петък, 27 януари 2012 г.

Когато си влюбен

На Светлето – ти знаеш…

Когато си влюбен, някак всичко става лесно.
О, Боже, хубаво е, това е!
Знаете ли как?
Ще ви разкажа.
И така. Сам. Самотен.Суисиден донякъде. Сам. Лежа. ТВ. Книги. Цигари. Водка. Други работи. Варна, морето, сините вълни. Сам.
После изведнъж виждаш, че някъде там, наоколо, съвсем наблизо, както казват ония с доста тъпата бира – на една ръка разстояние, се намира Смисълът. Човекът. Жената. Момичето. Сбъдната ти мечта.
И обичаш.
И ти е интересно.
И откриваш смисъл в живота.
Хайде да се впуснем в тази любов /казваш си несмело/ и се впускаш, и е хубаво, и е зашеметяващо… колко години досега… три?
Иска ти се да са триста и никога да не свършват.
Разбира се, ти си сложен човек, голям си ми ти интелектуалец, задник с една дума, колебаеш се, таиш страхове, стискаш си емоциите, но, копеле, ти ОБИЧАШ. За пръв път истински в живота си, явно.
И така лети животът ти – шантав, объркан, искан, обичан, СПОДЕЛЕН.
Три години и лети.
Хей, казва тя навръх Нова Година, нямаше да си подаряваме подаръци, но опала – аз имам такъв за теб!
И ти се шашкаш, и не разбра веднага.
Не проумя защо ти е направила подарък, макар да бяхте решили да няма такива.
Не разбра защо отказва цигарите за 9 месеца.
Не видя онази искрица в очите и.
Хей!
Сляп човек, че и объркан…
А сега?!
Сега, братко, ще живееш не за двама, както бе до днес, а за трима.
Сега ще обичаш повече.
Сега ще си объркан по-малко.
Сега е време да надделееш над себе си.
Сега и утре и днес и утре…
Знам, няма да ти е трудно.
Знам, има смисъл във всичко това.
Знам, любовта ти избухна по време на криза.
И – знам – вече сте взели антикризисни мерки.
Любов за трима.
Но… това е само когато си влюбен…

Камен Петров

четвъртък, 26 януари 2012 г.

Плажен труп за барбекю

Билетът не беше билет за Транай - беше си просто едно еднопосочно парче картон за жп-вагон втора класа, а на него пишеше “София - Варна”. Билетът струваше 12 лв. Датата беше 8 август, за 22,50 часа. Влакът тръгваше от 12 коловоз.

Педофилът остави малкият си пътнически сак в багажната клетка над седалката и чинно седна на място №69, което беше отбелязано в билета. Извади джобно издание на “Алхимикът” на Паоло Куелю, бутилка минерална вода, пакет фъстъци и очила за четене, настанявайки се възможно най-удобно за дългия нощен преход.
В купето влязоха три второкурснички от Софийски университет, които се прибираха у дома във Варна след сесия. Последва ги обичайната баба, прегърнала бохча и повлякла дамаджана, плетена торба и кашон, привързан с канап. Тя вероятно щеше да слезе по малките спирки нейде около гара Левски. До нея се настаниха двама мъжаги с татуировки по ръцете и груби гласове. Цяло лято щяха да работят на строежите край морето, а парите да изпиват в добнопробни плажни капанчета, така че на зима отново щяха да гладуват както винаги в София и да проклинат живота. Те мигновено извадиха тесте карти и трилитрова туба и се отдадоха на сантасе и често отпиване от възтоплото вино - нещо, което щяха да правят без прекъсване чак до последната спирка призори.
Никой от шестимата спътници на мъжа с очилата не му обърна особено внимание, дори бабичката. Те видяха просто един мижав кандидат-чичко около петдесетте, свит в ъгъла до прозореца, забил въздълъг луничав нос в скучната книга, оплешивяващото му теме лъщеше на мъждивата светлина на лампите в купето. Не знаеха, че е педофил. Приличаше по-скоро на счетоводител-пенсионер в отпуска. А и той си беше точно това, наистина...

Въпреки всичко беше хубав труп. Лекият предутринен бриз развяваше един немирен златисторус кичур коса, който се беше измъкнал от иначе строгата прическа на момичето и го подмяташе по мокрия след отлива пясък на границата на прибоя, омешан в едно с мъртви водорасли, използвани презервативи, пластмасови чашки и хартиени отпадъци.
Още нямаше 6 часа сутринта. Ято нетърпеливи гларуси кръжаха в постепенно стесняващи се спирали над тялото и надаваха пронизителни писъци, а бялото на очите им проблясваше в несмелите лъчи на издигащото се над морето слънце. После една примряла от глад птица (което в последните години беше принудило огромни популации от нейните събратя да изоставят морето и исконната си храна рибата, и да мигрират далеч на запад по бунищата на средна България) най-сетне тромаво се приземи на твърдия като цимент пясък и с скокливи подскоци се приближи до трупа. Цяло лято мечтаеше да напълни корема си до пръсване. Сега и се беше отворил случай.
Чайката клъвна предпазливо един-два пъти немирния кичур златиста коса, огледа се мнително по птичи наоколо, после се приближи странично до окото...

Наех си малка стая с изглед към морето насред Гръцката махала във Варна. Вярно, стаята беше малка, вонеше на мухъл, а гледката към залива беше помрачена от безкрайните върволици на простирите, гора от антени и сателитни чинии и калкана на новостроящ се хотел за евтини пристанищни курви. Обаче бях на морето! Цяла зима бях копнял за този миг. Сбъдваха се летните ми мечти. Багажът си го разопаковах буквално за 10 минути. Поради липса на душ се измих криво-ляво на мивката в ъгъла, избръснах се и излязох на първата за ваканцията разходка край морето, облечен в леки ленени панталони, изгладена още у дома в София бяла риза с къси ръкави и любимата си сламена шапка с тясна периферия. Беше 10,40 сутринта, през август, а аз бях на върха на блаженството.
Предстоеше ми вълнуващо лято…

- На този му предстои вълнуващо лято...- проточи лигаво 14-годишната Сара и компанията около нея се разкикоти подмазвачески.
Сара беше красива като фотомодел, а баща и държеше половината от хотелите в Златни пясъци, без да е министър, така че винаги беше добре да си на една вълна с нея. Лятната мечта на компанията и беше проста - да са заедно със Сара, да могат да я натиснат един-два пъти в ъглите (и да се хвалят след това наесен в училище) и тя да плаща сметките в летните дискотеки. Обектът на присмеха им - плешив 50-ина годишен чичко с широк бял панталон, риза с къси ръкави, очила и смешна шапка, мина край тях, поглеждайки ги с бялото на очите си. Компанията отново се разхихика.
- Много му се иска, но не му стиска...- рече отново Сара и развя буйната си златисто руса коса на крайморския бриз, после забрави цялата тази история.
Педофилът отмина с разлюляни от страст крачки шумната компания на Южния плаж. “R&B club”, прочете мимоходом крещящята табела на плажното заведение той, после правилно ориентиран от странното облекло и крехката възраст на посетителите, реши че това е някое от летните свърталища на варненските рапърчета. Кръчмата беше наистина тъпа, но онзи рус ангел... Ееех!...

Три дни по-късно Сара погледна скъпия си ръчен часовник насред дансинга в плажната дискотека. Беше 2:40 часа след полунощ. Майка и щеше да я убие. Сара ловко се изплъзна от мазната хватка на поредния тъп ухажор (който като всяко лято мечтаеше да я изчука), изпълзя от блъсканицата на дансинга и се опита да надвика воя на тонколоните, по които Мишо Шамара тъкмо обясняваше на около 4 000 15-годишни купонджии как и това лято мечтаел да изчука всички женки-женки.
-         Тръгвам си! - извика Сара на компанията си от
приятелки и приятели-свалячи, подпрени нехайно на бара, които се радваха на по-либерален вечерен режим от самата нея, по простата причина, че бяха с 2-3 години по-големи
- Майка ми ще ме убие. Закъснях. Ще се видим утре сутрин на Южния плаж.
Момичетата кимнаха с разбиране, поклащайки ханш под ритъма на рап парчето. Момчетата похотливо и смигнаха като един. Едно от тях вдигна окуражително към нея ръка с копирания от щатите жест “Окей!”. Утре щяха да се видят на плажа, няма проблем. Не знаеха, че я виждат за последно. С изключение на най-добрата и приятелка. Тя щеше да я види още веднъж преди погребението. В моргата…

Зарадвах се, като я видях отново, все едно я виждах за последно. На това му казвам аз изпълнена лятна мечта. Млада, свежа, напращяла. Сигурно беше още девствена. Какво му трябва още на човек след цяла година блъскане в счетоводната кантора, след дългите сиви зимни месеци в полите на Витоша, сам в ергенската си квартира, след омаломощаващото мастурбиране късно нощем над списанията със снимки на момичета, досущ като това, което в 3 часа сутринта почти на бегом изскочи от входа на плажната дискотека и само дето не ми се хвърли на врата в бързината.
- Извинете...- изрече задъхано то. Не го позна.
Мъжът обаче помнеше русите и къдри и уханието като от портокалови кори, съхнещи навръх коледа на рафта над камината, което сякаш искреше от кожата и.
- Късно е...- рече той с внезапно изтънял от сладостно вълнение глас - За къде бързаш, малката? Искаш ли да те закарам с колата? Навън по това време е пълно с лоши чичковци и не е добре да си сама, нали сладичко...

Тримата клошари бяха гладни. Не бяха яли от дни. Буквално бяха озверели от глад. Вечерта се очертаваше тягостна, дълга и безрадостна, но подобни нощи в техния живот бяха повече от песъчинките на плажа, така че бездомниците не се впрягаха особено. Сега-засега основната им цел в живота беше да намерят някъде място на завет край брега, където да стоварят дисагите и кашоните с боклук, личен багаж, парцали и открити в кофите “съкровища”, за да изкарат една що годе спокойна нощ. В торбата на единия от тях кротуваха две бутилки топло евтино вино, отмъкнати от малко магазинче край плажа още предиобед в моментен проблясък на късмет. Оставаше им само да намерят нещо за дъвчене, което да прокарат в къркорещите си стомаси си с долнопробното вино. Ако имаха поне малко късмет, може би днес щяха да се нахранят. Това беше тяхната лятна мечта. Всеки божи ден...
Тримата клошари се спуснаха тромаво в индийска нишка по стълбите към Южния плаж, отминаха мълчаливо шумната тълпа, събрана около кръчмата на Мишо Шамара “R&B bar” и се отправиха към запустелия басейн край морето.
В първия момент не видяха трупа. След това го наобиколиха, оглеждайки се предпазливо встрани. Часът минаваше 3 часа след полунощ. По брега нямаше жива душа ако се изключат окъснелите посетители на крайбрежните дискотеки в далечината и някоя и друга влюбена двойка, която по-скоро се чуваше, отколкото се виждаше в мрака. Тримата сгъстиха кръга около трупа на момичето. Спогледаха се с блеснали очи.
После, без дори да обели думи, онзи, в чиято торба виното все още чакаше мезе, се затътри по прибоя, за да търси съчки за огъня. Другият се приведе над тялото и го побутна преценяващо с къса пръчка.
-         Все още е топъл...- рече той с прегракнал от вълнение
глас - Пресен е... Можем първо да го опънем по веднъж, пък после ще стъкмим плажното барбекю и ще вечеряме...
Експресът Варна - София летеше в нощта, обливайки с мимолетните светлини на стотиците си прозорци схлупените нощни селца край трасето на жп-линията. От пръв поглед си личеше, че това са прозорци без мечти - нито зимни, нито летни.  Влакът спеше, но и живееше някакъв собствен си живот. 
Педофилът се беше изглегнал със затворени очи на седалката до прозореца, но не спеше. Докато тримата клошари вечеряха с трупа на Сара на Южния плаж във Варна, той за пореден път преживяваше наум сладостното опиянение от усещането за младост, свежест, невинност, болка и страст, с които русокосото момиче го беше дарило преди да умре. Дааа, това беше неговата изпълнена лятна мечта. Тя щеше да го топли през предстоящата гадна година на блъскане в счетоводната кантора, през дългите сиви зимни месеци в полите на Витоша, сам в ергенската си квартира, по време на обичайното омаломощаващо мастурбиране късно нощем над списанията със снимки на момичета, досущ като това, което беше оставил безжизнено след себе си на плажа. Но... това вече беше минало. Просто още един приятен спомен от лятото, от плажа и морето. Чакаше го обичайното монотонно ежедневие и работата, която щеше да му позволи и идното лято да се върне край брега при писъка на чайките и при онзи, ах, онзи аромат.
Сега-засега обаче мъжът се отпусна кротко в ласките на спомена и леко задряма. Просто се настройваше от утре да бъде отново счетоводител. Поне до следващото лято...

100-ина километра по на изток зад препускащия в нощта към столицата влак един от клошарите доволно се уригна и със задоволство надигна бутилката вино в отблясъците на лагерния огън, накладен на плажа…

КАМЕН ПЕТРОВ

сряда, 25 януари 2012 г.

Живот назаем


Обичам погребенията.
Опечалените пък обичат мен.
В това се състои целият кръговрат на живота ми.
Живот скромен, смирен, леко вмирисан на тамян от вечните служби над нечий гроб.
Знам.
Веднага ще се запитате дали съм свещеник.
Не.
Не съм.
Аз просто съм вечният оплаквач.
Чуйте...

                                                 *     *     *

Водя живот назаем.
Всъщност то моето не е дори живот.
Поне според общоприетите норми.
На някои им се гади от мен.
Слава на Бога, не са много ония, които знаят кой точно съм аз.
Казах вече – вечният оплаквач.
Професионалист съм.
С това си изкарвам хляба.
И наема.
И бирата.
Ще попитате какъв точно е номерът.
Ами, ще ви кажа.
Не е кой знае каква философия.
Доста просто е и дори прозаично.
Не съм некрофил.
Просто добре плача.
По природа имам една такава печална физиономия.
А – да не забравим – притежавам и сносен черен костюм.
Така че – живея от погребение на погребение.
Това е моят живот.
А той няма да е дълъг – поне според лекарите.
Имам рак.
Как да не се разплаче човек...

                                                          *     *     *

Цикълът е еднообразен.
Сутрин първо минавам да купя вестниците.
Всичките.
Сядам на кафе и прелиствам страниците със съобщенията за починалите и годишнините от нечия смърт..
Друго не чета.
Подир това обикалям града и търся по стълбове, стени и дървета прясно залепените некролози.
След което посещавам най-реномираните погребални агенции в града, както и офиса на фирма „Обреди”.
После просто се залавям за работа.
Признавам, че при първите си погребения и помени, страдах от сценична треска.
По-късно обаче това премина.
Чувствах се в свои води.

                                                    *     *     *

-         Вие от чия страна сте?- запита ме разциврена бабичка на поредното погребение, към което се присламчих – От страна на покойния или на вдовицата?
Макар, че и аз здравата ревях в момента, едва не се изхилих. Ега ти бабичката! Задава въпроса, все едно е на сватба, а не на погребение. Зачудих се за миг дали е истинска опечалена или ми е конкуренция. После отвърнах:
-         Втори братовчед на покойния съм.
-         Моите съболезнования!- ревна отново бабичката.
Отдалечих се от нея в първия възможен момент и застанал по-отстрани, се огледах в скромната тълпа край гроба.
Покойникът беше изкарвал хляба си като шивач.
Личеше му.
Опечалените изглеждаха доста опърпани.
Вдовицата плачеше за пластична операция и бърза смяна на гардероба си.
Най-сетне опелото свърши и всички се запътихме за ресторанта.
Мрачно се запитах какво ли ще е менюто. Питаех особени подозрения, че ще е доста постно, но – уви – това са рисковете на професията.

                                                     *      *      *

Успях да се уредя на следващото погребение едва след седмица. Обаче пък улучих джакпота. Погребваха известна меценатка, една от основателите на Балетния конкурс, шеф на Дружеството на жените-предприемачи, както и член на Туристическата камара в града.
Опечалените до един бяха баровци.
Баровци, баровци, баровци.
Паркингът на гробището беше задръстен от луксозни черни лимузини и джипове.
Трудно ми беше да се разплача.
-         Покойната не беше цвете за мирисане...- леко подхвърли от лявата ми страна един едър мъж с огромно шкембе, което издуваше скъпото му сако.
-         Беше голяма циркаджийка...- тихо откликна съседът ми отляво, който очевидно се движеше с лична охрана.
-         Никога не съм я харесвал.
-         Нито пък аз.
-         Чудя се дали балдъзата ще мога да я уредя за шеф на Сдружеството на жените-предприемачки, след като вещицата гушна букета...
-         Късмет ти желая.
-         Мерси.
Отдръпнах се от тях.
Попът завърши печалното си слово, прибра си кадилницата, свещите и богатите дарове от близките на починалата и отпраши към следващото погребение.
Тръгнахме към ресторанта.
Този път – слава Богу – беше наистина тузарски ресторант.
Преядох.

                                                                *      *      *

По-късно – с идването на пролетта – настана златно време за професионалните оплаквачи. Болни, сакати и старци взеха да мрат като мухи, мутри се стреляха и убиваха, политици посягаха на живота си, катастрофите по пътищата вземаха все повече жертви, и... навлязох в богат цикъл от погребения.
Първото ми пролетно погребение беше на едно момиченце. Дете. Само на 4 годинки, а вече беше сдало Богу дух.
Кахърна работа, изобщо.
Всички седят около малкото гробче и реват. Аз също. НАИСТИНА ми домъчня. Видях го на снимката при гроба. Ангелче. Русо, синеоко, с панделки и розова рокличка. Просто да го изядеш, прости ми, Боже!
-         Ох, детенцето миии!- виеше все още младата майка край пресния гроб.
-         Горкото...
-         Отиде си тъй мъничко...
-         Каква красавица щеше да стане...
-         Не е справедливо просто...
Седях сред тълпата, слушах приглушените гласове и бях съгласен с тях. Бях свикнал с погребенията, но от това просто ми се повръщаше.Пък още не бях ял.
После – на почерпката – се запознах с двама-трима от опечалените. Изглеждаха свестни хора. Особено онази червенокосата леля с големия бюст...
За всеки случай взех номера на телефона и.

                                                             *      *      *


Смъртта на политика всъщност не беше нищо особено. След като си заминаха военният оркестър и официалните лица от Президентството, Парламента и Кабинета всъщност останаха шепа хора, които разговаряха помежду си не много Богоугодно и с не особенна почит към мъртвия, когото нетърпеливите гробари вече бяха започнали да заравят пред очите на близките му.
-         Лека му пръст, голямо леке беше.- забеляза без интерес тлъст политик от една от управляващите в момента партии.
-         Хехе, да! За 3 години смени четири партии.-. подхвърли един небезизвестен депутат с мишо лице, който сам беше сменил 5 партии за четири години.
-         А на мен ми дължеше пари...- с досада въздъхна мъжага, в чието лице без изненада разпознах известен „бизнесмен” и постоянен герой на криминалните хроники.
-         То на кого ли не дължеше...- въздъхна дебелият и отри потта от лицето си с огромна носна кърпа.
-         Чичо ми беше, а се оказа голяма скрънза.- подсмръкна някакъв мърльо от задния ред – Един лев не ми е оставил в завещанието си.
-         То така се правят пари, малкия.- констатира мутрата.
-         Е, Бог да го прости, на любовницата си остави някой и друг милион поне.- рече отново дебелият.
-         Амин!- съгласиха се другите.

                                                               *      *      *

Макар отдавна да практикувам този занаят, едва сега проумях, че да се включиш в погребението на голяма мутра, не е шега работа. В първия момент помислих, че пак пристига Папата или лично президентът на САЩ. Ега ти охраната, ега ти чудото. Трябваше да се досетя още на входа, когато видях голям зор да се промъкна пеша край паркираните на всеки квадратен сантиметър джипове и лимузини. После ме завардиха едни големи момчета с тъмни костюми, слънчеви очила и някакви слушалки в ушите.
По-нататък видях снайперисти. Наоколо имаше разположени и около стотина ченгета, които май не правеха нищо, само ни гледаха сеира.
-         Ти къде бе?!- дръпна ме една от горилите, когато се запътих към входа на гробището, понесъл неизменните цветя и свещички.
-         Ами... На погребение...
-         Кво погребение?
-         Ми... То... На господина... Стар семеен приятел...- кимнах боязливо с глава към пищния некролог на покойната мутра, лепнат на входната врата на гробището.
-         Айде влизай.
И влязох.
Край гроба имаше поне стотина от едрите младежи – всичките облечени в черно и с черни очила. Някои плачеха, други очевидно се пипаха по пищовите. Проблемът беше там, че мутрата беше гръмната с 15-ина куршума в мерцедеса си насред столицата и сега копелетата искаха отмъщение.
Въобще не се вписвах в картинката.
Бях облечен в стария си и доста протрит траурен костюм, с измачкана и захабена риза отдолу, с проскубана вратовръзка, с обувки на бос крак. Кво да кажа, нямах пари даже и за чорапи.
Прикрих се криво-ляво зад една юка и заслушах службата.
После попът се напя, мутрите се нареваха и всички дружно тръгнаха към ресторанта. „Шератон”!
Ега си погребението!
Айде без мене тия...

                                                            *      *      *

Отидох на това погребение, без да очаквам нищо особено. Смърт като смърт, няма значение чия беше този път. Гроб, свещеник, венци и цветя, опечалените – наредени в кръг. До болка позната картинка.

После обаче – докато полагах цветята пред купчината пръст – надзърнах по навик в ковчега.
Изтръпнах!
Невярващ на очите си, отново погледнах вътре. Оттам – с широко отворени, оцъклени очи - ме гледаше собственото ми восъчно лице.
МОЕТО ЛИЦЕ!
Озърнах се трескаво наоколо.
Не видях сълзи. Не видях скръбни физиономии. Хората наоколо явно здравата се веселяха на собственото ми погребение. С ужас разпознах чертите на всеки от опечалените. Сред тях бяха 4-годишното момиченце, шивачът, мутрата, политикът, бизнес-дамата, още десетки други, на чиито погребения бях присъствал през годините... Сигурно после щяха да отидат заедно в ресторанта и да се натъпчат на мои разноски...
Ако не бях мъртъв, щях да припадна.
После изкрещях и... се събудих.
Поредният кошмар, рекох си, докато плисках потното си от ужаса на съня лице на чешмата в банята.
А след това следваше и поредното погребение.
Живот на заем – това е.
Моят живот...

КАМЕН ПЕТРОВ

вторник, 24 януари 2012 г.

Окопът


Окоп.
Най-обикновен окоп.
Нищо повече от това.
Така си мислеше, докато багерът копаеше меката пръст между двата жилищни блока в центъра на града. Тясната траншея (20 метра дължина и два метра ширина) бързо се оформяше пред очите му.
Просто окоп.
Около него машините боботеха (също както ТОГАВА), пръстта се сипеше и ронеше, небето бе навъсено преди първия зимен сняг.
Окоп.
Той се огледа с кръвясали очи.
Наоколо кипеше оживена дейност, а той все едно не беше тук.
После изведнъж си даде сметка, че е част от цялото. За Бога, и той работеше за тази компания. От там идваха парите, с които преживяваше в последните месеци. В момента дори беше на работа, а не си даваше сметка за това. Той реши да се стегне.
Спомни си къде се намира. Беше на поредния обект. Бяха го наели в местната гадоразпределителна компания и днес копаеха в междублоковото пространство за полагането на нов газопровод. Това пред него не беше окоп или траншея, а поредният глупав ров, в който щяха да полегнат тръбите за газта, захранваща околните апартаменти.
Опомни се, рече си. Опомни се или вече никой никъде няма да те наеме до живот.
(Окоп).
Отърси главата си като след тежко пиянство.
Трябваше да се стегне или никой никога повече нямаше да го наеме на работа.
Ветеран, пфу!
Стана и взе лопатата.
Изкопът вече се беше очертал. Оставаше да се изравнят дъното и стените преди машината да нареди газопродова – тръба след тръба, болт след болт – точно като в някоя шибана научно-фантастична приказка.

Докато заравняваше дъното с лопатата, изведнъж погледът му попадна на нещо, чието място определено не беше тук. Той спря за миг, после се наклони напред, за да фокусира по-добре предмета, попаднал пред очите му.
За Бога, беше парче копринен розов плат!
И... плът!
Той застина, вдигнал лопатата над земята.
Не може да бъде!
В дъното на изкопа имаше труп. По-всичко личеше, че е тялото на малко момиченце. Той вътрешно изстена. През последната седмица новините бълваха отрова по повод поредното грозно убийство. Неизвестен изверг беше отвлякъл и заклал 4-годишно момиченце. После трупът изчезна. Полицаите предполагаха, че е закопан някъде и никой никога повече няма да го види. А ето сега – тук в земята пред него – имаше нещо, нещо, което определено приличаше на детско трупче. Нима...
Отпусна лопатата и се срина на колене в дъното на рова.
Скоро не беше преживявал такъв потрес.
Всъщност се беше случвало само два пъти в живота му.
Когато замина като доброволец в Ирак (О, все едно беше преди хиляди години!). И когато... когато загуби по този нелеп начин момиченцето си (А тя беше едва на 6!).
Изхлипа и закри лице с ръцете си.
Не можеше да го преживее.
Не и този път.
Кошмарът в Ирак все някак го беше преживял, макар и с големи усилия. Нелепата смърт на дъщеря си обаче все още не можеше да преглътне. Рак. Беше едва на шест и – рак! Нямаше Господ!
Той отново изхлипа.
Дъщеря му беше мъртва вече от 2 години, а сега в краката му вероятно лежеше обезобразеното трупче на онова нещастно дете, жертва на извратените действия на някакъв изверг.
Той изкрещя от болка (смътно почувства кръвта, когато прехапа устните си) и започна бясно да копае пръстта с голи ръце.
Ето показа се краче, рокличка, детска ръчичка, едно синьо изцъклено око, кичур руса коса...
Той се приведе и хвана малкото трупче.
Застина.
Държеше в ръката си кукла.

Детска, пластмасова кукла.
Дори не каза „Мамо!”...
Куклата падна от отпуснатата му ръка.
Обезсилен, той се отпусна върху рохкавата пръст на края на рова и заплака, закрил лице с шепите си.
Не знаеше защо плаче.
Дали от скръб или облекчение.
При все това продължи да плаче.
Плачът беше изцеление.
Или не...

Камен Петров