петък, 16 ноември 2012 г.

Бракониер до живот


Срещнах го в кафеза естествено.
Къде другаде можеш да срещнеш човек като него.
Попаднах в пандиза случайно – както винаги. Не че се оправдавам, това при мен е вече за трети път, значи – рецидив, но като всеки друг пандизчия отново пледирам, че съм невинен. Не съм някакъв главорез, безмозъчен престъпник или идиот. Просто кризата, малоумните ни управници и дълговете за пореден път ме принудиха да прекрача закона, за да оцелее семейството ми. Откраднах. Това е. Всичко на всичко 85 кинта от касата на кварталната бакалия, две бутилки олио, десетина кила колбаси и – да, три бутилки шотландско уиски и малко цигари. Какво да правя, и аз съм човек, и на мен ми се живее. Ако не ми беше за трети път и ако в отчаянието си не бях зашил един шамар на ченгето, което ме окошари, нямаше да се запозная с него.
Факт е, обаче ми дадоха една година ефективно плюс три основно. За малко манджа и пиене?! Те – тези, които и днес доразграбват държавата и лапат за милиони на наш гръб! Но… както се казва, това е една друга история…
И ето ме отново в кафеза.
Без вина виновен.
Крадец на припаси, но отново гладен.
Още един бъдещ безработен и потенциален крадец.
Защото, каквото и да казват политиците, от време на време все пак трябва да се яде.
Влизам в пандиза вече с опит зад гърба си. Знам какво мога да правя и какво – не. Знам кое е позволено, кое – разрешено, кои са добрите, кои са лошите. Както казваше Тодор Колев в оня голям филм от 80-те „Опасен чар”: „Препоръчвам ти бай Колю от Западното крило. Строг човек, но справедлив”. Сценаристът на този филм явно е бил в панделата, знае какво говори.
И аз така. Видях още с влизането си стари познати – и пандизчии, и надзиратели. Видях обаче и мнозина нови за мен, някои от тях направо ме караха да настръхвам. Затова се огледах за подходяща компания, с която да си пазим гърбовете в идните 365 дни на влязлата ми в сила ефективна присъда.
Той ми се наби веднага в очи. Седеше на земята в общия двор за разходки, но очебийно настрани от всички останали 354 обитатели на затвора. Мутантите се разхождаха сами или на групички, играеха футбол, волейбол и баскетбол, цакаха карти и се мъдреха над шахматната дъска, дремеха под слабите лъчи на мартенското слънце или четяха евтини булевардни романчета, но той си седеше сам – там, опрял гръб на стената, протегнал късите си крака пред себе си, кръстосал ръце в скута си, а върху тях – вероятно за да ги топли, беше поставил сивкавото затворническо кепе. Пушеше.
Приближих се.
- Имаш ли огънче, мой човек?- рекох свойски с надеждата гласът ми да не издаде новобранеца, търсещ закрила и компания.
Той някак учудено и в същото време поразвеселено ме изгледа, после ми подаде кибрита и направи място да седна до него край напечения от рехавото пролетно слънце зид.
Седнах като продължавах да се чудя защо е така изолиран и дали това е негово решение или напротив – на останалите пандизчии.
- Защо си тук?- престраших се, докато и двамата седяхме с присвити срещу светлината очи, пафкайки без наслада евтините си цигари.
- Бракониер съм.- кратко отговори той, после замълча.
- Бракониер? Виж ти! Интересно! И колко ще лежиш за това?- запитах точно като някакав проклет новобранец.
- До живот.- спокойно отговори бракониерът и запали нова цигара – Ако покажа поведение, може и да ме пуснат след двадесетина години…
Опулих се. В първия момент помислих, че ме премята нещо – мен, малката зелена рибка, която си няма представа дори какво е това затвор и какви са порядките в него. После нещо като че ли ми прищрака. Бракониерът изглеждаше адски спокоен. Прекалено спокоен, за да ме лъже ей така. Преглътнах и най-сетне успях да запитам:
- До живот? За бракониерство?!
- Ъхъ…- лениво отговори той и адамовата му ябълка подскочи – Точно така…
А после ми разказа всичко…
Виж сега, от години съм запален авджия. „И ловец съм, и рибар съм”, както се пее в онази стара песньовка, бате… Живея в малко село до малък град. Няма какво друго да правиш, освен да гърмиш по добитъка из полето и гората, да захвърляш въдицата в гьола и в реката, да смучеш домашно винце и ракийка и да чукаш всяка селска мадама, която е достатъчно пияна, за да ти пусне… Както и да е… Кризата обаче ни настъпи здраво, бате… Няма кинти за разрешителни, няма кинти за муниции, няма кинти за ловно облекло по новите им там евродирективи, няма кинти за нищо…. Само гърмиш, ловиш, пукаш, чукаш… Ей тъй станах насила това, на което властите му викат „бракониер”… Чаткаш ли сега… Аз по принцип не съм лош човек, народен човек съм, пич съм…. Преди да ме окошарят, дори карах линейка. Ама свърши се с това. А цялата дандания започна, като си спретнах една къщичка на бившия пчелин на тате край това същото село, където живеех, насред Делиормана. С двете си ръце я вдигнах, щото нали – прост човек съм и бачкатор, но всичко ми идва отръки. Вдигнах къщурката с двете си ръце, горе на високото, точно над дерето, където навремето е имало май язовир ли, езеро ли гьол ли, старите турци от селото му викат още Арабаджията… Както и да е. Чух от един стар апап, че зелето било страшна стръв зимъска за сърните, бате, за сърните, не за зайците, както може да си помисли новобранец като теб. Плюс това зелето било такава порода, мамка му, че не замръзвало и през зимата. Така ставало страхотна паша за сърните, бате. Цяла зима знаят къде има зеле и идват да зобат там… или каквото прави една сърна с една зелка… Та и аз… Купих разсад, засадих долу в ниското под къщичката, а наесен имах цяла зелева градина под чардака. И ето ме зимата – седя си горе на високото на верандата, пийвам си греяната ракийка или винце, пуша си, почесвам се по чатала и чакам. А под мишницата ми – двуцевката, пушкалото, бате, на което не мога да му платя ни разрешително, ни такси, щото и от линейката ме уволниха дето се вика… И ако щеш вярвай, ако не щеш – недей – ама сърните се научиха и взеха да идват. Първо по една, по две, после цяло стадо, след това всеки ден пристигаха и хрупаха от моето зеле. А аз от време на време вдигна пушкалото и БАМ-БАМ, сваля сърна-две, а после има пари, кльопане и поркане за две-три седмици, че и за курвалък остава… Обаче един ден – беше нейде януари, малко след нова година, батинка, късметът ми обърна гръб. Пак така бях излязъл горе на чардака, смучех си от бутилката направо от онова хубавото червено вино на комшията, пуши си фаса и дебна, пък съм махмурлия още от Нова Година, един път, ти казвам, и изведнъж гледам иде пак стадо. Три парчета ми се мержелеят в мъглата – едно по-едро и две дребни. Викам си – сръндак с две сърни ще да е това. Може и някой чифт рога покрай пържолите и кожите да изкарам. Вдигнах чифтето и ги направих на решето, мамицата му… Ама като слязох долу брат, веднага ми се сви сърцето, а мъглата се вдигна – и от мократа земя, и от пияната ми тиква. Не били сърни, бате, била баба от съседното село с двете си внучета. Чу ли, видиш ли, това го научиш по-сетне, за градината със зелето насред гората, и нали глад, нали немотия, нали криза, дошли с две чувалчета да се запасят. А аз ги претрепах… 
Те това е, бате, моята история. Затуй си пуша тютюна сам тука до зида и никой не ме приближава… И затуй ще си остана бракониер до живот… Или поне още двайсет години… Пък после ще му мислим на нова сметка… Живот ли бе, да го опишеш, мамка му!

Камен Петров

сряда, 14 ноември 2012 г.

Архитектура – обскура*

Заглавието на пръв поглед може да ни се стори самоцелно – просто за да долови скритата поезия в старите русенски сгради, може би, но не е… Ако беше само в римата, можеше да е спокойно „Архитектура – конюнктура” или „Архитектура – сепултура” /но не рок групата, а етимологията на думата, а именно „гроб” или „гробница” на португалски/, но не е… Без да сме особени ерудити, всички ние знаем това-онова за русенската архитектура, това чудо на природата… пардон – на човешкия гений и зидарската мистрия. Градът ни е известен с множеството запазени сгради от края на XIX и началото на ХХ век, като от тях над 260 са паметници на културата, а някои са част от Стоте национални туристически обекта. Именно заради това е прието да сме горди, че Русе често е наричан под път и над път „Малката Виена“. Старите сгради в центъра са издържани в архитектурните стилове барок, модерн, неокласицимъм и сецесион. Мутробарокът в Русе обаче отдавна е изместил барока, а псевдомодернизма, архитектурните недоразумения, панелките и тоталния кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. 
Сега, когато се разхождаш романтично с гаджето на лунна светлина /тук-там даже светят уличните лампи/, вместо да се наслаждаваш на красиви фасади, просто адски много внимаваш да не ти падне нещо на главата – я мазилка, я балкон, я арка, я гипсов орнамент, я статуя, я цялата фасада /пример – сградата на бившата полиция на „Александровска”/. „Малката Виена” се руши, докато Голямата Виена, истинската, процъфтява, макар и доста по-старинна и преживяла безброй превратности. Фасадите се килват, пилоните се кривят, мазилката се рони, прозорците и покривите хлътват, стъпалата и подовете пропадат, стените се цепят, балконите висят, надписите избледняват. Мухълът, забравата, буренаците, плъховете и клошарите завземат бившите дворци, доходни здания, резиденции, банки и фамилни домове. В същото време собственици, наематели, реститути, община и държава се правят на две и половина и явно просто си чакат природата и човешкото нехайство да свършат работата на багерите. 
Тъй де, това ако не е идея! Дайте да направим Русе наистина модерен град! Дайте да ги бутнем тия проклети старини, да нахакаме центрума с МОЛ-ове, търговски центрове, казина, СПА-хотели, жилищни небостъргачи и административни сгради /че нали още е актуална темата за децентрализацията на столичните администрации, или не…/… „Смешен плач” обаче е това, както може би, би казал един голям поет и революционер – май Христо Ботев беше. Старите сгради са лицето, паметта и настоящето на Русе, неговата история и уникалност, обликът му и фасадата му пред света. Затова е хубаво да ги запазим… Или поне да ги запомним… Защото утре някои от тях може би няма да ги има - поне така, както продължават да вървят /или да не вървят/ нещата. За човек като мен, а предполагам и като вас, който обича града си и се любува на красивата архитектура, живописните улички или зелените паркове, за които всички ние мечтаем и виждаме на живо май само във Виена, Будапеща или Прага, това което става с архитектурните паметници на Русе е страшно, жалко, безотговорно, унизително, плашещо, опасно, осъдително. Точно затова, за да види човек истинската автентична и тъй красива русенска архитектура, такава, каквато са я замислили и издигнали предците ни, днес му трябва камера обскура. 
Затова и на туристите най-добре е да пробутваме лъскави дипляни със стари снимки на Русе, вместо да ги мъкнат гидове по разбитите улици от руина на руина днес. Затова щом на мен ми се прииска да усетя духа и атмосферата на града, просто влизам в интернет. Там има разкошни фотографии на старинните русенски сгради – такива каквито са били и такива, каквито би трябвало да бъдат. Макар и черно-бели, в тях има истински живот, не като днес… Прекалено ми е цветно, гнусно и някак скучно днес – всяка съборетина, пукнатина и боклук лъсват… А живот в старите ни сгради отдавна вече няма.


Камен Бряг
.........................................

* Камера обскура (на латински camera obscūra - „тъмна стая“) е опростено устройство, което позволява да се получат оптични изображения на реални обекти. Представлява тъмна кутия, в която не прониква светлина, с отвор на една от стените и екран на противоположната. На екрана се получава леко размито увеличено и преобърнато изображение. На този принцип работят някои фотоапарати. /Бел.ред./