петък, 8 юни 2012 г.

Шофьор на боклукчийски камион


В кофи за боклук е скрит
нашият живот.
В салфетка мазна е увит
остатък от хот-дог.
А на улицата мръсна
изпотъпкан фас
пее тихо нежна песен:
"Всичко е за вас!"
Бориха се толкоз много,
какво постигнаха -
в ежедневието сиво
се удавиха.
А от скъпата вечеря
обещаха ни,
остана колкото да има -
без подробности...
                   Контрол, „Кофи за боклук”
Обичам боклука.
Познавам боклука.
Живея от боклука.
С други думи, аз съм просто един шофьор на боклучийски камион.
Обикалям нощем пустите улици на града, заспал зад заключени врати между боклукчийските кофи, чинно наредени на ъгъла.
Карам този красив, голям, жълт камион из нощния град по точно установен маршрут всяка една нощ, знам си графика до секунда, познавам разположението на всеки контейнер, кофа и кошче.
Карам, събирам боклука, ровя в мръсотията на хората и мечтая един ден да карам хубав мерцедес или джип вместо този красив, голям, жълт камион и ето така минават смените ми сред вонята на отпадъците и похъркването на милион изморени бачкатори.
Научил съм се да различавам боклука на богатите райони от боклука на крайните квартали, боклука на артистите от боклука на еснафите, боклука на политиците от боклука на работническата класа, боклука на курвите от боклука на девствениците. И т.н, и т.н.
Вярно – всичко това е просто натъпкан в контейнера боклук, но всеки си има своя специфична консистенция, своя миризма, цвят и съдържание.
Превърнал съм се в тесен специалист не само като шофьор и не само като боклукчия, но и като познавач на боклука като цяло. Истината е, че от него изкарвам прехраната си. В прекия смисъл на думата, искам да кажа. Каквото и да си говорим заплатата на един прост шофьор на боклукчийски камион не стига доникъде, така че си докарвам допълнителни, необлагаеми с данък доходи, просто като ровя в кофите. При това ровя първи – нали съм нощна смяна – преди клошарите, просяците, некрофилите и помиярите, преди уличните котки и апашите, преди тайната полиция и гларусите.
Плячка в боклука на хората винаги е имало и мисля – ще има, така че в кофите няма начин да не намери нещо полезно човек, стига да е инат, да е на нужда и да не е особено гнуслив. Намереното делим с моя партньор – оня, дето се вози отзад на камиона и който фактически обръща контейнерите в търбуха му, докато аз въртя кормилото. В кофите се намира вкусна късна вечеря за кучето ми от остатъците, изхвърлени с лека ръка и без страх от Бога от хорските трапези. Там понякога има захвърлени интересни вещи, предмети, техника, дрехи и обувки, колелета, книги, дискове и касетки, повечето от които – с малко старание и въображение, все стават за нещо. Някои използвам у дома, други продавам на безценица на битака в центъра на пазара или по магазините за употребявани вещи, трети разменям за нещо друго.
От боклука през годините у дома съм се обзавел с приличен телевизор /слез козметичен ремонт/, три разностилни фотьойла, почти запазено почти бароково канапе, няколко причудливи абажура, разни кухненски посуди, колело за детето, резервни части за таратайката ми, поправено радио за дъщерята, какво ли не. Както вече казах, кучето също е доволно.
И така минават нощ след нощ, кофа след кофа, боклук след боклук. Едни от нещата, намерени из него, стигат според закона и трудовия ми договор до градското сметище, други – до дома, трети – до вехтошарите на пазара и антикварните, както вече казах.
С течение на годините обаче нещата взеха да се променят.
Социолозите биха казали, че обществото променя статуса си.
Политиците – че сменяме системата и строя си.
Икономистите – че сме в криза и рецесия.
Аз обаче си имам по-проста теза. Боклукът просто отъня. Заприлича досущ на постната пица на Дянков – не веднага, разбира се, лека-полека стана тази работа и то пред очите ми, между пръстите ми, от курс на курс и от кофа на кофа.
Гледам през годините как обедняват хората.
Виждам го в кофите за боклук пред вратите им.
По тях можеш да познаеш кой е останал без работа, кой е забогатял нечестно, кой взема рушвети и кой е на прага да емигрира или да се самоубие.
Нивото на боклука в контейнерите малко по-малко започнаха да падат, а заедно с тях и качеството му.
Доскоро сред отпадъците можеше да намериш чифт почти нови дънки, запазени обувки, кажи-речи цял полилей, работещ в черно-бяло телевизор, само леко наранени ябълки или мандарини, стара бална рокля, хляб дето още не е мухлясъл или кутия замразена храна, хвърлена, щото и бил изтекъл срока, но все още ставаща за ядене, купища стари списания и книги, колело по капли, ама в движение – почти всяко едно шибано нещо, останало от човешкия живот след края на поредния ден.
Сега обаче в кофите има единствено обелки от евтини плодове, смачкани кофички от промоционално кисело мляко /често облизани/, скъсани дрехи, дето не би ги облякъл и оня Джак Спароу от „Карибски пирати”, ако има изобщо обувки, то те ще са по една, не чифт, жълти вестници, но вече използвани в кенефа, пресъхнали пластмасови галони от долнопробна бира, използвани игли от наркоманите и презервативи от педалите, захвърлена партийна книжка и скъсан след прекратяването му трудов договор.
Покрай отъняването на боклука в последните години, отъняхме и ние с колегата, че и жената, барабар с децата и кучето.
Един ден, тоест – една нощ, обаче късметът най-сетне като че ли ми се усмихна. Карах поредната нощна смяна, ровех без особена надежда или ентусиазъм в поредния контейнер и по едно време измъкнах изпод отпадъците стара дамска лачена чанта. Стара, ама лачена, припомних си унило стария лаф. Плюс това чантата беше доста запазена и можеше да и взема някоя пара, а и беше порядъчно издута, тъй че като нищо и вътре щеше да изскочи още нещо, дето да влезе в употреба. Издърпах чантата от кофата, отупах с опакото на ръката си няколко картофени обелки барабар с червеите от нея, после дръпнах ципа и надникнах вътре.
В чантата, навързани на стегнати пачки, бяха натъпкани банкноти. Цяла бала. Плюс това в евро.
Изхълцах и бързо затворих обратно ципа.
Сърцето ми биеше бясно. Огледах се бдително нагоре-надолу по тъмната улица, но наоколо беше пусто.
Викам си, мамка му, и на нашата улица най-сетне изгря слънце. Ще сменя най-сетне камиона с някоя джипара или мерджан, ще заведа децата на море, ще купя къща, ще я облека моята като царица на стари години, ще…
Речено-сторено.
Още на другия ден, без да казвам никому, се засилих с цялата чанта в най-близката банка да обменя малко пари. Вътре ми се нахилиха, дадоха ми да подписвам куп документи, взеха парите, тръгнаха да ги броят, пуснаха ги през някакви машинарии. После внезапно спаря да се хилят. Някой явно натисна някакво тайно копче, защото след минутка нахълтаха ченгетата и се озовах в следствения арест по-бързо, отколкото моя партньор би могъл да обърне кофа за боклук в камиона.
Парите, разбираш ли, братче, се оказаха фалшиви. Толкова ми бил късмета.
Както и да е, престоях 72 часа на пансион в ареста, поне си отспах, че и ядях три пъти на ден. Изобщо, като не се броят разпитите и заплахите, не беше особено зле. Работата в крайна сметка се разплете, пуснаха ме ченгетата, тръгнах да се прибирам.
Щом се прибрах обаче, у дома не ме чакаше вита баница, а бележка на масата насред празната къща:
„Не мога повече. Напускам те. Вземам децата и телевизора. Мими. ПП. Между другото, уволниха те от работа като неблагонадежден…”
И ето ме сега – отново обикалям кофите за боклук като в доброто старо време. Ровя, тараша, пресипвам, избирам – не съм гнуслив.
Обичам боклука.
Познавам боклука.
Живея от боклука.
Само дето сега вече обикалям по контейнерите за смет пеша, а не зад волана, и вече не съм шофьор на боклукчийски камион, а просто един бездомен гладен клошар – един от многолюдната армия на такива като мен, които се множат от ден на ден в тази калпава държава, посред тези кризисни времена.
Пък и честно да си кажем, днес вече и в тази работа няма много хляб…

Камен Петров

понеделник, 4 юни 2012 г.

Абстиненция №3


Све! 
3 години! 
А имаме цялото бъдеще пред нас…
И – стой все така наоколо, всепоглъщаща и всеобятна и все така обичана и все така обичаща…
Обичам те! 
Е, Боже!

Мамка му!
Fuck my self!, нали съм българин.
Искам да умра, а все не мога.
От друга страна, явно ми се живее, но вече не знам как.
Чувствам се като премазан с валяк.
Скапан съм.
Сдухан съм.
Пак съм изчерпан.
Две обеци, 70 кила минало и любов, козя брадичка, лоши спомени, шантаво настояще, неясно бъдеще, едни летни шорти и джапанки.
Това е останало от мен.
Другото някак го няма.
Кух.
Празен.
Ужасно се чувствам.
Тракам-тракам-тракам със зъби.
Паячета лазят по лицето ми.
Вдигам ръка пред очите си, а пръстите ми са прозрачни – вените прозират в тях, ноктите ми са безкръвни, часовникът /марков/ виси от изтънялата ми китка.
Чувам звучи, каквито не съществуват, виждам ненарисувани картини, слушам песни на мъртви музиканти и гледам филми, които никога няма да бъдат снимани, но са така реални, така истински, така са тук.
„Здравей!”, викам на стената в хола, после и се извинявам, а тя е просто една стена, нали така, но аз откъде да го зная този тъп артефакт.
После викам „здрасти!” на още няколко стаи, нали мразя хората, алиенация, брат, майната ти.
И така, обикалям празните стаи на апартамента.
Кухня, дневна, хол, спалня, баня, безкрайни коридори, пуста терасата.
Надничам по ъглите, зад шкафовете в сифона на мивката, зад неработещия бойлер, в котешката тоалетна, през слепите прозорци.
Уредбата е пусната и звучи Placebo – май Every me, every you. Или For what I’ts worth, знам ли, на кой му пука, майната му, все е хубаво, винаги е наше. Иначе в момента на мен ми звучи като нещо старо на Metallica или нещо неиздавано на Ейми Уайнхауз. Кофти звучи. Самотно, суисидно, тъжно, празно. Сам съм и музиката кънти в празните стаи и резонира без резонанс.
А аз се треса целият.
Зъбите ми тракат ли тракат, а вече отдавна не са 32.
Зъба.
И годините ми не са 32, нито дори 42, нито пък намирам отговорите на въпросите. Както на вечните, така и на битийните, простите въпроси.
Хей, сещам се за времето, когато всичко в мен беше пълноводно, пълноценно, пълнокръвно, пълномаслено, пълнозърнесто, пълно...
Сега сякаш някак не е така.
Дори не знам вече чашата наполовина пълна ли е или наполовина празна. Изглежда ми еднаква, щом те няма.
Ставам, излизам и заключвам входната врата след себе си – защо ли /леко, без бели, на място, командвам на кучето, на котката нищо не казвам, тя и без това ме е отсвирила по презумпция/.
Вървя по тихите улици.
Ходя по шумните булеварди.
Газя мръсотията и локвите и прахта и изгнилите листа и фасовете.
Дишам изгорелите газове на колите.
Чувам вик – пак са изнасилили дете.
Ченге глобява шофьор и си взема рекета, а друг шофьор на ъгъла гази бабичка и отива да си допие.
Гларусите кръжат ли, кръжат наоколо и вещаят буря, земетресения и мор, а може би просто са гладни, на кой му пука, поне докато не го оцвъкат там изотгоре отвисоко по главата и по новите дрехи.
Моят град.
Днес и сега.
Празно ми е.
Искам си дрогата викам си, докато крача сам сред тълпата.
Не ми е добре нещо.
Стомахът ме боли.
Черният дроб пулсира.
Сърцето ми аха да изскочи през ушите.
В устата ми е сухо, а ръцете ми все така треперят.
Изплезвам се към една витрина /разпродажба, ликвидация, 50%, пише там/, а езикът ми е белезникав и обложен и сърби.
С омекнали крака се добирам отново у дома.
Кучето ми се радва, а котката се прави, че не съм аз.
Пусто.
Пускам телевизора, после го спирам отново с дистанционното.
Наливам си чаша вода, чаша алкохол, чаша чай с мед и лимон,у чаша витамини.
Сухотата в гърлото ми си стои обаче.
Какво ти става, бе братче, питам сам себе си или по-скоро моето по-разумно, трезвомислещо и зряло „Аз” пита другото – онова инфантилното, нервозното, шизоидното, склонно към самоубийсто и саморазрушение.
Питам сам себе си, но всъщност знам.
Гледам часовника през пет минути.
Скапан работен празен делничен ден.
А паячетата все така лазят ли лазят по лицето ми, сгърчено от тикове. Пъплещо-лазещи-космати копелдаци.
Това са всички тези часове без теб, всеки ден, всеки работен ден, осем часа умирачка, бавна жива смърт без теб.
Не съм и пипнал дрога, но копнея… все за теб, знам си го.
Трета година вече и, Слава Богу, няма край.
Няма, няма край – а това е просто началото, ей, ехо!
Чакам те и все ще чакам.
И теб, и бебо, и всички вас, даващи смислите.
Винаги.
Най-сетне часовникът на стената в дневната удря 18 часа привечер, а аз скачам, ставам, хуквам като луд, отварям шпионката на входната врата, слагам треперещата си ръка на ключа, оправям си рошавата прическа и чакам-чакам-чакам стъпките ти от работа, по студените тротоари и дупките по пътищата, през живота ни заедно и поотделно, нагоре по стъпалата на блока, на ъгъла на междустълбищната площадка, където още личат снощните кални следи от лапите на кучето ни, пред изтривалката, насред настъпващата нощ… у дома… при мен…
Влизаш, гушваш ме, целуваш ме, събуваш си делничните пътъчки, казваш ми „обичам те” и аз отново съм цял, отново съм истински, отново ме има, отново съм тук и сега, заедно с теб, в теб, заради теб, „обичам те”, мълвя и аз, впил устни в твоите устни, ръце в твоите ръце, сърцето ми бие до твоето и до това на още нероденото ни дете и ужасяващата абстиненция внезапно изчезва, а аз ти прибирам пътъчките в килера и сърцето си прибирам в твоя джоб, за да го пазиш там, където му е мястото – до твоето сърце.
Защото отново съм си взел дрогата както във всеки един миг и час и ден и месец и безвремието на последните три години, откакто те познавам и откакто не мога да живея без теб, защото така ужасно те обичам. А другояче не мога. И не искам.
Камен Петров
Русе, 5 юни 2012 година
Твоят Камо
А К. те Ц., знаеш...

Снимки авторът: Моето то

неделя, 3 юни 2012 г.

This love


хей, бебе, опитай това


For ever words were spoken 
Painful and untrue 
I said I loved but I lied 
In my life 
All I wanted 
Was the keeping 
Of someone like you 
As it turns out 
Deeper within me 
Love was twisted and pointed at you


You keep this love, thing, child, toy 
You keep this love, fist, scar, break 
You keep this love


I'd been the tempting one 
Stole her from herself 
This gift in pain 
Her pain was life 
And sometimes I feel so sorry 
I regret this the hurting of you 
But you make me so unhappy 
I'd take my life and leave love with you


I'd kill myself for you, I'd kill you for myself 


No more head trips
You keep this love

Вокалистът на Pantera – Фил Анселмо, се опитва да обясни това, което става много дълбоко вътре в мен, но -  разбира се - няма как да стане тази работа, защото съм до болка втъкан в теб и в любовта ти, а той не те познава, Све моя, обичам те. К.П.
Твоят Камо