петък, 27 април 2012 г.

СПЕШНО СЪОБЩЕНИЕ!!!


На вниманието на всички потребители, юзъри, хакери, байкъри, скейтъри, сноубордисти, хеви метъли, чалгаджии, спец части или просто хора, които четат този блог - ако нямат какво друго да правят смислено с живота си, тъй като – нали – не си струва, освен рубриката на моят обичан син Давид!
Внимание, хора!
Аз се казвам Камен и съм ал... , хм, пардон - баща...
В пространството на блога ми на адрес www.kamo69.blogspot.com, се е появил нов вирус, стана ясно днес. Вирусът, който доскоро евфемистично наричахме просто „кралската скаридка”, в момента е на 22 седмици, около 22 сантиметра, явно пол мъжки, поне на 98%. Става ясно, че Камо и Све чакат син, а датата на раждане гравитира към 23 август, тоест лятно бебе, морско, реге, рага и слънчево. Както се изрази поетично любимият ни акушер-гинеколог по време на прегледа, „сестра, имаме бебе един брой, живо, мърда, има нещо като малка писалка…”. Сиреч явно прилича на щастливия си татко. Младата майка каза на излизане от кабинета: „татко, ти май си разочарован, че не е момиченце?”. 
Твърдението беше обаче твърдо отречено от бъдещият баща, като тук му е мястото да споменем, че той се изтърва още в кабинета, като каза: „Све, нищо, хайде догодина пак” /явно имайки предвид и едно малко момиченце след малкото момченце/, за което беше порицан с основание от медика. Също така таткото почти всяка вечер, в която не е припаднал от нерви и от умора, говори на бебчо през пъпчето на мама, за което също беше смъмрен от лекаря на мама. В крайна сметка, сега е и момента авторът на този блог – тоест аз – Камен Петров Йорданов, да се отрека от майтапчийски имена като Онуфрий, Инокентий и Софроний, с които споменавах до този момент съвсем богохулно бъдещия си син, и да си седна на задника, за да измислим заедно с мама – сиреч моята любима – Светла Иванова Колева, подходящото име на най-страхотното бебе на света.  Така че отричам се, три пъти се отричам, поне така са ме учили селските попове!!!
Освен това днес нашето доки обеща в този блог да има снимка на бебчо, тати обеща да напише страхотен разказ за страхотния ни син, а мама нищо не обеща, защото тя по принцип си е най-страхотната, обичлива и обичана, красива, добра и умна мама на този свят, че дори и отвъд него…

П.П. Само дано бебокът с писалката да прилича на майка си, а не на баща си, защото тя е красива, а аз съм грозен, стар, дебел и плешив. Благодаря.
П.П.1. За справка – на снимките – мама, тате, бебокът…

четвъртък, 26 април 2012 г.

Долината на мечтите


- Ей сега ви изтрепах като кучета!- изрева пияният и замахна напосоки с теслата.
- Недейте така, бе хора! Селски сме, познаваме се. Недейте бе!- примоли се мъжът ми, но
вече беше късно, ония бяха озверели и го подкараха още там, в леглото, посред нощ.
Някой ме сграбчи за плитката, издърпа ме от постелята на земята и ме повлече навън. Беше зима, но не усещах студа с разголените си нозе. Усещах само животински страх, който ме беше сковал цялата, както когато раждах първото си дете – преди време, преди много време. Само дето сега не раждах, просто ме пребиваха от бой.
Страх ме беше, щото ги познавах и двамата – Малкия Бартек и Минчо Черния. Пияни-заляни, озверели от бяс, нечовешки.
Повлякоха ни с моичкия през прага, по разкаляния след дъжда двор, до обора. Мен ме захвърлиха в ъгъла зад вратата (ведрата за мляко издрънчаха под мен и се разпиляха в тъмното), а Пешо – мъжа ми, го бутнаха върху яслата, където кравата ни Мая кротко преживяше на синджира, и го забухаха с каквото им падне.
Не припаднах от ужас само щото много болно ми стана за моя. Болнав беше и дърт, едва креташе из двора, на мухата път правеше, а сега такъв кютюк отнасяше пред мен, че и аз само дето не изверях. Пред очите ми падна пелена и се хвърлих с голи ръце към ония изверги, нищо, че бях 40 кила с мокри дрехи, а те държаха брадва и сопа в ръцете си.
- Стига! Стигаааа! Изроди! Стигаааааа!- закрещях в несвяст, ама Минчо Черния ми обърса
един наопаки, че чак ми причерня, и ме прати пак на пода зад вратата.
Прималя ми. Една част от мен чуваше като в просъница ударите, които с тъп звук се вбиваха в мършавите телеса на мъжа ми, и неговите все по-слаби писъци, стонове и стенания. Другата обаче, както ставаше винаги при мен при голям зор, отнемай къде се отнесе далече-далече и някак много назад във времето…
Когато дойдохме в село, бяхме още млади, силни, имахме мерак за всичко. Меча поляна му беше името, но моичкият веднага го кръсти „Долината на мечтите”, нали беше пенсиониран без време даскал, горкият, много беше чел и много знаеше. Бяхме се наситили на града, на шумотевицата, блъсканицата, простащината, на автомобилите и скъпотията. Отгледахме по живо, по здраво децата – и трите – изучихме ги, синовете започнаха работа, а щерката се зажени – все в тоя пустия град. Нас обаче си ни дърпаше все към селото – и двамата оттам идехме и там искахме да остареем, че и да ни погребат след време.
Че тъй де, дойдохме в Долината на мечтите, сиреч в Меча поляна, както си беше по документи, ей тук на – на брега на Дунава, вдигнахме къща за чудо и приказ, аз оправих градинката, развъдих кокошки, няколко кози и крава, а Пешо с голям мерак хукна по нивя и бостани, да му се неначудиш и на даскала, и на чудото. Тръгнахме да си гледаме старините и кефа, и спокойствието, дето има една дума, ама не би.
Първо Ива - малката щерка, взе, че се разжени, взе внука и зачезна към Гърция, на сезонна работа мандарини, маслини и лимони да бере… макар и друго да се чу, ама нейсе…
После големият син – Гошо, се спомина в катастрофа. Пил ли беше, не беше ли, крив ли беше, не беше ли – тъй и не разбрахме – поплакахме си, погребахме го, ама животът не пита – продължава. Че и ние с Пешо тъй.
Средният – Евгени, ни остана опора и надежда. Работеше в града като шофьор, има-няма на 50-ина километра от село, заживя с едно разбрано момиче от тутраканско – ей де го, тръгна апартамент на изплащане да купува, кротна, викаме си с моичкия.
Да, ама не.
Започна да ни се вясва от време на време, кьоркютюк пиян, заваля едно такова, не му се разбира, фъфли, в очите му сълзи, ама в погледа – лоши искрици светят. Викам: „Мама, какво става? Нещо с Ленчето ли, с работата ли, що ли?”. Дума не дава да му се издума, лош става направо. Дай някой лев, вика, мамо, ще се оправим. И все нещо замъква, като си тръгне с автомобила към града, все нещо влачи – телевизор ли ще е, козите ли, на баща си пенсията ли – каквото има и каквото докопа. В село се зачу, че тръгнал с лоши хора и по жени, комар играел, апартамента на кино отивал, а Ленчето на три пъти стягала багажа да се връща на село край Тутракан, ама нали ни е син – какво да го правим – затваряхме си очите…
Затваряхме ги, затваряхме ги, но ей ни на – на пода в обора, а ония изверги бъхтят моичкия дето сварят, душичката ще му извадят. И аз ЗНАМ ЗАЩО. Заради сина. Заради Евгени.
- Дай парите, старо, дето ми ги дължи копелето ти и няма да ти строша всичките кокали,
мамицата ти!- реве пиян Малкия Бартек и налага Пешо по главата и гърба с дръжката на брадвата, а Минчо Черния му приглася, и в и псуването и в боя.
- С 300 лева ни завлече онуй леке Евгени и втори месец не ги връща. Или давай парите, или
вземаме кравата! – крещи Минчо Черния и – прас! – с тоягата по главата. Вика и удря, вика и удря, вика и удря…
- Нямам бе хора, нямам…- хленчи Пешо от земята, където се е свил в краката на кравата и
ги прегръща с две ръце – Недейте така, бе хора! Само не Мая! Само не кравичката ми! Недейте така, бе хора! Ще се разберем…
Да, ама не се разбраха. Той беше даскал, стар човек, умен и учен, а те – пияни свине, които нахълтаха в дома и живота ни направо от кръчмата и нямаше кой да ги спре в запустялото от години село - глухо, сляпо и като сакато - което се беше свило като бито куче в добруджанската нощ и се ослушваше със затаен дъх откъм топлите си постели в писъците ни и в крясъците на онези двамата.
После уродите престанаха да налагат моичкия, чух как пъхтят разгорещени в нощта, пълна с отровните изпарения на ракия, които лъхаха от устите им. Чух ги да захвърлят на земята брадвата и сопата, чух тежките им, разлюляни стъпки край мен, после задрънча синджира и Мая жално измуча и ме прекрачи, а след туй тропота от копитата и отшумя заедно с техните несигурни крачки в нощта.
Край, рекох си и си плюх в пазвата, ей тъй на – както бях просната на земята – свърши се.
Вярно, свършило се беше, ама и Пешо беше свършил, горкият ми той. Пребили го бяха до смърт за една шепа пари изродите недни, главата му като диня беше сцепена, навсякъде кръв, косми и мозък все едно. Потрошили го бяха целия и не бяха се щадили да бият – личеше си, отдето и да погледнеш, ако и да беше тъмно. И всичко туй – за едното нищо. За едните пари. Заради големия град, дето ни взе и живота, и надеждата, и децата, и ги развали или ги уби. Тъй както уби в оная нощ и Пешо, макар и издалеч, с чужда ръка, дето се вика.
Как съм доизкарала нощта, само аз си знам.
Като се зазори, сбрах надве-натри каквото сварих в една чанта, загърнах Пешо с одеалото, тъй както си лежеше сгърчен на земята, после дадох и къщата, и обора, и съпруга си на огъня, заключих по навик къщната врата след себе си и скрих ключа под прага, докато пламъците пращяха и бълваха огнени езици през прозорците, обърнах гръб на Долината на мечтите и на всичкото, пусто да опустее, завинаги, и хванах пеша пътя към града и към нищото. 

вторник, 24 април 2012 г.

Селски сайт


- Сега, драги съселяни, ще правим сайт на селото.- доста авторитетно заяви кметът Танчо Танев пред отбраната групичка от местния елит, която бе събрал в селската кръчма специално за случая, особено като се имаше предвид, че и самият той не знаеше точно за какво става дума.
- Ще прайм на селото КАКВО?!- провикна се поп Пейо, който още не беше изтрезнял от
вчерашния курбан и къдравата му брада лъхаше на тамян и джибри.
- Спрайт…-измънка даскалът откъм ъгъла, където неизменно го избутваха на подобни събирания.
- Сайт, попе. Млъкни, даскале! Сайт… В интернет… Страница един вид. Като от вестник страница или от книга. На селото страница ще правим.
- Че кой ще чете книга за туй загубено село?- захили се кръчмаря Генади, тъй както с едно око следеше компанията на кмета, а с другото - набъбването на сметката.
- Не е точно книга, бе джанъм! Сайт е това. В интернет. Нашето село в Глобалното село. Реклама, един вид. По цял свят ще го видят.- разпени се кметът.
- Тъй, тъй. И за какво ни е тая дивотия?- не се сдържа попът.
- Попе… Хора… Съселяни… Нашите най-сетне взеха властта в столицата и в областния град, нали тъй? Имаме си депутат от село, нали тъй? Искаме магистралата да стигне дотук, да оправят даскалото с държавни пари и да асфалтират улиците, нали тъй? Пък и сега е нашият шанс догодина Колипетльово най-сетне да стане град…
Като хвърли бомбата, кметът обърна една бърза мастика, запали от новите бързогаснещи цигари и победоносно огледа компанията.
Компанията го зяпаше с отворена уста, само тази на попа не се виждаше, от брадата.
- Брей.- изцъка иззад тезгяха кръчмарят.
- И сега какво, кмете? Какъв е този… ъъъ… спрайт… тоест - сайт?- срамежливо се поинтересува даскалът по същество.
- Сайт! Млъкни, даскале! Страница ви викам. И навсякъде се вижда. Албания, Унгария, Съюза, Горна Оряховица, Бангладеш, няма джаста-праста. На нея ние ще опишем хубостите на село – алтернативен туризъм, чист въздух, природа, лов и риболов, къщи за гости, културно-историческо наследство, ала-бала. Ще пишем как се оправяме мъжки с кризата и какви европрограми сме прилапали… пардон – усвоили. Ще похвалим местната управа и централната власт, и ще наругаем опозицията. Ще го наснимаме хубавичко това наше село Колипетльово отвсякъде и ще го пльоснем в тоя интернет, че цял свят да ни гледа сеира и хората да ни завиждат, пък и да ни се помогне да станем град най-сетне, мамка му!
- А така, кмете!- провикна се войнствено поп Пейо, на коготото мастиката явно не му понасяше твърде след вчерашния курбан, както се виждаше и с просто око.
- И как ще стане всичко това?- осмели се отново даскалът.
Кметът започна да го гледа накриво.
- Млъкни, даскале!... Така!- сопна се накрая и гаврътна още една мастика – Първо ще му сложим името, на това, на сайта… Колипетльово се казва селото, нали така, бъдещ град дето се вика? Е, питах по мобифона внучката в града и тя ми го преведе на английски. Англичаните, дето ще идат тук масово на селски туризъм, кални бани и греяна ракия, ще му викат Killcock City, ъндърстенд, май френдс? Та тъй – в интернет адреса на селската ни страница ще гласи ей тъй на - www.KillcockCity.com. Всичко съм измислил аз, всичко. Акъла ще им вземем на ония от съседното село Пачи Крак, дето не могат си преведе даже тъпото име, че сайт да правят или град да стават – Боже опази….
- Брей!- възхитиха се в един глас всички, макар никой нищо да не схващаше, най-малкото пък даскала, който всъщност беше взел задочно кетап и то във вечерните курсове, докато още ги имаше – „Дабъл Ю, Дабъл Ю, Дабъл Ю, точка, КилкокСити, точка, Ком”! Брей!
- „Кон” ли?- зачуди се единствено даскалът.
- Сега, по същество. Млъкни, даскале!- делово ги отряза кметът, доволен от реакцията – Трябва първо да разпределим задачите, да сформираме екип дето се вика, мениджмънт, маркетинг, такива работи едни…
- Кажи, кмете, кажи!- един през друг се развика местният елит, всеки с надеждата, че нещо ще намаже покрай цялата тая дивотия, макар и на никой да не му беше ясно точно като как, какво или кога. Важното беше келепир да пада, ако и да е от проклетия „интранет”.
- Първо…- започна делово кметът, хвърляйки скришом по един белтък на малкото листче, което измъкна от джоба на сакото си – Трябва ни администратор на сайта. Тоз, дето ще се занимава с… ъъъ… домейни… ъъъ… хостинги… ъъъ …уеб дизайни… ъъъ… постване, копване и пействане, дилийтване и шейрване,  и – абе, таквоз, туй е… Маноле, ти ще си!
Манол, пъдарят подскочи две педи над пейката и само дето не си разля бирата, а беше вносна.
- „Аз ще съм” КАКВО?!- изквича той.
- Администратор, казах. Ти ще си администратор на сайта. Тъй трябва.
- Ма що пък аз, бе кмете?
- Щото през 60-те си бил администратор в хотел на Златните, нали така? Така. Точка по въпроса, значи… Сега… Текстове ще трябва да се дращят по сайта, литература и джурналистически разследвания, един вид. Значи, автор трябва, джурналист. Там работата е ясна. Даскале, честито!
Даскалът благоразумно си замълча и се почеса, дето не го сърбеше, под масата.
- За снимките…- продължи кметът – Клисарът е с най-голям опит…
- Ама, кмете! Само кръщенета и погребения съм снимал аз, бе, какъв опит?!
- Имаш поглед над нещата, значи. Професионалист. Фото Мексико! Ти ще си фотографчето на сайта, ясно?!... Тъй… Рекламата е важно нещо в интернет, пък и не само там, скъпи съселяни, тъй че за рекламни агенти единодушно назначавам пощаджията и кръчмаря… Шт, тихо там, решено е вече, казах… Пощаджията много ходи и всичко знае, пък и контактите, нали така, а кръчмарят и без това е червив с пари и може да цуца реклама от клиентите на вересия… Така… За редактор на сайта мисля най-добре ще е да сложим Мишо Кривия – бил е контрольор в междуселския автобус, в транспорта, значи, голяма работа, до града често пътуваше и много е видял, тъй че ще контролира и редактира останалата паплач от екипа… Добре…
- Ами ти, кмете? Цялата работа разпредели. Светът ще ни гледа отвсякъде по тоя интранет, ти какво ще правиш?- подмаза се пъдарят Манол.
- Аз ще съм… ъъъ…главен редактор, изпълнителен директор и началник реклама на сайтчето, драги съселяни. Пък и нали съм кмет – ще ме снимате там – първа копка, втора копка, трета копка, първа лента, втора лента, трета лента - интервю ще ми вземете по интернет, по коктейли разни, семинари и командировки ще трябва да се ходи, такива работи, да не се излагаме сега – нали град ще ставаме уж…
- Добре бе, кмете, аз какви ще ги дялам тогаз?- подхлъцна  самосъжалително поп Пейо – Слушах-слушах-слушах, нийде името си не чух. Какво ще правя аз с тоз триждий проклет дяволский сайт, тпу, анатема, гад нечеловеческая?!
- Ти ще осветиш по стар народен обичай офиса, отче…- благо отвърна кмета и вдигна чашата – А, наздраве сега, че работа ни чака, драги съселяни, а скоро – и съграждани… Хаирлия да е новият селски сайт, ъндърстенд, май френдс?!

понеделник, 23 април 2012 г.

Симптоми


На Све и на коремчето…
Напъвах се и дишах.
Дишах, дишах, дишах
И напъвах.
Точно както ме бяха учили в последните девет месеца.
Детето обаче не искаше да излезе, не искаше да се роди и да се покаже на белия свят, копеленцето дребно, а аз го отнасях качествено и болеше, и ме беше страх, и усещах как се разкъсвам изцяло отвътре, майната им на хемороидите, фактът е, че всичко отиваше на кино – по болката се познаваше.
А болеше!
Дишай, дишай, дишай…
Напъвай, напъвай, напъвай…
Сетих се за всички прочетени в интернет форумите неща /в 21-първата седмица вашето бебче е 26 сантиметра и тежи 360 грама/. Стига бе! Сега вече бяхме в края на деветия месец и малкият терминатор поне според мен вече беше поне половин метър висок и тежеше 4-5 кила. Поне отвътре и отдолу така го чувствах. Вярно, само до известно време. След това не издържах и просто припаднах, с упойка или без, вече нищо нямаше значение…

………..

Тя откри двойното удоволствие от любовта скоро след като се запозна с него. Всъщност до този момент не бе познала удоволствието дори и в единичната му форма, но да.ори не подозираше това. Беше на 27 години, но до този момент не бе имала толкова силна, интензивна, разтърсваща и всепоглъщаща връзка. Сигурна бе, че след всичките тези години на лутане, разпилени чувства и краткотрайни болезнени връзки, пълни с разочарование, лъжи и дори откровено насилие, най-сетне е открила мъжа, на който да се отдаде докрай и изцяло завинаги. За нея вече споделената любов беше двойна любов, а удоволствието – също двойно.
Лежеше сънна в леглото и наблюдаваше как пролетния бриз откъм морето люлее приспивно завесите на прозореца, когато изведнъж усети онзи разтърсващ оргазъм – ей така, изведнъж, без да е направила нито едно любовно движение или дори помислила нещо, недай си Боже, еротично.
Нямаше обаче как да знае, че в този момент той – любовта на живота и, свършва шумно в банята, онанирайки самотно в утринта…

…………

Това, че коремът ми растеше за щяло и нещяло, дори и без някой доктор, тест или набитото око на бабичка да намекне за бременност, в първия момент не ме изненада кой знае колко много. Седмиците минаваха, коремът ми растеше, чудо голямо. И на по-умни хора от мен се е случвало, мислех си. Не се умира от това, дори напротив, мамка му. Проблемът беше един-единствен и донякъде – основоположен. Не бях бременна. Дори не бях и жена. Аз бях мъж с бременна жена и докато нейният корем наедряваше в процеса на бременността, моят също го следваше в този възходящ път на развитие, а дори и не пиех бира. Ходих, разбира се, по лекари и диетолози. Заседнал живот, паралелни симптоми, шок, съпричастност… - това им бяха тъпите диагнози, макар че за да ти ги поставят, вземат майка си и баща си…

……………..

Знам, че го обичам до болка, до полуда, до край, рече си тя, но нещо в нея лекичко я дълбаеше, дори още докато мислеше тези неща.
Той спеше и хъркаше до нея върху разпънатия в дневната диван, защото в спалнята на апартамента под наем като всяка друга зима отново имаше влага. Разликата обаче беше, че сега чакаха дете и мухълът по ъглите на доскоро романтичната мансарда не влизаше в сметките. Загледа се в него – бащата на детето и – и за пореден път се зачуди дали ще успее той да понесе всичко това, което се очаква от един баща. Дълбоко се съмняваше. Щеше и се да цъкне с език, но веднага я заболя, а бузата и беше издута. Може би от мъдреца, който заради бременността все не можеше да оправи, а може би като съпричастност към болката, която изпитваше той самия и насън, защото не се бе погрижил навреме за зъбите си.
Тя лежеше и го гледаше и как подскача неспокойно в просъница заради болката в зъбите си, а мъдрецът и пулсираше в такт с неговите болежки и беше подут, също като неговия…

………

Не знам дали това, което боли, е черният ми дроб или просто бебето рита. Дори нямам представа дали от бременността са ми са се подули краката или поради цирозата десният е изтръпнал, както предупреди преди време лекарят – преди самият той да се гътне и да умре – от цироза, разбира се. Отдясно коремната ми кухина е издута и това вероятно е набъбналият ми от алкохола и болестта черен дроб. От друга страна обаче, може би това е просто бебето, което търси мястото си в майчината утроба. Факт е, че човек се чувства странно, различно и донякъде дискомфортно – дали е болестта или бременността? Кой знае… Не и аз във всеки случай…

………….

В косата и отново имаше пърхут и беше малко мазна. Във всеки случай, поне малко по-мазна отколкото и се искаше, а пърхутът беше гадно нещо. Странното бе, че и в неговата се появи по същото време, а къдриците му също бързо се зацапваха, а дсокоро май не беше така. Дали беше от шампоана, който смениха и ползваха заедно, дали от нейната бременност или неговата небрежност, нямаше как да знае. Лежеше, прилепена до гърба му на неудобния разпънат диван, който дори още не бяха изплатили, а вече го мразеше, чувстваше дишането му не само със слуха си, но и с наедрелите си гърди и корем, обичаше го и го мразеше, че и беше причинил всичко това….

…………….

Днес ми е свободен ден, с бебе или не. Днес няма кой да ми задава въпроси без отговор, да сменя телевизионните канали с други, да иска повече пространство в леглото или на дивана, да забранява да се пуши в дневната или да изисква вода без лимонов сок в нея. Днес мога да си позволя всичко, без никой да ми прави забележки или да отправя забрани и закани. Мога да правя всичко, което си искам. Днес си е ден за мен… Да, ама защо ми е така самотно и пусто, и празно, и някак безсмислено? Започвам едно, подхващам друго, книгата не ми е интересна, филмите по сателитната телевизия – и те. Легнах да поспя на дивана, после станах. Пуших, ядох, дори тайно пих малко, макар да беше обещано, че това се прави само в почивните дни. Пуснах си музика, порно, някакъв филм, отворих нова книга… Тъпо…
Затова легнах по гръб с телефона в ръка, запалих цигара и се загледах в тавана в очакване най-сетне и този ден да умре, а на входната врата да се позвъни като всяка друга вечер по това време. На всичкото отгоре нямах и търпение да звънне проклетия звънец, а звънеше кофти…

……………..

Напъвай! Напъвай! Напъвай!
Дишай! Дишай! Дишай!
Тя напъва и аз напъвам.
Тя диша и аз дишам.
Боли я, а мен ме облива пот.
Тя се ужасява, но аз се побърквам от страх.
Напъвай! Напъвай! Напъвай!
Дишай! Дишай! Дишай!
Докторът си гледа тайно часовника /сигурно закъснява за игра на покер, копелето!/, а сестрата е досадно делова, но какво да се прави, това е положението, това е нашето бебе, нашето дете, нашият живот, бъдещето и мечтите и надеждите ни и ние двамата напъваме и дишаме – тя повече, аз почти припадам, докато накрая се чува едно такова могъщо, дразнещо, красиво, жизнеотвърждаващо:
- ААААААААААААААААААААА!
- Честито! – вика докторът, хвърля престилката и хуква към партията покер, вероятно обилно полята с шотландско уиски, а сестрата повива бебока и го дава на мама, по простата причина, че тате – тоест аз, е на път да подбели очи.
После се съвземам, ей, викам си, брат, браточка, копеле, добро утро, загубеняко, като всеки друг мъж, имаш дете и имаш жена, която боготвориш, събуди се, нямаш нужда от амоняк, а от любовта си, така че отивам до леглото, а моето момиче сияе, и не е вече просто момиче, а жена и майка, и ме обича вече по няколко други различни начина, гледа ме мъдро, всеразбиращо, с лека насмешка и с цялата любов на света, дори неийде отвъд нея, подава ми едно вързопче и пита:
- Не искаш ли да знаеш дали е момче или момиче?
- Не!- казвам аз – Не искам. Все още ме боли и ме държи упойката. Трудно раждане беше, честно. Обичам теб и обичам него. Когато се съвзема, ще научим заедно момче ли е или момиче, после ще изберем дрешките и легълцата и количките, а след това ще му измислим и име…  Обичам те…
После припаднах и мисля, че симптомите бяха дотам.

Камен Петров

неделя, 22 април 2012 г.

Ослепях


Another place I find to escape the pain inside
You don't know the chances. What if I should die?!
A place inside my brain, another kind of pain
You don't know the chances. I'm so blind!
I can see, I can see, I'm going blind...
I'm blind...
                                             "Blind", KORN
Ослепях от толкова много красота, честно.
Толкова е красив и прекрасен светът, и толкова чудесни - хората, тези чеда Божии, както и останалите идеални създания – от членестоногия червей, през хиената до онова там насекомоядното растение.
Откровено казано обаче, не се оплаквам, че загубих зрението си.
Щом ослепях и писателската ми кариера главоломно тръгна нагоре.
Не че нещо драстично се промени в писането, стила и прозренията ми, не - просто осъзнах, че до този момент съм се напъвал да пиша, нагаждайки се към околните, лутайки се по ъглите на подсъзнателното, търсейки несъществуващото, а важното някак си се е изплъзвало измежду треперещите ми пръсти, късогледите ми очи, поовехтелите ми емоции и раздрънканите клавиши на компютъра…
Сега бях сляп и пишех за слепци. Преоткрих брайловата азбука, белият ми бастун шибаше безжалостно грозотата и простотията по пътя ми в тъмното, а кучето ми водач – златист ретривър, ръфаше с остри зъби недъзите на съвремието. Аз бях слепият писател на слепите хора и макар по този начин таргет групата на читателите ми на пръв поглед /поглед?!, хахахаха/ да се свиваше неимоверно, скоро открих, че това далеч не е така и дори напротив, открива нови хоризонти пред моя могъщ и неизчерпаем природен талант.
Кво като съм сляп, викам си, на Рей Чарлс или Стиви Уондър тая работа хич не им пречеше даже.
Вече бях сляп писател, който твори за слепци на брайловото писмо, но далеч не само това!
Внезапно открих, че хоризонтите пред перото /и тиражите/ ми са практически неограничени.
Освен всичко друго, аз бях един алкохолизиран /подобно на Хемингуей, Фитцджералд, Буковски/ писател, така че можех да пиша за всички пияници, професионални алкохолици и аматьори-пиячи по света.
Тъй като съм силно зависим, особено към болкоуспокояващите, реших аз, защо да не стана глашатай и на всички наркозависими, на наркоманчетата, дрогите и останалите пропадналяци, нищо че изтървах без време стабилни читатели като Ейми Уайнхауз, Кърт Кобейн и Лейн Стейли.
Шизофреничен съм и параноичен колкото си щеш, тъй че всички поне малко луди, откачени, чалнати, перколясали, превъртели, шашави, ненормални, малоумни и циклофренични копелета щяха да открият многоликата си истина в моето писано слово.
Понеже от малък съм и силно суисиден, потенциалните самоубийци, както и неуспелите такива, щяха да се избиват за книгите ми.
Като един истински душевен инвалид /за справка – майка ми и бившата ми жена/, се превръщах в златна мина за всички четящи сакати, недъгави, инвалиди, без крака, ръце, глави или каквото там се води за някаква степен инвалидност.
Песимист съм вярно, и в живота, и в писанията си, но това само ще привлече към читателската ми армия мизантропите, а както твърди покойния колега Богомил Райнов, те са поне две трети от околните малоумници, с които се разминаваме всеки ден по градските улици и булеварди.
Обичам да готвя, да чета за готвене и да пиша за готвене, а това веднага ми отваряше врати и към почитателите на кулинарните предавания по телевизията, както и до всички трътльовци и трътли с наднормено тегло.
Плюс това бях и писател-шофьор, така че можех спокойно да пиша за всички автомобилисти, за катаджиите и дори за собствениците на автоморги и автокъщи.
Бях разбира се и писател-пешеходец, писател-смотаняк, писател-баща, писател-любовник, писател-син, писател-бачкатор, писател-наемател, писател-данъкоплатец, писател-пациент, писател-рецидивист, писател-длъжник, писател…
Многолик автор съм аз, викам си, макар и сляп като къртица, и всичко ми е ясно като бял ден. Направо ми се отвориха очите, честна дума. Сега вече щях да опиша света и хората, които щъкат из него, в цялото им пълнокръвие, много зряло, вещо и ВСЕВИЖДАЩО, просто светът в моите романи, разкази и стихове щеше да е по-истински, отколкото са дъблинчани в романа на Джойс.
Щом прозрях всичко това, опипом намерих клавиатурата на компютъра, съборих с лакът чашата за кафе пред мен, изтървах белия бастун на паркета и затраках ожесточено с два пръста новата си творба, новия си шедьовър, новото си прозрение… доста често бъркайки при натискането буквичката „а” с буквичката „ъ” и буквичката „с” с буквичката „к”.
Това обаче за един гений, особено сляп, са просто маловажни дреболии, чисто битийни и излишно мелодраматични.
Слепците тъй или иначе щяха да ми напипат грешките…

Камен Петров