четвъртък, 3 ноември 2011 г.

ПРОБА

Соломон Вагенщайн влезе в тоалетната на болницата и притвори вратата зад себе си. Той не беше болен.
Просто му се пикаеше.
Соломон беше доста уравновесен човек към 50-те. Не пиеше (освен някоя малка ракийка вечер пред телевизора в къщи), не пушеше, не ходеше по жени. Никога през живота си не беше играл на хазартни игри. Дори и ТОТО 2 не беше пускал. Откакто се помнеше, беше чиновник, а преди това примерен и отличен ученик. Беше женен от 27 години, имаше 2 деца. Дъщери.
Соломон не помнеше някога да беше вземал съзнателни решения. Винаги правеше това, което трябва. Бръснеше се сутрин, поливаше цветята, наливаше масло в двигателя на колата, почиташе родителите си, обичаше жената и децата, плащаше си данъците. Това е.
Сега той влезе в тоалетната и с облекчение уринира в клинично чистата тоалетна чиния. Знаеше, че това – за здрави хора, които не ползват лабораторията – е ако не забранено то поне не е редно, но нямаше как. Налагаше се, а това беше най-близката тоалетна наоколо, поне докато чакаше съпругата му да заведе по-голямата им дъщеря на очен лекар. Простата, каза си. Какво да я правиш.
Соломон старателно си го изтръска и се закопча. После пусна водата и отиде да измие ръцете си на блестящо белия умивалник. Докато педантично се насапунисваше, се загледа в отражението в огледалото. Не в своето лице (нещо, което по принцип правеше единствено докато се бръснеше), а в дъното на помещението. Точно зад лявото си рамо забеляза гишето, където пациентите оставяха пробите от урината си. Чудно, каза си Соломон в неочаквано и за самия себе си прозрение. Зад гърба ми е вторично преработената течност от бъбреците на случайни хора, които никога няма да познавам. Съдби. Болести. СМЪРТ.
Той добросъвестно подсуши ръцете си и хвърли мокрите салфетки в кошчето.
Обърна се.
На малкия плот пред гишето стояха две чашки с урина, стриктно поставени върху хартиените бланки, които дават сестрите в такива случаи.
Соломон предпазливо се огледа, после крадешком се приближи до пробите.
Урина, рече си той. Всъщност – най-обикновена пикня. Но какво ли се криеше в нея? Може би наистина съдбата на някой човек, някоя болест или бъдеща смърт...
Той надникна без погнуса в чашките. Урина като урина. Може би едната проба бе малко по-тъмно червеникава от другата и в нея плаваха някакви дребни бели парцалчета, но иначе с нищо не издаваха кармата на хората, които се бяха изпикали в малките пластмасови чаши.
Изведнъж му хрумна идея.
Усети как се изпоти под мишниците под тънкото сиво лятно сако.
Ами ако ги размени?
Ако размени пробите?
Тогава какво?
Какви ли щяха да бъдат последствията?
Какво щеше да отсъди МЕДИЦИНАТА?!
Соломон Вагенщайн отново се огледа бдително и направи може би единствената безразсъдна постъпка в краткия си чиновнически живот на семеен мъж. Вдигна леко чашките с двете си ръце и... размени местата им.
После отиде отново до мивката и отново прилежно изми ръцете си, след което излезе от тоалетната на болницата.
Какво ли ще сготви моята за вечеря, запита се небрежно, докато прекосяваше коридора на път към кабинета на очния лекар.
Искрено се надяваше да бъде говеждо задушено.
Обожаваше го.

                                                          *     *     *

Час по-рано Игнат Пеев влезе с разкривено лице в същата тази болнична тоалетна. От три дни бъбреците го тресяха не на шега, пикаеше кръв. Имаше чувството, че е родилка, която всеки момент чака поне тризнаци, тъй като спазмите се редяха през няколко минути и всяка следваща беше по-лоша от предишната.
Игнат от малък имаше проблем с отделителната система, но с годините нещата ставаха все по-лоши. Бъбричните му кризи се редуваха във времето с някаква мрачна прецизност, на която организмът му не можеше да устои. Във всеки един момент се опасяваше, че лекуващият му лекар ще предложи я операция, я трансплантация.
Игнат взе чашката, която му беше дала медицинската сестра и влезе в една от кабинките. Извади болезнено пулсиращия си пенис и се напъна. Сълзи избиха в очите му, преди пълвите капчици урина да потекат навън. Отново бяха тъмночервени, в тях плаваха малки бели парцалчета. ПИКАЕШЕ КРЪВ!
Той изохка и си го прибра, а няколко капки пикня изцапаха току що обутите за прегледа слипове, но Игнат беше свикнал и на това. Гледаше философски на въпроса, поне докато имаше кой да го пере.
После той отнесе пробата с урината си до специалното гише, постави я там върху листчето с данните си, което му беше дала сестрата и тръгна да излиза, без дори да измие ръцете си.
На вратата почти се сблъска с някакъв жизнерадостен мъжага, който тихичко си подсвиркваше поредния летен чалга клип и очевидно нямаше търпение да влезе в скапаната тоалетна.
Копеле, помисли си Игнат и веднага го забрави.
Левият бъбрек пак го присвиваше.
Мамка му!

                                                           *     *     *

Стойчо Стоев влезе в болничната тоалетна, подсвирквайки си последната песен, която беше слушал до преди малко на уредбата в колата си по пътя насам.
На входа на кенефа едва не се сблъска с някакъв кисел на вид индивид, който злобно го изгледа, но Стойчо не му обърна внимание.
Щом влезе вътре обаче част от жизнерадостното му настроение леко помръкна. Болнична тоалетна за бога! И миришеше!
Той по принцип мразеше обществените кенефи, но виж тези в болниците наистина бяха номер едно.
Смърдяха!
Стойчо гнусливо присви нос и влезе в една от кабинките, където трябваше да даде проба от урината си за изследване в болничната лаборатория. Слава Богу, не беше болен – беше силен като бик – просто му беше нужна за идиотските рутинни изследвания, които се налагаха при постъпването му на новата работа. Нова, престижна и още по-добре платена.
Той неволно се усмихна докато урината му се стичаше в пластмасовата чашка. Отдавна чакаше този момент и ето – той най-сетне беше настъпил. Повишение! Как звучи само, а? Струваше си и изследванията, и тичането, и нервите, и всичко.
Стойчо се изпика в чашката и я постави върху листчето с данните си на гишето.
После си излезе, свирукайки.

                                                    *     *     *

-         Абсолютен стопроцентов пиулонефрит на левия бъбрек и съпътстващи усложнения на десния.- с апломб изрече главният лекар и изгледа победоносно колегите си.
-         Нужна е спешна животоспасяваща операция.- допълни той.
-         Наистина ли, докторе?- възторгна се шефът на Вътрешно онделение.
-         А нима според Вас има причина за съмнение?- повдигна вежда главният лекар.
-         Ъъъ... Не...
-         И аз така смятам.
-         Но защо тогава всички изследвания след ОНОВА показват друго?- поинтересува се един от стажантите.
Главният лекар само снизходително се подсмихна.


                                                  *     *     *

Игнат Пеев се гърчеше вече седмица на дивана у дома си. Болката беше неописуема. Никой обаче като че ли не му обръщаше внимание. В последните две седмици три пъти беше викал Бърза помощ и три пъти го бяха отсвирили по всички правила. Личният му лекар – копелето мръсно – го беше обявил за непоправим симулант и вече му отказваше да му изписва болнични. В кварталната аптека го гледаха с насмешка. Жена му постоянно му натякваше за – както казваше тя – непрестанните преструвки, и подозираше, че „разиграва този цирк” само за да се скатае от помощ в къщната работа.
Нещата не отиваха на добре.
Вече не разбираше нищо.
Лекарите твърдяха, че е ДОБРЕ, но той знаеше, че е ЗЛЕ.
Пикаеше кръв, урината му беше наситено оранжева, бъбреците го боляха, не можеше да спи, нито да уринира нормално.
ЗАЩО, ЗА БОГА, НЕ МУ ОБРЪЩАХА ВНИМАНИЕ?!

                                                  *      *      *

-         Но защо трябва да ме оперират? Точно мен? Защо?!- недоумяваше Стойчо Стоев. – Нали нищо ми няма?
-         О, има ви! И още как!- рече не без задоволство завеждащият отделението.
-         Ама как така? Аз се чувствам ПРЕКРАСНО! Никога през живота си не съм боледувал.
-         Изследванията показват друго.
-         Не може да бъде!
-         Ето го тук, черно на бяло.
-         Да ги повторим тогава.
-         Ама моля ви се! Имайте поне малко вяра в медицината. Аз съм уролог с 20-годишна практика. Пък и да се повтарят подобни скъпи и ПРЕЦИЗНИ изследвания си е чисто разхищение...
-         О, Божичко!!!
-         Мдааа... Чист пиулонефрит и на двата бъбрека... Наистина имате нужда от спешна операция...

                                                      *      *      *

Игнат Пеев получи поредната отвратителна бъбречна криза във вторник през нощта. Гърчеше се като настъпан червей, пикаеше (вече традиционно) кръв, виеше от болка... Тресеше го, температурата му не падаше под 40 градуса, тялото му беше в обриви...
Бърза помощ обаче и този път не дойде.
-         Еба си и симуланта!- възкликна с погнуса дежурният лекар в болницата – За една седмица вече трети път, а изследванията показват, че нищо му няма.
-         Така е, докторе.- изпърха с мигли медицинската сестра.
-         Такива като него позорят зравеопазването.- продължи лекарят.
-         Да...
-         Трябва да го отпишат от Здравната каса.
-         Разбира се...
-         Да го пратят на майната му.
-         Е, как...
-         Да му разгонят фамилията.
-         Естествено...
-         Аз давам дежурства като луд през ден, а такива като тоя ми се подиграват…
-         Гаден използвач!- заключи сестрата.


                                                       *      *      *

Соломон Вагенщайн стоеше на дивана пред телевизора у дома си и кротко чакаше новините в седем. Пред него на ниската масичка го очакваха свежа салата и традиционната малка ракийка вечер след работа. Оттатък, през разтворената врата, долитаха звън на съдове и откъслечни реплики. Съпругата му и двете им дъщери приготвяха вечерята. Щяха да хапнат любимото му говеждо задушено.
Соломон се вторачи в екрана. Новините започваха интересно тази вечер. От кадрите се виждаше съвсем ясно – съвременната медицина пак беше сгафила. Вследствие на лекарски грешки двама негови съграждани бяха пострадали фатално. Мъж на име Игнат Пеев беше починал в адски мъки от нелекуван пиулонефрит на двата бъбрека. Друг на име Стойчо Стоев беше останал инвалид за цял живот след зле планирана бъбречна операция.
Ега ти животът, рече си Соломон Вагенщайн, докато отпиваше пестеливо от ракийката, а на екрана говорителят с изкуствено скръбно лице вземаше интервю от главния лекар на местната болница.
После жена му донесе манджата и Соломон забрави новинити.
Наистина беше говеждо задушено.
Любимото му.

Камен Петров
Публикуване на коментар