ДИВАНЪТ НА КЛОШАРЯ

Беше ясно, но мъгливо утро в края на декември, когато клошарят видя за пръв път дивана. Тънка мъгла се стелеше ниско над земята в мразовития въздух, но анемичното зимно слънце се опитваше да пробие през облаците, хвърляйки бегли отблясъци по покритите със скреж покриви на паркираните наоколо автомобили и по украсените с гирлянди и лампички прозорци на жилищните сгради наоколо. Денят вероятно беше някой от дните между Коледа и Нова Година, но клошарят не беше съвсем сигурен. От години нямаше ни часовник, ни календар, ни чудо, а и у дома не го чакаха елха, богата трапеза и подаръци. Всъщност той нямаше дом.

Клошарят се приближи с дебнещи стъпки през все още тихата сутрешна улица, бутайки пред себе си саморъчно сглобена количка, в която товареше “съкровищата” си за деня – парчета хартия и картон, остатъци от нечий обяд, празни бирени бутилки, стари прокъсени дрехи, случайна автомобилна гума, всичко.

Диванът стоеше кротко на четирите си паянтови крака, свит на малката изпотъпкана от кучета и хора полянка зад контейнерите за боклук, на мястото, където се събираха двата оживени булеварда в центъра на града. Наоколо хората все още спяха на топло в постелите си в ранното утро зад замъглените им от дъха прозорци.

Клошарят се приближи и от контейнерите за смет го облъхнаха благоуханните миризми на бананови и портокалови обелки, примесени с лек дъх на оглозгани кокали от свински пържоли и ароматът на празни винени бутилки, на чиито дъна – надяваше се той – са се утаили глътка-две от благословеното от боговете питие. Той остави количката до най-близкия контейнер и пристъпи към дивана. Диванът си стоеше все така на мястото. Изглежда беше ничий.

Ух, че хубав диван, рече си клошарят. Изглеждаше почти като нов. Ако му постегне краката и наметне някое пъстро одеяло върху протърканата му тапицерия, щеше направо да блесне. Не диван, ами чудо!

Той се приведе и опипа с вещи, попукани от студа и мръсотията ръце издутото туловище на ценната вещ. Обиколи го и го опипа и от другата страна. Провери с длан здравината на матрака и облегалката, погали изпокъсаната дамаска, изпод която стърчаха фъндъци от пълнежа, после поразклати краката, сякаш да се увери, че наистина имат нужда от ремонт. Повдигна матрака и погледна в раклата отдолу. Тя се оказа празна, както и можеше да се предположи, но клошарят не се разочарова особено. Празен или не, диванът беше чудесна вещ и най-вече – очевидно БЕШЕ НЕГОВ.

Клошарят се огледа в мразовитата утрин.

По булеварда пълзяха първите за деня коли, които само след час щяха да станат част от бумтящият, всепоглъщащ трафик на големия град. В някои от прозорците на жилищните блокове наоколо тук-там вече проблясваха светлинки. Самотни чайки се виеха в оловносивото небе в търсене на храна. Отнякъде – кой знае откъде – прехвръкнаха рояк ефирни снежинки и мигом се стопиха, щом докоснаха черния асфалт. Виж ти, каза си дълбокомислено клошарят, сняг вали, слънце грее, мечката се жени. Наоколо все така нямаше жива душа.

Еха, рече си клощарят и като повдигна нагоре привързаните си с канап торбести панталони, приседна предпазливо на ръба на дивана. Диванът изскърца протяжно, но запази достойнство под тежестта му и – най-важното – остана цял на краката си.

Як диван, брей, възхити се клошарят и се понамести със скърцане на матрака. Облегна се назад. После се излегна удобно и скръсти блажено ръце на гърдите си. Загледа се доволно в просветляващото небе, където бледият призрак на луната избледняваше все повече под напора на упоритото сутрешно слънце. Разпокъсаните облаци се носеха високо горе с ледените повеи на северния вятър. Жиците на уличните стълбове едва доловимо звънтяха в мразовития въздух. Настръхнали от студа врабчета сърдито пробърборваха в клоните на близкото дърво.

Диван, рече си доволно клошарят. Моят диван. Вече и аз си имам нещо мое си. Ставам голям човек, голяма работа. Мога да каня “колегите” на чашка евтино наливно винце. Заповядайте, заповядайте, седнете удобно тук на МОЯ диван, настанете си. Това ще им викам, а те ще се блещят и ще завиждат. Ех, нека завиждат, има за какво... Или пък – когато и аз най-сетне се задомя – вечер ще си лягаме с женичката на дивана. Тя отвън, аз отвътре, че да си топля гърба от студеното с облегалката. Ела, мойто момиче, ще и река, ела тука да си легнем на дивана, на МОЯ диван...

Клошарят примижа доволно срещу сивкавата сутрешна светлина, обзет от сладостни мечти за бъдещето. Внезапно обаче го сепна нечий горещ дъх в ухото му, последван от умолително изскимтяване.

Той подскочи и се изправи в меката си постеля.

До дивана стоеше куцата черна кучка, с която обикновено всяка сутрин поделяха скромната си закуска, изровена от околните кофи за боклук в квартала.

Клошарят изпсува и изрита злобно кучето, което закуцука оттатък пътя, скимтейки по-скоро от уплаха, отколкото от болка.

-         Мамка ти и пес загубен!- викна и клощарят с внезапно пламнали от собственическа ненавист очи – Помият проклет! А си ми препикал диванчето, а съм те гръмнал!

Накуцвайки, кучката се скри зад ъгъла, а клошарят подозрително се огледа. Улицата беше все още пуста. На кръстовището си стояха само кофите за боклук, диванът и той. Ама и кучка, рече си, и и се закани с пръст, но после му стана криво, защото с куцата бяха другари от сума време и деляха и добро и лошо, откакто се помнеше. Реши, че щом примъкне дивана до картонената колиба на плажа, където се приютяваше зиме от студа и валежите, можеше да я покани и нея да се постопли на меко... На СВОЯ диван.

В този миг обаче нещо като че ли му просветна. Клошарят погледна за миг количката си, после дивана. След това отново погледна количката. В погледа му се прокрадна съмнение, заменено почти веднага с отчаяние. Той трескаво се наведе и премери дължината и ширината на дивана с педи. Повтори упражнението и със сандъка, който беше скачил с тел към колелетата. Сметката – както и очакваше – не излизаше и то в пъти. Отчаян, клошарят измери с поглед дивана и количката. Никак, ама никак не си пасваха проклетите. Как, по дяволите, щеше да отказа съкровището си тогава?!?

Наблизо изскърцаха спирачки и на стоянката на ъгъла спря първото за деня яркожълто такси. Шофьорът зад запотеното стъкло си наля димящо кафе от термоса под седалката, запали цигара и се зачете във вчерашния вестник в очакване на клиенти. Клошарят се вторачи остро в колата. На покрива и имаше монтират лъскав хромиран багажник, достатъчно голям да пренесе два дивана като НЕГОВИЯ. Той преглътна с мъка и се опита да си направи сметката. Беше се возил на такси само един-единствен път през живота си, когато с един от неговите другари по съдба бяха намерили портмоне с 20 лева в нето и си ги бяха поделили честно, но и това му стигаше, за да е наясно, че шофьорът няма да му вземе по-малко от 5 лева от тук до плажа, особено с товар. В джобовете си клошарят имаше няколко монети, а в количката му се търкаляха десетина празни бирени бутилки и намотка медна тел, но и в най-добрия случай надали щеше да събере повече от 2 лева.

Тлъста жена на средна възраст с кожено палто и голямо рошаво куче, порода шотландска овчарка, излезе от най-близкия жилищен вход до контейнерите и с мъка се намести в таксито до шофьора, при което колата жалостиво изскърца и се наклони наляво.

-         Карай към гарата.- нареди тя и голямата жълта кола се отдалечи в облак прах заедно с големия си хромиран багажник и с всичките му мечти и сметки за смел пазарлък с шофьора, който би му позволил да откара СВОЯ диван в бараката си.

Край него денят вече набираше скорост. Други клошари идваха и заминаваха, понесли на гръб прокъсаните си торби, разбитите си мечти и отломките от живота си. Някои от тях преравяха контейнерите за смет в търсене на остатъци от храна или на изхвърлени полезни вещи. Други оглеждаха НЕГОВИЯ диван с жадни очи. Трети просто отминаваха, понесени на уморените криле на хроничния глад, умората и безнадеждността. Клошарят обаче беше спокоен, защото знаеше, че всички те – подобно на него – щяха да имат същите “транспортни” проблеми, така че не се безпокоеше особено за новата си собственост. Все пак той седна по турски на дивана и прекара така остатъка от деня. Черната куца кучка се показа веднъж-дваж на ъгъла в очакване да поемат обичайните си пътеки в търсене на прехрана, после се отказа и потегли нанякъде сама.

Клощарят остана така няколко часа. 

Когато по обяд слънцето най-сетне проби разпокъсаните облаци, а потокът от коли стана плътен като петмеза, който преди много-много години баба му сервираше заедно с топла пита качамак на село, клошарят с мъка се надигна. Воден от безпогрешния инстинкт на къркорещия си стомах и прозрението, че ако остане дори още малко така, няма да намери и троха храна в кофите за боклук на целия град, той докуцука със схванати от седенето крака до полупразната си количка, надникна без особена надежда в най-близката кофа, после я затика надолу по улицата в търсене на къшей хляб в поредния контейнер за смет.

Когато стигна до ъгъла, зад който часове по-рано беше изчезнала куцата черна кучка, клошарят се обърна за последно през рамо и погледна към СВОЯ диван.

Знаеше, че никога повече няма да го види.

Камен Петров