сряда, 13 ноември 2013 г.

Бащата. Убиецът. Мъжът.

Главата, която беше набита на кол на оградата на местния полицейски участък, вече започваше да се вмирисва. От разкъсания врат – само разпарцаливени остатъци от кожа и мускули, стичащата се кръв се беше спекла по железните пречки на оградата и блестеше в матово на лъчите на залязващото слънце, привличайки рояци мухи.
Бащата седеше на тревата току под набитата на кола отрязана глава и пушеше цигара от цигара, подпрял удобно гърба си на напечената от късното следобедно слънце стена. От време на време любопитни съседи се навъртаха наоколо, а нечия чорлава глава се показваше за миг от някой близък прозорец и после изчезваше на фона на едно сякаш непрестанно, тревожно шушукане. Беше наминал и селският фелдшер, но като разбра, че вече няма с какво да помогне, се беше прибрал с облекчение у дома си, където го чакаше вярната бутилка гроздова, двойно преварена. Колкото и алогично да изглеждаше, макар и главата, и мъжът да бяха досами участъка, досега полицаи не се бяха мярнали наоколо, макар от убийството да бяха минали часове.
Мъжът пушеше под успокоителните лъчи на следобедното слънце и главата му беше празна. Все още мислеше за себе си като за баща, не като за убиец, макар да беше отнел човешки живот преди часове. Мислеше за себе си като за човек, потърсил правото си, не се смяташе за престъпник. Беше просто мъж, а ролята на мъжът от древни времена насам беше да защитава семейството си и честта му. При все това търпеливо очакваше появата на дългата ръка на закона в лицето на някой униформен полицай, защото осъзнаваше, че вече е от другата страна, беше убил, трябваше да си плати – така, както си беше платил и другия.
Опита се със замаяната си от шока, ужаса, мъката и адреналина глава да си представи какво е преживяло детето му, неговото малко момиченце, принцесата му. Видя като наяве слънчевия есенен следобед отпреди два дни. Видя двете си момиченца – едното на 5, другото на 7 годинки, играещи на детската площадка. Почти можа да чуе звънкия им смях, та можеше ли иначе, носеше го в сърцето си. Видя златистите коси на по-голямата и тъмните плитки на сестричката и. После във видението му се появи тъмна сянка. Сянката се клатушкаше някъде в периферията на въображаемото му зрително поле, наближаваше детската площадка, газейки с тежките си обувки през тревата. „Искате ли сладко шоколадче, мънички котенца?”, профъфли сянката и протегна сладкото лакомство към блесналите очички и протегнатите пръстчета на момиченцата. После сянката поведе за ръка каката /Боже, как звучеше само, та тя беше едва на 7, току що беше престъпила прага на 1-ви клас!/, и я подлъга да го последва в мрачната порутена бърлога, която наричаше свой дом. „Сега ще ти покажа едно ГОЛЯМО хубаво нещо, мъничко котенце. МНОГО ще ти хареса. Ама няма да казваме на мама и татко нали, хехехе?”, ломотеше сянката, докато водеше за ръчичката неговото русокосо съкровище по ронещите се стъпала на запуснатата къща към втория етаж... После изведнъж в главата на бащата блеснаха светкавици, писък заглуши мислите му и той изтърва цигарата и притисна конвулсивно юмруци към слепоочията си. Пищеше неговото момиче, принцесата му. В писъка и беше насъбран целия страх, целият ужас на света, тя пищеше невярващо, неразбиращо и умоляващо помощ и пощада, а отвъд писъците се чуваха само запъхтяното дишане на сянката и пиянският му, похотлив кикот...
Бащата отвори очи, болезнено присвити срещу падналото до хоризонта слънце и запали нова цигара с разтреперани ръце, по която още стоеше кръвта на убития. На забавен каданс в главата му се завъртя убийствената рулетка на последвалите изнасилването събития. Уплашените съседи, които първи донесоха новината. Неистовият плач на домашните му в къщи. Твърдата му решителност, която зачерви от кръв очите му и го доведе до шкафа, откъдето измъкна широкия кухненски нож. После – клаустрофобичните улици на селото, пусти, но и зорки от скритите зад пердетата на околните прозорци очи. Кръвта, туптяща като камбанен зов в слепоочията му. Треперещите ръце, които сами се успокоиха, щом решението беше взето. Домът на сянката. Сянката. Съседът му. Щом извергът отвори входната врата, бащата мълчаливо замахна с големия нож и прекъсна нишката на живота му отведнъж. Това обаче беше твърде малко за неговото момиченце, за неговата принцеса. Затова бащата седна на гърдите на изнасилвача и методично започна да забива блестящото острие в тялото, шията и лицето му, чак докато изтласкваната от раните кръв съвсем не намаля и почти престана да тече. Тогава бащата някак механично и делово, сякаш не беше той тук и сега, отряза главата на педофила с равномерните движения на майстор-колач, после я отнесе до участъка и я наби на един от острите метални шипове на оградата.
После седна на все още топлата от късното ноемврийско слънце трева долу, запали цигара и зачака носещия катарзис вой на полицейските коли.
Чака дълго.
Когато най-сетне полицаите пристигнаха и настръхнали от оръжие, стаени нерви, ужас и страх, го наобиколиха, бащата стана, протегна ръце към белезниците и каза с твърд, спокоен глас:

- Водете ми. Но не казвайте нищо на детето. Моля...

понеделник, 11 ноември 2013 г.

Sweet sixteen

 На 46 съм. По-млад скоро няма да стана. По-скоро обратното. Не знам къде отлетя времето, какво стана с всички ни. Вече почти не помня какъв съм бил на 36, на 26, на 16... Вероятно съм бил по-свеж, красив, наивен и оптимист. Днес вече не съм. Днес съм една своя нелепа автопародия на средна възраст, загубила всичките си илюзии, живееща ден за ден, настъпена от живота, пришпорваща кариерата си, загърбила малките важни неща от живота – като че ли завинаги.
В един такъв дъждовен и сив ноемврийски ден като днешния реших, че нещо трябва да направя. Не можех да живея все така. Не исках да загубя и последната частица от доброто, което винаги съм носил у себе си. Трябваше да го преоткрия.
Реших го и като първа крачка седнах да напиша писмо до самия себе си, такъв, какъвто вероятно съм бил на 16 години.
Оказа се трудна работа. Леко конфузна, твърде неприятна. Намирисваше ми на шизофрения от най-тежкия тип. Имаше нещо лицемерно в това мое решение, нещо крайно и подозрително, като 90-годишен мъж, който си прави примерно васектомия.
„Здравей, скъпи приятелю...”, започнах, после решително скъсах листа.
„Здравей, малкия”, „Как е хавата, пич?”, „Мараба, готин” и „Здрасти, брато” също много бързо отпаднаха от евентуалните варианти в листата /По разбираеми причини бях решил това писмо до самия мене си отпреди цели 30 години да бъде традиционно, на лист хартия, със син химикал, а не поредният имейл, есемес или друг вид чат по интернет/.
Понеже обръщението към по-младото ми „аз” все така ми се губеше, в крайна сметка взех глобалното решение да започна писмото си без обръщение, после щях да му мисля.
„Как си? Дълго се колебах, преди да се реша да ти пиша, но ето ме – пиша. Пиша и се чувствам странно, така че надявам се да ме разбереш поне донякъде в този мой несмел опит за автоанализ... или както там решиш да го наречеш.
Минаха доста години, приятелю и изглежда съм забравил как живееш ти там, какво мислиш, за какво мечтаеш, които са желанията, нуждите и стремежите ти. Забравил съм ВСИЧКО, а винаги съм си мислел, че ще е вечно, но не би.
Разкажи ми, моля те, за себе си и за тогава. Разкажи ми какъв съм бил, защото днес вече знам какъв станах и далеч не се гордея със себе си. Разкажи ми историята на живота си такъв, какъвто го виждаш на 16, защото знам в какво се превръща приказката на 46. Всяка подробност има значение. Всеки трепет е съдбовен. Всеки поглед е откровение... Когато си на 16... Днес не е така, мой млади приятелю. Днес всичко е сиво, скучно, очебийно...”
Тук някъде вдъхновението – доколкото изобщо го имаше, ме напусна, така че станах, налях си едно питие и се загледах замислено  през прозореца в нощта отвън.
Час по-късно и още две питиета след това проблемът с вдъхновението все така липсваше. Допих поредната чаша, взех душ и си легнах.
Имах чувството, че надали съм спал и 5 минути, когато нечие осезателно присъствие в стаята внезапно ме събуди.
Подскочих в леглото и посегнах към нощната лампа.
-         Май си доста отчаян, брато.- рече русолявото момче, което се беше разположило в креслото ми в ъгъла и очевидно се черпеше от собствените ми алкохолни запаси.
Въздържах се да не подскоча отново и запитах – с възможно най-разумен предвид обстоятелствата глас, поне според мен:
-         Кой си ти? Какво правиш тук?
-         Аз съм ти. И ти самият ме повика.- насмешливо поясни русолявото хлапе.
Загледах го втренчено, при все че усещах как левият ми клепач конвулсивно играе. Русоляв, синеок, две обеци, сини дънки. Беше се разположил в креслото ми все едно се намираше у дома си. Окото му не трепваше на хлапето, просто си пиеше от моето пиене и ме гледаше с лека ирония.
-         Аз ли съм те повикал?- запитах най-сетне – И какво означава това „аз съм ти”?
-         Точно това, което казах. Не ме ли позна?
Този път наистина се вторачих в натрапника. И да – познах го. Това НАИСТИНА бях самият аз, само че отпреди цели 30 години мамка му!
-         Ти? Тук?!
-         Ами да. Нали ти ме повика. Здрасти.
-         Здрасти...- отроних пряко волята си.
После обаче се поокопитих. Живеех шантав живот в шантаво време, така че една среща с моето собствено 16-годишно „аз” не можеше да ме събори току-така.
-         Пич.- рекох – Доколкото помня, наскоро за пръв път си спал с момиче.
-         Мда...- горделиво отвърна 16-годишното ми алтер его.
-         Само да вметна обаче.- допълних ехидно – Че може и да не знаеш, но следващия път ще е чак след 2 години. Вярно, след това ще имаш безброй еднократни връзки с тази и онази, ама сега-засега се очертава в идните 2 години да си на сухо.
-         Само това ли имаш да ми кажеш?- запита малкият, след като се поокопити – Мислех, че ще дискутираме по-глобални неща.
-         Брей!- подиграх го аз, без дори да знам защо – Отсега си понаучил по-завъртени думички, а? Затова ли мама те наричаше „дървен философ”?
-         Ти недей да знаеш много.- обиди се малкият – Виж се на какво приличаш. Чак ме е срам... И страх... Сбабичкосал си се, подпухнал си, не си поддържаш зъбите, имаш шкембе... И с какво се занимаваш на стари години? Писател, когото никой не чете и журналист, от който нищо не зависи, хахаха.
-         Много смешно...- настръхнах и аз на свой ред – А ти какъв искаш да станеш... Като пораснеш... Хм?
-         Мечтая да стана зоолог за твое сведение, макар и сам да би трябвало да го знаеш. Да обикалям света, да ходя по савани, джунгли, прерии и тундри, да спасявам животни, да откривам нови видове, да стана известен и да се измъкна оттук...
Засмях се кисело. После истерично се разкикотих. И го започнах. Това същото мое, наивно, 16-годишно „аз”.
Безсмисленият ни разговор продължи така през цялата нощ. Течеше и течеше и не стигаше доникъде. Просто бяхме на различните брегове на реката, това е. Неговата вяра и моят цинизъм, породен от жизнения ми опит, лошо се сблъскаха.
Виждах романтичните напъни на момчето, мечтите му, които никога нямаше да се сбъднат, поредицата от несполучливи любови и неудачни професии, през които щеше да мине през идните години. Виждах как лека-полека от него щеше да се оформи един егоцентричен циник и песимист, който щеше да гази с лека ръка през разбити сърца и унищожени кариери в търсене на това, което никога нямаше да има. Виждах как искрящо сините очи ще помътнеят и в тях ще се промъкнат жълтеникавите и кървави жилки на алкохола, умората, болестите и съмненията.
Когато навън просветля и предутринната роса покри цветята в двора пред прозореца, го убих. Убих го хладнокръвно, с ясното съзнание, че правя това като един вид евтаназия на душата му. Исках да му спестя всички бъдещи разочарования, сълзи, скандали, сплетни, животоспасяващи операции, погребения на близки хора, крахове и унижения. Помъчих се да му помогна да остане завинаги на 16, аз тези сладки 16, все така чист, целеустремен, желан и обичан, търсен и обгрижван, мечтаещ и мечтан... не като мен, сега, като по-старото си „аз” – обезверено, нелюбено и нелюбящо, обезкръвено и обезоръжено, лишено от емоции и илюзии, роб на битийността и приумиците на съдбата. Едно 46-годишно „аз”, тънещо в преизподнята на днешния ден, без никаква надежда за утрешния, без спомени за миналото, без радост от настоящето. Просто исках да му спестя следващите 30 години на унижения, разочарования и униние, това е.
Държах главата му под водата на тоалетната чиния чак докато краката му не престанаха конвулсивно да бият по пода. След това коленичих до безжизненото му тяло и завързах нежно и внимателно - с обич, връзките на едната му маратонка, които се бяха развързали по време на неравната борба.
После седнах на бидето срещу трупа и запуших без грам мисъл в главата в очакване на полицейските сирени.
Сирени обаче не чух. Полиция не дойде. Все пак всичко това ставаше в главата ми, а не наяве.
Нали?


     Камен Петров

неделя, 10 ноември 2013 г.

Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.
В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.
Виеше, виеше, виеше.
Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.
Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.
-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.
Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.
Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.
Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...
Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.
-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.
Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.
-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.
„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.
„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.
„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.
Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.
Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.
-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.
-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.
После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.
На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.
За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.
Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.
Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.
Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.
Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.
Знаеше го.
И и идваше да завие и самата тя.
Знаеше обаче и че това ще е напразно...


Камен Петров