петък, 8 декември 2017 г.

Тук

Ето тук
вече свършва
земният път
Ето тука
се срещат
нощта със денят
Ето тук
не политаш
а падаш в небето
Ето тук
да тупти
престава сърцето
Ето тук
си високо
или много си ниско
Ето тук
си далеч
или много си близко
Ето тука
за пръв път
безмълвен мълчиш
Ето тука
безсънен
ти навек ще заспиш
Ето тук
всички пътища
се обръщат назад
Ти оттук
си отиваш
всички други стоят

вторник, 5 декември 2017 г.

Цаца

Първите двадесет шарана ги продадох за 15 минути. Така че се наложи колегата да отскочи с пикапа до склада и да домъкне още три бидона с вода, в която шаваха още живи шарани, а той псуваше на майка.
Шараните бяха един път. Диви, подбалкански, между 3 и 5 кила всеки. Народът щеше да се избие да ги купува като на всеки един друг Никулден между другото.
Толкова бяха яки, че подскачаха като пощурели из бидоните и тавите по сергията, а един направо ми се изплъзна и -шляп-шляп - се изхлузи и от тарабата, и от рибната борса, чак на улицата отпред, където се завря под колелата на някаква тузарска лимузина. Спасих го в последния момент, а тузарят в лимузината изпсува непразнично. Изпсувах го и аз и си прибрах шаранчето обратно. Такива като този ръб сигурно ядяха на Никулден октоподи, калмари и черен хайвер и ги поливаха с 12-годишно уиски. Хак да им е! Довечера в кенефа щяха да разберат истината.
Денят си течеше, търговията също. Освен дивите живи шарани /колегата ходи общо три пъти да дозарежда с пикапа/, продадох и един куп лефер, карагьоз, паламуд, калкан, заргана. Смятах наум печалбата, не беше зле. Щеше да има за една богата Никулденска трапеза, че и щеше да остане нещо за семейството за идните седмица-две.
В един леген под сергията си бях заделил един красавец около 4 кила, моята щеше да го сготви довечера пълнен, традиционно. Имахме домашно винце и ракийка, туршия, салата, това-онова. Празник.
Лека-полека и този Никулден се изниза. Съседните сергии на рибната борса се опразваха една по една, вечерта настъпваше, беше време за празничните трапези. Останалите продавачи сигурно вече бяха седнали на масата у дома и си наливаха, а жените шетаха около тавите с празничния пълнен шаран. Е, още малко и аз щях да привършвам.
Тогава обаче, наоколо вече не беше останал почти никой, а рибната борса тъмнееше, ми се нахвърлиха ония апаши. Отупаха ме набързо, задигнаха оборота и каквото беше останало от рибата, дори шаващия в легена 4-годишен красавец, дето си го редях за трапезата у дома. Огледах се, докато притисках с носната кърпа кървящия си нос. На сергията не беше останало нищо. Само рибешки люспи и рибя кръв. В една тава се въргаляха кило-две мършава цаца. Нея днес явно никой не я купуваше.
Прибрах нещата и подсмърчайки собствената си кръв, насипах цацата в една найлонова торба, а после в още една, че да не ми се цапат работните дрехи, които и без това бяха до немай къде изцапани.
Празник беше все пак.
И цацата щеше да свърши работа, при липса на друго.
Цаца-цаца, ама риба, нали така?
Поне тъй бях чувал да казват хората.
Стига у дома да беше останало поне малко олио...