Дъжд

На моето Светле

Вали измамно кротко вече трети ден.

Вали дъжд.

Пролет е.

Не съм сигурен само точно кой ден и час е.

Не ми се струва особено важно.

Просто вали.

Бавно, напоително, безнадеждно.

Дъжд.

Лежа сам в прекомерно голямото двойно легло, призвано в нечий друг живот – в друго време и на друго място – да играе ролята на семейна спалня.

Хладно е.

Лежа сам в леглото и от нямане какво друго да правя, зяпам в тавана.

Таванът е бял, безбрежен и ням като екрана на някогашно кино след края на прожекцията в 8 вечерта.

Ти си го боядисвала. Някога. Отдавна. Тогава.

Зяпам го.

Чувствам слаби екзистенциални гърчове при вида на малките, бели, ефирно реещи се в моя собствен пространствено-времеви континиум парченца мазилка, които с ужасяващо механично постоянство се отронват заради влагата от плочата над главата ми и кръжат по пътя си надолу, привлечени неудържимо от земното притегляне, за да посипят с белия прашец на забравата нереализираното брачно ложе. И мен.

Отвън дъждът вали, мазилката се сипе, а аз я гледам, гледам, гледам я и се сещам за отминалата отдавна Коледа, за твоето “Джингъл белс” с онова наше си поклащане на ханша и бедрата, за блясъка в очите ти и в топките на елхата, за камбанки, свещички и снежинки,  най-вече за първия сняг за годината, такъв, какъвто аз самият, като живеещ дотогава на брега на морето, не бях виждал май от дете. Всъщност, мислех си без болка за първата ми Коледа с теб. Както се оказа и последната.

Тогава валеше сняг, помниш ли? Искахме да си направим снежен човек, сами, двамата, за нас си - самодостатъчните. С червен нос от морков (вместо да го бухнем в поредния боб в гювеч с някоя глава лук, чесън и малко домати от консерва, защото все нямахме пари). Искахме да се бием като деца със снежни топки (вместо да се бием с грозни, нараняващи и нищо незначещи гнусни думи, от които после ни бе срам и в които не вярвахме, при всеки пореден – неискан от никой от нас скандал). Искахме да сме Кай и Герда, но без кралица, без студ, празнота и самотност. Искахме ледени дворци с бумтящи камини, малка черна спортна кола с работещо парно, НАША си жива елха с много подаръци под нея, късметчета без пари, но с чувства, любов, любов, любов и… нас самите някъде там. Щасливи.

Е, не успяхме.

Коледата се преля в Нова Година. Тя премина в Свети Валентин. Прегази 8-ми март, подигра се с Лазаровден, Цветница и Великден. Отбеляза ония сладостни, тягостни, задължаващи, задължителни, красиви и тъжни, обичани и мразени, кратки и дълги, наши и чужди, споделени и самотни 10 месеца, откакто ТЕ ПОЗНАХ. Първо виртуално, после – по-така.

Остана обаче единствено самота. И грозни думи. И нараняващи спомени. Сметка от 2,30 лева за такси до автогарата. Затръшната врата. Ключовете ти от НАШАТА първа обща къща, скапаното жилище под наем, захвърлени с веща лекота от теб пред огледалото в коридора. Чифт забравени чорапи – секси са. Е, да – и таван.

Лежа си и си го гледам. Таван като таван. Понеже от безсънието, алкохола, кофеина, кокаина, пък и от нервите, работата, глобалното затопляне и дупката в озоновия слой, в който пробиваме нови простраства всеки божи ден с дезодорантите си, поне според оня мъртвия пич-пушач-непукист Кърт Вонегът, сетивата ми са изострени като инструментите на твоя личен лекар-гинеколог-шарлатанин, който се е опитал безуспешно да те лиши от природния дар да дариш живот, копелето, таванът ми е като един проектор. Кинескоп. Компютърен монитор. Някакво шантаво няколкоизмерно 3D-копеле в самотната ми квартира с изглед към реката, където днес съм аз това, което не съм. Сам.

По реката лази шлеп.

Отсреща мамалигарите вероятно празнуват Великден.

Още няма комари.

Лежа си в леглото в най-европейския град на скапаната държава.

Скучно е.

Пък и - гаден таван.

Таван. Таван. Таван.

Гледал съм го хиляди пъти през безсънните си нощи.

Но това е насън.

Обаче за пръв път го гледам посред бял ден и то наяве, а от него вали сняг-сняг-сняг, докато отвън дъждът барабани по покрива.

Гледам го и знам, че умирам.

Не от рак. Не от простатата си. Не от счупените си глезен и рамо. Не от шибаните цигари, скапания стрес, нездравословното хранене, прекомерния кофеин и кокаин, не от Слави Трифонов и Бойко Борисов, от неистовата шумова фонограма, радиацията, радиостанциите, радикулита, радара и радия, нито от СПИН, замърсения въздух (който дишаме пак тук в това романтично влажно таванско студио с изглед към реката и комините на румънските заводи – години след оня прословут “зелен протест”).

(Искам някоя утрин да се събудиш и нищо да не те боли, да не си болен, да си жив, казваш често ти – чистосърдечно наивна и жестока в младостта си, болна от моите болести, умираща от моята смърт, мечтаеща с моите мечти и съкрушена от краха им, неразбираща, красива и неразбираща, и красива и неразбираща, и… близо-близо до мен).

Ти така и не разбра, че не е само болест. Не е болка. Не е смърт.

Вече си далеч от саморазрушителните ми емоции, от самодостатъчните ми неща, от онова твое нелепо-секси-умилително обаждане на тема “Искаш ли да си събера багажа или не?!”.

Ти си там – на разстояние от еди колко си лева такси и еди колко си лева автобус.

Място, на което вероятно не искаше да отидеш.

На определена дистанция пространство.

На определена дистанция път.

На определена цена за транспортиране на отслабналото ти 47-килограмово тяло (което аз обожавам, често насън).

Тази страна обаче е малка.

Не можеш да отидеш далеч.

Поне не и във физическия смисъл на думата.

Определено си наблизо.

Но едновременно с това – толкова далеч.

(Чела ли си “Пътеводител на Галактическия стопаджия”?)

(Харесваш ли числото 42?)

Както и да е.

Аз си гледам тавана.

И умирам.

Сам.

Даже паяк няма по скапания таван, нито паяжина, което е странно за нас. Двамата.

Тъпото е, че не умирам от рак (като татко и дядо, мамка и непостоянна наследственост, а мислех да търся стволови клетки).

Просто… умирам.

От любов.

По теб.

Знаеш ли?

Камен Петров