Ластикът на времето

Господ ни е дал определени години живот,

но единствено от нас зависи как ще ги преживеем

На Светлето – за вярата, обичта и търпението

през онези дълги-дълги ноемврийски дни…

1 част

Глътка въздух

Риба на сухо.

Отваря и затваря уста, отваря и затваря уста, отваря и затваря уста…

Няма агония.

Широко раззината паст, напразно ловяща живителна глътка въздух.

Хидро-аеро-атмосферна безпомощност.

Това е първата асоциация, щом влезеш в отделението за белодробни заболявания на тубдиспансера.

Две редици с по шестнайсет бели болнични легла, долепени до стените, проточили се безкрай в стаята, и на всяко от тях по една риба на сухо, хриптяща за въздух.

Въздух, не тютюнев дим.

Тук думата цигара е табу. Едва ли не те пребърква още санитарката на входа.

Въздухът в отделението има съвсем друго значение и много синоними.

Разбирам го още в мига, в който прекрачвам болничната стая /а приятелката ми тайно ми е подметнала след това през прозореца стек от „моите”/.

Навън е зима, краят на ноември, вали сипкав сняг, температурите от седмици са под нулата.

В отделението на белодробните е горещо и задушно. Въздухът /ако това е изобщо въздух/ – с нож да го режеш или по-скоро да го попиеш с гъба и да го изстискаш директно в белите си дробове, тоест в ония 45%, които са останали от тях. Чудя се как ужасяващата задуха помага на тези белодробно болни хора да оздравеят. Не че ми пука много, аз съм временно тук, просто проформа, скоро ме изписват.

Но другите?!

Въздухът е спарен и влажен. Спарен и влажен е от: нажежените до червено радиатори на локалното парно зад леглата, липсата на вентилация, закованите прозорци, диханието на тридесет и две вонящи болни /най-често старчески/ уста, миризливите чорапи, изпаренията от манджите в съседната столова, потта, миазмите, секрециите, пръдните, уригните, страховете, угризенията, разкаянията, надеждите и болките на всички тук.

В отделението тънката разлика между атмосферен въздух, респиратор, аспиратор и инхалатор е размита и трудно доловима. Просто вдишваш и издишваш, вдишваш и издишваш, вдишваш и издишваш – с помощта на помпите или с последните напъни на болните си бели дробове – все тая, все е гаден, все не достига.

„Дишай! Не дишай! Дишай! Не дишай!”

Това те командва онова копеле – докторът, при всеки преглед, щом долепи до гърба или гръдния ти кош леденостудената, лепкава длан на слушалките.

Докторът е копеле и си диша свежия въздух от климатика в кабинета, в колата, в някоя кръчма или у дома. Копелето изглежда здраво и охранено, дробовете му не свирят, май не пуши. Мисли си, че ще живее сто години, стига да не го сгази кола.

Зима е и част от оскъдното количество въздух в отделението на белодробните е течен. Наблюдавам го с часове как сълзи и бавно се стича кондензиран по замъглените стъкла на болничните прозорци, отвъд които вятърът навява сняг. Когато – като малък – бях още запален по акваристиката, ми обясняваха, че този конденз, отново попаднал във водата, вкарва в нея допълнително количество кислород. Тук не вкарва нищо – само още влага, задух и спарен мирис на изровени изпод стар дънер дъждовни червеи.

Щеш, не щеш – затаяваш дъх.

То въздух и без това няма…

2 част

Бездиханна симфония №1

Отделението на белодробните е най-музикалното отделение в болницата, макар, че няма да чуете подобно меломанско признание от нито един лекар, медицинска сестра или санитар. Това е една денонощна бездиханна симфония, която само мени леко тембъра, темпото и броя на инструментите си според това точно колко болни оркестранти я изпълняват, има ли някой умрял или новопристигнал, оздравяваш ли или не, нощ ли е или ден. Хрипове, покашляния, стонове и псувни се смесват с пръдните и уригните на болните в еклектична музикална мелодия, която понякога ми действа приспивно, а друг път ме кара да крещя и да гриза тънкия жилав маркуч на венозната система. Нечия молба /Към Господ? Към Главният Лекар? Към Мама? Към Смъртта?!/ от време на време се издига като самостоятелна, отчаяна ария и бавно заглъхва в бълнуване, където всичко това се повтаря цяла нощ безкрай. Някой монотонно, като щрайх секция, плаче от болка в ъгъла, защото сутринта предстои да му бръкнат „отпред и отзад” с онази дълга, тънка, гъвкава метална змия с миникамера или минищипци накрая, от които всички тук така се страхуват. Друг, деликатно като самотна флейта, подсмърча откъм леглото в края, до стерилния умивалник, който вечно капе. Умивалникът е и метрономът на оркестъра със своето безконечно денонощно „кап-кап, кап-кап” на разваления си кран. Друго едно, по-сочно и мазно „кап-кап, кап-кап” му отвръща от поне десетина легла в стаята, край които се издигат зловещите като бесилки стойки за венозните системи, преливащи от пусто в празно кръвна плазма, антибиотици, болкоуспокояващи или пък нещо друго, кой знае, никой не ти казва. Скърцането на пружините на леглата асинхронично приглася на острото дрънчене на металически инструменти. По коридора приглушено и налудничаво се тътрят болнични чехли – напред-назад, напред-назад, напред-назад – до безкрай. Съсъкът на радиатора до главата ти е дори по-осезаем от лъхащата от него непоносима горещина. Дразнещо шумолят найлонови торбички от тайно внесена домашна храна /в столовата хранят лошо, хлебарките не се броят/. На изкорубено болнично шкафче край вратата неразбираемо гърми усиленият до дупка телевизор, защото тук всички са болни, мнозина са стари, половината недочуват, някой някъде умира. Апотеоз – поредният остър звън, щом белодробно болен натисне звънеца за спешна помощ, инсталиран до главата му, но помощта както винаги идва късно. Нечия симфония е в края си.

Аплауз…

3 част

Ластикът на времето

Времето в белодробното отделение е разтегливо понятие – убедих се сам. Влязох временно, за малко. Тук съм вече цяла вечност.

Тук секундите, минутите, часовете, дните, месеците, сезоните, годините, Вечността са излишни понятия. Тук ВРЕМЕТО има свои правила и ти живееш /или доизживяваш живота си/ само и единствено по тях. Оглеждам се и виждам рибите по леглата, как го бутат някак си от термометър до термометър, от хапче до хапче, от инжекция до инжекция, от система до система. Това са техните секунди, минути, часове, дни, месеци, сезони и години, а дежурната сестра е техният часовник. Ритъмът на ВРЕМЕТО тук се движи от светло до тъмно, от хранене до хранене, от ходене по нужда до ходене по нужда, от свиждане до свиждане, от преглед до преглед.

Всъщност в отделението всеки един, без изключения – точно като мен – независимо колко е болен, си прави илюзията, че е влязъл само временно, за малко.

Всеки мери ВРЕМЕТО по Големия Пясъчен Часовник на Вечността и го измерва само от приемане до изписване.

Факт е обаче, че за повечето от тези, които са тук, в отделението за белодробно болните, хронометърът е включен от нечия всезнаеща, всеможеща и няма ръка, не как да е, а просто от приемането до… моргата…

Но аз съм само временно тук.

Нали?

Камен Петров