми прищрака. Бракониерът изглеждаше адски спокоен. Прекалено спокоен, за да ме лъже ей така. Преглътнах и най-сетне успях да запитам:
- До живот? За бракониерство?!
- Ъхъ…- лениво отговори той и адамовата му ябълка подскочи – Точно така…
А после ми разказа всичко…
Виж сега, от години съм запален авджия. „И ловец съм, и рибар съм”, както се пее в онази стара песньовка, бате… Живея в малко село до малък град. Няма какво друго да правиш, освен да гърмиш по добитъка из полето и гората, да захвърляш въдицата в гьола и в реката, да смучеш домашно винце и ракийка и да чукаш всяка селска мадама, която е достатъчно пияна, за да ти пусне… Както и да е… Кризата обаче ни настъпи здраво, бате… Няма кинти за разрешителни, няма кинти за муниции, няма кинти за ловно облекло по новите им там евродирективи, няма кинти за нищо…. Само гърмиш, ловиш, пукаш, чукаш… Ей тъй станах насила това, на което властите му викат „бракониер”… Чаткаш ли сега… Аз по принцип не съм лош човек, народен човек съм, пич съм…. Преди да ме окошарят, дори карах линейка. Ама свърши се с това. А цялата дандания започна, като си спретнах една къщичка на бившия пчелин на тате край това същото село, където живеех, насред Делиормана. С двете си ръце я вдигнах, щото нали – прост човек съм и бачкатор, но всичко ми идва отръки. Вдигнах къщурката с двете си ръце, горе на високото, точно над дерето, където навремето е имало май язовир ли, езеро ли гьол ли, старите турци от селото му викат още Арабаджията… Както и да е. Чух от един стар апап, че зелето било страшна стръв зимъска за сърните, бате, за сърните, не за зайците, както може да си помисли новобранец като теб. Плюс това зелето било такава порода, мамка му, че не замръзвало и през зимата. Така ставало страхотна паша за сърните, бате. Цяла зима знаят къде има зеле и идват да зобат там… или каквото прави една сърна с една зелка… Та и аз… Купих разсад, засадих долу в ниското под къщичката, а наесен имах цяла зелева градина под чардака. И ето ме зимата – седя си горе на високото на верандата, пийвам си греяната ракийка или винце, пуша си, почесвам се по чатала и чакам. А под мишницата ми – двуцевката, пушкалото, бате, на което не мога да му платя ни разрешително, ни такси, щото и от линейката ме уволниха дето се вика… И ако щеш вярвай, ако не щеш – недей – ама сърните се научиха и взеха да идват. Първо по една, по две, после цяло стадо, след това всеки ден пристигаха и хрупаха от моето зеле. А аз от време на време вдигна пушкалото и БАМ-БАМ, сваля сърна-две, а после има пари, кльопане и поркане за две-три седмици, че и за курвалък остава… Обаче един ден – беше нейде януари, малко след нова година, батинка, късметът ми обърна гръб. Пак така бях излязъл горе на чардака, смучех си от бутилката направо от онова хубавото червено вино на комшията, пуши си фаса и дебна, пък съм махмурлия още от Нова Година, един път, ти казвам, и изведнъж гледам иде пак стадо. Три парчета ми се мержелеят в мъглата – едно по-едро и две дребни. Викам си – сръндак с две сърни ще да е това. Може и някой чифт рога покрай пържолите и кожите да изкарам. Вдигнах чифтето и ги направих на решето, мамицата му… Ама като слязох долу брат, веднага ми се сви сърцето, а мъглата се вдигна – и от мократа земя, и от пияната ми тиква. Не били сърни, бате, била баба от съседното село с двете си внучета. Чу ли, видиш ли, това го научиш по-сетне, за градината със зелето насред гората, и нали глад, нали немотия, нали криза, дошли с две чувалчета да се запасят. А аз ги претрепах… 
Те това е, бате, моята история. Затуй си пуша тютюна сам тука до зида и никой не ме приближава… И затуй ще си остана бракониер до живот… Или поне още двайсет години… Пък после ще му мислим на нова сметка… Живот ли бе, да го опишеш, мамка му!

Камен Петров

сряда, 14 ноември 2012 г.

Архитектура – обскура*

Заглавието на пръв поглед може да ни се стори самоцелно – просто за да долови скритата поезия в старите русенски сгради, може би, но не е… Ако беше само в римата, можеше да е спокойно „Архитектура – конюнктура” или „Архитектура – сепултура” /но не рок групата, а етимологията на думата, а именно „гроб” или „гробница” на португалски/, но не е… Без да сме особени ерудити, всички ние знаем това-онова за русенската архитектура, това чудо на природата… пардон – на човешкия гений и зидарската мистрия. Градът ни е известен с множеството запазени сгради от края на XIX и началото на ХХ век, като от тях над 260 са паметници на културата, а някои са част от Стоте национални туристически обекта. Именно заради това е прието да сме горди, че Русе често е наричан под път и над път „Малката Виена“. Старите сгради в центъра са издържани в архитектурните стилове барок, модерн, неокласицимъм и сецесион. Мутробарокът в Русе обаче отдавна е изместил барока, а псевдомодернизма, архитектурните недоразумения, панелките и тоталния кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. 
Сега, когато се разхождаш романтично с гаджето на лунна светлина /тук-там даже светят уличните лампи/, вместо да се наслаждаваш на красиви фасади, просто адски много внимаваш да не ти падне нещо на главата – я мазилка, я балкон, я арка, я гипсов орнамент, я статуя, я цялата фасада /пример – сградата на бившата полиция на „Александровска”/. „Малката Виена” се руши, докато Голямата Виена, истинската, процъфтява, макар и доста по-старинна и преживяла безброй превратности. Фасадите се килват, пилоните се кривят, мазилката се рони, прозорците и покривите хлътват, стъпалата и подовете пропадат, стените се цепят, балконите висят, надписите избледняват. Мухълът, забравата, буренаците, плъховете и клошарите завземат бившите дворци, доходни здания, резиденции, банки и фамилни домове. В същото време собственици, наематели, реститути, община и държава се правят на две и половина и явно просто си чакат природата и човешкото нехайство да свършат работата на багерите. 
Тъй де, това ако не е идея! Дайте да направим Русе наистина модерен град! Дайте да ги бутнем тия проклети старини, да нахакаме центрума с МОЛ-ове, търговски центрове, казина, СПА-хотели, жилищни небостъргачи и административни сгради /че нали още е актуална темата за децентрализацията на столичните администрации, или не…/… „Смешен плач” обаче е това, както може би, би казал един голям поет и революционер – май Христо Ботев беше. Старите сгради са лицето, паметта и настоящето на Русе, неговата история и уникалност, обликът му и фасадата му пред света. Затова е хубаво да ги запазим… Или поне да ги запомним… Защото утре някои от тях може би няма да ги има - поне така, както продължават да вървят /или да не вървят/ нещата. За човек като мен, а предполагам и като вас, който обича града си и се любува на красивата архитектура, живописните улички или зелените паркове, за които всички ние мечтаем и виждаме на живо май само във Виена, Будапеща или Прага, това което става с архитектурните паметници на Русе е страшно, жалко, безотговорно, унизително, плашещо, опасно, осъдително. Точно затова, за да види човек истинската автентична и тъй красива русенска архитектура, такава, каквато са я замислили и издигнали предците ни, днес му трябва камера обскура. 
Затова и на туристите най-добре е да пробутваме лъскави дипляни със стари снимки на Русе, вместо да ги мъкнат гидове по разбитите улици от руина на руина днес. Затова щом на мен ми се прииска да усетя духа и атмосферата на града, просто влизам в интернет. Там има разкошни фотографии на старинните русенски сгради – такива каквито са били и такива, каквито би трябвало да бъдат. Макар и черно-бели, в тях има истински живот, не като днес… Прекалено ми е цветно, гнусно и някак скучно днес – всяка съборетина, пукнатина и боклук лъсват… А живот в старите ни сгради отдавна вече няма.


Камен Бряг
.........................................

* Камера обскура (на латински camera obscūra - „тъмна стая“) е опростено устройство, което позволява да се получат оптични изображения на реални обекти. Представлява тъмна кутия, в която не прониква светлина, с отвор на една от стените и екран на противоположната. На екрана се получава леко размито увеличено и преобърнато изображение. На този принцип работят някои фотоапарати. /Бел.ред./

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Ловец на хакерски глави

Да, това съм аз. Един ловец на хакерски глави. Едноличен ударен отряд за бързо реагиране, специализиран в разбиването на престъпни групи, източващи чужди кредитни карти.
Не мислете, че съм учил за това. Че съм специализирал в тайните служби. Или че съм бил вербуван. Няма нищо такова. Всичко се случи някак от само себе си, по пътя на еволюцията, ако мога изобщо така да се изразя.
Доскоро бях един средностатистически човек. Притиснат до стената от кредитори, хазяи, колекторски фирми, монополистите, които ни продават при безбожни условия ток, вода, телевизия, телефонни услуги и парно, алчни банки и неадекватно правителство.
Живеех сив, безинтересен живот – от заплата до заплата и от плащане до плащане. За хакери и скиминг устройства бях чувал само по новините. То българите и без това от Папата насам не се бяхме прочували по света, ето че дойде нова ера – ловят ни бандитите, които точат чужди банкови карти, и в САЩ, и в Европа, и в Тайланд, а за за главите на хакерите ни едва ли не обявяват награда от Интерпол и ФБР.
После един ден компютърът у дома започна да се държи странно. То не че беше нещо особено, просто таратайка почти без памет, но все пак… Започна да се пуска и да се изключва сам, да разпраща от мое име имейли на познати, непознати и дори на пощите на  чужди министерства, да изписва непонятни броячи на монитора и да ми препоръчва порно сайтове.
Хакер, рекох си, просветлен от новинарските емисии и заглавия, и разбира се, оказа се, че не греша.
Там му беше грешката обаче на този хакер, Анонимен или не – че посегна точно на моя компютър, не на някой друг.
Стоях си така нощ след нощ пред компютъра, пиех си рома или биричката и му гледах сеира на този хакер и безплодните му напъни да ме хакне.
Опита завалията и с имейла ми, и със скайпа и с фейсбука.
Да, ама ядец!
Имейлът ми празен, братче – само заплахи от Енергото, ВиК, Топлофикация, мобилния оператор и бившата ми тъща. Няма поверителна информация, няма лични данни, няма бизнес тайни, няма нищо.
В скайпа ми пък и без това бъка единствено от вируси, така че направо му разбих системите на хакерчетето.
Във фейсбука ми, естествено, нито един приятел. Публикувам си сам голи снимки на стената и сам си ги коментирам. От време на време гледам някой клип на Дийп пърпъл, пуснат от друг анонимник и самотник като мен, лайквам го и това е. Такъв е животът напоследък, братче – алиенация, деградация, понякога ампутация, често пробация…
Като видяха, че в компютъра ми няма нищо, освен няколко голи снимки на бившата ми жена, двайсетина парчета от самотните ми напъни да пиша стихотворения и два-три паяка, които бяха си изплели паяжината между видеокартата, юесбито и отдавна неработещия вентилатор, хванаха се за кредитните ми и дебитни карти.
Там обаче нещата се оказаха дори още по-зле.
Това скиминг-миминг при мен не върви.
Не че нещо съм особено технически или в банково отношение грамотен, даже напротив, както не пропускаше да ми го припомня през ден през два вече бившата ми тъща. Нито знам как да банкирам, нито да си крия пин кода на банкомата, нито коя банка какви такси и лихви ми начислява, нищо. Чисто и просто картите ми празни до една, братче, а две от тях са и на минус с по няколко стотака заради закъснели вноски по няколкото ми банкови кредита. Та ония типове скимираха ли, сканираха ли, идея си нямам, накрая се видяха в чудо. На по-късен етап от развитието ми стана ясно, че няколко хакера и мошеници, специализирани в източването на кредитни и дебитни карти са откачили леко от моите три отдавна фалирали банкови карти, така че сега са в усмирителни ризи в карцера на психиатрията в местния затвор. Но, това е една друга тема.
Факт е, че като стана известна тази история на широката общественост /благодарение на масмедиите, мамка им!/, веднага ме потърсиха от ГДБОП, КГБ, ФБР, ЦРУ, Мосад и Интерпол. Аман-заман, викат на няколко езика и секретни кода, помагай в борбата с източването на кредитни карти, с хакерите, организираната и неорганизирана престъпност, ти имаш богат опит…
ГДБОП е това, ще помагам, къде ще ходя.
Пък и ми предложиха добри пари за цялата работа.
Сега си имам прилично платена чиновническа служба в строго засекретена канцелария в подземието на едно анонимно учреждение извън града.
По цял ден се наливам с кафе, слушам радио и щъкам по компютъра и по един терминал /или може би беше киоск/ наподобяващ тези на обикновените банкомати по улицата.
Ловя хакери и мошеници, а се оказа, че типовете се лепят като мухи на мед по такива като мен, да им се чудиш на акъла направо, така че реколтата, братче, обикновено беше направо богата.
Вися си значи по осем часа на ден в засекретеното подземие, пия си кафето и ловя хакерски глави. Като трябва да пресметна нещо, вместо компютър ползвам обикновено сметало или една „Елка”, която изкопах от скрина на покойната си баба. Така, знаете, е някак по-безопасно. Да ми ги хакнат ако могат, хахаха. Иначе смятане пада, защото почти няма за какво да харча, така че заплатата се трупа ли трупа в банковата сметка. Само че – да не съм прост – не в моята – защото в нея са се вкопчили с невидими пръсти хакери от цял свят, а в една подсметка на банковата сметка на държавния резерв. Там и да изчезнат паричките ми, все тая – той държавния резерв, знаете, и без това отдавна е на червено…

Камен Петров

P.S. Ако в момента четете това и сте стигнали до подписа на "автора"у значи в момента компютърът ви е хакнат и в рамките на 10 секунди хард дискът ви ще бъде изтрит. Това е вирусът от ново поколение V12&88$`*#&3 и бронебойни патрони за него няма открити, няма открити...

сряда, 24 октомври 2012 г.

Мозъчна операция по Facebook


DOCTOR сподели:
Здравейте и днес от скапаната болница! Чака ни сложна мозъчна операция и мисля, че ще е интересно за всички фенове на Facebook страницата ни тук. Така...Дай ми скалпела, говедо!
ASISTENT коментира:
Разбира се, заповядайте, докторе...
SESTRA 1 лайкна това.
Други 36 юзъри го лайкнаха също.
SESTRA 2 сподели снимка от джиесема си на първия разрез със скалпела.
Мъжът и, любовникът и, майка и, и други 22 лайкнаха това.
DOCTOR сподели:
Бах мама му! Потя се като прасе! Сестра, попий ми челото, вместо да щракаш тука с мобилния, ако обичаш, мърло такава!
SESTRA 2  коментира:
Разбира се, извинявам се - ето, докторе...
SESTRA 1 лайкна това.
SESTRA 2, SHEF_NA_BOLNICA, MUCI69 и MINISTAR_DESI_ATANASOVA го лайкнаха също.
ANESTEZIOLOG  сподели:
Доки, страшен си! Как само му отвя горната част на черепната кутия с електрическия трион - асистентчето голям зор ще види после да я пришие на мястото и, хехехе. И глей му мозъка на тоя - като грахово зърно - 100 пъти е по-малък от туморчето...
PATOLOG коментира:
Колеги, не губете кинтите на данъкоплатците! Дайте ми го насам!
GROBAR коментира:
Аз съм първи, да ме извинявате, вивисекционисти скапани, държавно платени!
NEKROFIL коментира:
В голяма грешка сте и двамата - парчето е мое!
666 анонимни лайкнаха това.
SESTRA 1 сподели снимка от джиесема си от шашардисаната физиономия на хирурга.
MINISTAR_DESI_ATANASOVA сподели:
И 20, и 200 милиона даваме за заплати на такива, а здравна реформа нанай.
SESTRA 1 лайкна това.
BOIKO_BORISOV коментира:
Внимавай в картинката, Десиславо, да не ти изстине и на теб министерското кресло...
SESTRA 1, SESTRA 2, ANESTEZIOLOG и други 456 лайкнаха това.
ANESTEZIOLOG  сподели:
Опа, ало, хей, колеги! Иска ли някой да опита от тази упойка, страшна е, казвам ви! На тоя пич вече като го гледам, май няма да му трябва, хихихи...
DOCTOR сподели:
Анестезиологчето, вместо да дрънкаш, му шибни на това диване още една двойна доза, че много шава и не мога да направя правилен отвор с бормашината в черепа, все се отмества към подезичната кост. Че съм и махмурлия, мамка му!
ANESTEZIOLOG коментира:
Да, докторе, веднага!
PALAVA_SESTRA лайкна това.
SESTRA 1 и SESTRA 2 коментираха:
Коя пък е тази кучка, мамка и?!
721 анонимни лайкнаха това.
DOCTOR сподели:
Тишина в скапаната операционна, че ще ви разгоня фамилията! Ще ви дам на Десислава Атанасова!
MINISTAR_DESI_ATANASOVA коментира:
Опа, айде сега, ако обичате...
3 432 лайкнаха това.
SESTRA 2 тайно сподели видеоклип от джиесема си как анестезиологът играе бавния танц на радостта с другата сестра, докато хигургът-махмурлия повръща в металическата кутия за стерилни инструменти, а пациентът с отворен череп се гърчи на хирургическата маса и повръща кръв.
21 454 лайкнаха това.
Във Facebook спонтанно възникна група „Не мъчете лекарите, вземете им дипломите и ги оставете да си ходят - то и без това здравното министерство не си върши работата!”, която за кратко време привлече 112 089 членове.
В отговор бе сформирана групата „Здравното министерство срещу групата „Не мъчете лекарите...”, чиито членове достигнаха до 42 /включително MINISTAR_DESI_ATANASOVA/ и числеността и не мръдна повече нагоре.
В същото време в социалната мрежа вече се организираше спонтанен Национален протест „И ние искаме от упойката на Анестезиолога!”, а 1 323 889 души заявиха, че ще присъстват на шествията в София, Бургас, Варна, Пловдив, Русе и Каспичан идната събота под мотото „Горе на черешата!”.
DOCTOR сподели:
Айде... Споко... Повърнах... Пациентът още мърда... Говеда, дайте да довършваме скапаната операция, че в шест часа съм на голф с приятели.
SESTRA 1 лайкна това.
Други 2 236 юзъри го лайкнаха също.
SAPRUGATA_NA_DOCTORA коментира:
Къде каза, че отиваш в шест, копеле мръсно?! Мислех, че имате заседание на борда на директорите на болницата, мамка ти!
SESTRA 1 лайкна това.
Други 43 134  юзъри го лайкнаха също.
ANESTEZIOLOG коментира:
Баси, копелета... ъъъ... колеги... раста, ман, йо, Джамейка!... Тоя пич на хирургическата маса има адски як лилав оттенък на лицето, хохохо...
DOCTOR сподели:
Абе, говеда некадърни такива, аз що не ви...
В този момент обаче на страницата се появи надпис ERROR 404/NOT FOUND и вместо прякото излъчване на онлайн операцията в интернет изтече логото на АНОНИМНИТЕ, а след него и Новогодишното слово на Премиера за новата 2013 година, до която обаче оставаха цели два месеца, така че доста юзъри се зачудиха на далновидността на този мъдър, предвидлив и далновиден човек, който навсякъде и всякого огрява, дори и Мишо Шамара в Страсбург.
Докато юзърите се чудеха дали да лайкнат предстоящо-настоящата-минала премиерска реч за ЧНГ или да я игнорнат като едни разумни данъкоплатци, по сигнал на Асен Блатечки от сектор „Компютърни престъпления и интелектуална собственост” при ГДБОП решиха проблема из корен като направо взеха и закриха целия Facebook, така че акциите на социалната мрежа на борсата се сринаха до дъното, а Марк Зукърбърг се цани на работа срещу 320 лева на месец в кол центъра на един от българските интернет оператори.
Че и трудно го взеха...
Нямаше добри препоръки, копелето...

д-р Камен Петров

понеделник, 22 октомври 2012 г.

Личен лекар по Фейсбук


Не съм от онези, които много плямпат или клюкарят, не съм бе, како Сийке, не съм от тях, но тези дни ме засърбя езика и аз да си изкажа здравно осигурителните проблеми.
Не съм от хората, които четат днешните централни вестници, да не си помислиш нещо, не съм, не ги поглеждам даже тези подлоги и газети иносказателни или пряко агитиращи, но оня ден случайно се зачетох в едно заглавие, проснато на вестникарската будка на ъгъла и се шашардисах, затова си отварям сега устата.
Джипитата, видиш ли, били преглеждали масово по телефона, пишат вестникарите. Брях, викам си! Евалла! Тия откриха топлата вода.
Моят личен лекар отдавна ги прави тези работи и такса не ми взема даже човека. Хипократова клетва един вид, висок професионализъм и ценене на хорското време, както и на персоналното ми отврашщение от миризмата на хлор, дезинфектанти и болнична храна.
Често ми звъни докито, спор няма.
„Ало? Как си, Петров, как си? Нещо проблеми тези дни с простатата, артрита, радикулита, стеатозата или менингита примерно? Не? Браво! Пий си витамините и си шест!”
Пия си ги, кво да правя. Не съм точно на шест, но да речем, към четири плюс някъде клони.
Мине не мине време, джипито пак звъни.
„Ало? Петров, изтича срокът, за да си направите профилактичен преглед. Може ли да ми кажете колко тежите, виждате ли добре и как сте с кръвното, щото нали - май имахте хипертония или...?”
Добре ми е кръвното, освен когато ми го вдигат жената, шефа или правителството, иначе оплаквания особени нямам.
Звъни ми и след официални и църковни празници, да не съм препил и натровил с евтин алкохол, при грипна епидемия зиме и температурни рекорди лете.
Малко обаче позагрубяха нещата, когато личният ми лекар откри това чудо на съвременната комуникация - скайпа.
Файндна ме, адна ме и ми прати рикуест за оторизация, копелето медицинско, здравеопазващо:
Hi, Petrov :-) Kak si? Az sum doki!
Кво да правя, дадох му оторизация. Личен лекар ми е все пак.
Ти знаеш, како Сийке, не съм от онези, дето по цял ден висят в нета, докато са на работа, и си уплътняват времето с чатове, фейсбуци, порно клипчета и запознанства с непознати страстни мадами, които в крайна сметка се оказват космати дебели мъже над 50-те... както и да е, не съм от тях, но дадох оторизация на доктора.
Почнаха се едни месиджи, едно чудо:
Dnes ima bezplatno izsledvane na kostnata plutnost...
Vseki vornik praviat Otvoreni vrati v Rodilnoto...
Utre e sroka za vaksinacia...
Imam nov lek za hemeroidi...
Не съм от онези хора, знаеш, дето з едното нищо игнорват юзъри от скайпа си, тъй че си го търпях, джипи ми е все пак, викам си, и той душа носи. Нека анализира, диагностицира, лекува, оперира, лоботомира, есхумира и аутопсира по интернет. 2012 година сме все пак, не Средновековието...
Един ден обаче на жена ми се появи едно неприятно възпаление... хм... знаете къде. Ща не ща, отворих скайпа и - какво мислите - джипито свети в зелено, онлайн значи. Обясних на докито с две думи проблема, той вика - изи, мен, няма проблем. Само смъкни гащине на жена си, щракни там с мобилния, после ми изпрати снимката по скайпа, формат джипек, знаеш, максимум 4 мегабайта.
Баси, викам си и технологиите, баси и чудото, ама смъкнах, снимах пратих - джипек, 4 мегабайта, въпаление като чудо...
И тъкмо му бях свикнал и на скайпа, и на докторските мераци и на всичкото и хоп - един ден докито ми цъфна в профила във Фейсбук и пак оторизация ми иска. Гледам - неговия профил като слънце - всичко си попълнил, само дето в годинките малко грешка беше направил и пишеше 33 вместо 55, но пък за профилна снимка си беше ковнал копнато и пейснато портретче на един манекен от Варна, само за Закона за авторското право и за тв клипчетата на оня типец Асен Блатечки.
С две думи, не съм от тях, не отказвам на близки хора, най-малкото пък медицински лица - оторизирах го.
Продължихме така известно време.
Джипито продължи вещо да ни лекува - и по телефона, и по скайп, и по Фейсбук. Хонорарите му ги внасях всяко пето число от месеца в банковата светка. Пито-платено. Няма губене на време, вдишване на микроби по болниците, лоши миризми.
Само че един ден джипито ми се включи и пише:
Zdraveite, Petrov! Kak ste?! :-) Nared li e nadbubrechnata jleza? Imate li bolki pri urinirane? Ne? Bravo! Vijte obache kakvo... Zagrijen sum sled poslednite izsledvania za sexualnia vi jivot i reproduktivna sposobnost... Sublechete, znachi, onova sexi parche... aaa... toest - jena vi, i zapochvaite da pravite sex, ama zdrav... Napravete tova, tova i tova, izpolzvaite tazi i tazi poza, posle svurshete edi kude si i mi pratete klipcheto po YouTube, mpeg ili avi format, maksimum 20 megabaita golemina. Okey?!...
Тогава вече, знаеш, леко се притесних. И за дереджето на здравно осигурителната ни система, и за психическата лабилност на личния си лекар, и за съмнителното предимство човек да контактува по телефона и по интернет, вместо като дядо ми и баба ми - очи в очи. Защото тогава и здравеопазването е било здравеопазване, и комуникацията - комуникация, и сексът - секс...
Не като сега, брат.

Камен Петров

Бел.авт. Всички случки и герои в горния разказ са полуизмислени. Авторът се дистанцира рязко от лирическия герой и жена му. Джипито на автора не използва горепосочените методи и е истински професионалист. не като някои други...

вторник, 2 октомври 2012 г.

K&K feat. SVE: Аз-Бургас реге

Хей, полека събуди ме,
И вълни, вълни, вълни…
Ще прошепна твойто име,
Само пак ме събуди.
Морско-сладко целуни ме,
Покрай мене остани.
Целуни ме и вземи ме,
После пак ме целуни.
Плувай сред водите сини,
Пожелай ме и люби.
Лято е, любов, прости ми,
Плувай с мен и ми прости.
Ще преминем двеста зими,
Ще се топлим със мечти,
Пак по пясъка ще минем,
И до изгрева ще бдим.
Влюбен, сляп или безимен,
Тук съм аз и там си ти.
Ако искаш ти – приспи ме,
После пак ме… събуди…


неделя, 30 септември 2012 г.

Соната за момиче, лодка и двама рибари


Тя нагази пустия плаж в ранното есенно утро.
Отсреща слънцето едва се подаваше над едва разлюляното море, а сребристата му пътека се беше разляла нашироко по сиво-зеленикавата вода, бележеща края на сезона и приближаването на депресията на зимните крайморски дни.
Крис събу кларковете и чорапите, и закрачи боса, провлачвайки с наслада крака в хладния пясък. Подмина табелите на будката на спасителите, които си бяха отишли заедно с туристите, слънцето и сезона /"Внимание! Мъртво вълнение! Дънни ями! Неохраняем извън сезона плаж!"/, после се отпусна на пясъка на ръба на прибоя, там, където оттеглилото се море беше оставило широка ивица от мъртви водорасли, миди, рачета и всевъзможен боклук, която обаче въпреки това ухаеше упоително.
Наоколо по пустия плаж се търкаляха все още неприбрани купчини тръстикови чадъри, избелели от солта и слънцето, камари закопчани с вериги шезлонги, препълнени кошчета за боклук, пластмасови чашки и чинийки, опаковки от сандвичи, огризки от ябълки и царевични кочани, празни бутилки. Сред тях, грачейки и борейки се за всяка находка, подскачаха вечно гладните сивкави гларуси, а по деликатните чайки се белееха по-встрани и чакаха щастливия си миг в пост сезонното ежегодно пиршество с остатъците на туристите.
От някаква все още оцеляла в есенната пустош плажна кръчма, прикрита сред дюните, се носеше приглушено музика. Като че ли бяха Portishead. Пееха „Give e a reason to love you, give me a reason to live...", но може и да се лъжеше. Можеше да е просто съсъка на вятъра в разлюляните тръстики по края на плажа или пиян клошар, проклинащ Бог, Вселена и всичко останало по реда му.
В ленивия прибой, който едва се забелязваше, за разлика от почти ураганните вълни в края на август, в които подскачаха и се кикотеха всеки път, щом гребените им смъкваха надолу банските им, съзря как проблясват рояк слънчеви зайчета. Зачуди се на чудото на природата, което позволяваше подобен феномен, при положение, че слънчевите лъчи все още не бяха легнали над морето.
Стана, съблече късите дънкови панталонки и суичъра си, и нагази по бански в морето, което я прие както винаги като стар приятел, без значение в сезона или не. Щом прецапа плитката вода и нагази сред слънчевите зайчета, видя че това всъщност е пасаж новородени сафридчета, които се стрелкаха в блестяща сребриста завеса над пясъчната пустиня на дъното, обитавана единствено от някой и друг заблуден рак-пустинник, понесъл откраднатата от незнаен охлюв черупка на гърба си, полюшващо се от невидимото вълнение под повърхността морско конче, прилично на вкаменен миниатюрен жребец, така както се беше захванало с изящната си опашка за кафяво водорасло, няколко стрелкащи се морски игли, самотна скарида, само че не розова като в коктейла с майонеза, поднасян по бийч баровете през лятото, а зеленикаво-прозрачна, така че дори оттук с просто око можеше да види в тялото и просто устроените и вътрешни органи. Пасажът новородени сафридчета, не по-големи от нокътя на кутрето и, се стрелкаше насам натам край босите и крака. Любопитните рибки я гъделичкаха, всеки път, щом се опитваха да клъвнат някаква илюзьорна храна от златистата кожа на прасците и.
Крис звънко се засмя, а смехът и се понесе надалеч над спокойната повърхност на морето, което вече проблясваше под лъчите на издигащото се от изток септемврийско слънце. После, все още смеейки се, Крис се гмурна сред рибките и заплува в плавен бруст навътре в морето, а пасажът развя паниката си в непостоянен сребрист воал около гъвкавото и тяло и се пръсна за миг, после се събра отново зад нея...
Дълбоко навътре в залива, на около четири морски мили от брега, двама стари рибари обикаляха даляните и търпеливо изтегляха нощния улов от сребролюспести риби в лодката. Смехът долетя до тях далечен, приглушен и призрачен, като кикота на морска сирена, мамеща моряците в открито море.
Единият от рибарите изправи схванатия си гръб над борда и като засенчи очи с длан от набиращите сила лъчи на утринното слънце, се взря към брега.
- Не е хубава тази работа.- отбеляза рибарят - Морето влачи навътре днес, нищо че е измамно спокойно. Къде е тръгнала по това време да плува тази жена?
- Туристи...- процеди пестеливо другият рибар и плю във водата.
Това и беше единственият им коментар, поне до момента, в който смехът премина в писъци и вопли за помощ.
Двамата рибари зарязаха мрежите и се спогледаха. Знаеха се от години. От десетилетия излизаха в морето рамо до рамо в тясната лодка, въртяха греблата, изпъваха платното, кърпеха мрежите, прибираха улова, пазаряха се с прекупвачите, бореха се за насъщния, а от ден на ден ставаше все по-трудно и по-трудно. Дето има една дума, знаеха и кътните си зъби. Бяха винаги заедно - и в добро, и в зло, и при имане, и при нямане. Дотам бяха неразделни, че когато в един ден жените им, които не издържаха на тежкия рибарски живот, ги напуснаха /първо едната, после - другата/, по мълчаливо съгласие събраха такъмите, лодките и скромната си покъщнина и заживяха в едната от двете хижи, сякаш се разбираше от само себе си, сякаш цял живот така бяха живели - те двамата, морето и рибата в него. Един затворен кръг, който и осмисляше животът им.
Сега двамата рибари се гледаха очи в очи, а писъците на момичето ехтяха отвъд прибоя.
- Пускай мотора. Отиваме да видим какво става.- нареди късо първият.
Другият рибар отново плю през борда в морето.
- Зарежи. Туристи. Рибата няма нас да чака да си правим разходка с лодка до брега за тоя, дето духа.
- Чува се, че е уплашена. Сигурно се дави. Морето дърпа навътре днес, нищо че изглежда спокойно.- упорито повтори първият.
- Не се занимавай с глупости, човече. Стар си вече за такива неща. Щом е влязла, ще се оправи. А и спасители има за тая работа, не изкуфели дъртаци като нас.
Приятелят му го изгледа косо още за миг, после с рязко движение се надигна от тясната седалка на носа, изпъна се като струна и се гмурна в морето, без да плисне и капка при скока си, хлъзгав като змиорка.
Заплува с мощен кроул, оттрениран до съвършенство през годините /нищо, че онзи глупак там го мислеше вече за отписан/, по посока на гласа и на брега, а зад себе си чуваше виковете и молбите на приятеля си. Затвори ши за гласа му и се настрои само напред и натам, където потъваше момичето, усещайки с всяка фибра на 62-годишното си тяло как мъртвото вълнение бавно и неумолимо забавя хода му, изцежда с всяко загребване силите му, всмуква го като хидра, иска го. За себе си.
Изнемощял, почти без дъх, с уста, нос и уши, пълни с морска вода и натежали като олово мокри дрехи и ботуши, рибарят достигна мястото, където за последен път видя да се подава за миг една тъмна глава и ръка, отчаяно протегнала пръсти към морето.
Пое за последно издълбоко соленият морски въздух и се гмурна право надолу, с ясното съзнание, че тук дъното е поне на седем-осем метра надолу и като нищо можеше да я изтърве. После, след още няколко отчаяни замаха и когато дробовете му като че ли вече щяха да се пръснат, пищейки за глътка кислород, видя безжизнените рамене, безволево отпуснатите крайници, разлюлените като туфа водорасли коси около бледното лице. Старият рибар напрегна последните си сили и се спусна още по-надолу, протягайки се към момичето...
Крис изпълзя омаломощена из прибоя, който вече не беше така измамно тих, а плющеше върху нея като мокро одеяло, което сякаш искаше да я върне обратно в дълбините. Слънцето беше изгряло и светеше остро в изнурените и очи, без да топли. Просна се на твърдия като цимент мокър пясък на ръба на водата, после с мъка се изви, седна и присви колената плътно до себе си, обгърнала ги с ръце. Трепереше, колкото от студ, толкова от умора и от преживения ужас. Издуха полепналите по лицето и кичури мокра коса и и сякаш затърси с очи нещо в блесналата под слънчевите лъчи морска повърхност, където вълните вече образуваха гърбици под напора на северняка и гонеха пенестите си гребени към нея и към брега...
Рибарят дълго стоя във все по-яростно клатещата се на ръба на прибоя лодка, взирайки се напразно в размътената от надигналото се от северняка вълнение. Отсреща момичето се беше свило като куче на мокрия пясък и трепереше. Видя я как изпълзя от морето на брега. Приятелят му обаче така и не излезе. Знаеше, че няма смисъл да опитва да го търси долу, под водата. Отдавна беше подминал точното място в стремежа си да го догони с лодката, а и мъртвото вълнение сигурно го беше отнесло вече един Бог знае накъде по дъното, сред скалите, водораслите и раците. Каза му! каза му, мама му мръсна, че е стар вече за тези неща! Защо не остави загубената туристка сама да се оправя, защо?! И той самият се почувства ужасно стар, страшно празен, почувства се като изпечената от слънцето опразнена рачешка черупка, плацикана равнодушно от вълните на вечното море по брега, безнадеждна. Нямаше вече никаква надежда. Нищо нямаше. Все пак почака още малко.
После рибарят, някак странно сгърбен над руля, обърна бавно лодката в широк полукръг и пое право срещу ослепителния диск на слънцето, навътре в залива, към открито море, после зад носа с фара на вълнолома, към порутения дъсчен пристан на малкото рибарско селище, което беше светът му, откакто се помнеше, и към пустата, празна, тиха рибарска хижа, която вече никога нямаше да може да почувства като дом.
Въпреки, че дъното беше пълно с прясно наловена риба, припляскваща в плитката вода, преляла с вълните през борда, цяла планина от риба, която преливаше над глезените му, той почувства лодката празна, ужасно празна.
Знаеше, че никога вече няма да се напълни достатъчно...

Камен Петров