сряда, 11 ноември 2015 г.

Варна куриер блус

На Чарлс Буковски, колегата

Днес видях пиян мъж да спи на тротоара.
О, да! О, да! О, да!
Пиян на тротоара спеше. В центъра. На Варна.
Вървете на кръстовището на „Бенковска“ и „Дрин“
И вижте.
Той е там и спи, и е пиян.
/Освен ако вече не са го скалпирали-изнасилили-пребили-заклали-запалили/

Аз съм куриер и нося поща
Като Буковски, брат, като Буковски
Нося писма и напивам се нощем
Газя омраза и прося си още

Днес видях кръстопът с катастрофа.
И още една, и още една.
Ченгета стачкуваха, умираха хора.
Локви от кръв на червен светофар.
И още една, и още една.
Трафикът мачка и смог ни души
О, да! О, да! О, да!
Побъркани хора полека пълзим
Натикани долу в калта

Аз съм куриер и нося поща
Като Буковски, брат, като Буковски
Нося писма и напивам се нощем
Газя омраза и прося си още
Днес видях да преливат боклуци
Контейнери бълват зараза и смрад
В центъра, братче, на морската столица
На „Радко Димитриев“ сред големия град
О, да! О, да! О, да!
Дупка до дупка по свършени улици
Нийде не водят, отникъде са
Слепи кръстовища, скъпи безумици
Разбит тротоар, яма, локва, пожар

Аз съм куриер и нося поща
Като Буковски, брат, като Буковски
Нося писма и напивам се нощем
Газя омраза и прося си още

Днес видях проститутка да проси
Ченге да убива и свиня да грухти
Днес видях как си всичко отива
И нямаме днес, и нямаме дни
Попитах клошар, застанал на ъгъла
Има ли смисъм, ако има – защо
Той ме погледна, а после излъга
О, да! О да! О, да!
Но не каза какво

Аз съм куриер и нося поща
Като Буковски, брат, като Буковски
Нося писма и напивам се нощем
Газя омраза и прося си още

Днес видях аз плакати след избори
О, да! О, да! О, да!
Въргалят се кално изцъклени изроди
О, да! О, да! О, да!
В магазините пълно, в джобовете празно
На ъгъла спорят за нещо почти
Вън грип припълзява зловещо-заразно
Дете без крачета пияно върви
Аз съм куриер и нося поща
Като Буковски, брат, като Буковски
Нося писма и напивам се нощем
Газя омраза и прося си още

Днес си наливах евтин бензин
О, да! О, да! О, да!
Само във Варна – тръбеше един
После се стреляха, помня кръвта
Пожарна, линейка, ченге във кола
Сирените вият в нощта
А аз – куриерът разнасям писма
О, да! О, да! О, да!

Аз съм куриер и нося поща
Като Буковски, брат, като Буковски
Нося писма и напивам се нощем
Газя омраза и прося си още

Слушам ДООРС във колата
а по улиците - чалга
Силиконките циците мятат
Слави референдум размята
О, да! О, да! О, да!
Фиркан катаджия ми иска петарка
Еднорък ми мие прозореца
И проси по малко
Десетгодишно цигане ми предлага свирка
Викам си - брат, еба си и цирка

Аз съм куриер и нося поща
Като Буковски, брат, като Буковски
Нося писма и напивам се нощем
Газя омраза и прося си още

Поглеждам в огледалото за обратното виждане
Натискам газта и забравям писмата
Казвам на всичко мизерно "довиждане"
Нанякъде сляпо пришпорвам колата
Не съм куриер на ненужните спомени
Не съм пощальон на разбити мечти
И нийде приет, и от нийде изгонен
Все тъй продължавам все по пътя разбит

Аз съм куриер и нося поща
Като Буковски, брат, като Буковски
Нося писма и напивам се нощем
Газя омраза и прося си още

Камен Петров













петък, 29 май 2015 г.

И това ще мине

На моя Джо Пеши – той си знае

Ето го лошият татко!
Синът ми крещи и се смее. После се скрива под завивката и гушка мама. Играят си на къща и на още нещо.
Той не знае, че няма лоши татковци.
Имаш просто татко. Това е.
Или го имаш, или го нямаш.

В един друг момент самият аз лежа до собствения си баща.
Баща ми умира, но още не го знае. Или – напротив...
Летен грип, казвам му небрежно, нищо че ми се реве, а той го вярва. Но едва ли. Голям човек е, че е помъдрял особено с годините, но сигурно усеща.
Летен грип, друг път.
Рак, браток, но не е Рачо Капитана, с триста раци, с триста опитни моряци.
Нищо няма да преплуват с него, освен болката, а тя е навсякъде, всепоглъщаща.
Дай да си дръпна, мамка му, нарежда ми по своему кисело. Онази стара мръсница Смъртта съвсем го е вкиснала, вижда се.
Давам му, какво да правя. Надали точно моята цигара ще го убие.
Давам му да си дръпне всеки път, щом тайно минава край мен, а аз пуша.
Не че мама не знае.
Не че никой не усеща.
Просто даваш.
Знам и че долу в колата си има малка бутилка, от която си дръпва тайно от време на време.
Тайно за кого, по дяволите?!
Но и това е вече минало.
В момента дори не може вече да слезе до колата да си пийне – дори с асансьор или без асансьор.
Нивга веч. Нивга веч.
Какво ми грачиш като някой стар гарван, сопва ми се и пак взема фаса, дръпва си.
Интересно, как още не ми е поръчал да му донеса и нещо за пийване.
Дядо, Бог да го прости, също го отнесе рака. Едни от последните му думи бяха именно към татко. Искаше за  последно да си сръбне малко ментичка. Татко му донесе. Дядо сръбна. После умря. Баси майката и живот.

Беше нейде около полунощ, когато татко влезе при мен.
Не се учудих особено, макар да беше мъртъв от 10-ина години.
Цели 10 години не са малко, но изобшо не можеш да му ги дадеш.
Изглеждаше по-слаб, отколкото го помнех.
Всеки скелет изглежда така.
Как е, моето момче? – изтрака със зъби баща ми, но това не ме стресна. Така тракат по филмите на ужасите оглозганите черепи, но и тате приживе така ми тракаше с изкуствените си челюсти.
Добре. Всичко е окей.- отвърнах машинално, не съвсем разсънен, досущ така, както отвръщаше на този въпрос двегодишния ми син днес.
После се събудих.
Отново бях в преди, а не в сега, татко още беше жив, макар и не особено.
Хъркаше, стенеше на сън, гърчеше се в напразен опит да намери удобна поза, в която рака да спре да го гризе. Не спираше.
Лежах до него и стисках потната му жълта ръка. Беше станал само кожа и кости, и едно сюрреалистично шкембе. Доскоро ни заплашваше наред, че ако не му кажем най-сетне какво му е, ще скочи през терасата, а живееха на 10-тия етаж с мама.
Вече не ме е страх от това.
Не може да скочи.
Няма сили.
Предстои му един-единствен скок, а той няма да е бърз, няма да е героичен, няма да подхожда на мъж. Ще е гаден, продължителен и ще боли. Дано поне татко не го узнае.

Щом сме на Боровец, няма как да не се спуснем със ските, казва тате някога, някъде, тоест – на Боровец, естествено. И отиваме на пистата. Двамата. Двама мъже. После – някой и друг час – се връщаме в хотелската стая.
Мамо, викам аз, пък тате пи няколко развалени кока-коли.
Това е положението. Човек и водката не може да си скрие от едно будно дете, за себе си говоря. Днес и аз имам подобен проблем със сина си.

Аз и тате, София. Студ, зима, никакъв транспорт след полунощ. Тате спи в един бардак до Халите, наречен хотел, аз спя на земята до леглото му, сгушен в онзи негов олд скул кожух. Няма автобуси, няма таксита, Студентски град е далеч. Тате се надига, загъва ме, че е студено, пали цигара, после ми я дава. Заспиваме отново.

Научи ли си по кандидатстудентския изпит по история, пита ме тате и ме гледа насмешливо. Знае, че не съм. Знае и че не ми се виси в гадната студентска квартира.
Почти, отвръщам му.
Добре, тогава ще си дочетеш на басейна. И отиваме.
Аз рошав, той – солиден, учебникът е дебел и червен.
Пием бира, плуваме, от време на време чета.
Боже, колко много момичета, все хубави.
Тате се гмурка и внезапно ме вика.
Не, не се дави.
Паднала му е зъбната протеза.
Гмуркам се и виждам как се спуска в плавна спирала към дъното. Тате обаче е бил спасител на река Дунав – бързо я достигна, прибра я в устата си и веднага изплува, закачайки момичетата наоколо.

Не чуваш ли, че ти звъни гадния телефон?
Това е тате.
Това е неговата нощ.
Скоро няма да го има.
Не харесва и песента, с която телефонът ми звъни.
Queen. We will rock you.
Е, вече и аз не я харесвам.
Нещо повече – мразя я. Изпитвам ужас, щом я чуя. Във всеки случай, няма я вече в телефона ми, нито в компютъра, просто звучи всяка нощ в бедната ми, празна, измъчена, самотна глава.
Извинявай, тате, казвам виновно, след като поглеждам дисплея. Тя звъни. Звъни си, викам и наум. Спи спокойно. И това ще мине, тате, изричам гласно и сам не си вярвам...
И това ще мине. Прегръщам го, макар да мирише и да ми е страшно.
Това е баща ми, мамка му.

И това ще мине, викам си десетилетия по-рано. Оттатък в ресторанта явно тече скандал. Свикнал съм. Откакто се помня, все по ресторанти живеем, а съм още на 5. Може би 6. Мама и тате работят в тях, ние с братчето ми живеем по банкетните зали, фургоните, бунгалата, хижите. Кеф.
Тази нощ обаче скандалът е огромен.
Малкият спи като пън, гадината. Завивам го и го целувам. Нека спи. Малък е още. Има кой да развива параноидна шизофрения тепърва и това съм, разбира се, аз.
Надничам през вратата на банкетната зала и наша спалня по съвместителство.
Крясъци, псувни, пияни мъже и жени, силна музика, май Led Zepellin, все пак е някъде към 1975 година.
Тате е в ъгъла до камината, затиснат от банда мъже. Бие се мъжки, те обаче са много.
Внезапно виждам мама, по-скоро ръката и. Стиснала е трикрако столче, слава богу, че кръчмата е битова, иначе няма да може да вдигне нормален стол – толкова е крехка и слабичка – и тогава, и сега.
Да удрям ли?, крещи мама.
Удряй!, крещи и тате.
И тя удря.
Боят свърши.
Дойде и полицията – пардон – милицията.
Легнах си и заспах.
А онова дребното, то си спеше през цялото време.
Да му имам нервите на него аз.
Ама брат, че и по-малък.
Обичам си го и без него не мога.

После тате умря.
Не тогава, при оня бой.
Във всеки случай бавно умираше.
/А знам ли – субективно погледнато, от негова гледна точка вероятно е било дори твърде бързо/
Умря си в леглото – по-слаб, по-стар, по-некрасив, по-уплашен, по-отчаян, по-неразбиращ, по-грозен, по-заядлив.
Не приличаше на себе си.
Само се усещаше, че това е татко.
Никой не го харесваше накрая, най-малкото пък самият той.
Умря, а аз бях далеч от него.
Пари да ми даваха, нямаше да съм там.
Брат ми го изми. Брат ми го избръсна и облече.
Брат ми бе докрай до него.
Малкото ми братче, дето все спеше при скандалите навремето, като дете.
А аз седях през това време свит на пода на най-далечната от смъртното му ложе тераса, смучех водка, пушех цигара от цигара и чаках да затворят ковчега.
Защото няма лоши татковци, има само татко.
Както и споменът за него.
Или и това ще мине?
Надали...

...

Някой ден ще седна край гроба ти


На тате

Някой ден ще седна край гроба ти
Ще го гледам с грозни очи
Теб да виждам навярно не мога
Но до мене навярно си ти
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш до мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдещ до мен
Ще разкъртя грозния паметник
Ще изръфам със зъби пръстта
Ще крещя като бебе безпаметно
Ще те търся самин във нощта
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Хей, стани, усмихни се
Или просто нещо кажи
Всичко станало ти припомни си
Или просто така излъжи
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Всички болки и всичките спомени
Припомни си и забрави
Всичко мина, но болката гони ни
До безкрая на вечните дни
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Аз те помня тъй както желая
Помня всяка красива лъжа
Греховете остават на края
Твойта болка остана в пръстта
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Ето всичко, тате, отмина
Аз нали ти така обещах
Ето с тебе сме само двамина
Да обичаш далеч не е грях
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
И отново щом се прегърнем
Ще откриеме пак вечността
Всичко хубаво пак ще си върнем
Ще презираме двама смъртта
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Не знам видя ли свойте внуци
Край гроба ти играят те
На нищо ти не си ги учил
Но ти си в тях, а те са в мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Постой, почакай ме за малко
След тебе идвам вече аз
Животът ни е залъгалка
За дъвчене пред ОНЗИ час
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Съзнавам, знаеш – така те обичаме
Все пак – почини си след толкова тичане...

сряда, 13 май 2015 г.

Затова, защото /На моето Све/

И защото обичам те
Толкова много
И защото без теб
Безнадеждно не мога
И защото живея със теб
И чрез тебе
И защото за мене
Си завинаги жребий
И защото копнея
Дори щом те има
И защото живея
И сме с тебе двамина
И защото мечтая
Обичам и мразя
И защото потайно
Все за тебе се пазя
И защото и дните
И дългите нощи
Все са наши и търсени още
И защото не мога
Да копнея за друга
И защото си с мен –
Цял съм пълен с почуда
И защото начало
и край си
И защото не мога –
Признах си -
Покрай теб късогледо
Да мина –
бил съм сам,
Сега сме двамина
И защото
              Защото
                       Защото
Ти си причината
И ти си животът

Твоят Камо

Честит рожден ден, любима

...

Безкръвно

Тя не знае
Че прилеп над нея лети
Тя нехае
За края на всичките дни
Тя витае
А времето бързо лети
Тя блуждае
А кръвта и във вените спи
Тя копнее
Но копнежът и неин е сляп
Тя живее
Но винаги в неин си свят
Тя е тук
Но далече намираш я ти
Тя е звук
От заглъхващи слепи мечти
Тя не помни
Нощем във пълна луна
Тя не гони
Във вечното „днес“ вечността
Тя не търси на прилепа литнал кръвта
Тя не знае
Че прилеп е тих любовта

четвъртък, 7 май 2015 г.

Блус за таксито с китара в багажника

На Коко - той знае

Отново си карам таксито
По калните улици
Отново гоня мечтите
На всички безумници
Завоите следват завои
Поспираш на нов светофар
Презрял правилата си свои
На което - признавам - си цар

В багажника, в багажника обаче
Напират неписани ноти
В багажника, в багажника, братче
Заключен пътува живота ти
Китарата стара се гуши
Наред със резервната гума
Очукана тя е, опушена
Но пее със твоите думи

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

Поспираш за някой клиент
Придърпваш волан на завоите
Дали ще е нощ или ден
Изобщо не ти се говори
А чуваш безбройни истории
От пътници мъдри и гневни
Дали ще са стари и нови
За теб е съвсем без значение

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

Таксито лети във нощта
Прехвърчат назад светлините
Дали ще е все ей така
Да газиш със гуми мечтите
Да караш в калта на живота
През хиляди чужди съдби
Китарата все е затворена
А музика в багажника спи

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

Би искал да спреш, да забравиш
Отново да бръкнеш отзад
Китарата стара изваждаш
И песните идват в нощта
Протяжни и тъжни, но вечни
Се носят над мъртвия град
Във който таксита крайречни
Отново край тебе летят

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

И спираш, набиваш спирачки
Зарязваш таксито в калта
Прегазваш през смрад и през храчки
Понесъл китара в ръка
Присядаш съвсем край реката
А струните пеят за нощ
В която крайречния вятър
Акомпанира ти за разкош…

Аз съм шофьор на такси
И возя китара в багажника
Във тактове карам, поспри
Нов блус да ти разкажа

събота, 18 април 2015 г.

На ръба на Света

Ще сваля плътта от душата си
Ще избягам навек от света -
Цял скован в тежестта на телата
Тъй набъбнали в сива тълпа

Ще разбия бетона с главата си
Нека падат край мене стени -
Нека стаите носят в недрата си
На Вселената всички звезди

Ще прекрача чертата с краката си
Най-извечната от всички черти
И след нея ще крача нататък
Накъдето са бъдните дни

Ще оборя Света със словата си
С непонятен за всички език
С атавизма на древните Нарциси
Сред които пълзиме, сами

Ще сваля плътта от душата си
Всичко видимо ще съблека
И от тленното сетни остатъци
Ще захвърля на ръба на Света

сряда, 8 април 2015 г.

Филмът на живота ми

Началото на филма беше грандиозно. Както винаги.
Началните надписи бяха крещящи и помпозни. Както винаги.
Музиката беше направо френетична. Както винаги.
Напомняше на поредната многомилионна холивудска боза с продължения. Изобщо не ми се гледаше подобен боклук, но нямаше мърдане. Имах билет. И стоях на първия ред.
Още с първите кадри човек започваше да се чуди какво ли го очаква по-нататък. Как ще продължи действието. Как ще се развият главните герои. Ще пламне ли романтична любов или ще настане касапница. Каква е всъщност историята – романтична комедия, драма, психотрилър, филм на ужасите или долнопробна мелодрама и то не по Уди Алън. Щеше ли да има хепиенд или ще накара публиката да потъне в сълзи.
Честно, наистина, интересно какъв ли ще е края на този филм, рекох си леко заинтригуван.
Продължих да гледам.
Наоколо се раждаха и умираха хора, редуваха се сватби и погребения, трещяха бомбите на войни и фойерверките на празненства. Времето буквално летеше, така че без да искам, се оказах буквално част от действието в този филм – на места сълзлив, на места тарантиновски парадоксален, на места шарен като при Кустурица, някъде дребнав, другаде епичен.
Филмът течеше пред мен, покрай мен, сякаш вътре в мен, а аз в него самия, сякаш нямаше край, а лентата на оператора, въображението на режисьора и листите на сценариста никога нямаше да свършат. Тълпи от статисти се редяха в епизодични роли. Основни герои се появяваха и изчезваха. Редуваха се улици, места, градове, държави, континенти.
По едно време ми доскуча. Почувствах се уморен. Този филм май доста се проточи, рекох си, а дори не си заслужава парите. Скучен е.
И ето че – дори без да съм го планирал, очаквал или желал, внезапно станах и си излязох по средата на филма.
Напуснах първия ред, зарязах си билета, отсвирих финала.
Изведнъж след калейдоскопа на ярките движещите се фигури на екрана насред тъмната зала, неоаквано ме обля ярка, ослепителна, все едно неземна светлина.
Субтитрите избледняха и бяха заменени от мълчание.
Музиката, говорът, смехът, грохотът, шумът на колите изчезнаха и настана покой.
Нямаше нищо и никой.
Филмът беше свършил. Поне за мен.
После ми обясниха, че филмът всъщност продължава и след като бях напуснал прожекцията по средата.
Този филм е бил животът.
Аз съм живял просто като на кино.
А животът продължавал и след моето излизане. С други улици и хора, с други места и събития, с други съдби, мечти, любови, изневери, войни и катаклизми. Същият филм – други главни герои. Същата прожекция, но с други участници. С все същото грандиозно начало, блудкав сюжет и неизвестен финал, обикновено трагичен.
А аз съм останал извън него. Извън кастинга и извън публиката.
После Някой просто е пуснал финалните надписи.
Те както винаги гласели:
THE END…
Камен Петров

петък, 3 април 2015 г.

Твоето име, жена

На мама с любов

Докосната от светлина
Осмисляш дните ми самотни
Не земен ангел, а жена
Сърцето ми във миг докоснала
Родих се сам, ала не съм
Нещастен, нито съм самотен
Със тебе винаги ще знам
Че пълноценен е живота ми
Със теб от първия си миг
Засуках любовта на вечния
И сбъднах хиляди мечти
И опознах безкрайна нежност
„Любов“ е името ти, знам
Тъй както знам, че си със мене
По пътя проснал се дотам
Където ще цари безвремие
Утробата ти ме дари
С познание за красотата
И с жажда да открия мир
Във красотата на жената
Когато срещнах Нея, Теб
Намерих сякаш отначало
Политнах, любех - прероден
Във Твойто вечно огледало
Обожествявана сега
До мен е моята любима
И щом я има на света
Все тебе, мамо, ще те има...

Камен Петров

четвъртък, 5 март 2015 г.

Много думи, малко думи...


"Думите са едни и същи, мълчанието - различно."
                                                                                    Метерлинк

Някакъв град, в някоя стая…
- Мълчиш. Толкова ли нямаме какво да ек кажем? Все още?
- Или- вече...
- Вече?!
- Страх ме е.
- Страх те е? Страх те е?... Господи!  От други неща би трябвало да се страхуваш. Не от мен.
- Знам.
- Не, не знаеш!
- Прав си... Вече нищо не знам.
- И докога ще я караме все така? А? Наполовина. Дотук, Не с този, с когото трябва... Даваш ли си сметка как време¬то ни си отива? Времето ни свършва... Знаеш ли въобще какво губим? Чувстваш ли понякога, по дяволите?.
- Да. Да, чувствам.
- Ха! И какво?
- Ами, неща...
- Неща?!
- Да, именно- разни неща...
- Така ли ги наричаш? Неща?
-       Не знам как иначе.
- Тогава си помисли добре върху въпроса. Помисли си.
- Мисля.
- Виж, това вече не го вярвам, съжалявам.
- През ЦЯЛОТО време мисля,
- Дори и ТОГАВА?
- Най-вече ТОГАВА.
- Е, и какво измисли?
- Страх ме е.
- Божичко!
- Да - Божичко, Или - мамка му. Или - по дяволите... Не ми помага особено.  Никак даже.
- Нито пък на мен.  Боли ме.  О, как ме боли! Кога най-сетне ще свърши всичко това?
- Кога ЩЕ ЗАПОЧНЕ всичко това?!
- Права си...
- Не, не съм.  Объркана съм.
- Защо не му го кажеш?
- На него?!
- Не, на мен! На него, разбира се. Нали винаги за него става дума. Нали проблемът е в него?
- И в нея...
- Е, да- и в нея. И какво?
- Не знам.
- Ами помисли си. Добре си помисли.
- Мисля. През цялото време го правя. Не ми помага особено. Никак даже.
- И на мен, любов моя, й на мен...

Друг град, в друга стая…
- Здравей, скъпа. Изглеждаш страхотно.
- И ти.  Наистина.
- Как ли не! Чувствам се като труп. Пък и прекалено много пия. Сигурно приличам на масов убиец.
-       Глупости!
-       Ами ти? Не съм те виждал от три...  не - от четири седмици. Липсваше ми.
--     Зле се стекоха нещата.
- Да. Зле.
- Как си?
- Ами, добре, А ти?
- О, и аз, благодаря.
- Колко глупаво звучи.
- Да, знам.
- Глупави ли сме?
- Надали повече от всички останали.
-       А  всеки си мисли, че е единствен.
- Като в тъп любовен филм, нали?
- А може би просто сме влюбени...
- Може би. Кой знае...
- Отново звучиш загадъчно.  Определено шибано загадъчно звудиш, по дяволите!
Кога най-сетне ще можеш да говориш от¬крито с мен?
- Когато спра да бъда загадка за теб, ще ти омръзна. Няма да съм вече аз.
Знаеш го.
- Не го знам, по дяволите! Престани с тези извъртания! Кога ще бъдеш поне
един-единствен път откровена с мен? Кога?
- Не мога.  Не знам как. Другояче са ме свикнали.
- Но аз съм друг, скъпа. Аз съм друг- не съм като него. Защо не ми помогнеш и
ти?
- Не знам. Просто не знам какво да правя вече...
- По дяволите! Каквото и да е, прави го с мен!
- Обичам чувството ти за хумор. Полкова е черно.
- А аз обичам теб!
- Не ти вярвам, любими.
- Обичам те!
- Не, не мога да ти вярвам. Разбираш ли - ти никога няма да се промениш.  Никога.
- Обичам те! Сега всичко е различно.
- Не, не е... Ще мине време и ще ми се наситиш. Ще се будим сутрин с лош дъх в устата в едно легло. Ще започнем да се караме за дреболии. Ще се ревнуваме. Ще спреш да ми подаряваш дори цветя... После ще започнеш да търсиш нова, по-интересна връзка - както винаги. Ще откриеш нещо ново в някоя друга, а с мен ще ти бъде скучно. Ще ме намразиш...  Не, не ти вярвам.
- Всичко винаги се повтаря, а?
-       Именно.
- Но аз те обичам!
- Ти обичаш единствено себе си...

Същият град, в друга стая...
- Не вярвах че ще те видя отново... След всичко станало.
- Обаче ето ме - все пак съм тук, нали!
- Надявам се.
- Какво искаш да кажеш?
- Казах ли нещо?
- Моля те, не бъди саркастичен. Не и с мен.
- Не съм саркастичен. Уморен съм.
- Аз ли те уморявам?
- Всичко ме уморява. Искам вече да си почина...
- Сега пък говориш глупости.
- Не са глупости. Просто си говоря.
- Не те познавам такъв.
- Напоследък дегенерирам, ха-ха-ха...
- Доколкото чувам, нещата при теб се развиват добре. Във вестника и с радиото. С книгата... Не си ли доволен? Нали точно за това мечтаеше?
- О, да. Да, Страхотно е.
-       Не звучиш много убедително. Стегни се. Светът не свършва до тук.
- Не свършва ли?
- Не.
- Чудно. На мен ми изглеждаше другояче.
- Глупак!
- Както винаги си прозорлива. А вие как я карате?
-       Нормално.
- Звучи ми прекалено нормално. Какво става с трите деца, канцеларската работа и ролките за коса? Все още ли са на дневен ред, ха-ха-ха...
- Престани, моля те!
- А още дори не съм започнал...
- Моля те, нека говорим за нещо друго.
- О, да.  Нека говорим. Какво друго ни остана.
- Наистина - какво друго?

Друг град, в същата стая...
- Мълчиш. Изглеждаш тъжен.
- Аз винаги изглеждам някак.
- Тъжен си!
- Тъжен съм.
- Защо винаги те натъжавам?
- Красива си.
- Умираш да говориш глупости.
-       Утре заминавам. Не мълчи!
- Връщаш се...
-       Да, връщам се.  Този път - навярно окончателно.
- Звучи зле.
- Звучи като наистина. '
- Е, да.
- Само това ли ще ми кажеш?
- Трудно е...
- А на мен самата какво ми е, питаш, ли ме? Кажи!
- Виж...  знам, че звучи като в шибан филм с робинята Изаура, но ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало тук някога... Какво ще ми се случва от сега нататък, кажи ми?
- Моля те, недей!  Нека не си говорим така...  за последно. Защо отново да сме тъжни?
- О, да - защо наистина?!
- Говори ми!   Обичам, когато ми говориш. А днес си тъй мълчалив.  Няма ли да ми кажеш нещо? Утре си заминавам, за Бога! Утре заминавам и кой знае кога ще се видим... Кажи ми нещо! Престани да мълчиш! Моля те!
- О, да! Да!...  Ти си все така сляпа.  Не разбираш нищо. Нищичко.  Не разбираш ли - мълча, защото те обичам...

Пуст град, в празна стая...
Самотна струя цигарен дим, виещ се в мъждивата светлина, струяща през прозореца.
Тиха музика, навярно Doors.
Пълна чаша, празна чаша, няма червило по тях.
Оттенъци...

понеделник, 23 февруари 2015 г.

Заглавие без разказ

"Някои стихотворение за без заглавия.
Това заглавие е без стихотворение.
Всичко е извън това."
                    Кенет Уайт "Снежната утрин в Монреал"

Болеше го ... болеше го ... БОЛЕШЕ ГО!
После болката изведнъж изчезна. 
Отшумя като последната вълна върху гладката повърхност на езерото, когато хвърлиш камък в средата му. Отиде си. Чувството беше тягостно: изведнъж се почувства празен. Всъщност вече и не можеше да чувства. Просто - празен.
Опита се да извика болката. Дори усети носталгия по нея: тя поне беше НЕЩО. Нещо, за което да се хванеш. Нещо реално ... Опита се да извика мъката, омразата, ревността, отвращението и ненавистта, огорчението, безнадеждоността и похотта ... Нищо!
Опита се просто ... да извика.
После се събуди. Ужаси се при мисълта, че може да не е сънувал. Че всичко може да е истина - празен. Божичко, дано е било сън, каза си, а после УСЕТИ, че е УСЕТИЛ ужаса си и се отпусна.
Отново чувстваше!
Отново можеше да чувства, да се страхува, обича и мрази; можеше да плаче и скимти, да крещи и стене - отново!
Тя лежеше присвита до него, както винаги с лице към стената и тихичко дишаше. Внезапно ИЗПИТА ненавист към нея - как само спи, самата невинност - виж ти ! - спи и сънува розови сънища, докато той СТРАДА и СЕ ТЕРЗАЕ в прегръдките на своя кошмар ... Кучка !
Ах, кучк ! А той така я ОБИЧАШЕ! Беше готов да разкъса сърцето си за нея, беше готов на всичко, а тя спи! Господи, що за съвест имаше тя, що за чувства?! ЧУВСТВАШЕ ли въобще?
Божичко, защо точно тя?! Нима не и бе дал всичко? Не я ли ОБИЧАШЕ по своему? ОБИЧАШЕ я, по дяволите!
Ах, кучка! Защо го направи? Защо? ...
Той се извъртя неспокойно в леглото и пружините му запротестираха, поскърцвайки, докато той се намести отново, а до себе си усещаше топлината на крехкото и, стройно тяло, което излъчваше секс дори в съня. Спейки до нея, той ЧУВСТВАШЕ , че дори и така не я притежава, тя му бягаше.
Заслуша се в себе си, доволен че отново направлява чувствата си. Да, ето - МРАЗИ я ... но и я ОБИЧА, кучката ! РЕВНОСТТА му бе като пълноводен поток, който отнасяше и последните крехки останки от здравия му разум и той се остави изцяло на удоволствието от нея. Лежеше до нея и я НЕНАВИЖДАШЕ, ОТВРАЩАВАШЕ СЕ, МРАЗЕШЕ я и я ЖЕЛАЕШЕ до смърт.
Той тихичко изскимтя, ей така - за проба. Прозвуча ... ГОРЕСТНО. Жалко, че нямаше кой да го чуе. Изскимтя наистина майсторски. Усмихна се в тъмното.
Изглежда цялата им проклета връзка беше такава. През цялото време ставаха разни неща, но всъщност нищо не се случваше. Това беше връзка, в която недомлъвките бяха повече от откровените разговори, всяка подарена роза с дълга дръжка, си беше просто поредната роза с прекалено дълга дръжка и внимателно почистени бодли, а изпълнените с любов погледи - досадно присвиване на късогледите му очи ...
Сякаш доловила мислите му, тя простена тихичко насън. Погледна я, но не я докосна, за да я успокои. Тя отново простена. Той се ухили, но щом му дойде на ум, че стенанията и са резултат на поредния и похотлив сън, в който ДРУГИЯ я обладаваше брутално и неколкократно, дарявайки я с поредица разтърсващи оргазми, усмивката застина на лицето му. Усети как слабините му се присвиха и потръпнаха, настръхна целият.
Винаги ли щеше да бъде така?
Малко ли му бяха неговите страхове, съмнения, комплекси и паранои, за да се товари и с нейните ? Нима той нямаше нужда от обич, внимание и ласки ? Нима не се съмняваше ? Не се ли чувстваше и той самотен ? ... Майка му му липсваше. Никоя друга жена не го разбираше, така както го бе разбирала тя. Дори и в безпаметните мигове на върховна наслада, които напоследък успяваше да си докара все по-трудно и по-трудно, той запазваше дистанция и анализираше, сравняваше и сякаш гледаше отстрани гърчещото се под него яло - в напразното си желание Чудото най-сетне да стане ... Чудото все така не ставаше. Майка му все така му липсваше. БЕШЕ САМ !
Дори и сега - лежейки в леглото, притиснал напрегнатото си тяло към нейното, усещайки извивката на гърдите и в прегръдките си, той беше сам. Нощта напредваше, не му се спеше.
Жадуваше да го дарят с обич. Жадуваше да каже някому "обичам те". Жадуваше близост и онова мечтано, неназовимо състояние на съпричастност и взаимен покой, до което никога не можеше да се докосне ...
Тя отвори очи в мрака и го погледна. Гледа го дълго. После той мълчаливо се пресегна и погали това, което бе останало от нея след съня. Докосна я, след това отново я докосна, докато тя не започна да стене - поне този път бе сигурен, че не сънува ДРУГИЯ.
Искаше да я обладае грубо и болезнено, да я чука до припадък, така както си представяше, че я чука той, но вместо това я люби дълго и нежно, влагайки в тази любовна война, ти -ри-ри-рам, всичката страст и желание, които никога нямаше да изпита истински - никога, никога вече, с никоя друга - и макар и да не изгориха света, така както навярно го правеше Мариус Куркински, накрая тя изкрещя от удоволствие, впивайки старателно лакираните си нокти в гърба му: "Да! Да! ДА!", докато той запази хладно мълчание, достигайки самотното си, мъчително освобождение, от което в устата му остана единствено лек металически привкус.
Отдръпна се от нея; бе все така тъмно и студено / в четири сутринта астрономическо време, кой знае защо се сети внезапно той и това му се видя по-важно от всичко останало /, навън октомврийският дъжд дълбаеше с ледени пръсти плътта на нощта. Чаршафите влудяващо се бяха усукали в краката му.
Тя постепенно успокои дишането си, после доволно измърка и топлия и дъх го опари в тъмното:
- Обичаш ли ме, скъпи?
Той се надигна рязко на лакът. В гърдите му бушуваха неизказани чувства, сърцето му диво се блъскаше, главата му запулсира в подлудяващия ритъм на кръвта.
- Не! - радостно отвърна той и по вените му се разля облекчение, каквото не бе и подозирал, че може някога отново да изпита - Не! МРАЗЯ ТЕ, КУЧКО!
Извъртя се по корем, наляво, по-далеч от нея и щастлив, повтори, заровил пламнало лице във възглавницата:
- Мразя те ...
После заспа.
Тя остана занемяла, вперила невиждащи очи в мержелеещия се в измамната дрезгавина на утрото таван. Не плачеше.
Болеше я ... Болеше я ... БОЛЕШЕ Я!
После болката изведнъж изчезна ...



петък, 20 февруари 2015 г.

Още болка

                                               
"Нищо не трае вечно.
Винаги има място за още болка."
              Гюнтер Грас "Местна упойка"

      Тялото ми е малка , изтерзана бърлога, тресяща се в спазмите на алкохола. Не усещам ръцете си; пръстите ми са безчувствени, сякаш само допреди миг са стискали парче лед - когато вдигам чашата, очаквам всеки момент да падне на пода и да се разбие на милион искрящи късчета, но тя не пада.
      Вече пети ден стоя затворен в стаята си, пия. Всъщност, пия, повръщам, отново пия, за да прогоня гаденето и пак повръщам. От вчера отново виждам двуизмерно. Светът /заключаващ се в момента за мен в тези угнетяващи десетина квадратни метра на стаята ми/ е една черно-бяла... не - сивкава проекция, в която плувам, нереален и безплътен, колкото си искам. Дори музиката, която слушам, ми звучи моно, а слушам Доорс.
      Пия водка "No5".  Що за идиотско име?! Имам чувството, че съм изредил цялата номерация от едно до десет и то няколко пъти. След първите четиридесет и осем часа стигнах до гениалното откритие, че всъщност няма голямо значение какво точно пия. И водката, и уискито, и конякът от един момент нататък имат един и същ вкус. А и ефектът в крайна сметка си е все същият. Може би разликата е само в цената? Трябва да помисля върху това.
Тази сутрин към четири часа изпуших една цигара с “трева", която купих миналата седмица на тъпия купон в студентските общежития от един изрусен тип с обеца на носа. Голяма грешка. Освен че си докарах адска кашлица и повече от час останах вгледан в една и съща шибана точка в стената в очакване на ефекта, нищо интересно не се случи. Дори не изпитах онзи екзистенциален гърч да напиша някое откачено стихотворение, което казва всичко за живота и любовта, и заради което в крайна сметка явно съм роден. Или "тревата" беше лоша, или не са ми нужни подобни боклуци, за да стигна до себе си ... Пък и водката "No5" си върши чудесно работата.
      В крайна сметка в четири сутринта поне говорих с дядо си. Мъртъв е от повече от четири години, но въобще не можеш да му ги дадеш. Пък и той винаги е бил общителен човек.
      - Голяма грешка, момче - каза той - Това, за тревата.
      - Прав си , дядо - отвърнах и усетих доколко ми бе надебелял езика - Няма да се повтори.
     Той подпря суховатото си тяло на стената; лявото му рамо допираше точно точката върху нея, където щях да се вторачвам в близкия един час. Беше си както винаги все със същата черна барета, която сваляше от главата си само когато спи. Помня колко бях угнетен, когато го видях положен в ковчега - натъкмен в претенциозен черен костюм, какъвто никога нямаше да сложи приживе, смален от болестта, баретата я нямаше. Домъчня ми за него. Между пожълтелите си пръсти стискаше тънка свещ с мъждукащо пламъче, вместо обичайната евтина АРДА. Наведох се и го целунах по студеното чело, после  се разридах и избягах навън - далеч от лепкавия мирис на тамяна, писъците на оплаквачките и тъмния силует на Смъртта, която скучаеше, подпряна на ковчега.
      Повече не го видях.
      А ето - сега разговарях с него. Мамка и, и трева!
      - Нещо много си се замислил, момче - рече той и запали нова цигара от старата. Учудих се, че и там - на небето, продават от любимата му АРДА, но не се издадох. Не исках да го обидя.
      - Ами, замислил съм се. Пия.
      - Виждам - рече неодобрително - А друго правиш ли?
      - Е ... Нали знаеш - дипломирах се, поработвам от време на време, пиша ... Преди две седмици купиха един мой разказ в списание "Егоист".
     Дядо ми изсумтя. Не каза нищо. Разбирах го напълно - така и не    можа да ме види дипломиран, изтърва казармата ми, а и внучетата, за които така копнееше, не можа да дочака. Долу в мазето на старата къща, на хладно, беше заровил три бъчонки с отлежала гроздова - за сватбите на тримата си внуци. Ядец! Дядо от четири години е в гроба, а внуците му все така са си сами, залутани в житейски проблеми, безразборни полови контакти и несподелени любови - дали и тримата нямаше да се окажат латентни хомосексуалисти? Не знам.
       - Дядо - опитах се да сменя темата - Кажи ми нещо за себе си.
       - Веднъж... - рече той - Нямах още седем години, пасях кравите през нощта, на ливадите досами село. Доспа ми се, подложих един голям камък под главата си, завих се с кожухчето и заспах ...
      - И?
      - И като се събуждам заранта, гледам - това под главата ми се било камък, а конска глава. Оглозгана, побеляла от слънцето, в очните и кухини пъплеха червеи. Щях да се побъркам от страх.
      - Божичко! Избяга ли?
      - Не! - избелелите му очи гневно просветнаха изпод надвисналите вежди - Не, мамицата му! Отнесох си я в къщи и я побих на един кол от оградата, така че дядо ти Йордан да я гледа всеки ден и да се коси, че е изпратил едно седемгодишно дете да пасе нощем кравите в полето.
       - И спря ли да те изпраща?
       - Друг път! Прадядо ти не беше такъв човек. Изпрати ме отново още същата нощ, а главата я извари, лакира я и си я сложи над огнището в къщи, да му красяла  стаята.
      Обърках се:
       - И какъв е изводът в историята , дядо?
       - Няма извод. Пък и няма история… - рече той и изчезна.
       - Дядо! - изкрещях - Деденце! Чакай, върни се! Липсваш ми, дядо! Кажи нещо! Кажи ми смисъла!
      Той не се върна. И нищичко не ми каза. Днес, близо дванадесет часа след това, смисълът все още   ми се губи.
      Лежа гол в леденото си легло, отвън октомврийският дъжд бие в стъклото, треперя. Чудно. Никога не съм разбирал физиката си, психиката - въобще и не съм опитвал. Сигурно там е дори още по-голяма каша. Когато се докарам в подобно състояние, след водката и "тревата", най-логичната следваща стъпка е самоубийството. На мен самият обаче прекалено много ми допада това дружество с ограничена отговорност, наречено на мое име, чийто едноличен лидер и единствен член съм аз, за да се разделя толкова лесно с него. Освен това, навярно много боли. А аз съм страхливец.
      Паячета лазят по лицето ми… Глупости! Не са паячета и много добре го знам. Това са гнусните мисли, които ме връхлитат, когато съм зъл и похотлив -картини на неконсумиран грях, съмнения, жлъч, пораженство и омраза, и всички онези негативни, да не кажа гадни емоции, които кръжат на границата на подсъзнанието ми и на които не им е нужен Фроид, за да се измъкнат - гърчещи се, навън и да населят света ми с кошмари и видения, на фона на които, всяко едно интервю на Сашка Васева би изглеждало като квинтесенцията на съвременната философска мисъл.
      Колко ли е часът , по дяволите!? Часовникът ми е спрял преди трудно установим период от време и сега представлява една ненужна, зле конструирана вещ от метал, стъкло и пияни стрелки, която само предизвиква копнеж в слабините ми. Знам, че от пет денонощия не съм излизал от тук, защото броя изгревите /дано само не съм проспал някой/, но часът нещо ми убягва ...
      Всъщност , майната му и на часа! Нужен ми е дотолкова, доколкото да отмервам унизителното времетраене на очакването си. Стига ми да знам, че тя вече пети ден не ми се обажда - от онази злощастна нощ, когато за първи път в живота си си позволих да говоря това, което мисля. Значи ли това, че хората ме приемат и обичат, само когато ги лъжа и дали си струва? Трябва да помисля и над този проблем.
      Няма смисъл. Толкова усилено мисля, че чак е безсмислено. Понякога се улавям как мозъка ми скърца. Дали не е от водката или си е чисто и просто естествен природен феномен? Ха! Ако имам късмет, може и да пишат за мен в "ШОК":
       "СУИСИДЕН ПИСАТЕЛ СКЪРЦА С МОЗЪКА СИ !!! "
       От това би излязло страхотно заглавие. Нищо чудно вестникът след това така да вдигне тиража и цената си, че да не мога да си позволя да купя следващия брой, ха-ха ... Обаче, от друга страна, кой ли пък нормален човек чете "ШОК"? ...  Хм, май са доста. О, Господи!
      Не знам. Колкото повече мисля, толкова повече глупости  ми идват в главата, така че вече съм достигнал до фазата, в която всичко е на надглупостно ниво. Феерия.
      Дали пък да не ч убия? Може би като премахна причината, ще се отърва и от последствията?  Може дори да се влюбя отново... Обаче как? Нямам нужния инструментариум за едно елементарно убийство, мамка му! А ако тръгна да я душа с голи ръце, най-много накрая да я изчукам, доколкото се познавам.  А после? "Страхотни садо-мазо фантазии, скъпи!". О, не! Няма да стане. Може би все пак трябва да оставя нещата така, както са. Обичам мазохизма си. Какво ще правя без него?
      Не ми трябва "трева", за да говоря с дядо си.
      Не ми трябва любов, за да се чувствам зле.
      Не е нужно да я убивам, за да я имам.
      Пък и сега притежавам това, което ми дава сили да живея.
      Болка ...

четвъртък, 19 февруари 2015 г.

50 нюанса Левски

Вече за никого у нас и по света не е тайна артефактът, че филмът "Дяконът Левски" на Максим Генчев след дълги митарства, най-сетне излезе на екран и имаше своята, макар и противоречива премиера.
Не е тайна, че за да го видят повече хора, над 40 кметове наддават, за да откупят филма, за да могат съгражданите им да го гледат безплатно.
Не е тайна и че веднага след премиерата - както си му е обичая в последните години - куцо и сакато хукна да си дава безценното мнение за филма, за Апостола, за Генчев... във Фейсбук разбира се, къде иначе /в крайна сметка тази година дори честването на Левски беше организирано чрез евънт във фейса, чак да се чуди човек как преди време се събирахме хиляди и без интернет евънти/.
Тъпото е, че мнозинството "експерти" са точно толкова експерти, колкото и аз, тоест - никакви. Да не говорим, че повечето от тях дори не са гледали лентата.
Аз лично ще я гледам. Тогава ще преценявам, може пък и аз да се напъна и да се разпиша във Фейсбук, ние в списание "Култура", естествено.
Ще го гледам, въпреки, че било срамота, видите ли, че Левски псувал, стрелял, биел, пеел и прочее.
Лош човек?! Друг път! Просто човек, бих казал.
Човек като всички нас, само дето за разлика от нас не си е кротувал и не се е криел под полата на жена си, докато дерибеите /и тогава и сега/ си веят байрака, колят, бесят и крадат, разпиляват и загробват родината.
Човек, който псува, когато е ядосан /естествено! вие какво - не псувате ли, псевдоестети напудрени?!/, който ходи до тоалетната, яде и пие, спи и бодърства, изморява се и е бодър, спи с жени или просто пее, когато му е ведро на душата.
Левски не е черно-бял, както искат да го изкарат някои. Не е просто икона. Не е просто светец, апостол, революционер, съвестта на българина. Както вече казах, той е човек от плът и кръв и не е едноизмерен и сив. Ако не бяха нюансите на разума, душата и сърцето му, никога не би бил това, в което се е превърнал през вековете.
В Дякона, Апостола, Дженгиби, Васил Левски.
Човек, който с лъвски скок отдавна е надскочил всички нас, начело с държавниците ни и има още дълго да го гоним. Поне тези от нас, които вече не са паднали в прескочения от него трап...
А останалите драскачи по-добре да продължат да си чещат овехтелите пера с холивудската софт порно боза, наречена "50 нюанса сиво".
А за останалото нека публиката да прецени.

сряда, 11 февруари 2015 г.

На тъмно

На Воев и цялата ни генерация

Тъмно е.
Живеем на тъмно.
Живеем на тъмна земя без светлини.
Тъмно е и морето и отдавна вече никой не търси нежност в другия до себе си.
Небе, море, море, небе, луни, мечти, мечти, луни...
Леден е и този ден. Пореден. Леден. Ден. В ледовете потъва дори слънцето. И в мен.
Тъмно е.
Вали и отново сме сами.
Просто живеем на улица „Нов живот“. Номерът е може би 1968...
Разпилят се ден подир ден, просто няма какво да се случи.
Все търсим се, влачим се, денонощни и бледи.
И никой не пита дори защо, а това е просто една машина за месо.
И не – не умирахме от щастие.
Уморените ни криле не достигат небето.
Искаш просто нейде да легнеш и така да заспиш.
Вместо един страхотен ден, вместо слънчев живот, пак сме на Долната земя.
Кой знае - може би и заради това, че животът е туршия и всички сме в нея.
Не се чудиш черен кон ли умира там на белия сняг?
Питаш се: Как изобщо да разбера това, което е всъщност живота ми?!
Не можем да го разберем, няма как просто. Истината е, че сме израсли край кофи за боклук, в които е скрит нашия живот.
Подминали живота си още на закуска, докато сме стоели удобно под шарената сянка като едни истински цветя от края на 80-те. На тъмно, сигурно и безопасно място в каната за мляко, в черното кафе, просто родени в захарта на живота, неподготвени за него, отровени при раждането си.
Или просто сме седели на тъмно в подлеза, който го нямаше още там, докато 1968-ма се е изнизвала нейде над нас.
Затова често ни иде да изкрещим: „А искам да бъда директор на водопад“!
Вместо това обаче влизаме тихо в стаята си и се свиваме на кълбо, като хора-змии.
Защото скорпионите танцуват сами, нали?
А накрая остават само цигарен дим, мастилница празна и приказки за стари времена...
Някой казва, че бил черна овца. Друг е с претенции на директор на водопад. Трети просто кара колело или си ближе сладоледа. /Аз не съм комунист и никога няма да бъда, настоява следващият. Неам нерви, твърдят мнозина. Успокояват ни дори“ Нема да се пуашиш копеуе/.
А аз? А Ние?
Мъничко обречени, мънички човечета?
Ние просто всеки път щом излезем на разходка, виждаме своя некролог.
Обаче вместо охлюви, все още мечтаем да си останем поети.
Все още сме нарциси и обичаме сами себе си, необичани от друг.
Останахме последната вълна, а изпразнените от съдържание мидени черупки все така подяждат пяната и пясъка под несмелите ни стъпки.
Мечтаехме да бъдем една нова генерация, обаче...
... Обаче – както споменахме вече – просто на тъмно играем живот. Дори не го изкрещяваме от прозореца си в мрака...
И Старостта – уви – спокойно разтваря вече своя шал...

Камен Петров

Бургас, февруари, 2015 година

P.S. Димитър Воев ли беше казал навремето, че "ние сме болен продукт на своето време и вашия труд. Градски устроени празни съдби, със смъкнати гащи, навели глави. От срам"...

събота, 7 февруари 2015 г.

Клада

Do unto others as they have done unto you
But what in the hell is this world coming to?
Blow the universe into nothingness
Nuclear warfare shall lay us to rest
Fight fire with fire, Ending is near
Fight fire with fire, Bursting with fear
We all shall die
Time is like a fuse, short and burning fast
Armageddon is here, like said in the past
Soon to fill our lungs the hot winds of death
The gods are laughing, so take your last breath

                                             Metallica, "Fight Fire With Fire"

Обичам да изгарям хора.
Обичам как се пръскат в адската жега очните ябълки и очите изтичат по бузите, цвъртящи, пукащи се, сълзящи в нечовешкия пек на кладата.
Да, аз съм инквизитор.
Просто това ми е работата.
Работа като работа, а и добре плащат. Не е по-различна от тази на бирника, на палача, ковчежника или шута например. Освен това е доста по-безопасна от тяхната.
Другата основна разлика е може би тази, че моята работа е пълна с въображение, да въображение, не се смейте. Така е.
Всеки път, щом някой от тези нещастници възседне огнената глада, моя е задачата и моя отговорността шоуто да бъде пълно, за да си заслужа надника /плюс кисело българско мляко за опасен труд/, както и да бъдат максимално задоволени зяпачите – баровците, които ми осигуряват поръчките и хляба, а и тълпата парии, която всеки път адски се кефи на огнените ефекти и писъците на жертвата, все едно не купонясват насред Средновековието, а са някъде през 21 век на концерт на „Рамщайн“.
Колеги разказват, че купонът бил най-як, когато изпекли Джордано Бруно и онази мадама Жана Д’Арк, но не вярвам.
Виждал съм и по-пикантни човешки приношения.

...

Ама че ден!
Шантав ден, откачен.
Мирише ми и това е. Дано само на мен да ми мирише.
Вони на бензин. О, да! На какво ли иначе да вони, хаха, на трева ли?
Често се чудя къде отиде този град. Къде отидоха тези хора. Какво изобщо стана с нас.
Аз съм едно просто провинциално ченге и не знам какъв е този атавизъм, към който вонята на бензин ме подтиква винаги, макар да не съм активен шофьор и да нямам кола, дори не съм бензинджия и не бачкам на бензиностанция. Ченге съм, както вече споменах.
Въпреки това, в дни като този, когато вонята на бензин, пържено месо и опърлени коси изпълват цялото ми същество /а някакви нечовешки писъци се носят наоколо/, сядам и пиша безсмъртна поезия. Ето и последния ми /засега/ шедьовър:

Протестни павета

Протестни павета политат в небето,
В душите върлува пожар.
И бързо помита на силните дните,
Присвити зад тъмен дувар.
По зли магистрали – разбити и стари,
Тълпи се подтиснат народ,
И с жълти павета, протестни павета,
Громи сиво-чер октопод.
Гори барикада пред сивата сграда –
Единство и сила в едно.
Надеждата стара с надеждата млада
Облъхват човек и народ.
На пяната дните обаче помита
Протест и надежда, и гняв.
Остават мечтите, макар и прикрити
Във своя гняв величав.
След туй по площади, по улици, сгради
Внезапно избухва пожар.
И хората-факли горят безпощадно,
И сочат ни пътя в нощта.
След тях на площада остава грамада
И цвете блести във нощта.
Защото мечтите са живи и впити
Дълбоко във наште сърца.
Защото сме хора и пъплим нагоре
На хали и бури напук.
Не бягаме вече и с наште предтечи
Все още сме силни и тук.
Защото земята е силна и свята,
И всички сме нейни чеда.
Над Пирин и Рила кръвта ни е скрила
На нашия род вечността.
Силно, а? Добра работа. Всъщност ужасно некадърна.
Написах я, за да „уловя духа на времето“.
Е, нищо не улових, освен – да ме прощават дамите и естетите от СЕМ – дядовия.
Като всяко едно чудо тук у нас, и това с протестите, барикадите, самозапалванията и прочее отшумя за три дни. Продажните медии изсмукаха от трагедиите на хората всичко, което можаха да изсмучат и да вдигнат тиражите, после г забравиха и отново се върнаха към Азис и Риана, към лошото време и конфликта в Украйна, към цената на пилешкото и свинския грип, към наводненията и намаленията, към Ислямска държава и изцепките в Народното събрание, амин.
Дадох си сметка, че не моята поезия е слаба, макар да съм едно просто ченге, калпави са ни времената. Калпави са ни и управниците, макар и да ми дават хляба в ръцете. Калпави са и хората наоколо, които търпят като идиоти да ги доят, да ги манипулират, да им подхвърлят милостиня във вид на заплати, с които ги държат единствено на ръба на екзистенц минимума, нищо друго.
Протестите отшумяха. Труповете на самозапалилите се изстинаха. Емиграцията набира сили. Общинарите във Варна решиха да направят от Грамадата от камъни пред сградата си, посветена на Пламен, някаква кичозна, нищо незначеща статуйка, вечен огън или някаква друга подобна дивотия, която да омаловажи всичко – и мечти, и саможертва, и патриотизъм – завинаги.

...

Понякога си лежа, удобно изтегнат на дивана пред плазмата у дома, пийвам си биричка, мезя с луканка и внезапно получавам просветления... видения... реминисценции... каквото и да е това...
Вече споменах – провинциално ченге съм, а и неиздаван поет, но често ми се струва в мигове на непонятно поне за мен просветление ,че в един друг живот и в едно друго време съм бил различен. Струва ми се, че съм бил...инквизитор. Да – инквизитор през Средновековието. Аз съм бил този, който е поднасял горящата факла към кладата, на която после са се пържили в името на една или друга идея мислители, учени, философи, еретици, набедени за магьосници, длъжници към някой благородник, тъщата на шефа, инакомислещите...
Усещам някак си дълбоко вътре в себе си, че като че ли оттогава досега нищо в това отношение не се е променило. Камъните по грамадите са същите, кладите – и те. Както и преди, така и днес, управниците са лапали и са мачкали народа, а народът е скотясвал, забягвал в странство, надигал несмел глас за протест, палил се е, бесил се е, скачал е от високо /навремето от камбанариите на църквите, а днес от високите етажи на разкапващите се панелни блокове/.
Точно в такива моменти, разплут с бира в ръка на дивана пред телевизора у дома, често и доста сериозно си мисля, че изход няма, няма и бъдеще, както навремето са пеели онези пишлемета от „Секс пистълс“, повечето от тях вече покойници. Често планирам да събера пари за 4-5 литра бензин /добре, че тези дни цените на горивото паднаха/, да се затътря, понесъл отчаянието си, безверието си и цялата печал на света, пред някоя институция, и да си драсна клечката. Все ще намеря някой кибрит или запалка, нищо че съм непушач.
Знам обаче, че не ми стиска. Знам, че ще продължа да се опитвам да спасявам хората-факли по протести и митинги в настоящия си живот, както и да разпалвам кладите под краката на различните в атавистичните си спомени. Знам и, че тази двойнственост е нездрава и в един момент ще ме докара до психиатрията, вместо до огъня на изкуплението или поне до Терминал 2 на Софийското летище.
Мисля, че това, което все още ме крепи, е конформизмът и премиите, които получавам като униформено ченге, за да удържам поривите за свобода на хората по митингите.
И ще ги удържам, това е.
А кладите уви – с мен или без мен – така или иначе, никога няма да загаснат...
                                     

петък, 6 февруари 2015 г.

Войник на Съдбата

Малко съм стара, баби, да играя, врътнах 85 лазарника, ама съм жилава и не преставам да си опитвам късмета. Аз съм войник на Съдбата, както пееха ония там, Пърпълите.
Пробвах навремето с кални борби по панаирите /млада бях, чедо, и убава/, ама то беше през 30-те години, вече няма такъв спорт.
През комунизЪма се отдадох на Спортния тотализатор, но по-горе от четворка не стигнах, проклето да е и колелото му и топките му – ония, знаеш, с номерцата.
След туй дойде Демокрацията, та игри много. Въртях Колелото на късмета, докато ме прищрака артрита. Опитах да направя Сделка /или не/, но паметта ми вече халтава, не помня. Рекох да Стана Богата, ама на – не станах. До Форд Боаяр ходих и пак не прокопсах. Един ден съвсем ми изби чивията – явих се дегизирана като 5-годишна сополана, с все розовите тантели и панделки, обаче като се разпях: „В тази стара кръчма, на тази стара маса, седяхме ние двама с теб, чак до сутринтаааа…”, охраната ме изрита, чедо, срам нямат от годините ми. В какво ли не се пробвах от тоя пусти мерак да ме огрее и мен – „Биг Брадър”, „ВИП Брадър”, „Милионер търси съпруга”, „Фермер търси съпруга” – всичките ги овършах. Туй Еврошанс, Еврофутбол, бинго зали, казина, бой с петли и с кучета, надбягвания с хрътки, с коне и с коли, черно тото във футбола и уговорени боксови мачове – няма и няма, туй то.
Сега се надпреварвам, чедо, с автомобилистите. Туй ми е играта и там си намирам късмета, да видим само докога. Един вид руска рулетка. Или тука има-тука нема. То това автомобилистите са хазартни типове, всеки катаджия го знае, ама хазарта, баби, да ме прощават ония тузари от Лас Вегас, аз съм го измислила.
И ей тъй на – седя си на припек край шосето по цял ден, дебна шофьорите и бая: Карай, шофьоре, карай колата – право в механата.
На 20 метра влево – пешеходна пътека, на 10 метра вдесно – подлез.
Пред мен мантинела.
Минава кола, минават две, минават три. Аз си дебна.
На четвъртата /избирам ги по-лъскави, така, нали се сещаш/, и хоп! – подскачам с бастуня, мятам се през шосето и мантинелата, и ей ме на върху другия тротоар, жива и здрава, а шофьорчето набива спирачки, аха-аха да припадне, скача от колата и вика: „Бабо, как си, жива ли си, здрава ли си, Боже, каква беля можеше да стане!”.
После ми мушка в шепата некой лев, щото можело да получа я разрив на сърцето, я инсулт от уплаха, и отпрашва, ама бавно, с возилото, а аз отивам с паричките в бакалията, плащам старата вересия и пълня торбите за хладилника, че пак празен, чедо, криза е.
Това шофьорите, казват ти, са по-улави и от оня – Къцито Вапцаров, дето все въртеше Колелото на късмета и накрая тъй го завърте, че се не виде – и Къцито, и Колелото, само една Гала остана.
То даже и оня русенец шашавия – Камен Донев, нали показва как трябвало да минаваме по пешеходната пътека и да махаме за благодарско наляво и надясно на колите, че ни пуснали да минем по зебрата и да се приберем живи и здрави у дома, вместо да ни прегазят, както си му е обичая. Ама аз не махам, аз си пробвам късмета до дупка, чедо. Или аз, или те – това е положението – нема лабаво.
Опа, чакай, баби, идва един джип! Сега ще му скоча, да видим какво ще пусне шофьорчето! Много ми върви, ти казвам в хазарта по шосето, чедо, особено откакто няма ни свястна маркировка, ни неразбити легнали полицаи, ни неоткраднати пътни знаци, ни закон, ни нищо. Направо ще му изкарам акъла! Шат през мантинелата, на косъм изпод колелетата, скок отсреща на тротоара, а после ще си харча в кварталния магазин на воля, че с тая пуста пенсия никаквата, знаеш ли какви вересии съм натрупала пак, аз горката старица…

събота, 31 януари 2015 г.

Нощ/Ден

" - Откъде да започна, Ваше Величество? -
попита Белия заек.
- Започни от началото - отвърна кралят
рязко - продължи по-нататък, докато
стигнеш до края. Тогава спри. "
           Луис Карол "Алиса в страната на чудесата"

Стана светло.
Новороденото проплака и предпазливо заопипва Света с пробуждащите си се сетива. Страхуваше се. Чувстваше се беззащитно, голо и само. Пъпната връв вече му липсваше. Тук беше прекалено светло, прекалено шумно и май вече щеше да му се налага да се справя без чужда помощ. А и пространствата бяха огромни. Някой внезапно го потупа с груба длан по дупето /"мамо!", прииска му се да извика/, и сега вече то здравата се разрева, Божичко ...
... Божичко, каза си Бебето, гледайки с широко разтворени очи Света наоколо. Колко са стари, грозни и тромави. И си въобразяват, че знаят всичко. Мислят си, че са вечни. Вече са забравили откъде са излезли. Не им се връща ТАМ... Вземай си обратно тази тъпа дрънкалка, глупако! Да, да - на теб говоря – дядо. Виж го само как се прави на маймуна - май тук всички са откачени - не може ли да ми каже човешки какво иска?... То засмука палеца си и мислено пролази по стената, където се сви в ъгъла между ланшните паяжини и се вгледа с недоумение в грозните, стари, тромави хора под себе си, които се щураха като мравки из стаята, където ...
... където Детето се бе свило под масата, самичко. Гърмеше музика. Възрастните смешно подскачаха и се въртяха в безсмислен кръг под звуците и. Някои вече бяха пияни. То гледаше краката им изпод покривката, стиснало стара снимка на дядо си в ръце. Нощта напредваше. Краката наоколо ритмично потропваха. Хората се веселяха. Детето мислеше за дядо си. Никога, никога нямаше да го забрави. Вчера той си беше отишъл завинаги /"татко!", ридаеше безутешно маминка/, а днес тези тук играеха ли играеха ...
... играеха ли играеха, а Момчето се бе свило уплашено до стената и бе на крачка да се разплаче. Татко и маминка играеха любимата си игра - правеха си скандал. "Курва! - крещеше баща му и удряше с юмрук по масата /Това обаче не му стигна. Играта явно му се отдаваше/. "Курва! Върви, върни се при оня твоя нещастник!"… "Импотентен алкохолик! - уж спокойно отвръщаше маминка и методично трошеше на пода булчинския си сервиз - Бездарен писач! Мухльо!"... Играта им нямаше край. Беше безинтересна. Беше скучна. Обикновено го разплакваше. Когато порасне, никога няма да играе, реши Момчето и сви юмруци, никога, никога ...
... никога ли няма да порасна, простена мислено Юношата, свит в горещата влага на леглото си. Излезе потен на терасата и загледан в обвития в смог вечерен град, изпуши една от цигарите на баща си. Имаше отвратителен вкус! Всъщност, Юношата се чувстваше ужасно всеки път, когато правеше това /а и онова - лепкаво-блудкаво-соленото върху самотните си чаршафи/, но то му помагаше да се чувства и малко по-добре, малко по-зрял, малко по-мъж. Усещаше как с всеки изминал ден растеше, но и усещаше как с всяка нощ, изтъкана от копнежи, кошмари и полюции, загубва по нещо от себе си. Вече не помнеше деня, в който се беше родил. Забравяше как дори е изглеждал дядо му /а толкова, толкова го обичаше!/. Скандалите в къщи - "игра", все още с ненужен евфемизъм ги наричаше маминка - вече посребрена, състаряваща се пред очите му женица, отдавна не предизвикваха нищо друго в него, освен презрение и досада. Той захвърли недогорялата цигара. Мечтаеше за деня, в който щеше да се махне. Ох, кога щеше да стане войник!? Тогава всичко щеше да бъде по-различно, по-истинско и по-добро, да...
... да-да, каза си вцепенено Войникът и невярващо се взря във все още топлия труп пред себе си. Да, той е мъртъв. Той е мъртъв, по дяволите, и аз го убих! Не го мразя. Не сме във война - нали само си играем на войници в тази казарма? Дори не го познавам, а го убих. И то само защото глупакът е решил да прескочи точно тази ограда, която не трябва. Защо?! По е мъртъв и от пълнен шаран на фурна, а аз съм и въдичарят и главният готвач. АЗ СЪМ УБИЕЦ!... Войникът се сви до трупа в топлия августовски здрач и...
... и се взря критично в огледалото. Мдаа, беше един представителен Млад Мъж. Току що дипломиран юрист. Божичко, как да го повярваш?! Усмихна се криво. Пълен отличник, доктор на юридическите науки, дипломант на най-престижния университет... а днес бе първият му работен ден. Бяха го взели най-сетне на работа, след единадесет дълги, тягостни месеца без пукната пара в джоба... Барман в заведение за бърза закуска. Чудесно! Ама направо прекрасно! Въобще, наситен ден. Вчера бе погребал майка си, днес го приеха на работа, а довечера е на рожден ден с много музика. Страхотно...
... страхотно, миличка! - простена Мъжът и тя с удвоена охота се залови за работа, докато той отново се загледа с досада в тавана... Няма ли най-сетне да свършва, Божичко, колко ли още проклети минути! Десет? Двадесет? По дяволите, как се набутах в това идиотско положение?! Замисли се без болка за тазсутрешния скандал с жена си и присви устни. "Курва! - крещеше той, блъскайки с юмрук по масата - Курва! Върни се при оня твоя нещастник, както там се казваше!"… "Импотентен лигльо! - отвръщаше му безстрастно тя и трошеше булчинския си сервиз в пода - Бездарно адвокатче! Мухльо!"... А бяха толкова влюбени двамата, имаха такива големи планове за...
... за вечерта, а беше още далеч, мамка и! Зрелият Мъж внезапно скочи от бюрото и откъсна от кабела звънящия безспирно телефон. Мразеше това копеле! И бюрото си мразеше, и проклетия си кабинет, и въобще цялата си престижна, скъпо платена, идиотска професия - от зори до мрак, от осем до пет, ден след ден, всеки месец /двадесет дни платена отпуска/, всяка проклета година - до края на живота си. Грабна телефона и с гневни крачки влезе в стаята на секретарката, където тя /облакътена на СВОЕТО бюро, което сигурно също мразеше/, пушеше без удоволствие цигара и изпълваше въздуха с миризмата на мигрената си и с натрапчивия си евтин парфюм. Зрелият мъж отвори прозореца, изхвърли телефона навън, после се обърна към бюрото и. "И теб мразя, кучко!" - изкрещя той и се върна все пак в офиса, където за днес го очакваше  още доста работа...
... работа, работа - мдаа, каза си умислено Възрастният Човек. Цял живот блъскаш и докъде я докарваш? Доникъде. Децата се пръснаха. Загубих интерес към всеки и всичко. Внукът ме гледа сякаш съм маймуна, всеки път, щом му донеса дрънкалка, а щом умра, на третия ден ще ме забрави. Започнах да остарявам... Оох! Сещам се отново за лицето на дядо си. Толкова бе измъчен, бедният, толкова изстрада... И къде отидоха всички?! Дядо, баба, маминка, тате... Че и жена ми, Бог да я прости. Къде?! Защо, Господи, ЗАЩО?! Приплака му се, както когато беше Дете и...
... и Старецът наистина се разрида. Това беше краят - усещаше го. Той напрегна за последно умиращите си сетива. Светът изсивяваше. Беше го страх. Чувстваше се беззащитен, гол и сам. Пространствата се свиваха... Опита се да се взре ТАМ - ОТВЪД, със слепите си старчески очи, но очевидно никой не го очакваше.       “Мамо…”, прошепна Старецът, а сълзите докрай се стичаха по бузите му, в очакване някой нежно да ги приласкае с устни.
После стана тъмно...

Камен Петров