четвъртък, 22 март 2012 г.

И нека те изживеят мечтите ти…

Един човек ме спря веднъж-
на уличка валеше дъжд.
Той каза ми със мен ела,
аз правя чудеса!
Повярвах аз и ний сега
сами вървим в пустинята.
Дъждът се лее из ведро,
а някой кара КОЛЕЛО!
                                   П.И.Ф. „Колело”

- Тате! – каза синът ми – Не мога повече! Махам се!
Шокирах се, ако не за друго, но това беше петото му „махане” за три години от какво ли не и вече започвах да се притеснявам.
После, разбира се, си поговорихме като баща и син, задушевно и с взаимно разбиране, точно като по турските сапунки и американските семейни комедии. Той ми обясни защо „се маха”, аз му се противопоставих с обичайните аргументи, накрая /разбира се/ синът ми за пореден път постигна своето, а аз си подвих опашката с обичайното „ще видим”.
Проблемът беше единствено в това, че не си казахме всичко това очи в очи, а по интернет. По скайп. Плюс това не беше написано на кирилица, а на latinitza…
Додо ми е син, но живее във Варна.
Аз съм негов баща, но живея в Русе.
300 километра разбита пътна инфраструктура, 10 години разбито детство за него, 40 години разбити илюзии за мен, моментална кръвна връзка в безличните социални мрежи – това е животът на сина ми, споделен с „тате”, тоест - аз.
Очевидно нито аз съм достатъчно стар, нито той е достатъчно възрастен, за да сме разумни, зрели и далновидни, така че често мечтаем заедно и често водим подобни задочни разговори от разстояние, които не компенсират всъщност нищо, най-малкото пък близостта между баща и син, приемствеността между поколенията или дори споделянето на топка ванилов сладолед в зоопарка – какъвто в Русе няма, а във Варна от години е от тези от замиращия тип…
Додо всъщност не се казва Додо, така както го наричам аз. Не се казва и Дейви, както го нарича майка му, която пък изкарва прехраната си някъде в мъгливия, далечен, уж космополитен, но в същото време настроен нихилистично към чужденците от Източна Европа Албион. Казва се Давид, макар да няма еврейска жилка в генеалогията на рода му. Живее с баба си и дядо си, макар да има двама живи родители. „Маха” се от хиляди неща, които среща в живота си, макар да умее повечето. Преди това, разбира се, като добър син, ги обсъжда обстойно с мама и тате… по интернет.
Тате обаче има нов живот и нова любов.
Мама – също.
Не беше толкова далеч назад във времето, моментът, в който Додо питаше неща като това дали новия приятел на мама пак му е татко или дали новата приятелка на тате пък му е новата майка. Признавам, объркващо е, и то не само за едно дете. Това време обаче отмина, Слава Богу, казваш си, но въпросите станаха повече и по-сложни.
Додо /Дейви, Давид/ расте, обграден от цялата любов и грижи на близките си хора /баба и дядо съвсем наблизо, тате – на 300 километра оттам, мама – на 3000/. Това не е шизофрения, просто така е устроен днес светът. Хората търсят работа, препитание, сбъднати мечти, нови любови, щастие навсякъде, все пак сме в ерата на глобализацията, нали така.
Додо обаче е на десет години. Четвърти клас. Това не е малка отговорност. Много неща се формират в този момент, а мама и тате са се юрнали по света и у нас да търсят себе си, призванието си, мечтите си, живота си, бъдещето си – като всеки един друг млад човек в тази объркана държава в нашето кризисно, трудно, неясно време. Може би така си мисли синът ми понякога, но знам ли. Прекалено млад бях, когато се появи той на този свят. Прекалено млад съм и в момента да вземам бързи решения, но не и бързи кредити.
Така, че ги вземам. Кредитите. Не решенията.
Замислих се едва днес, след поредното „махане”. Поредното отказване. Разбира се, споделено по интернет. Баща и син. Но не се казваме Гейтс или Зукерберг, затова им използваме и софтуера, и приложенията, за да се чуваме.
Моят Додо е умен. Додо е красив, атлетичен, интересен, забавен, креативен.
Не го казвам само заради приказката за „моето гардже”.
Все пак го гледам отстрани. Доста отстрани. Онлайн.
Така се виждат много неща, признавам.
Макар да изпускаш още повече.
Но човек не ги изживява истински, това ни е проблемът на нас двамата.
Така го видях и сега, когато Додо се отказа от отбора по хокей.
/Само месеци по-рано треньорът ми обясняваше едва ли не през сълзи в очите колко е добър синът ми, най-добрият вратар, който съм виждал, приятелю, направо ги разбиваме, когато той е в състава, гол не пуска във вратата, синът ти е страхотен, честно, няма друг като него…/
Додо обаче носи моите сини очи и… моята склонност към диоптри.
Оказа се, че това в съблекалнята на малките хокеисти е голям проблем.
Навремето беше голям проблем за мен и моите диоптри в съблекалнята на футболния отбор, където играех като офанзивен халф.
Реших да забравя това и смело излъгах:
- Додо, това няма значение, сине…
/Излъгах, разбира се по интернет, по скайп/.
Додо обаче не беше вчерашен, въпреки, че беше само на десет години.
- Тате, ВСИЧКО има значение! Така беше с английския, с испанския, с курсовете по писане, с бадмингтона, а сега и с хокея…
Не е само хокеят или испанския, Додо, искаше ми се да му кажа, но някак си все не успявах. Можех да му разкажа как исках да стана писател, а днес съм просто ниско платен провинциален журналист. Щеше ми се да споделя, че мечтаех да свиря в рок група, но рок групите сега си ги слушам само на стереото в колата. Бих му обяснил защо живея в Русе, а не в Нова Зеландия, как копнеех да обиколя света, а дори не съм опознал Родопите и Рила, колко желаех да живея в малка къщичка на плажа, пък се свирам в панелка под наем в квартал на западащ град заедно с любимата си. Просто се спъваш постоянно, синко, ще ми се да му кажа, но няма. Просто в един момент си млад, силен, пълен с мечти и копнежи, а в следващия падаш по нос в калта, защото някой те е спънал. Просто един живот не е достатъчен, за да стигнеш дотам, накъдето си тръгнал и да изкачиш всеки връх, когото искаш да докоснеш.
Как да стане обаче това по интернет?
Как да го кажа на сина си, без да виждам очите му?
Как да му обясня необяснимото?
И мога ли да разбия неговите мечти за бъдещето само защото моите вече са мъртви?!
Няма начин!
Не и аз!
Ще ми се поне синът ми да изживее мечтите ми, да изживее живота ми вместо мен, да бъде щастлив и да има бъдеще.
Да се усмихне на света и светът да се усмихне на него самия.
Баба казваше навремето – ние не си поживяхме, дано поне децата ни да си поживеят
Мама обаче казваше абсолютно същото.
Аз пък стискам зъби, нищо не казвам.
Да не съм луд – иначе ще ги повторя.
Казах му го едва в болницата, в спешното отделение. Аз – запъхтян, потен, стресиран и уплашен, почти ридаещ, той – с гипсиран крак, ухилен до ушите, че няма да ходи няколко седмици на омразното училище и ще сърфира в интернет, ще даунлоудва музика и филми, ще чати с приятели и каквото още там прави днес поколението, което представлява радостта на живота ни, бъдещето на страната и наследството на рода.
Беше го блъснала кола на оживено кръстовище. Точно пред училище. Шофьорът бил пиян. Разбира се, дори нямал книжка. Когато научих – както винаги по интернет – в един прекрасен миг помислих, че ще откача, че вече не съм аз, че съм наполовина или изцяло мъртъв. След което възстанових дишането си /с една цигара/, сърдечния си ритъм /с онова розовото хапче/ и практичното си мислене /каквото всъщност принципно нямах/ и тръгнах да организирам пътуването, връзките си по болници, животът си наново /благодарение на моята любима/.
В спешното отделение най-сетне казах на Додо, че вече си има сестричка. Йееее, извика щастлив той и ритна с гипса, но слава Богу, нищо не счупи. Супер! От кога искам сестричка! Само братя имам досега, татееееее! После се усмихна, какво ти – направо се ухили като баща си, когато е щастлив, пардон – тоест като мен - погледна любимата ми /която, разбира се, не беше майка му/, и ни смигна съзаклятнически и на двамата:
- Хей, честито! А кога ще я видя? Къде ми е сестричката?!
Сега, само седмица по-късно, когато жежкото лято е еднакво непоносимо и във Варна, и във Русе, а може ми и в мъгливия Албион, само мълча, наблюдавам, сподавям усмивки, преглъщам сълзи, спомням си спомени, тая надежди, мечтая мечти.
Ще ми се да му кажа, че счупеното ще зарасне и ще му махнат гипса. Че сестричката му ще порасне и той ще се грижи за нея и ще я ревнува от всичко.Че животът е пред тях и ще бъдат заедно завинаги. В крайна сметка, че ги обичаме. Всички ние.
Мълча си обаче. Само гледам.
А синът ми, Додо, се е привел над леглото над новородената си сестричка, припява и тихичко нещо и се усмихна на нещо си над бебешкото легълце у дома.
Той си знае защо.
А аз виждам бъдещето.
Харесва ми, честно ви казвам.
Дори и мен да ме няма в него.
Защото те ще го изживеят вместо мен.
И двамата…

Камен Петров

неделя, 18 март 2012 г.

Нощ

из ЦИКЪЛА „Необяснимите стихии в сърцето”


Тогава стани
и през прозореца викай.
В тъмна земя
без светлини,
в тъмно море
не търся нежност.
Тъмно. На тъмно,
на тъмно играя "живот"
                       Нова Генерация „Тъмна земя”
Поредният ден си отиде зад ъгъла и отново настъпи нощта.
Свикнал съм с тъмното, знам какво е да ти е черно, да е мрачно, да не виждаш нищо и да караш на сляпо, така че – окей, няма проблеми, нека е нощ.
Скоро обаче си дадох сметка, че всичко би било наред ако това бе просто поредната купонджийска парти нощ край морето, ако не беше наслоения мрак дълбоко вътре в мен и наоколо, ако имаше надежда за нов – по-добър ден.
Нощта настъпи, а с идването и бързо проумях, че сме във фаза новолуние.
Нямаше я пълната луна, която осветява с призрачната си светлина света, за да вия като върколак срещу нея. Нямаше романтична лунна пътека през реката към замиращата като нас Румъния. Дори не беше лято, а някакъв гнусен унисекс-демисезонен мелез между дългата зима и дъждовната пролет през март.
Небето беше притиснало града, безлунно и беззвездно, черно като черно кафе от уличен автомат, бездънно като мъката на абортирала родилка, празно като думите на имбецилен психопат, държащ стадото ни заложници тук долу, на Земята.
А на земята беше тъмно.
Цареше нощ.
Градът също беше тъмен, но него така или иначе не го касаеше нощ ли е или ден, новолуние или пълнолуние, зима или лято. ВИНАГИ си беше тъмен този град в провинцията – и отвътре, и отвън, ВСЯКАК.
Говоря ви за прозаични неща, не за тъмнината в сърцето и душата.
Говоря ви за уличното осветление.
Вие знаете ли какво е това?
Тъмни улици, тъмни булеварди, тъмни тротоари, тъмни паркинги, тъмни паркове, тъмни градинки, тъмни кейове, тъмен град.
Не, не – отдавна вече няма режим на тока, знам, помня ОНЕЗИ времена, няма режим на тока, поне засега, но е… тъмно.
Вървя по тъмните улици. Стъпките ми потракват по надупчения асфалт на шосето или по натрошените плочки на тротоара, все едно не съм един истински мъж, а просто травестит на високи токчета.
Так-так, так-так. Потропвам в тъмното.
От време на време покрай мен в среднощния мрак присветват стоповете на окъснял автомобил или нелепата жълта рекламна табелка на таваните на такситата. Ама нарядко присветват и само сгъстяват още повече мрака.  
Понякога някоя забравена от кризата и рецесията неонова рекламна табела изсъсква в мрака, проблясва за миг /”Дрехи за бременни!”, „Топли хамбургери!”, „Сезонна разпродажба!”, „Секс шоп!”/, после отново помръква и прави мракът на нощта само още по-гъст.
Малко ми е криво, понеже скоро бях в тъмната стаичка да дам вота си.
Фактически след това бях за 24 часа и в тъмната стаичка на следствения арест по причини, които не са за хора, най-малкото пък за хората, за които дадох вота си, а после съжалих.
Благодаря на Господ и на все още не дотам технологически напредналите СРС-та, че никой не може да надникне в тъмната стаичката на душата ми, пълна с недоизречени ругатни, клетви, проклятия, доноси, омраза и желания.
Господ обаче тази нощ не ми помага особено в мрака на нощта.
Решавам да си помогна сам, затова влизам в едно от малкото осветени места, които мяркам в тъмнината. Оказва се чалгатека. Или чалга дискотека. Или просто дискотека през 2012 година, защото те май са едни и същи напоследък и то все такива. Там обаче също е тъмно, нищо че неоновите надписи греят в цветовете на дъгата, а по билбордовете се кълчат изрусени крави с вид на проститутки и изрусени пичове с вид на педали. Мрак, децибели, потни тела, натъпкани със силикон, мускули или сланини, друсат гюбеци, смучат уискита, смъркат нещо бяло, лапат разни розови хапченца, на никой не му пука. Тъмно е, шумно, мирише на бърбън, кръв, сперма, пот, повръщано и сладникав букет от парфюми – ултра скъпи ментета. Явно има сцена, явно има дансинг, явно има сепарета, явно има бар. Самотен прожектор в курвенско розово лази по разкривените физиономии в чалгатеката и угнетяващо сгъстява мрака по ъглите.
Излизам си. Хем бързо.
Вървя ли, вървя през тъмния град.
Нямам дори кибрит или свещичка, нито джобно фенерче, за да си светя в мрака. Уви, не е и Нова Година, за да разпръсна с фойерверки от бенгалски огън тъмнината.
Тук-там из шестия по големина мегаполис на тази мегаломанска държава със затихващи функции все още проблясват бледи, блуждаещи светлинки. Цели огромни новопостроени кооперации, застигнати от кризата, стоят празни, само в някои прозорци самотно свети, има хора, някой някак някъде живее живота си. Другото е празнота, самотност, криза, безнадеждност… мрак…
Вървя в тъмното и ми е самотно, неориентирано, тъжно и страшно.
Никого не познавам и никой не ме познава.
Мога да се сблъскам в тъмното с майка си и да не разбера.
Вървя и си мисля подобни нерадостни мисли и в този момент наистина се сблъсквам с някого.
Не е майка ми, обаче.
Заболя ме.
Извиках от изненада, страх и болка, сляп в мрака, безпомощен в дезориентацията си, сам насред града, а онзи отсреща ми изкрещя и отново се нахвърли отгоре ми.
В един момент крещях, в следващия просто хъхрех, защото черната фигура насред черния мрак беше сключила черни пръсти около гърлото ми и ме душеше.
Борех се напразно за глътка въздух, за малко милост, за живота си, но дори не знаех с кого. Можеше да е ченге, можеше да е брат ми, можеше да е духът на покойния ми баща, някой извратеняк или – най-вероятно – сериен убиец, нямаше как да разбера без очила за нощно виждане, като в ония там филми с Шварценегер или Ван Дам. Усещах нещо твърдо да ме подпира в ребрата. Не знаех дали е пищов, братски или бащински юмрук, еректирал пенис, бухалка или касапски нож. Нямах време да се замисля, само реагирах. Нощта и мракът бяха пропълзели дълбоко вътре в същността ми, дадоха ми сили, направиха ме непредвидим, силен и неконтролируем, така че и аз на свой ред се нахвърлих на невидимия в тъмнината враг, удрях го, хапах, ритах, скубах, блъсках главата му в асфалта, скачах отгоре му, ридаех и ругах… и го убих. Убих го! Знам, защото иначе той щеше да убие мен…
Залитайки, прескочих в тъмното трупа, препъвайки в агонизиращата му ръка, после продължих лъкатушещия си път в нощта.
Так-так, так-так, так-так.
Стъпките ми.
Продължават.
Вярвах си, препъвайки се в мрака.
Все така сам, все така нанякъде.
Нямах обаче ориентири.
Не знаех вече кой съм, откъде идвам и накъде отивам.
Изгубих се напълно.
Беше прекалено тъмно дори за мен.
Наоколо пищяха създанията на мрака или просто пищеше високото кръвно в ушите ми.
Край мен се редяха кошмарите на нощта, излезли сякаш от минали сънища.
Блъсках се в изоставени автомобили, трупове на бездомни старици, руини на недостроени билдинги, изгорели пожарникарски коли, сгазени кучета и неродени бебета, лющещи се аристократични фасади на сгради и рушащи се фасади на институции. Спъвах се в останките на недовършена инфраструктура, в останки от несбъднати мечти и несподелени любови, в собствените си преплитащи се крака и във вълмата токсична мъгла, стелеща се ниско над разбития паваж на улиците. Извървях безброй тъмни пътища за никъде, задънени улици и недостроени магистрали.  
Вървях и вървях по тъмния тунел.
Той беше дълъг наистина, този тунел, и наистина беше адски тъмен, точно така, както разказват всички, които са го извървели донякъде, но после са се върнали, след като са видели светлината в края му.
Беше дълъг и тъмен тунел, но в края му, уви, аз поне не виждах светлина.
А вървях дълго.
После просто спрях.
И нощта продължи и без мен…

Камен Петров