петък, 22 февруари 2013 г.

Игра на думи между /екс/правителство и народ…


Тъкмо да наченем фаталната 2013 година и да изплуваме из мътилката на Новогодишния махмурлук и изпаднахме в поредната трудна Ситуация.
Правителството на ГЕРБ, подгонено от гнева народен, най-сетне подаде оставка, като един, водени от Вожда, като една истинска стройна Организация.
Бившият вече премиер този път не можа както винаги в последните четири години да се възползва адекватно от телевизионната Цифровизация.
Така че кабинетът обяви неочаквана дори за президента Капитулация.
Най-малкото, поне що се отнася до корелативната двойка правителство-народ, това показва елементарна липса на Комуникация.
Целият народ е изпаднал заради недалновидността на политиците в крайно състояние на Фрустрация.
За това обаче на нито една церемония, като "Оскар"-ите например, никой няма да ни даде Номинация.
Конфронтация, Стагнация, политическа Констипация, Национализация, Приватизация, Пробация, Инфлация, Девалвация…
В резултат на акта на бившия премиер затихна и почти спря да работи държавната Администрация.
Всички партии една срещу друга, както и всички партии срещу народа и обратно влязоха в тотална Конфронтация.
Всичко тръгна, а може би не, от поредната позволена от държавата Монополизация.
А според мнозина това ще доведе, ако вече не е, до поредната за народа ни Колонизация.
Всичко това, което ни се струпва, като сметките за ток и парно например, са във вреда на всеки един от нас като редови граждани на републиката, показва дори елементарна Калкулация.
Това показва и реакцията на хората, протестите на които тези дни достигнаха своята Еманация.
Светът отново ни припозна в централните си новини, но както винаги - не с добро, а с поредната ни международна Излагация.
В същото време политици и обикновени хора се опитват да достигнат в името на оцеляването си все пак до някаква поне елементарна Адаптация.
Въпреки това, политическата криза и протестите очевидно още дълго ще продължават своята Градация.
Всички се надяват, че на президента на републиката все пак ще му стигнат силите за съобразена с конституцията животоспасяваща Операция.
Възползвайки се от статуквото, партии, партийки и граждански сдружения искат за целите си тотална Оторизация.
Очакваме скоро протестите на хората или наглостта на политиците да достигнат своята Кулминация.
В това време обаче страната ни както винаги остава извън всякаква Класация.
Най-много ставащото у нас съвсем да уплаши Европа и света и да изпаднем в международна Изолация.
В същото време все повече млади и кадърни хора ще бягат навън в търсене на Реализация.
Некадърната държавност и липсата на политика продължават от 23 години да бележат причините за намаляващата ни Популация.
Политолозите се надяват да не се стигне дотам в един момент съвсем да изчезнем като Нация.
Към момента политическата зима и смешният плач доминират, а всички прогнози за бъдещите избори можем просто да ги пуснем в най-близката Канализация.
Единственият изход е може би политическият ни елит, доколкото го има, най-сетне да изживее своята граждански осъзната  Еманципация.
В противен случай и поредното правителство, както и поредното поколение българи ще си останат насред кризата, посред прехода, в нищото и ще си отидат като другите преди тях, без никаква Грация.
Всичко останало е просто - думи.

Камен Петров


вторник, 19 февруари 2013 г.

Животът е бряг


 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"
Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  
Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…
Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen"
Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.
Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…
 "Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."
Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…
У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…
И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…
"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"
Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.
С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.
Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…
После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис " Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…
Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.
Стоя разкрачен между два свята.
Люшкам се насред бурното море между два бряга.
Накъде да поема?
Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров