петък, 26 април 2013 г.

Завръщане на планетата Носталгия


                              
Полетът беше очаквано дълъг, монотонен и тежък, а и сякаш напук на всичко, тази сутрин в трюма намериха поредния труп.
Комодор Седми ранг Зюс Ак потърка уморените си очи, вторачен невиждащо в екрана на бордовия компютър.
- Повтори, Интелект 69!- нареди той без капка живец в гласа - Говори, проклета тенекия такава!
Освен всичко друго /като изчанченото мегаломанско име например/, електронната джаджа, която управляваше целия космически кораб и на чието благоговение за оцеляването си де факто разчитаха всички на борда, беше снабдена с дразнещ гласец и изкривено чувство за хумор, прибавени явно за разнообразие в последния момент от някой побъркан програмист с разстроено съзнание.
- Труп №8.- съобщи проклетата машина злорадо -  Осмият пореден труп. Тоест - последният, без теб. В нашия кораб. От екипажа… Не знам какво ще кажат просто, като научат от Междугалактическата станц…
- Добре, добре! Млъкни, желязо проклето!- прекъсна го нервно комодорът - Каква е ситуацията?
- Каква ли? Каква е ситуацията ли питаш, комодор Зюс Ак?! Ами просто сме се превърнали в една същинска мини Слънчева система №2, такава е към момента ситуацията. Имаме си обезлюдяващ се с всеки изминал ден кораб, на който вече сме само ти и аз, около който, точно както около Слънцето, се въртят във вечните си капсули за вечни времена 8 трупа, досущ като планетите в Слънчевата система… Имаме си още и…
- Млъкни! Какво показват данните?
- Лоши неща, комодор, много лоши. Вашата… хм… планета Носталгия, някак изобщо не дава вид да се зададе на хоризонта в скоро време…
- А как кръсти ти новата си… хм… планета, чудовище с платки? Осмата…- запита след кратко мълчание комодорът, макар вече да знаеше отговора. За да убие протяжните часове космическа скука, компютърът кръщаваше всеки следващ труп от екипажа, който изстрелваха през люка в товарния отсек в орбита около кораба,       с името на планета от Слънчевата система. Първите седем бяха автоматично и преднамерено злорадо кръстени Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера и Марс… Значи оставаше само…
- Земя! - тросна се Интелект69 и някак успя металически да се изкикоти - Земя! Ти за прост ли ме имаш?! Аз съм висш свръх интелект, какъвто ти никога…
- Млъкни!- прекъсна го за пореден път комодор Зюс Ак, присви уморено очи и се отпусна назад в ергономичното кресло на командния пулт. Ето, че всички, освен него, бяха измрели. Не знаеше от какво. Може би от хибернацията, може би от същия този дефект в системите, който ги беше оставил така дълго в нея, а може би от вирус, съзнателно пуснат от злокобния бордови компютър. Компютърът го подлудяваше всеки божи ден и отдавна се страхуваше от него, но комодорът беше единственото човешко същество на борда, а все с някого трябваше да поговори, за да не подлудее…

Напусна планетата Земя преди толкова много, така дълги десетилетия. Оттогава беше пропътувал милион светлинни години, беше посетил хиляди планети и видял стотици чужди слънца. Трагедията, заради която полетя към Марс, се случи в един чуден пролетен ден, когато колата му излетя от магистралата, а от четиримата пътници в нея, жив остана единствено той. Другите трима бяха жена му и двамата му малки сина…
Замина доброволно с първата група колонизатори на Марс още през 2084 година, чийто път е проправен от марсохода "Кюросити". Преди това обаче трябваше да извърши подвиг от геройства, за да го вземат в екипажа от свръхспециалисти. Самият той беше изпитател на свръхзвукови изтребители, летеше в открития космос с всяка новопроизведена совалка, имаше степени като инженер, биолог и геолог, но дори и това трудно му отвори пътя към първия екипаж "марсианци"…

Все пак успя. След като беше загубил най-важната цел в живота си и търсеше безутешно нова, нямаше нищо, което да го задържи на майката Земя. И той закопня за Марс. Закопня за този престижен и смъртоносен полет до Червената планета, който е до живот и от него няма завръщане…

После нещо някъде на борда на скъпия модерен кораб внезапно се обърка, така че целият екипаж остана в хибернация в орбита около Марс да дълго време. Много дълго. Както се оказа впоследствие, не за предвидените две години, а за двеста… Технологиите обаче се развиваха с чудовищни темпове. Благодарение на хибернацията, се оказа, че все пак има шанс да се завърнат на Земята след полета до Марс. И полетяха по дългия обратен път към дома, откъдето - вероятно заради същия този проблем, така и не доловиха повече нито един сигнал, нищо…

Земята… Не, заради чисто суеверие, отдавна вече не я наричаше дори и в мислите си Земя, особено след като и осмият труп, затворен в капсулата си, полетя в орбита около кораба. За него родната планета отдавна се беше превърнала в… планета Носталгия…

Съпровождан от осемте си зловещи сателити / Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера, Марс, Земя/, корабът прелетя покрай Луната, която предизвика сълзи на умиление в уморените му очи. Не можеше да знае, че там вече от век има малобройна колония оцелели земляни след ядрената катастрофа, която беше изпепелила родната им синьо-зелена планета…

И ето, най-сетне корабът влезе в орбита около планета Носталгия… Проклетият компютър Интелект69 започна да отброява наобратно оставащото до приземяването време, само че в такт седем-осми, за да си достави сам удоволствие и да дразни човека на борда. 10… 9… 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… 0… Кацане! Почувства обичайния тласък, после люкът изсъска и се отвори…

Стъпи тежко на Земята, но тя не беше зелена, златна и синя, каквото беше останала в спомените му. Беше сива. Прашна. Пуста. Вонеше на смърт. Очите му не съзряха силуети, сгради и дървета, само пустош. После изведнъж нещо засия в ъгълчето на очите му, той светкавично се извърна и вдигна бластера, после застина… Далеч на хоризонта, обвити в сияйна златиста мъгла, стояха три до болка познати и обични силуета със златисти коси и сини очи, и му помахваха. "Добре дошъл у дома, тате! Чакаме те така отдавна…", дочу тихо гласче в слушалката на шлемофона. После радиационният облак се разсея и от видението не остана нищо…
Внезапно усети как се разпада част по част, крайник по крайник, сетиво по сетиво, парче по парче… Всъщност обаче се разпадаше психиката му, макар и той да не го знаеше и никога да не го узна. Не осъзна напълно и, че на Земята не беше останало нито едно живо човешко същество, освен малобройните колонии от оцелели по околните планети от Слънчевата система, които днес бяха станали по-добро място за живот от родната Земя… От планета Носталгия…

Просна се на прашната радиационна земя и прегърна в очакване на края с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло и душа любимата, мечтана и така дълго бленувана планета Носталгия.
А и Марс отново беше станал недостижим.
Дори за една мечта и едно разбито сърце…

Камен Петров 

сряда, 24 април 2013 г.

Човекът с часовника


                              
"Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“,
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица от срока ни…"
                                                         Шекспир, "Макбет"

Всяка нощ се промъквам на пръсти из тихата къща и Човекът с часовника винаги е там. Стои като сомнамбул в тъмното с лице пред стената в дневната, където от години тик-така стенния часовник, но не е сомнамбул. Буден е. Това е баща ми?
- Какво правиш, тате?- питам унило, но всъщност знам какъв е отговорът. Задавала съм този въпрос всяка една нощ от години насам и неизменно съм получавала един и същ отговор:
- Гледам дали скапаният часовник още върви и да не би да изостава, проклетникът.
И така - всяка нощ.
От години.
Никога не е пропускал ни една.
Нощ, имам предвид.
Ставам, боса и сънена, изшляпвам от спалнята до дневната и той е там. Човекът с часовника.
Понякога откачам стария часовник от стената и го поставям на кухненската маса, а той - след мен. Сяда и съсредоточено зяпа стрелките в безкрайния им ход във времето. Казвам си, като будува, поне да приседне някъде, може пък и да заспи. Лягам си, но стана ли отново час по-късно, човекът и часовникът пак са на обичайното си място в дневната - единият виси и тик-така на стената, другият се взира мълчаливо в него.
Часовникът, разбира се, никога не спира /защото ТОЙ редовно го навива/ и никога не изостава /защото е произведен КАЧЕСТВЕНО в доброто старо време, когато все още индустрията не бълваше пластмасови китайски еднодневки/. Човекът с часовника обаче не престава да се тревожи и аз си мисля, че знам какво не му дава покой.
Времето. Времето е това, което неумолимо го тласка към стената в тъмното. Времето тик-така в главата му, движи краката му из тихата къща на живота. Времето неумолимо изтича тик-такайки - добре, че часовникът поне не е пясъчен, мисля си, защото тогава вече със сигурност ще полудея.
Времето.
То отминава. Нищо не отмива. Нищо не успокоява, най-малкото пък загубата, болката или скръбта. Не носи забрава, нито покой.
Стрелките на времето наглед са бавни и често влудяващо монотонни /тик-так, тик-так/, но летят чудовищно бързо покрай нас. Секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години… Декади… Епохи… Един живот или една епоха, няма никакво значение. То е морето, а ние сме песъчинките.
Затова Човекът с часовника винаги е на поста си и бди над всички нас - небрежно проспиващи нощите си, безжизнено изживяващи дните си, безсмислено пропиляващи мечтите си, хора, на които не им пука за стрелки, за време и за вечност, спящи.
Наистина, знам какво не дава нито миг покой на Човека с часовника, на баща ми, но нищо не мога да направя по въпроса по простата причина, че той ГО ВИДЯ, а аз НЕ.
Беше преди години, но сякаш още не е отминало.
Човекът с часовник ми го е разказвал безброй пъти, когато го посещавам в безсънните му нощи пред черната тиктакаща стена.
Някога… Да - някога, имах син. Беше страхотно момченце, най-красивото. Беше като живак, истинска кукла, с огромните си сини очи и русите къдри. Живеех, дишах и умирах за него. Той беше моят живот, моят син, моето дете, моят мъж…
Един ден Човекът с часовника влязъл в дневната, а тригодишното ми детенце стояло вече от часове със затворени очи пред стенното огледало, краката му потрепервали от умора.
- Господи! Какво правиш там, миличък? - попитал баща ми.
- Нищо, дядо. Просто искам да видя как ще изглеждам когато умра…
И това продължило дълго. Имам предвид месеци. Човекът с часовника всеки ден заварвал малкия си внук приживе мъртъв със затворени очи пред огледалото /докато аз съм пропускала всички малки, мили и всезначни моменти от живота на сина си/, а на стената отсреща часовникът неизменно тик-такал и отмервал времето. Неговото време.
Когато най-сетне в един мразовит февруарски ден онази кола изскочи ненадейно иззад ъгъла и връхлетя пред очите ми, пищейки със спирачките си,  върху детенцето ми, моето дете, за миг то беше живо, а в следния умря. И умря с отворени очи. Не така си го беше представял моят малък син…
Затова сега дядо му, моят баща, Човекът с часовника, неуморно следеше хода за времето, защото ТО никога и никого не забравя, ставаше нощем, навиваше старата зъбчата машина и не и позволяваше да спре.
Години наред и нощ след нощ.
После един ден и неговото време свърши.
Беше тук, а после го нямаше.
Мъртъв.
И с отворени очи, точно като внука си.
Почина точно в 22,10 часа през нощта, докато наблюдаваше зорко и с недоверие часовника, а аз както винаги СПЯХ.
След погребението, се върнах у дома.
Седнах безволева на дивана.
Взрях се в себе си.
После чух ТИШИНАТА.
Часовникът беше замлъкнал.
Къщата беше опустяла безвъзвратно.
Станах и отидох до стената.
Часовникът бе мъртъв, а стрелките му сочеха точно 22,10…
Беше издъхнал заедно с баща ми.
Заедно с Човека с часовника.
И настана безвремие…

Камен Петров