четвъртък, 12 януари 2012 г.

Тик-Так

„Туй наше вечно „утре”, „утре”, „утре”
пълзи от ден на ден с крачета ситни…”
                                    „Макбет”, Уилям Шекспир

И това ще мине, излъгах преди време татко, докато ракът го изяждаше жив отвътре, цитирайки по памет надписа на надгробната плоча на един мъртъв от векове римски патриций, обаче взех, че познах.
Мина.
А татко умря.
Точно като оня патриций.
И – разбира се – още много други.
Тик-Так.
Аз обаче още съм жив, мила и още те обичам, така че всеки изгубен миг, всеки пропилян момент, всяка изтървана секунда... болят...
Тик-Так.
Чуваш ли, чуваш ли го часовника, чуваш ли как лети с времето, копелетата гадни?!
Тик-Так.
Изтичат, това е.
Усукват се, неуловими и мазни, край нас, през нас, в нас, нанякъде, наникъде, навсякъде.
Тик-Так.
Животът тече, всичко се променя, ние сме си все същите.
Тик-Так.               
Спъваме се, невиждащи, в мечтите си. Разминаваме се на магистралата на любовта. Гоним и не настигаме живота си. Изпускаме това и онова. Слепи сме за разни неща. Затваряме очи за други. Останалите просто ни подминават.
Тик-Так.
Сутрин, обед, вечер.
Тик-Так.
Пролет, лято, есен, зима.
Тик-Так.
Делник, празник, уикенд.
Тик-Так.
С теб съм, но тиктакам.
Тик-Так.
Уви, и ти също.
Тик-Так.
Здравей, мили... Как ми стяга това боди... А ония моите колеги на работа пак са измислили нова дивотия.... Мина ли ти главата... Знаещ ли, бензинът пак е поскъпнал... Какво ще вечеряме днес... Нахрани, моля те, кучето и котката... Има ли интересен филм довечера.... Боже, как съм уморена... Лека нощ, мили, просто ми се затварят очите...
Тик-Так.
Тик-Так.
Тик-Так.
Нощ и ден.
Любов и омраза.
Раждане и смърт.
Тик-Так.
Времето спира и времето лети.
Като ластик е копелето.
Понякога не стига, а друг път е протяжно.
Часовникът обаче никога не спира.
Изтърваме милион мигове – ей така – щрак! – и вече ги няма, точно като онзи пасаж златисти новородени рибки в плиткото на плажа през отминалото лято, когато се гмурнеш в морето, помниш ли?
Тик-Так.
180 удара в минута.
Това е моята хипертония.
Знам, това е болестно състояние и далеч не ми помага да ви стигна – теб, любовта ти, вечността, времето...
Тик-Так.
Обичам те, казвам, но ти вече си заспала, удобно, нали, затова просто докосвам с пръст устните ти.
Чувам сърцето си.
Ту-Туп.
И часовника.
Тик-Так.
Лети.
Времето ни изтича.
Така бързо, така реално, така нечестно и коварно лети и изтича, че често ми се иска да избягам от реалността в един съвсем истински сюрреалистичен нихилизъм, където разтопените часовници на Салвадор Дали с разтечените си стрелки не отмерват нищо друго, освен същината на нещата, каквато и да е тя.
Но къде ли са те, тези сюрреалистични часовници извън пространството и времето?
Може би в Лувъра.
В Прадо, Вернисажа или Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк.
Или пък в частна колекция.
Кой знае...
Все някъде са, няма как.
Само дето аз и ти сме тук и сега, и боли, така много боли понякога, и не минава...
Тик... Так...

Камен Петров
Русе, 9.01.2012

сряда, 11 януари 2012 г.

По-малкият брат на Смъртта





Лежа, гушнал моето момиче, като всяка една друга нощ в последните три години.
Тя спи като дете от часове – доверчиво, спокойно, умиротворено, от време на време тихичко похърква.
Спи.
Аз лежа и бдя. Не спя.
Мятам се в обичайната си просъница, изтъкана от вечните кошмари, от несподелени мисли и никому ненужни спомени, както и от неизменната ми тайна цигара в тоалетната среднощ.
Спя, но не си почивам.
Лежа, но умората тегне върху мен.
Спя и сънувам, че съм буден.
Като всяка друга нощ от живота ми напоследък.
Може би причината за всичко това е, че имам рак.
Или поне аз така си мисля.
/моето момиче мисли, че съм просто хипохондрик и се саморазболявам в мислите си/
Добре де, но и тази нощ все така лежа до моето момиче /прегърнал я изотзад, както винаги, в поза лъжички, обгърнал с шепи малките и, стегнати, така любими гърди/, усещам със сърцето си ударите на нейното сърце, спя и сънувам, че съм буден, а умората и отчаянието на нощта тегнат върху мен.
Отвън съм спокоен /тя казва, че и аз прохърквам/, но отвътре туптя.
Портокал с часовников механизъм съм аз.
Вслушвам се дълбоко вътре в себе си, в органите си, които мразя да чувствам, че притежавам, във всеки хрип, пулсиране, перисталтика, присвиване, гърч, спазъм или оголена до кост болка.
Туптя целият, това е положението и нищо не може да се направи по въпроса.
Пак не съм умиротворен, макар да е нощ и да прегръщам до болка любимата си.
Туптя, кух съм целият отвътре, празен съм целият, но в същото време чувствам с всяка своя фибра как дълбоко вътре в мен нещо расте, живее и... ме яде.
Ракът.
Като на тате.
Cancer=Cancel.
Потя се три пъти на нощ и сменям тениските през час. В същото време ме побиват ледени тръпки от студ /страх?!/. Прегръщам до болка моето спящо момиче. Утробата ми е като хралупа, в което се крие болно животно и се храни от мен, от вътрешностите ми, от страховете ми, от същността ми...
Туптя, туптя, туптя...
Нощ е.
А аз пак сънувам, че спя.
Нощта се точи бавно като блус в луизианско мазе.
Гушкам се, гушкам, гушкам.
Всъщност, какво ти гушкане, вкопчил съм се в моето момиче тъй, както ракът се е вкопчил в мен, черпя сили от нея в съня и като някакъв шибан енергиен вампир, опитвам се да се спася в невинността и, потопен в морето и от любов, дори и насън, притискам топлата и, сънна длан към дроба си, който боли.
После – предутрин е, може би 3, 4, 5 часа сутринта, докато се притискам болезнено в нея в изтъканата от ужас, пот, съмнения и надежди нощ, усещам как нечий хладен костелив пръст пропълзява по врата ми, после леко, но настойчиво ме почуква по рамото.
Нощ е.
У дома сме.
Къщата на любовта. Персоналният ни Тадж Махал. Самички сме си двамата. Вратата е заключена. Кучето и котката от седмици са заточени на село /в очакване на края?!/.
Тогава – какъв е този пръст?
Кой е тук в нощта?
Какво, за Бога, става?!
С нежелание извръщам глава през рамо /вратът ми изскърцва зловещо/, все така притискайки я в обятията си.
Над мен в мрака, на фона на бялата стена, се издига тъмен силует. Сепвам се и почти подскачам в леглото, но изглежда съм поне временно парализиран – от стреса, от рака, от позата, заради която всяка нощ изтръпва ръката ми, или просто от... страх...
После все пак някак отварям уста, отлепвам залепналия за небцето ми, внезапно пресъхнал език и питам глупаво:
Аз: Кой си ти?
Смърт: СМЪРТТА.
Аз: Смъртта?! Смъртта ли? Не си крадец, ревниво бивше гадже, частен дедектив или някой от НСБОП?
Смърт: НЕ. ПРОСТТО СМЪРТТА.
Аз: Хм... Тъпо звучи... Тук... Сега... И то посред нощ...
Смърт: НЕ АЗ ИЗБИРАМ ВРЕМЕТО И МЯСТОТО. А Е ВРЕМЕ. ХАЙДЕ!
Аз: „Хайде”? „Хайде” какво?!
Смърт: ДОШЛА СЪМ ЗА ТЕБ ОЧЕВИДНО.
Аз: Откъде-накъде? Какво стана?!
Смърт: ТРИВИАЛНО... РАКЪТ...
Аз: А?... Аха... Ясно... Ракът... Ако не е той, ще е инсултът, инфарктът, цирозата, диабетът, някоя катастрофа, предумишлено убийство или природен катаклизъм...
Смърт: ДА. НО В СЛУЧАЯ Е РАКЪТ.
Аз: Ясно де. Разбрах те от половин дума. Предстани да повтаряш все едно и също – рак, рак, рак, рак. Досадно е. Доядоха ми се морски дарове.
Смърт: ХАЙДЕ!
Аз: Не искам! Защо точно аз?! Защо СЕГА?! След толкова много пропилени години на лутане и разпилени чувства, най-сетне обичам и съм обичан. Предстои да публикувам първия си роман. Кариерата ми във вестника върви добре. Водя здравословен начин на живот, за  пръв път от много време насам. Имам планове за бъдещето. Щастлив съм. Щеше ми се напролет да замина да живея с моето момиче на юг, на морето, не да ходя с теб...
Смърт: СЪЖАЛЯВАМ ДА ГО КАЖА, НО В СЛУЧАЯ ТВОИТЕ МЕЧТИ И ЖЕЛАНИЯ НЯМАТ АБСОЛЮТНО НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ. ИДВАШ С МЕН. И ТАМ НЕ Е ЮГ. НЯМА МОРЕ.
Аз: Но ти не разбираш... Още съм млад... Само на 42 съм... Още имам илюзии... Влюбен съм... Изпълнен съм с любов и с творчески идеи... Ожених се през септември и искам дете от тази жена... Имам право на още малко време...
Смърт: МАЛКО КЪСНО СИ СЕ СЕТИЛ. КЪСНО Е.
Аз: Не вземай мен, за Бога! Вземи някоя склеротична бабичка. Вземи някой столетник от планината. Вземи Майк Чапман. Вземи, мамка му, цял полк от ония идиоти с чалмите, които и без друго се самоизбиват в Близкия Изток. Вземи някой смел пожарникар, катастрофирал пияница, парализиран идиот, Далай Лама. Вземи дядо ми, и без това не е добре човечецът и го боли. Остави ме на мира! Спя!
Смърт: НЕ, НЕ СПИШ. НЕ СЪНУВАЩ. НАПЪЛНО БУДЕН СИ. И ИДВАШ С МЕН.
Аз: Няма! Не мога! Не искам! Вземи Крадеца на книги! Вземи Кастро! Вземи някой шибан южноафрикански диктатор, някой педофил, сериен убиец или човек, от години страдащ от СПИН или Алцхаймер! Живее ми се! Искам да съм сред хора! Мечтая да творя! Обожавам любимата си и ми се ще да съм с нея завинаги!
Смърт: СЪЖАЛЯВАМ. НЯМА ДА СТАНЕ. НЕЙНОТО ВРЕМЕ НЕ Е ДОШЛО. А И ЗНАЕШ – СМЪРТТА Е ЗАНИМАНИЕ САМОТНО.
Аз: Ха! Смърт! Чия смърт?
Смърт: ХМ... ОЧЕВИДНО В СЛУЧАЯ ТВОЯТА. КАТО ВСЯКА ДРУГА СМЪРТ МЕЖДУ ВПРОЧЕМ. КАТО ВСИЧКО ОСТАНАЛО НА ТОЗИ СВЯТ. ЗНАЕШ – КЛИШЕ Е, НО – ЧОВЕК САМ СЕ РАЖДА И САМ УМИРА, И ДРУГ СЕ РАЖДА, БЛА-БЛА-БЛА... ВСИЧКО ОСТАНАЛО Е САМО ДЕКОРАЦИЯ И ДОБЪР БИЗНЕС С ГРОБНИ МЕСТА.
Аз: Декорация, значи?
Смърт: ДА.
Аз: Тогава, какъв, за Бога, е смисълът?!
Смърт: НЕ МИ ИЗЛИЗАЙ СЕГА С НОМЕРАТА НА ДЪГЛАС АДАМС.
Аз: Значи ме е 42?
Смърт: НЕ.
Аз: Объркан съм... Дори не вярвам, че това си ТИ... Мислех, че си малко по-висока, нали се сещаш... С коса в ръката, с плющящ черен плащ, с череп със
светещи очни кухини и прочее...
Смърт: КЛИШЕ.
Аз: Да – клише... И сега какво? Всичко свърши, а? Край! Няма вече секс на плажа призори, телешка капама с чаша мавруд вечер пред камината, нови филми на Уди Алън и парчета на U2, коктейли на верандата, летни ваканции край морето, заплата на 30-то и аванс на 15-то число, тъпи ТВ сериали и новата книга на Маркъс Зюсак... Всичко свърши?!
Смърт: НЕ. КАКТО ВИНАГИ ГРЕШИШ. ВСИЧКО ТЕПЪРВА ЗАПОЧВА. И ЩЕ ТРАЕ ДЪЛГО.
Аз: Lasciate Ogni Speranza, така ли? Живот след смъртта? Нощта на живите мъртви?... Ти плашиш ли ме сега или какво?
Смърт: ПАК КЛИШЕ. НИЩО, ЧЕ МИ СЕ ПРАВИШ НА НАЧЕТЕН. НО И НЕ СИ ДАЛЕЧ ОТ ИСТИНАТА.
Аз: Добре. Няма смисъл да ме иронизираш сега. Разбрах. Ако ще ходим – да ходим. Макар да се чувствам кофти. Знаеш ли, само допреди 3 години бях готов сам да дойда при ТЕБ. Дори бях измислил начина – бърз и безболезнен, без много кръв. Бях се отказал от всичко. Търсех ТЕ... Тогава обаче срещнах това момиче, да – точно това, което все още ме прегръща доверчиво в съня си – и, моля те, не и зяпай краката... Та то ме накара да повярвам, че съм още жив. Че има любов. Има надежда. Има мечти. Има рай на земята. Че има живот и че той за нас е за двама... А ето те ТЕБ сега тук. ТИ и РАКЪТ... Копелета!... Майната му! Ясно, идвам. Дай ми само ден, час, минута, секунда. Позволи ми да се сбогувам. Да кажа как ужасно много обичам, колко дълбоко благодаря, как истински съжалявам... Моля те!
Смърт: НЕ. НЯМА КАК. НЯМА ВРЕМЕ. ТИ ИЗТЪРВА ВСИЧКИТЕ СИ ШАНСОВЕ. ДО ТОЗИ МОМЕНТ ТИ ИМАШЕ ЗА ТАЗИ ЦЕЛ ВСИЧКОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА, НО НЕ ГО ИЗПОЛЗВА. СЕГА ИДВАШ С МЕН ТАМ, ЗАВИНАГИ И ОТВЪД ТОВА, И ЩЕ ИМАШ ВЕЧНОСТТА НА СВОЕ РАЗПОЛОЖЕНИЕ, ЗА ДА СЕ ИЗЯСНИШ ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ САМ СЪС СЕБЕ СИ.
После Смъртта замълча, зина с неземната си паст и изпищя нечовешки в нощта.
Стана тъмно.
Смъртта пищеше и пищеше, и пищеше в мрака и вопиеше моята тленна душа, обречена на вечни адски мъки, а писъкът и вледеняваше сърцето ми.
После внезапно просветля.
Отворих очи, а срещу мен телефонът на нощното шкафче примигваше и звънеше с алармата си, за да ми припомни, че иде нов ден, че отново е време за ставане, че и днес ще трябва да работя за насъщния, ще любя и мразя, ще се надпреварвам с времето, ще се боря с околните, ще ставам и ще падам, но пак ще съм аз... Поне докато още го мога...
Беше 7,30 часа сутринта.
Моето момиче отвори сънените си, прекрасни, любими очи, отмахна кичур спяща коса от лицето си и леко ме гризна по носа.
-        Обичам се!- каза ми.
-        И аз те обичам, бебче!- отвърнах прегракнало.
После я целунах силно до болка и окончателно отхвърлих от плещите си онова невярно нощно копеле.
Сънят.
По-малкият брат на Смъртта.




Камен Петров
Русе, 19.12.2011-9.01.2002