петък, 9 декември 2011 г.

Моето куче – моят Флет – моят прозорец към Света…



Светът е картина.
Къде неземно красива /Сейшълските острови, Мали, Корфу/, къде апокалиптична /Банишора, Чернобил, Каспичан/, къде просто картина /Дали, Реноар, Магрит/.
Шарен свят.
А пък очите, викат, били прозорец към Света.
Аз имам само едно.
Око.
Не, не съм мутант.
Не е от смъркане на кока.
Дори не е от гледане на Бареков по оная там, как се казваше, телевизия.
Родили са ме с две очи, сини.
Едното обаче реши да избегне реалиите и би шута на двуизмерното ми светоусещане наскоро.
От тогава насам виждам света плосък, наливам си питието по покривката вместо в чашата, шибам си носа във вратите, спъвам се в тротоарите, на бареков дори не мога да му забележа физиономията по телевизията, а любимата си виждам само тогава, когато ми се иска – сиреч – само ако ми мине отдясно.
Носът ми е дълъг /но само той, уви/, а моята любима винаги ми стои отляво – откъм наскоро липсващото ми око – и когато се разхождаме ръка в ръка, и когато хапваме на маса, и когато плуваме редом в морето през август, и когато спим в леглото си, и когато правим любов.
Половин живот, по някакъв начин.
Половината ми прозорец е матиран, спуснали са му щората.
Катаракта, изказаха се компетентно лекарите.
На тази възраст било направо странно, че я имам, хм…
Да не са ме удряли в окото случайно преди време?
/Да, удряли са ме и аз съм удрял. И какво от това?!/.
Дайте 2-3 000 лева и ще го оправим. Млад човек сте /на 42 съм вече, мамка му!/, не сте някакъв пенсионер /и няма да го доживея с тази скапана пенсионна система!/, няма да боли и ще мине бързо /знам, че ще боли адски и ще се проточи вечно!/.
Но, да.
Дадох ги тези пари.
Все още съм млад /42 – друг път млад!/, а гаджето ми е секси /вярно, искам да го виждам триизмерно винаги!/, пък и какво са парите за човек като мен /който никога не ги е имал!/.
Вярно, по-добре да виждам.
Иначе алтернативата е ясна.
Тук е моментът да спомена, че имам домашен любимец. Те са два /другото копеле е мелез-котарак/, но в контекста на този разговор речта иде да обсъдим другия.
Другият се казва Флет.
По паспорта му, официален според изискванията на Европейския съюз, пълното му име е всъщност Тортила Флет.
Не ме питайте защо.
Не ме питайте защо и досега майка ми му вика Слет /а други случайни минувачи – Клет, Пред, Омлет и Амулет/.
Аз лично често му викам Оверлог, Маймуно и Задник, но това е една друга тема.
Тортила Флет се казва Тортила Флет /той е кучето ми/ по простата причина, че моята любима Светла ми го подари за рождения ми ден преди близо две години, а точно по това време пък аз взех че я открехнах да чете автор като Джон Стайнбек /и романа му „Тортила Флет”/. Пък и до последно не знаехме дали дребното рижаво копеленце е мъжко или женско – Тортила или Флет. Флет се оказа.
/Да вметна само, че в общи линии Флет е на голяма далавера, защото пък котето ни е кръстено на един германо-американец, пацифист, антиутопист и фантаст със склонност към рак на белия дроб, който го и уби наскоро, на име Курт Вонегът. Така се и казва котаракът ни. Защото ТЯ четеше „Кланица №5” като го взехме, горкото/.
Но думата ми е за окото ми.
Липсващото.
За операцията за 2-3000 лева.
Както и за Флет.
Той е златист ритривър.
Знаете. Това са кучета-водачи. Обучени, от тях стават най-добрите болногледачи на слепи хора. Умни. Добри. Отзивчиви. Красиви. Чисти. Тихи. Възпитани. Всеотдайни. Любящи. Мирни.
Е, моят Флет не е от тях.
На 16 декември ми предстои лазерна операция на лявото око в най-добрата специализирана клиника в страната.
Ще платя, ще ме шатнат с лазера, ще ме оправят или пък… не…
Хм…
Ами ако не се получи?
Случайно ако взема, че напук на всичко ослепея, нали съм си инат?
Нямам бял бастун, пък и не е шик, нито знам къде продават бастуни.
Не ми се стои у дома сам по цял ден /а и няма как да чета Куелю, Зюсак, Хашек, Еко, Чехов/. Ще трябва да си прекратя абонамента на сателитната телевизия. Ще си подаря телефона на някого /пък е нов!/. Ще трябва да опипвам момичето си, вместо да си го гледам.
А за да отида от точка А до точка Б, ще ми трябва водач.
Флет.
Моят прозорец към Света.
Чудесно направо!
Отсега се виждам влачен на каишката, щом рижавият задник хукне ухилен до ушите към поредната котка на улицата.
Виждам как си чупя глезена, щом гадното куче да заобиколи електрическия стълб отляво, а аз /сляп съм, за Бога!/, тръгна лековерно отдясно.
Виждам колата, която ми смазва черепа насред уличното платно, докато така наречения „водач” търчи доволен при кучката на съседа отсреща.
Дописах това, което четете малко по-нагоре, после затворих лаптопа.
Нощ е. Почти тихо.
Само климатикът пришглушено бърбори.
Любимата ми, Све, спи и тихо похърква в леглото до мен.
По сателитната ТВ /която още виждам долу-горе/ тече някакъв комедиен сериал, може би „Приятели”.
Котаракът Курт Вонегът /викайте му Вон, щото иначе дере/, мърка и преде преждата около врата на Све като всяка друга нощ, когато е зима и е студено.
Хвърлям едно око надолу /дясното, то лявото не вижда/ и съзирам Прозореца си към Света. И той хърка. И той спи. Не е никакъв прозорец. Просто едно уморено след играта с котката, добре нахранено, набързо разходено, доволно, че е край нас, обичано и обичащо куче. Не го е срам, че се казва Флет. Не му пука, че можеше да се казва Тортила. Не знае, че утре вероятно ще ми стане куче-водач. Твърде вероятно е – ако в един прекрасен момент примерно Адолф Хитлер, Муамар Кадафи, някое зомби или вампир, икономическата криза или пък корумпиран катаджия скочат върху мен – именно той да ми се притече на помощ. Оголил зъби, присвил очи, въртящ опашка… Откъде да знае човекът игра ли е това или не е…
Гледах го с едното си оцеляло засега око /часът минаваше 2 през нощта/, как тихо скимти, сънува и приритва насън. Знаех, че утре е 16 декември и имам час при очен хирург в клиника във Варна. Чел съм, че породата на моето куче е създадена да води слепи хора. Обяснявали са ми, че разни „псета” са кака обучени, че дори не дишат, ако не им кажеш.
Пак го фокусирах този дребен оранжев тапир, наречен Флет, как спи на земята.
Знаех, че ако ослепея, най-много да ме заведе до купата си с храна, не по-далеч.
После цъкнах с език в нощта.
Той вдигна глава и ме погледна.
Умен и буден.
Разбра ме и с въздишка се качи в леглото до мен.
А аз го прегърнах с едната си ръка /дебелакът му рижав/.
С другата прегърнах своята любима и омотания около нея котарак / те са мънички и слабички/.
После се отпуснах назад, затворих сляпото си око, а с онова другото – ВСЕВИЖДАЩОТО, се загледах сред нощта в тавана, изтъкан от паяжинните нишки на запалените за Коледа светлини у дома и се размечтах, обичайки ги…
И тримата…
Просто разбрах, че не ми трябват бял бастун или куче-водач, за да стигна до любимите си хора.
Нито пък, че съм чак толкова сляп, за да не виждам любовта им.
После заспах…
И сънувах…
Хубаво беше.





Камен Петров

четвъртък, 8 декември 2011 г.

Изядох цензурата – станах чичо!

/ 8 декември, 2011 година, 4,30 часа сутринта/

В предутринта на този 8 декември, 2011 година, макар и да ми е често ултра досадно в тази нереална държава /скапана, мръсна, дебилна и шибана – както би казал „колегата” Карбовски/, внезапно започнах да размърдвам мозъка си.
По-добре късно, отколкото никога, но не и в БНТ.
Беше 4,30 часа сутринта, русенско време /във Варна, Бургас, София и Каспичан времето беше точно същото, макар и да не валеше/, защото държавата ни е малка /и скапана – допълва досадно зад кадър Карбовски – хм - директно/ и – Слава Богу - няма часова разлика от Видин до Малко Търново или от Дуранкулак до Благоевград.
Размърдах мозъка си, впрочем /днес цитираме Богомил Райнов/ и досадно или не, разбрах едно.
Като паднеш, наистина боли.
Дядо ми го е знаел, покойният ми баща го знаеше, аз го научавам все по-академично от ден на ден, децата, племенниците и внуците ми ще го научат много бързо също в един прекрасен момент от живота си, макар и не веднага.
Падаш – боли те.
Това е положението.
Или корелативната двойка, както би ме апострофирала преподавателката ми от университета, лека и пръст, ако – разбира се – беше още жива и все така ми плющеше двойките по време на сесия
Да, ама не.
Така пък бих и отговорил аз.
Можеш да паднеш и да се усмихнеш, да преглътнеш сълзите си и да анестезираш болката с някакво количество остатъчна гордост, с малко розово хапче или голяма чаша водка, с препрочитане на Стайнбек или Хелър, с повече въображение и по-малко вяра в българската медицина /натъртен задник още не е рак, нали?/ или академичното образование /корелативна двойка, хайде бе!/.
Затова, чичовото, нямам предвид това на Пената, паднеш ли, нахилваш се, ставаш, отупваш дъното на гащите и продължаваш точно в същата посока, така мисля аз… макар и рядко да го правя.
Както и да е.
Нека се върнем към нечовешкия час 4,30 часа сутринта на 7 срещу 8 декември 2011 година. Ръми дъжд, скиорите, сноубордистите и туроператорите по зимните курорти стискат насън палци за сняг. Нормалните хора спят. Други нормални хора дават нощни дежурства, купонясват, правят секс, боледуват и оздравяват, обират банки или арестуват престъпници, умират или се… РАЖДАТ.
В просъница /най-сладкото време преди разсъмване, знаете, с онази разкошна сутрешна ерекция, гушнат на топло в поза „лъжички” до дупето на любимата, когато сте еднакво далеч и от края на вчерашния гаден ден, и от началото на онова гадно наближаващо утре, от което започва пък „днес”/, кой знае защо, си мисля, за… вино… Да-да, знам, че съм латентен алкохолик, както често намеква приятелката ми. Но пък – вино? В 4,30 часа сутринта? Да беше мохито или поне бейлис, разбирам… Но вино… Хм…
Питам се в просъница, дали капачката наистина запушва всичко? И как сухото червено вино /любимото ми, особено със задушено телешко и с броколи/ тече от бутилката в чашата, а оттам в гърлото ми, щом е сухо виното… Хм… Ще трябва да анализирам този въпрос, щом се събудя, даже след кафето и след душа и разходката на кучето, може би на път за редакцията за вестника, или довечера на масата с телешкото… Ще видим…
В тези сомелиерско-гурме-екзистенциални размишления в полусън изведнъж чувам гласа на покойната Ейми Уайнхауз. Пее Rehab /знаете - ”They tried to make me go to rehab, I said: No, No, No!/. И това рано-рано сабалем, мамка му и живот, както би възкликнал прадядо ми Стоян, ако по негово време е имало Ейми Уайнхауз, различни от народното творчество и старите градски песни в стилово отношение парчета като това, или текстове, в които се пее за рехабилитиране, алкохолна зависимост и опита на копелетата да те променят на всяка цена. Както и мобилни телефони. Да, мобилни телефони, защото точно с това парче звъни новият ми Samsung Galaxy Ace, и то само при прозвъняванията на мама!
Мама?!
Боже!
Край, нещо се случи, викам си насън, опитвайки се да се събудя, да докопам телефона сред бъркотията върху  масичката до леглото и някак си да отворя очи /4,30 часа сутринта е, мамка му!/
Голям страх ме хвана – и насън, и наяве – а моят страх лозе не пази.
После се успокоих.
Сетих се защо звъни маман късно посред нощ или рано предутрин в зависимост от това кога, с кого и как сте си легнали, както и какво и в какви дози сте си вкарали снощи в черния дроб.
Сетих се също и че страхът не може да те победи, ако не му се дадеш, и че стени се разбиват с глави, въпреки всичко – вижте Бакърджиев и стените на Мавзолея, „Стената” на Pink Floyd или Берлинската стена, ама там май пак Pink Floyd и други подобни дегенерати бяха замесени… но това е друга тема.
Така че, преодолях обичайната си латентна сънливост, теглих една майна на авангарда /в изкуството, журналистиката, политиката, бизнеса, ЕС, ала-бала, където и да е/, изядох на една хапка без никакви подправки цензурата в този сайт – който и без това е администриран само и единствено от мен, макар и вероятно зорко следен от СЕМ и НСБОП, и взех, че… вдигнах телефона.
И…
Какво „и”?
Просто вдигнах скапания телефон в мрака преди утрото и остреща малък човек, тежащ едва 3,500 килограма, висок само 50 сантиметра, с малко тъмна коса, вежди и мигли, както и с ококорени сини /засега/ очи, който се представи скромно като Самуил Свиленов Петров /цял богатир с тези килограми, както се изрази майката на моята приятелка, с нейните руски корени/, ми заяви, че съм станал чичо на преклонната възраст от 42 години.
С една дума - Surprise! You’re dead!... както пееха навремето покойните Faith No More.
Амин.
Това беше.
Каквото било, било.
Остарях, мамка му!
Слава Богу!
Вече съм чичо, замаян си рекох аз.
А в това време Самуил ми изпя, почти без да се запъва, макар, че едва тепърва ще му растат зъбки, ето това парче, което – на фона на гореказаното-горепомислено-горемечтано-горесънувано, ми прозвуча странно познато, да не кажа носталгично-любимо, защо ли:

„Размърдай мозъка си чичо,
досадно ти е знам, нали?
Кажи ми според тебе ако
падна -
пак ли ще боли?
Дали капачката запушва всичко,
как виното е сухо, щом тече?
Кажи ми що е авангарда
и цензурата може ли да се яде?
Ех, ако можех аз да съм чичо,
а чичо ти да си дете,
щеше да викаш колкото искаш,
без никой да те разбере.
А, чичо, другите ме питат,
дали страхът ще победи?
Не знам, но мене ако питаш,
стени не се разбиват със глави.
Аз, чичо, мога още да те питам,
но мислиш ли, че е добре,
децата щом не знаят питат,
май по-добре е да си дете.”

После, преди да ми затвори в ранната дъждовна декемврийска предутрин телефона, Самуил заяви, че парчето било на група „Ревю”, казвало се „Чичо” и било от любимите на баща му Свилен, тоест – моят брат, сиреч – половинката на майката на Самуил – Зорница, с други думи по-малкият син на майка ми Цеци… след което връзката прекъсна, повече не чух нито „Ревю”, нито Ейми Уайнхауз, нито гадната мелодия от навития за събуждане телефон на приятелката ми Све /ВСЯКА СУТРИН ТОЧНО В 7,30 ЧАСА!/, защото отново заспах като бебе, каквото никога не съм бил, дори и насън, и се събудих късно сутринта.
И чудо!
Нямах угризения, нямах махмурлук, не бях сънлив.
Чувствах се прекрасно!
И хукнах да пазарувам мънички дрешки и големи играчки.
Защото… отдавна вече не беше прилично да викам колкото искам, без никой да ме разбере…
Чичо!

Камен Петров – чичото на Самуил
8 декември 2011, Русе 
http://www.vbox7.com/play:d9f5e82a

сряда, 7 декември 2011 г.

Малка чалга алиенация



Много се изписа за чалгата, знам.
Обаче, мамка му, много се и изпя.
Много се изпи, препи, преби, преспа, купи и продаде, изпростя, залиня, изтъпя, изснима и изклипира, тунингова си бюста и пениса, проми мозъците на децата ни и въведе масово политици, футболисти, бизнесменчета, миски /и подрастващи бъдещи олигофрени без грам култура, морал и ценности/ по чалга дансингите из страната.
Един дангалак, дъ ге, от 10 години си прави ТВ шоу от чалгата в национален ефир.
Друг дебелак ту си слага цици на живо по телевизията, ту си удължава оная работа благодарение на жълтата преса, ту мъже-ту жени, упса!
Не смее човек вече да се качи в такси, автобус или на стоп при някой тираджия, щото и там гърми чалга.
/Все пак – нека бъдем едни обективни музикални критици: това далеч не е така страшно като чалгата в здравеопазването, образованието, пенсионната система, транспорта, еврофондовете и евроинтеграцията, примерно/
Музика за душата, писа навремето един писател фантаст и антиутопист, който се бори в момента за правото си на евтаназия и носи името Тери Пратчет
Да, ама нашите чалгаджии, не са родом от Великобритания явно – евентуално ходят там на студентски трудови лагери или за далаверата, браточка, затова и тяхната „музика за душата” е най-вече музика за масата и за автобусни шофьори.
Затова и чалгата я виждате и в русокосата малка главичка и пресметливите сини очички на всяка втора ученичка в кварталното барче, която първо ви сканира телефона и марката цигари, които сте извадили на масата, после колата ви, паркирана отпред, накрая – направо порфейла през плата на задния джоб /молете се платът да е марков/ - и чак тогава може би ще види, че имате красиви устни, мечтателен поглед или две висши в Сорбоната и в Софийския университет, както и патентовано лекарство против СПИН и рак, приходите от което сте дарили на благородна кауза, но не на школата на Бербатов или за предизборна кампания на ГЕРБ.
За чалгата в играта и манталитета в националния отбор по футбол да оставим спецовете да се изкажат. Те го правят обикновено в „Син Сити” и „Дияна Бад”. Те затова и повечето ритнитопковци с милионни заплати се женят предимно за чалга певици или плеймейтки с мечта да станат чалга певици. Кво да се пънат да плащат куверт в чалга кръчма, като чалгаджийката им е в леглото! Барабар с ония нечовешки кубици силикон – кеф, батка!
Дали и политиците ни са чалга? Опа, какво чуваме от публиката ние – реторичен въпрос било това, хм, имаме печеливш, браво, тези безплатни талони за пускане в изборната урна са ваши, господинеееееееееееее!!! Вярно, тях – за политиците ни - родната полиция ги пази, но само вижте по /почти/ всички централни вестници и телевизии, за какви ситкоми по магистрали и ленторезачки става дума, за какви реалити шоута в Парламента, за каква „богата езикова култура” по интервюта, пресконференции и митинги /„Дърт козел млада върба лющеше”, „Само да те гепна и дънките ти ш цепна” или „Я елате пиленца при батко, да ми пеете сладко, сладко. Къде си батко да ти пеем сладко, сладко?” са просто едни бисери на народната поезия и съкровените желания на лирическия герой” пред бисерите на народните „избраници”/. Съединението прави силата, вярно. Я да се обърнат ония там на излизане от сградата и да видят какво пише над входа, а….
И малките са чалгаджии. Малките, казвам. Децата ни. Скоро и внуците. Става дума за младото поколение. Свежата кръв. Бъдещето на гените и семейните ни традиции. На България или… на Нубия, знам ли. Знам, че е ретроградно, но синът ми вероятно вече не играе на футбол, на фунийки, на челик или пък, недай си Боже, да започне да прави къщички за птичките зиме в гората /каква гора? Какви птички?/. Децата днес искат смартфони, не трикраки колелета. Искат безжичен интернет и цифрова телевизия навсякъде, не книжка с картинки. Искат баща им да кара „Ферари”, а не „Опел Тигра”, 1996-ти набор, без антена и зимни губи, като моят. „Счупената кола”, така викаше на моята кола, на колата на дядо си Пешо и на градския автобус моят собствен син, като беше на 3 годинки. Той моят син Давид е на 11 и аз се притеснявам за него. Шашкам се, че живее в лошо време, на лошо място в лоша среда. Че има достъп до наркомани, педофили и хомосексуалисти, до некачествени храни в хипермаркета и до тъпи предавания и музика по телевизията, до чат с непознат в интернет, до наркодилъри край училищата и до тъпи продавачи в магазина на ъгъла, които без проблем ще му продадат цигари и алкохол… Вярно, той, моят Давид,  не слуша чалга, а иска енциклопедия и телескоп за Коледа. Вярно, той има гените, традициите /бабите и дядовците/, както и възпитанието и средата, които да задушат в зародиш повсеместната чалга, която залива децата ни отвсякъде... но не всяко дете ги има… И пак казвам – не знам… Все пак детето ми се казва Давид, а прадядо му се е казвал Стоян, баба му – Велика. Българче се той нарича… И в България живее…  
Бе, няма какво да се лъжем.
Чалга ми е на душата просто на мен напоследък.
Едно такова ми е – иииихххххх – тъжно едно такова, мъжкарско, българско, бате, чак ще ми се да дръпна една магистралка със свита на фунийка 50-тачка, да жулна 2-3 балантайса на екс, да ударя един-два гюбека в ефира на някоя кабеларка, да натисна две-три куклички в някое джакузи с аверите, да поплача, да попея, да счупя 40 чинии на пода в краката на певицата в кръчмата, да се оженя за мис „Павликени 2007”, да карам голфа със 150 от Перник до Софето, бе да си поживея, бреееееееее, копеле, майна, дъ ге...
Пък после каквото ще и да става.
Тресе ме малка чалга алиенация.
Слуша ми се нещо на Бетовен, Чайковски, „Тангра” или ФСБ, Alice In Chains, Rolling Stones, Doors, Amy Winehouse, U2
Каквото и да е!
Само да е музика за душата, не музика за масата.
Майната му, че идват празници!

Камен Петров


РЕЧНИК

„алиенация” – отчуждение, в правото значи и отчуждаване на имот, прехвърляне на собственост. Думата е чужда на кълчещите се по бардаците, наречени чалга кръчми
„чалга” - наричана още поп фолк, музикален стил, придобил популярност през 90-те години на 20 век и съчетаващ български, арабски, турски, гръцки и ромски мелодии, както и мотиви от фламенко /?!?/. Характерни са повтарящите се музикални и танцови ритми, а начинът на танцуване се нарича кючек
 „дъ ге” – етимологията на думата търсете само по една ТВ всяка вечер, дъ ге!
„политик” – мръсна дума в БГ
„футболист” – турското малцинство у нас му вика още „топ серсем”, обикновено е женен за странни жени, бие реферите у нас, резерва и в чужбина, денси чалга след продаден мач и говори дивотии в ефир със Сашо Диков
„миска” – малко на години, слабовато момиче, често от провинцията, на което голям на години, дебелеещ чичко със собствен бизнес му печели титлите
„бизнесмен” – чичкото на миската, често виси по банките в Парламента
„национален ТВ ефир” – най кой му пука, нали за това има 100 канала на сателитната
„Сорбоната” – един от най-престижните  университети в Света
„Софийски университет” – обратното на Сорбоната
„СПИН” – болест, не е като обичайния трипер по паркингите край чалга-дискотеките
„Бербатов” – име на футболист, играл след Пеле, Марадона и Кантона, по времето на Руни, Гигс и Оуенс, както и преди Ерата на Джаза, обикновено само едно полувреме. Манекен.
„кауза” – да не се бърка с „клауза” в предбрачен договор или в договор с чалга издателя
„силикон” – не е онова, с което си подлепват зиме прозорците нормалните хора
„парламент /Народно събрание/” – различно е от едноименната марка цигари, често по-евтино

понеделник, 5 декември 2011 г.

Как си, брадър? Орта-будала, бай, мерси, чао…


Тия дни влизам в кварталния магазин, тип соцбакалия.
Не бях стъпвал отдавна там.
Знаеш, аз съм градски пич, отворен, дето ходи само в големите вериги хипермаркети по околовръстното, нищо че ми идат малко надалеч.
Ама пак допрях до бакалията.
Питам лелката-магазинерка, ей така, лаф да става:
-         Как е, отдавна не сме се виждали, как я карате?
-         Все тая.-вика лелката – Долу-горе я караме, някак си.
-         Е, не е така. В тази криза и долу-горе е добре. Щото можеше и зле да е. – казвам дипломатично и излизам, за да не вляза никога повече в миризливата бакалийска дупка, щото – нали – имаме си „БИЛЛА” и „Кауфланд”, почти наблизо, няма половин час път с колата.
Иначе лафът ме кефи.
„Все тая”.
„Долу-горе” /във Видинско му викат „горе-долу”/.
Бившият президент Желю Желев ни учеше, че се произнасял другояче този идиом – Comsie-Comsa.
Чистачката на работа пък ми обяснява, че всеки президент на България си е идиот по презумпция, както и че статуквото не е променено и в настоящия пространствено-времеви континиум.
Синът ми, който е на 10, небрежно определя ситуацията като „чат-пат”.
Съседът от Кубрат, където нашите кой знае защо все още имат къща, все едно сред тиквите ще поникнат лалета и ДПС някога ще изпуснат властта, му вика на това просто „ортаудала”.
Турчин е човекът и знае къде живее. В Кубрат.
/Дори Лили Иванова вече не живее там/
Аз обаче също вече не знам къде съм.
/Нищо, че не съм Лили Иванова/
Иначе знам къде са ми мозъка, черния дроб, сърцето, тестисите, левия бъбрек и дясната ръка, защото ме боли точно там почти всеки божи ден.
Не знам обаче самото ми Аз като как точно е ориентирано във Времето и Пространството в тоя Живот, на тази Земя, сред тези Хора.
Да, да, наясно съм, живея в страна, наречена България, в Европа сме уж, някъде на Земята, Космосът ни обгръща, Чалгата ни залива, Животът ни изтича и смисълът – мамка му – отдавна не е 42, какви ги дрънка онзи Тери Пратчет?!
Обаче…
КЪДЕ СЪМ?!
КОЙ СЪМ?!
КАКВО СЪМ?!
ЗАЩО СЪМ?!
С КОГО СЪМ?!
АЗ ЛИ СЪМ ИЛИ НЕ СЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪМ…
Дори не знам как се чувствам.
Казват ми как.
/”Чат-пат”, обяснява ми търпеливо синът ми Давид/.
Искам или не, ще трябва да му се доверя.
За разлика от мен, синът ми има мозък и той работи.
За разлика от мен, синът ми ще доживее до 2084 година.
За разлика от мен, синът ми ще дочака излизането от кризата, пенсионната реформа, отхвърлянето на ГМО, възраждането на птицата Додо, падането на това правителство, укрепването на еврото, България да стане Световен шампион  по футбол, мутрите да не ни управляват, простаците да не ни газят по пътищата, катаджиите да не ни цуцат пари за няма нищо, такива неща, общочовешки, дето се вика, един вид…
Затова го гушкам, тоя мой син, Давид, навличам бялата риза с дългите ръкави, които се завързват предвидливо откъм гърба, казвам „мерси” на санитарите, „чао” на родата, „бай” на гаджето, „чок селям” и „селям алейкум” на малцинствата наоколо, „алоха” и „куба либре” на аверите от плажа… после си влизам в Отделението, където явно си ми е Мястото, лягам си на Леглото и затварям Очи. Извинете – очи.
След което заспивам.
Пък и тези малки розови хапчета, мамка му, явно наистина действат.
Иначе как би заспал нормален човек?
Кажете ми, моля!
Please!
S'il vous plaît!
Por favor!
Пожалуйста!
Моля ви, моля….

Камен Петров

неделя, 4 декември 2011 г.

Rhithm is a dancer или рокендрол барабанистът на Смъртта


Това глухо блъскане в ушите.
Подлудява те и то буквално.
„Ту-туп, ту-туп”.
„Ту-туп, ту-туп”.
Човек може да се побърка, преди още да е умрял от инфаркт.
Вярно, знаеш, че е твоето сърце, не е някаква чужда машина, извънземно, кацнало от космоса или каквото майната му там би могло да бъде, твоето е сърцето, но този ритъм в ушите наистина може да те накара да откачиш.
Rhithm is a dancer, а?
Майната му!
Никой не иска да си чува сърцето в ушите.
Никой няма нужда да чувства гадното мускулесто копеленце да вибрира между пръстите му под ребрата, всеки пък щом сложиш там длан, ошашавен и притеснен да не би в един прекрасен момент цялата работа да се скапе и то да спре. Завинаги.
Никой не е създаден да чувства смъртната опасност в артериите, аортите и вените си – „Ту-туп, ту-туп”, всеки път, щом прави секс с любимото момиче, кара колело, плува малко по-дълго под вода, изкачва петте етажа до романтичната си мансарда, ядоса се на шефа /премиера, бившата си половинка, магазинерката на ъгъла, кондуктора във влака/, гледа кофти филм на Уди Алън или пък разхожда на бегом из парка златистия си ритривър
На никой не му се умира просто ей така.
ВСЕКИ иска да живее.
Опитвам се и аз.
Влакът на живота обаче /както и на раздрънканото ми от нерви, алкохол, цигари и остатъчна радиация сърце – „Ту-туп, ту-туп”/, продължава да ме носи гратис и без билет на някъде, към дестинация, от която обикновено няма връщане и която не желая, а и нямам желание да видя така скоро, не и преди Амстердам, Португалия, Барселона, Мали, Нова Зеландия или Сейшълските острови във всеки случай.
Влакът обаче ме клати в същата тази посока. Спирка №1 е ясна -  НЕУспешното отделение. Само дето там го няма доктор Рос, няма награди „Грами” и „Златен Глобус” за мен. И отделението наистина не е спешно, а явно НЕУспешно или дори СМешно отделение – това поне успявам да видя от инвалидната количка за шестте часа в коридорите му – от момента, в който ме смъкват от линейката на „Бърза помощ”, до момента, в който ония задници лекарите най-сетне се сещат, че съм прединфарктен и че трябва да бъда хоспитализиран.
Помоооооооооооооооооощ!
Бърза, ако може!
Помощ!
Моля ви!!!
Спешно отделение, MY ASS!
Поне така би възкликнал братът на приятелката ми, оня тип компютърджията, който има все пак повече акъл от мен, от докторите в спешното и от челиста на Apocaliptica взети заедно.
В спешното отделение в този град и тази държава нищо обаче явно не е спешно.
Нито бацилите и вирусите от кихавици, изпуснати стомашни газове и повръщни, нито онзи типец в ъгъла, който – ако няма СПИН, има поне дузина екземи, нито кървавите тампони, използваните салфетки, чашите от кафе машината и фасовете по ъглите, нито пияният клошар, който дреме цяла зима тук до автомата за закуски, бира и безалкохолни.
Нито скапаният входен звънец /”какво е това „нещо” в инвалидната количка”, пита кривата санитарка на 10-тото иззвъняване, щом най-сетне отвори спешно вратата на спешната помощ, докато колабиращият пациент вече се е напикал и наакал няколкократно в гащите, а тя през това време си е пила кафето в сестринската стая/.
Нито т.нар. „дежурен лекар” – в случая кардиолог, в чийто коридор 6 часа напразно го чакат да цъфне наоколо десетина пациенти със сърдечни проблеми, струва им се спешно някак си.
Нито санитарите, лекарите и медицинските сестри /”Моля ви, ако не сте болен, а само чакате, помогнете ми да изнесем мама по рампата от количката в автомобила, защото няма кой”, моли ви със сълзи на очи интелигентна на вид жена, санитари наоколо просто няма, на кой му пука/.
Rhithm is a dancer.
„Ту-туп, ту-туп”.
„Ту-туп, ту-туп”.
Това ми е на мен дискотечният ритъм тези дни.
Медицинската сестра се гнуси да ме погледне.
Санитарката пие някъде кафе.
Докторчето се чуди да стачкува ли за повече кенти или не, да научи ли най-сетне Хипократовата клетва или да опъне стажантката от Медицинския колеж на първата болнична носилка, която се освободи при някой критичен случай с летален характер, а такива – в услуга на междумедицинските оргазми – в това отделение май са много.
Ти лежиш в това време и си туптиш.
Туптиш, туптиш, туптиш – рокендрол барабанистът на Смъртта.
Туптиш в гърлото, в слепоочията, в тила, в слънчевия сплит, нейде край черния дроб, в лявата ръка и в аортата на дясното бедро.
Лежиш на кирливата, скърцаща в такт с ускорения ти прединфарктен пулс количка и се чудиш, защо, мамка му, не си се възползвал до този момент от прекрасните възможности на свободната пазарна икономика, и не си купил, ей така – за всеки случай – един автомат „Калашников”, хем си ги виждал в казармата, бива ги. Можеше да измъкнеш ръка от калпаво поставената венозна система, да се отърсиш от клопката на евтиното успокоително, което са ти сложили венозно, да смъкнеш подути крака в домашни чехли на кирливия, леденостуден теракотен под на Спешното, Неуспешно, Смешно отделение, и да пуснеш един откос – татататататататататата – ей така, по цялата тази дивотия, която не само, че не те лекува, но прави и всичко възможно да те доубие.
Сякаш кварталният погребален агент е съребрен роднина на докторчето от болницата.
То не че не е невъзможно де.
Молиш се само да не са роднини и с кварталния месар.
Защото си мислел, че ще оживееш.
Не си правил планове за кремация.
Дори си дарил органите си за изследвания.
Боже!
Кой ли ще ги яде?!?
В бакалията?!?
И пак – „Ту-туп, ту-туп”.
Все по-силно и по-силно.
Системата е по-могъща от организма ти.
Така че затваряш очи.
Отваряш съзнание.
Затваряш клапите на сърцето си.
Отваряш сфинктера си.
Разбирай – вече си мъртъв.
Ритъмът е спрял – танцьор или не.
След което някой идва от някъде си, подписва някакъв документ и те праща някъде или никъде – и това ще мине, казал е анонимен древноримски патриций, и вярно – минава…
Чухте ли сирената на линейката на „Бърза помощ”?
Време беше…
Телефонът може би е все така единен.
112.
Но никъде нищо за никого никак по системата не работи нормално.
Нито единно.
Нито бързо
Нито пък помага.
Амин!

Камен Петров
След 6 часа в Спешно отделение, в коридора