понеделник, 31 октомври 2011 г.

Аз не съм Кристо, нито приятелката ми – Жан-Клод

Обичам изкуството.
Всъщност ОБОЖАВАМ изкуството.
Освен това до голяма степен съм (в добрия смисъл на думата) местен шовинист.
Може би затова следя с интерес арт изявите на българина Кристо и творческата му – за съжаление вече покойна – половинка Жан-Клод. „Чадърите” в САЩ и Япония. „Над реката” в Арканзас. „Мастаба” в Обединените Арабски емирства.  „Опакованият Райхстаг”…
Да, но аз не съм Кристо, нито приятелката ми Жан-Клод.
Мисля си за това всеки път, щом ми подадат найлонова торбичка за покупките в кварталния магазин (а аз Райхстага скоро не мисля да го опаковам).
Когато в хипермаркет ми искат 0,05 ст. за нея, а не ми предлагат хартиената и алтернатива – на никаква цена.
Когато разпокъсаният полиетилен заплющи по клоните на храстите и дърветата в парка при североизточен вятър.
Когато вместо риба извадя с въдицата си стара автомобилна гума от дъното на язовира край селото на баба.
Когато кофички от кисело мляко плават надолу по течението на река Дунав напролет, а след тях ги догонват бутилка от минерална вода, използван кондом или рекламен полиетиленов плик, останал от опаковането на стоката на някоя световно известна марка.
Когато някой „европеец” пред мен разопакова цигарите си и захвърли небрежно целофана на кварталната ми улица или нежната му половинка полюшва бедра до него, плътно опаковани с найлонови чорапи с невъобразими релефни шарки.
Когато нефтено петно погълне колония пингвини на Южния полюс или изтекла от нечий катер нафта на морска гара Варна задуши гмуркащ се корморан.
Когато, когато, когато…
Ден след ден.
Тук и сега.
Отдавна и – Господ знае – докога.
Помнете, аз ОБИЧАМ изкуството, и не ИСКАМ да живея 100 години.
Може би знаете, а може би не – но найлонът се разгражда в почвата именно за толкова. За 100 години!!! Тялото ми ще направи един ден това за часове.
Може би знаете, а може би не – но магазинерите и монополистите на пазара си гледат далаверата с отстъпките и комисионните, а не бъдещето на децата си, града, държавата, континента, планетата – затова трябва да пазарувате като баба си с някоя стара платнена торба, вместо с модерна екологично издържана чанта, освен ако не искате да доубиете и ВИЕ САМИТЕ това, което е останало около нас.
Може би знаете, а може би не – но до 28 февруари 1935 година все още сме били в относително стабилна „еконайлонна опасност” – докато един умник на име Уолъс Каротърс не изобретил т.нар. полиамид 6-6, тоест прадядото на найлона.
Може би знаете, а може би не – но Европа и светът отдавна са обърнали гръб (поне в огромната си част) на полиетиленовите опаковки и може би именно това ги прави до голяма степен европейци, американци или изобщо космополити и модерни хора, живеещи в 2010 година, винаги на ръба на екокатастрофата, винаги с една тревожна мисъл напред, винаги готови да изпреварят необратимото.
Може би знаете, а може би не – но за производството на 1 килограм невинен на вид найлон се използват 8,1 килограма петрол, природен газ, въглища, дървесина и биомаса, както и 310 литра от така безценната в световен мащаб вода и 1,6 килограма въздух.
Помнете, аз ОБИЧАМ прозрачните неща, но те за мен се асоцират предимно с бледозеленикавата стена на аквариума у дома, очите на любимата ми предутрин, щом ги огрее слънцето, ромонът на водата на планинска река, в която се мята пъстърва…
Не и с найлон. 
Затова нека си опаковат с найлона Райхстага, НДК, Тадж Махал, резиденция „Бояна” или пирамидите в Гиза. Нека творят изкуство с него. Нека му измислят някакво общочовешко-хуманно-творческо-фючърсно-урбанистично приложение, достойно за книга на Курт Вонегът.
А не да ми продават примерно Генно модифицирани хляб, салам, домати и сирене, наврени в нещо шумолящо-прозрачно-петролно-убийствено-задушаващо бебета, което по-късно – да кажем след 100 години – един ден може би ще отрови децата на децата ми.
Нищо, че не съм  Кристо, а приятелката ми – Жан-Клод…

Камен Петров 
Публикуване на коментар