петък, 20 февруари 2015 г.

Още болка

                                               
"Нищо не трае вечно.
Винаги има място за още болка."
              Гюнтер Грас "Местна упойка"

      Тялото ми е малка , изтерзана бърлога, тресяща се в спазмите на алкохола. Не усещам ръцете си; пръстите ми са безчувствени, сякаш само допреди миг са стискали парче лед - когато вдигам чашата, очаквам всеки момент да падне на пода и да се разбие на милион искрящи късчета, но тя не пада.
      Вече пети ден стоя затворен в стаята си, пия. Всъщност, пия, повръщам, отново пия, за да прогоня гаденето и пак повръщам. От вчера отново виждам двуизмерно. Светът /заключаващ се в момента за мен в тези угнетяващи десетина квадратни метра на стаята ми/ е една черно-бяла... не - сивкава проекция, в която плувам, нереален и безплътен, колкото си искам. Дори музиката, която слушам, ми звучи моно, а слушам Доорс.
      Пия водка "No5".  Що за идиотско име?! Имам чувството, че съм изредил цялата номерация от едно до десет и то няколко пъти. След първите четиридесет и осем часа стигнах до гениалното откритие, че всъщност няма голямо значение какво точно пия. И водката, и уискито, и конякът от един момент нататък имат един и същ вкус. А и ефектът в крайна сметка си е все същият. Може би разликата е само в цената? Трябва да помисля върху това.
Тази сутрин към четири часа изпуших една цигара с “трева", която купих миналата седмица на тъпия купон в студентските общежития от един изрусен тип с обеца на носа. Голяма грешка. Освен че си докарах адска кашлица и повече от час останах вгледан в една и съща шибана точка в стената в очакване на ефекта, нищо интересно не се случи. Дори не изпитах онзи екзистенциален гърч да напиша някое откачено стихотворение, което казва всичко за живота и любовта, и заради което в крайна сметка явно съм роден. Или "тревата" беше лоша, или не са ми нужни подобни боклуци, за да стигна до себе си ... Пък и водката "No5" си върши чудесно работата.
      В крайна сметка в четири сутринта поне говорих с дядо си. Мъртъв е от повече от четири години, но въобще не можеш да му ги дадеш. Пък и той винаги е бил общителен човек.
      - Голяма грешка, момче - каза той - Това, за тревата.
      - Прав си , дядо - отвърнах и усетих доколко ми бе надебелял езика - Няма да се повтори.
     Той подпря суховатото си тяло на стената; лявото му рамо допираше точно точката върху нея, където щях да се вторачвам в близкия един час. Беше си както винаги все със същата черна барета, която сваляше от главата си само когато спи. Помня колко бях угнетен, когато го видях положен в ковчега - натъкмен в претенциозен черен костюм, какъвто никога нямаше да сложи приживе, смален от болестта, баретата я нямаше. Домъчня ми за него. Между пожълтелите си пръсти стискаше тънка свещ с мъждукащо пламъче, вместо обичайната евтина АРДА. Наведох се и го целунах по студеното чело, после  се разридах и избягах навън - далеч от лепкавия мирис на тамяна, писъците на оплаквачките и тъмния силует на Смъртта, която скучаеше, подпряна на ковчега.
      Повече не го видях.
      А ето - сега разговарях с него. Мамка и, и трева!
      - Нещо много си се замислил, момче - рече той и запали нова цигара от старата. Учудих се, че и там - на небето, продават от любимата му АРДА, но не се издадох. Не исках да го обидя.
      - Ами, замислил съм се. Пия.
      - Виждам - рече неодобрително - А друго правиш ли?
      - Е ... Нали знаеш - дипломирах се, поработвам от време на време, пиша ... Преди две седмици купиха един мой разказ в списание "Егоист".
     Дядо ми изсумтя. Не каза нищо. Разбирах го напълно - така и не    можа да ме види дипломиран, изтърва казармата ми, а и внучетата, за които така копнееше, не можа да дочака. Долу в мазето на старата къща, на хладно, беше заровил три бъчонки с отлежала гроздова - за сватбите на тримата си внуци. Ядец! Дядо от четири години е в гроба, а внуците му все така са си сами, залутани в житейски проблеми, безразборни полови контакти и несподелени любови - дали и тримата нямаше да се окажат латентни хомосексуалисти? Не знам.
       - Дядо - опитах се да сменя темата - Кажи ми нещо за себе си.
       - Веднъж... - рече той - Нямах още седем години, пасях кравите през нощта, на ливадите досами село. Доспа ми се, подложих един голям камък под главата си, завих се с кожухчето и заспах ...
      - И?
      - И като се събуждам заранта, гледам - това под главата ми се било камък, а конска глава. Оглозгана, побеляла от слънцето, в очните и кухини пъплеха червеи. Щях да се побъркам от страх.
      - Божичко! Избяга ли?
      - Не! - избелелите му очи гневно просветнаха изпод надвисналите вежди - Не, мамицата му! Отнесох си я в къщи и я побих на един кол от оградата, така че дядо ти Йордан да я гледа всеки ден и да се коси, че е изпратил едно седемгодишно дете да пасе нощем кравите в полето.
       - И спря ли да те изпраща?
       - Друг път! Прадядо ти не беше такъв човек. Изпрати ме отново още същата нощ, а главата я извари, лакира я и си я сложи над огнището в къщи, да му красяла  стаята.
      Обърках се:
       - И какъв е изводът в историята , дядо?
       - Няма извод. Пък и няма история… - рече той и изчезна.
       - Дядо! - изкрещях - Деденце! Чакай, върни се! Липсваш ми, дядо! Кажи нещо! Кажи ми смисъла!
      Той не се върна. И нищичко не ми каза. Днес, близо дванадесет часа след това, смисълът все още   ми се губи.
      Лежа гол в леденото си легло, отвън октомврийският дъжд бие в стъклото, треперя. Чудно. Никога не съм разбирал физиката си, психиката - въобще и не съм опитвал. Сигурно там е дори още по-голяма каша. Когато се докарам в подобно състояние, след водката и "тревата", най-логичната следваща стъпка е самоубийството. На мен самият обаче прекалено много ми допада това дружество с ограничена отговорност, наречено на мое име, чийто едноличен лидер и единствен член съм аз, за да се разделя толкова лесно с него. Освен това, навярно много боли. А аз съм страхливец.
      Паячета лазят по лицето ми… Глупости! Не са паячета и много добре го знам. Това са гнусните мисли, които ме връхлитат, когато съм зъл и похотлив -картини на неконсумиран грях, съмнения, жлъч, пораженство и омраза, и всички онези негативни, да не кажа гадни емоции, които кръжат на границата на подсъзнанието ми и на които не им е нужен Фроид, за да се измъкнат - гърчещи се, навън и да населят света ми с кошмари и видения, на фона на които, всяко едно интервю на Сашка Васева би изглеждало като квинтесенцията на съвременната философска мисъл.
      Колко ли е часът , по дяволите!? Часовникът ми е спрял преди трудно установим период от време и сега представлява една ненужна, зле конструирана вещ от метал, стъкло и пияни стрелки, която само предизвиква копнеж в слабините ми. Знам, че от пет денонощия не съм излизал от тук, защото броя изгревите /дано само не съм проспал някой/, но часът нещо ми убягва ...
      Всъщност , майната му и на часа! Нужен ми е дотолкова, доколкото да отмервам унизителното времетраене на очакването си. Стига ми да знам, че тя вече пети ден не ми се обажда - от онази злощастна нощ, когато за първи път в живота си си позволих да говоря това, което мисля. Значи ли това, че хората ме приемат и обичат, само когато ги лъжа и дали си струва? Трябва да помисля и над този проблем.
      Няма смисъл. Толкова усилено мисля, че чак е безсмислено. Понякога се улавям как мозъка ми скърца. Дали не е от водката или си е чисто и просто естествен природен феномен? Ха! Ако имам късмет, може и да пишат за мен в "ШОК":
       "СУИСИДЕН ПИСАТЕЛ СКЪРЦА С МОЗЪКА СИ !!! "
       От това би излязло страхотно заглавие. Нищо чудно вестникът след това така да вдигне тиража и цената си, че да не мога да си позволя да купя следващия брой, ха-ха ... Обаче, от друга страна, кой ли пък нормален човек чете "ШОК"? ...  Хм, май са доста. О, Господи!
      Не знам. Колкото повече мисля, толкова повече глупости  ми идват в главата, така че вече съм достигнал до фазата, в която всичко е на надглупостно ниво. Феерия.
      Дали пък да не ч убия? Може би като премахна причината, ще се отърва и от последствията?  Може дори да се влюбя отново... Обаче как? Нямам нужния инструментариум за едно елементарно убийство, мамка му! А ако тръгна да я душа с голи ръце, най-много накрая да я изчукам, доколкото се познавам.  А после? "Страхотни садо-мазо фантазии, скъпи!". О, не! Няма да стане. Може би все пак трябва да оставя нещата така, както са. Обичам мазохизма си. Какво ще правя без него?
      Не ми трябва "трева", за да говоря с дядо си.
      Не ми трябва любов, за да се чувствам зле.
      Не е нужно да я убивам, за да я имам.
      Пък и сега притежавам това, което ми дава сили да живея.
      Болка ...

четвъртък, 19 февруари 2015 г.

50 нюанса Левски

Вече за никого у нас и по света не е тайна артефактът, че филмът "Дяконът Левски" на Максим Генчев след дълги митарства, най-сетне излезе на екран и имаше своята, макар и противоречива премиера.
Не е тайна, че за да го видят повече хора, над 40 кметове наддават, за да откупят филма, за да могат съгражданите им да го гледат безплатно.
Не е тайна и че веднага след премиерата - както си му е обичая в последните години - куцо и сакато хукна да си дава безценното мнение за филма, за Апостола, за Генчев... във Фейсбук разбира се, къде иначе /в крайна сметка тази година дори честването на Левски беше организирано чрез евънт във фейса, чак да се чуди човек как преди време се събирахме хиляди и без интернет евънти/.
Тъпото е, че мнозинството "експерти" са точно толкова експерти, колкото и аз, тоест - никакви. Да не говорим, че повечето от тях дори не са гледали лентата.
Аз лично ще я гледам. Тогава ще преценявам, може пък и аз да се напъна и да се разпиша във Фейсбук, ние в списание "Култура", естествено.
Ще го гледам, въпреки, че било срамота, видите ли, че Левски псувал, стрелял, биел, пеел и прочее.
Лош човек?! Друг път! Просто човек, бих казал.
Човек като всички нас, само дето за разлика от нас не си е кротувал и не се е криел под полата на жена си, докато дерибеите /и тогава и сега/ си веят байрака, колят, бесят и крадат, разпиляват и загробват родината.
Човек, който псува, когато е ядосан /естествено! вие какво - не псувате ли, псевдоестети напудрени?!/, който ходи до тоалетната, яде и пие, спи и бодърства, изморява се и е бодър, спи с жени или просто пее, когато му е ведро на душата.
Левски не е черно-бял, както искат да го изкарат някои. Не е просто икона. Не е просто светец, апостол, революционер, съвестта на българина. Както вече казах, той е човек от плът и кръв и не е едноизмерен и сив. Ако не бяха нюансите на разума, душата и сърцето му, никога не би бил това, в което се е превърнал през вековете.
В Дякона, Апостола, Дженгиби, Васил Левски.
Човек, който с лъвски скок отдавна е надскочил всички нас, начело с държавниците ни и има още дълго да го гоним. Поне тези от нас, които вече не са паднали в прескочения от него трап...
А останалите драскачи по-добре да продължат да си чещат овехтелите пера с холивудската софт порно боза, наречена "50 нюанса сиво".
А за останалото нека публиката да прецени.