четвъртък, 17 май 2012 г.

Графити


Урбанизация до дупка.
Грозно, сиво, мръсно, претъпкано, алиенирано.
Живея в град, по чийто макет явно е строен Готъм Сити.
Сиви улици и сиви хора. Сиви фасади и сиви огради. Сиви жилищни блокове и административни сгради. Сиви статуи и дървета с посивели от индустриалния прах листа в паркове със сивееща трева. Сиви заводски комини и сиви промишлени зони. Сиви автомобили, сиви трамваи, сива подземна железница. Сивите униформи на ченгетата и сивите безизразни лица на чиновниците в обедната почивка. Посивелите лица на пребитите от живота домакини и сивите бузи на старците в очакване на смъртта. Сива трупна прах в сиви урни в сивите колумбариуми насред сивите гробища. Сива поезия и сиви годишни отчети на данъчните. Сиви бездомни кучета вяло гонят сиви птици в сивия прахоляк по сивите тротоари на Готъм Сити.
Както казах – урбанизация до дупка. Градски чеда сме, вярно, но не като Уди Алън, макар точно като него да не познаваме природата, а провинция за нас да е мръсна дума. Маршрутът е ясен – от градското родилно до градската морга. От кварталното училище до градския университет. От стерилното заведение за бързо хранене до сивия квартален магазин. От работа в офиса до дома си в някой от сивите жилищни квартали в покрайнините на Готъм Сити.
Живот в негатив – това е положението.
Живот в grayscale - скалата на сивото.
Хората обаче са странно устроени животни.
Някои даже имат мечти.
Че и цветни.
Някои хора още сънуват, влюбват се и мечтаят, дори в град като този.
Когато живееш цял живот в блато, но копнееш за езеро, просто развъждаш блатни лилии, нали така?
Така че в един момент в града незнайно как тук-там започнаха да се появяват цветни петна. Графити! Първо по-проста изработка и с по-скромни мащаби, забутани нейде в покрайнините и гетата. После плъзнаха в метрото, по задните входове на баровете и клубовете. След това пъстроцветни весели рисунки разцъфнаха по огради, машинни халета, влакови вагони.
Пуристите в градската управа вдигнаха врява.
Казионната журналистика също надигна вой.
Ченгетата послушно настръхнаха.
Очевидно цветното ги дразнеше.
Различното всяваше страх.
Новото означаваше промяна.
Явно не си даваха сметка, че така е било още в първобитните общества, откъдето са и първите графити – сиреч скалните рисунки, както и че тогава племенните вождове са пребивали с тояги цветно мислещите в стадото и са замазвали графитите им с екскременти.
Просто имаха нужда от тъмни очила със сив филтър, за да оцелеят, а животът да продължи да пълзи по старому - сив.
Тайнствените художници обаче вече плъзваха из целия град. 
Рисунките очевидно се правеха тайно през нощта, защото градът всяка сутрин осъмваше по-малко сив, по шарен, с поредния графит. Художниците на графити ходеха на групи, които наричаха просто „crew” и докато една част от тях рисуваха, другата наблюдаваше за ченгета. Графити вече се появяваха не само в гетата и в тунелите на подземната железница, но и в центъра, на всевъзможни, направо труднодостъпни места, за които по принцип беше лудост дори да допуснеш, че ще достигне човешка ръка, стиснала спрея.
В един момент целият Готъм Сити се оказа залят с ярко пъстроцветни графити и колкото повече властите и разярените собственици ги унищожаваха, замазваха или направо бутаха цели стени заради тях, толкова повече ставаха рисунките и ставаше жив и цветен градът.
Стените на сградите в центъра, дори тези на кметството, съда, полицията, пожарната и прокуратурата бяха покрити с графити във всички възможни цветове и дори отвъд тях. 
Графити вече имаше по автомобили, трамваи, тролеи, автобуси, метро, по бебешки и пазарски колички, по прелитащите самолети и вертолетите на полицията. С графити бяха изпъстрени прозорци, улични стълбове, дървета, надгробни плочи, билбордове и указателни табели, кули и комини, контейнери за боклук и боклукчийски камиони, врати и огради, асфалта на улиците и плочките на тротоарите, дори дрехите на клошарите и козината на уличните кучета. Случваше се човек да види графити дори по задника на някоя хубава жена или по гърба на униформата на патрулиращ на кръстовището полицай.

Кметът на Готъм Сити седеше на масивния стол зад масивното си бюро в масивния си офис в масивната сграда на общината в центъра на града и псуваше като румънски каруцар. Ако човек познаваше добре холеричния характер на кмета и закостенялото му  мислене, а след това го свържеше с това, което се случваше с града напоследък, можеше да оправдае поне донякъде нелицеприятния начин, по който се изразяваше в момента – нещо, което господин кметът практикуваше обикновено единствено у дома си, пред благоверната.
- Мамка им! Мамка им! МАМКА ИМ!- изрева за пореден път тази сутрин кметът, а сутринта беше просто пореддната от подобни от много месеци насам.
- Така е, господин кмете.- подлизурски се обади от ъгъла личният му асистент.
- Млъкни! Мамка ти и на теб!
- Да, господин кмете!
- Копелета! Помияри! Анархисти! Комунистииииииииии! Ще ги изкормя с двете си ръце! Ще ги скопя! Ще им извадя очите и ще им отрежа ръцете!
- Малко им е, господин, кмете…
- Ще ги пратя в заточение в провинцията! Ще ги обеся! Ще ги разстрелям до сивата стена! Ще…
Кметът изведнъж млъкна и тъпо опули свинските си очички, в които сякаш за миг проблесна искрата на далечна идея.
Зад гърба му панорамния прозорец на кметския кабинет беше гъсто изрисуван с пъстроцветни графити, през които едва прозираха очертанията на също така изрисувания доскоро сив град.
- Нали знаете, че опитахме вече всичко и това няма да ги спре, господин кме…- започна асистентът, но кметът изрева и стовари юмрук на бюрото.
- Разстрел! Стена! Сива!- в изстъпление изрева той.
- Моля?- деликатно изскимтя асистентът и се дръпна като опарен от стената, защото все пак беше стена, а и беше сива – Разстрел ли?!
- Не бе, идиот! Сиво! СИВО!!! Сивооооооооооооо, хахахахахаааааааааа…

Иска ми се да кажа, че кметът беше по-тъп, отколкото наистина бе. Ще ми се да повярвам, че съгражданите ми са по-корави, отколкото наистина са, а мечтите им – по-силни. Надявах се, че ченгетата, дребните собственици, пожарникарите, армията, задръстеняците и останалите тъпаци са малко по-неорганизирани.
Не беше обаче така.
Като всяко просто нещо, идеята на кмета се оказа идеална, макар и родена в наистина прост, сив мозък.
За 24 часа местната власт се организира, внесе или произведе, нямам представа, хиляди и хиляди спрейове с боя и подпомогната от униформените пазители на закона и статуквото, се зае – насила, доброволно или по желание – да ги раздава на хора, служители, чиновници, войници, ченгета… Боята в спрейовете, разбира се, се оказа сива…
Факт е, че художникът не може да устои на импулса да рисува.
Факт е, че чиновникът е готов на всичко, за да запази службата си.
Факт е, че управниците знаят как да манипулират народа.
Така че народът масово се захвана за рисува графити. Кой как може. Някой професионално, друг аматьорски, трети – просто мръсни рисунки. Романтиците рисуваха романтични импресии, циниците – копулации и полови органи, ченгетата и гангстерите – пищови, банкерите – банкноти, курвите – пениси, децата – птички и пчелички, бабите – надгробни камъни… Рисуваха масово графити буквално навсякъде – на същите места, както и досега… само дето този път в спрейовете боите не искряха с всичките цветове на дъгата, а бяха досущ в една и съща тоналност. Бяха сиви…
И градът отново посивя.
Превърна се отново в същия безличен, пагубен, свръхурбанизиран, алиениран, скучен Готъм Сити, както преди ерата на цветните графити.
Посивяха хора, улици, автомобили, сгради, комини, огради, дървета, улични стълбове, туристи и случайни минувачи, метрото и кварталите, небостъргачите и гробищата, парковете и дори небето.
Сиво, grayscale
Човек чак започва в един момент да копнее да придойде от някъде мъглата от оня разказ на Борис Виан и да погълне цялата тази сивота в носещите си забрава и спокойствие воали.
Това обаче, разбира се, става само в разказите.
А животът продължава сиво да тече…

Камен Петров

вторник, 15 май 2012 г.

Около света


На мама от тате…

Where you want to go
Who you want to be
What you want to do
Just come with me
I know you're bold enough
I've been around the world
And I have seen your love
I know I know it's you
You say hello then I say I do
                        Red Hot Chili Peppers "Around the world"

Светът е едно наистина безлично, грозно, тясно, претъпкано местенце. Скучно място е светът. Ежедневието е еднообразно. Часовете едва се нижат. Вия се от безсилие около самия себе си, ще ми се да гриза стените наоколо – ако имах зъби, разбира се, и ако имаше стени. Светът е една топла субтропическа бърлога, в която никога нищо не се случва, долавям само отгласи от далечни събития, не участвам в нищо.
Прекалено дълго си се заврял в този твой малък, ограничен, безличен свят, мойто момче, рекох си един ден /или може би нощ/. Разкарай се! Обиколи около света. Виж и други места. Научи нещо ново. Почувствай се различно. Излез от еснафската си среда, от комформизма, удобството и сигурността, които до никъде не водят, най-много до деменция и оскотяване.
Алиениран съм, алиенирааааан съм, до дупка съм изтъкан от алиенация, просто усещах че от еднообразие и самота вече затъпявам.
Така че в крайна сметка се реших и някак си тръгнах.
Усетих, че наистина му беше дошло времето.
Инстинктивно налучках посоката, нямаше кой да ме упъти.
Можех да започна пътешествието си, по-готов нямаше да стана.
Завъртях се в кръг около себе си на 360 градуса и запълзях по дълъг, тъмен, горещ като ада тунел.
Тунелът е дълъг, да, уф, дълъг е, мамка му!
Цяла вечност вече пълзя.
Краят му не се вижда.
Тясно е, да му се невиди, уф, много е тясно!
Ужасна клаустрофобия ме гони.
Направо не се диша.
Задушавам се.
Пълзя ли, пълзя по тунела, а отвън чувам само ритмични приглушени писъци.
Стените на тунела пулсират.
Ту-туп, ту-туп, ту-туп.
Може би е блъскащата в главата ми кръв, може би от клаустрофобията или просто така ми се чува, но това пулсиране сякаш прониква дълбоко вътре в мен и в унисон с него пулсира целия околен свят.
Пълзя по проклетия тунел на неравномерни спазми, толкова ми стигат силите.
Като сляпа къртица във вулкан съм.
Пълзя.
Пълзя.
Пълзя.
Имам чувството, че се придвижвам едва по сантиметър в минута, но не се отказвам, инат копеленце съм си аз, отсега си го знам.
Ще обиколя света.
Ще видя нови места.
Ще науча НЕЩО!
Ще проумея СМИСЪЛА!
Вдишай-издишай, вдишай-издишай…
Тунелът се е проснал в горещия мрак пред мен и се придвижвам опипом, сляп съм като къртица наистина, мамка му, но за сметка на това пък усещам, че пулсирането и писъците като че се приближават.
В един момент, точно в мига преди да се откажа и да спра завинаги, в далечината в края на тунела видях мъжделива розовееща светлина
„Имаме разкритие!”, стори ми се да бръщолеви несвързано някой, но може би просто така ми се е сторило.
Събрах останките от силите си и пропълзях последните сантиметри.
Светлината се засили.
Краят на тунела се виждаше и стана по-широк.
Само насреща да не идва някой влак или объркана къртица като мен, но в насрещното движение, хехе, викам си с последни сили и пълзя ли пълзя, ей така, вече на инат, по инерция.
Внезапно почувствах нечии хладни пръсти на лицето си.
„Сестра, форцепс!”, изрева нейде отблизо дразнещия непознат глас, а аз понечих инстинктивно да се дръпна назад в мрака на така добре познатото ми убежище, но някой ме хвана и ме задърпа с все сила нанякъде, навън.
Щеше да ми откъсне направо главата, копелето!
После все пак подадох насила глава навън, в света широк и чужд, огледах го за част от секундата с широко отворените си, невярващи очи, това което видях, изобщо не ми хареса, страшно беше, тревожно и убийствено, плашеше ме и ми навяваше неясна тъга и апокалиптични спомени за бъдещето, така че отворих в ступор беззъбата си уста и изпищях, а след това изпищях отново и отново.
Все още пищях като побъркан от страх и ужас, когато ме издърпаха навън, шляпнаха ме по дупето, повиха ме и ме поставиха в скута на мама.
Бях примирен, но не и победен.
Налапах палеца си и като го засмуках, реших да подремна за малко
Имах нужда да събера нови сили, защото ми предстоеше борба.
И този път тя щеше да продължи дълго, да не кажа до края.
С моите хора.
Навън.
Около света…
Колкото и страшен да е той.

Камен Петров

неделя, 13 май 2012 г.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛО МОЕ!


Обичам те и на 30 все така силно, моя малка мармоазетке, колкото бих те обичал и на 20, както и на 10 – стига да съм можел да те познавам тогава. Ти си най-красивото нещо, което би могло да ми се случи, а то ми се случва всеки Божи ден от 3 години насам… макар понякога от това да ме боли глава, а друг път да тупти по-бързо сърцето ми. Пиша ти това писмо по простата причина, че изживяваме своята си кризисна любов и чакаме едно малко и сладко като теб кризисно бебче, така че тате няма пари за картичка за рождения ти ден – и по-добре. Аз също съм изцяло в една опустошителна и вечна сърдечна криза, откакто те познавам, защото ужасно много те обичам, много-много,  Дуда-Дуда и Джингъл Белс мой, страхотно те обичам, радвам ти се като дете, обожавам те и винаги ще бъда с теб, винаги – в добро и лошо, както каза тогава капитанът, докато смъртта ни раздели. Заради това ти подарявам тези три малки подаръка, защото е рецесия, Све, така че няма да има по-голям подарък от този, който ни поднесе това шантаво копеле живота, а именно любовта ни… и нашия бебо…Помни, че на рождения ти ден, аз ще съм този, който пръв и последен ще те прегърне, а през останалото време няма да престане да те гушка...

10
Този подарък е за първите 10 години от живота ти, тогава, когато си била сладко малко момиченце, докато аз съм бил голям лош батко на 23 и съм изучавал ненужни науки в Софийския университет. Този подарък обаче е и за това, за да не забравиш никога какво означава да си чист като бебе и мечтателно-наивен като дете, за да предадеш най-доброто от детските си спомени на поколението след себе си…

20
Никой от нас никога повече няма да бъде отново на 20, но – помниш ли – когато се запознахме ти ми каза, че си на 19, а беше на 27… Въпреки това и днес – 3 години след запознанството ни и 10 години след 20-тия ти рожден ден, ти все така изглеждаш на 20 - млада, секси, жизнена и красива, както и тогава, така че нека този подарък да е за твоята женственост и красота, за най-красивата, най-умната, най-добрата моя малка любима, която ме носи в сърцето си…
30
Мармоазетке моя, човек и добре да живее… се влюбва, обича и… забременява. Нека с този мой подарък се помъча да направя бременността ти мъничко по-спокойна, по-удобна и лека, защото знаеш как много ви обичам вас двамата. Опри се на него, така както би трябвало да се опираш на мен през тези сладки 9 месеца до август, а и винаги и завинаги. Бъди все така най-красивата малка мама, най-смеещата се, разбираща, усещаща, мъдра, всезнаеща и всеопрощаваща мама, защото ние двамата /с К./ също ужасно много те обичаме и искаме винаги да бъдем край теб…
Честит рожден ден, Све! Бъди най-щастливата, обичаща и обичана, усмихната и сбъдваща мечтите си жена /защото вече официално не си девойка, помниш ли?/, любов моя! Обичам те до болка! И искам още!

Твоят Камо
14 май 2012 година, Русе
П.П. Подаръците, знам, ти ще ги предусетиш, а след това ще ги видиш, затова и не ги упоменавам тук и сега. Тате /докато нашият доки гледа бебо/.