понеделник, 14 октомври 2013 г.

Перфектен ден за убийство

 Денят не беше нито по-подходящ, нито по-неподходящ от всеки друг, за да гръмнеш някого.  Просто поредният сив понеделник, един от многото такива. Въпреки това Силвестър избра точно него. Това щеше да бъде денят на убийството.
Силвестър се беше подготвил от рано и добре си беше научил урока, когато моментът настъпи. Пистолетът с изпилени номера беше купил от някакви мургави амбулантни търговци край морето преди няколко седмици почти на шега, но колкото повече мислеше за него и колкото пъти развиеше намасления парцал, за да му се порадва, толкова по-ясно чуваше един глас дълбоко вътре в главата му да повтаря: „Убий я, те това заслужава! Убий я, тя това заслужава! Убий я...”
Не беше нужно да мине много време от покупката на пистолета до напълно съзнателно взетото  решение да застреля банкерката. Тя беше олицетворение на всичко лошо, което му се беше случило – на него и на хиляди други като него. Тя олицетворяваше мръсните игри в банкерските среди, настъплението на белите якички, корупцията на всички нива, нечовешкия натиск, на който беше подложен дребния му бизнеса. Може би банкерката не беше точно човекът, когото трябваше да застреля, но поредицата от преговори между тях и категоричните откази да отпуснат прословутия милионен кредит натежаха на везната в крайна сметка.
Банкерката щеше да умре за назидание на всички като нея, за да алармира обществото за заплахите от престъпното поведение на банките, за да сезира властта, да вдигне медиен шум и покрай грандиозния скандал с убийството и да разтърси из основи цялата порочна, пагубна за хората и държавата, банкова система.
След като се сдоби с оръжието и взе крайното решение, за Силвестър оставаше единствено да проучи из основи навиците на банкерката, маршрутът и през  деня, разписанието и графиците и във всеки един момент, метър по метър от дома и до банковия клон, в който работеше, и обратно.
На три пъти я проследи плътно от апартамента и, през кварталния магазин /неизменно си купуваше бяло грозде, банан и портокал/, до паркираната от другата страна на булеварда служебна кола, в която я очакваше шофьорът и – навярно въоръжен и трениран да реагира на нападение или атентат. Оттам автомобилът се гмурваше в оживения градски трафик и 25 минути по-късно оставяше банкерката на паркингът пред Централна гара. От паркингът жената пресичаше крайбрежния булевард по близката пешеходна пътека и отиваше до офиса си 200 метра по-нататък, където оставаше всеки делничен ден от 9 часа сутринта до 5 часа следобед. После шофьорът отново се появяваше и я откарваше до дома и.
Във всеки един от тези три дни Силверстър можеше да застреля набелязаната жертва, но нещо вътре в него го караше да стои нащрек и да изчака най-подходящия момент. А моментът беше ясен – понеделник сутрин около 8,30 часа, когато банкерката пресичаше улицата на път от дома си до магазина на ъгъла.
В замисления час той се прикри в храстите на близката градинка и търпеливо зачака, стиснал пистолета, поставен във външния джоб на сакото. Не чувстваше вече страх, неувереност и напрежение. Противно на очакванията му, устата му не беше пресъхнала. Ръката, в чиято длан беше легнала удобно ръкохватката на пистолета, беше спокойна, без тремори, никаква лепкава пот. Решението беше взето, пътят – ясен.
Видя как банкерката пресича все още тихата в септемврийското утро улица в центъра на големия град и влиза в магазина. Зачака отново търпеливо. Вътре нямаше опашка, а той знаеше какво ще си поръча жертвата. Бяло грозде, банан и портокал. Както винаги. Когато банкерката отвори вратата и отново излезе на улицата – стиснала в едната си ръка черната кожена чанта с документи, а в другата – полиетиленовия плик с плодовете, Силвестър излезе иззад храста и с бързи стъпки се запъти срещу него.
В първия момент жената не го позна. После внезапно се закова на място и изпусна чантата с покупки, макар все още да стискаше другата – истински важната.
- Но какво...- понечи да каже жертвата, но Силвестър я прекъсна, макар и не грубо и силно, и без да влага нещо особено в интонацията на гласа си:
- Ти заслужаваш да умреш. Умри тогава!
После я застреля право в сърцето и банкерката се просна на земята ничком, без да издаде звук.
Силвестър се обърна и побягна пъргаво като за възрастта си през близката детска площадка. Пътем пъхна пистолета отново в джоба на сакото. Наоколо не се виждаше никой. Пукотът от изстрела като че не беше предизвикал паника. Вероятно го бяха отдали на нечий неизправен ауспух в тихата есенна сутрин.
Колата му беше паркирана зад ъгъла, незаключена. Силвестър скочи в нея, запали и даде газ в посока околовръстното. След 10 минути вече беше извън града. Шофираше във все още слабия трафик и превърташе в ума си току що станалото. Застрелях я, гръмнах я най-сетне, каза си, но някак още не можеше да го повярва. Не можеше да повярва и че беше побягнал така след убийството, но ето че пришпорваше колата, гонен от първичния страх от наказание.
Почти беше преполовил пътя към столицата, където възнамеряваше да нахълта в ефир в студиото на една от големите национални телевизии, и да изповяда цялата истина пред милионната аудитория, когато внезапно размисли. Наби рязко спирачките и остана, опрял студеното си чело във волана, докато край него трещеше обичайният автомобилен трафик.
Ами ако в телевизията не му дадяха трибуна?
Ами ако всички помислят, че е обикновен престъпник, побягнал от закона?
Ами ако го подгонеха като диво животно?
Ами ако никой не повярва в каузата му?
Силвестър внезапно се разтрепери и адреналинът, който до този момент му даваше сили, внезапно бе сменен от страх, утризения и несигурност.
Не! Не, реши той. Нямаше да допусне това. Тази жертва не биваше да отиде на халост. Светът трябваше да знае истината, той трябваше да разбули цялата мръсотия в порочната банкова система, да предупреди хората, да алармира властите...
Силвестър запали отново колата, направи обратен завой, промушвайки се на косъм между два фучащи в различни посоки автомобила и подкара към близкия областен град, който беше подминал преди минути.
Щеше да се предаде доброволно в полицията. Щеше да изтърпи наказанието си, каквото и да е то. Цял живот си беше плащал редовно вноските по убийствените кредити към банките. Сега щеше да плати с остатъка на живота си за тази застреляна жена, за да стигне истината до всички.
Колкото и да боли.
Колкото и да беше трудно.
Той даде газ, едва не скимтеше от нетърпение.
Усмихваше се, докато колата гълташе километрите и го отвеждаше към белезниците, съда, блясъка на светкавиците и телевизионните камери, към решетките на студената килия, зад които щеше да доизживее дните си, към възмездието, изкуплението и прераждането си.
Към мисията на своя живот.
Истината.


Камен Петров