Там, горе с гларусите

Отвисоко градът е красив.
Сигурно така го виждат и гларусите.
Седиш си на терасата на 10-тия етаж у дома, пушиш, пиеш си кафето и го съзерцаваш.
Залезът над Галата привечер и огънят в морето сутрин.
Огненият китайски дракон на автомобилните светлини, проточили се по булеварда към центъра във вечерния трафик.
Огърлицата блестящи диаманти на Аспаруховия мост.
Блещукащите светлинки на хилядите прозорци и агресивните светлинни експлозии на рекламите.
Разсъмването над залива и привечерната мъгла над канала към езерото.
Брокерите го наричат "панорамна гледка" и това продава скъпо...
Разбира се, така е само от високо и тогава градът е прекрасен, защото тук - от 10-тия етаж, не се чуват шума от автомобилния трафик, писъка на клаксоните, крясъците, ругатните, сирените на линейки, пожарни и патрулки, плачът на пребито дете или трясъкът на паднало дърво...
После слизаш долу.
В ниското.
На улицата.
На кота нула градът вече не е така красив.
Палиш цигара и тръгваш по улиците му.
Спъваш се из счупените плочки на тротоарите.
Пропадаш в дупките по булевардите.
Газиш в помията на тъмните подлези.
Катастрофираш на всеки втори светофар.
Чуваш писъците на умиращите в линейките.
Даваш искания подкуп на ченгетата.
Катериш разпадащи се стъпала до Паметника на Българо-съветската дружба.
Лъкатушиш из занемарената, опустошена, загниваща Морска градина.
Говориш с морето на мръсния плаж.
Посядаш на счупените пейки и съзерцаваш изпотрошените статуи.
Вървиш в тъмното под неработещи улични лампи.
Разминаваш се с просяците, скитниците, клошарите, малолетните проститутки, недъгавите в подлезите, джебчийките по пазарите, отегчените ченгета, посивелите от безнадеждност варненци, сбръчканите от преработеност пришълци, кресливите и дебели руски туристки, надутите общинари и нападжии, свитите от немотия пенсионери, децата по разбитите детски площадки...
Бързаш да се качиш отново високо, високо, високо - над завист и обида.
Всъщност бързаш към трите стъпала пред входа и към асансьора, който бързо те понася към успокоителната височина на 10-тия етаж, където градът е красив, спокоен, сигурен, комфортен, прекрасен, тих, уреден, развиващ се и приличащ на морска столица...
Излизаш на терасата, палиш цигара и гледаш отвисоко, търсейки храна за размисъл.
Край теб летят гларусите, и те гледат надолу, търсейки просто храна.
Храна обаче отдавна вече няма, както и храна за размисъл...

Защо не емигрирам

Мнозина ми се чудят защо все още не емигрирам от тази разкапваща се държава, водена към пропаста от крадлива банда, некадърна да ни върне на пътя, неумееща на ръководи, тласкана единствено от алчност и безочие, гонеща децата ни в чужбина.
Има защо да се чудят.
Но пък и аз си имам причини да не емигрирам.
Не емигрирам, макар синът ми да е забегнал в Лондон, брат ми да се е преселил във Виена, половината ми приятели да са се пръснали в САЩ, Испания, Гърция, Кипър, Италия, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Турция, Канада, Англия и къде ли още не, далеч от блатото на име България, в каквото превърна родината ни управлението на ГЕРБ.
Не емигрирам, защото ужасно ще ми липсват:
- Неадекватното, безхаберно, корумпирано, усвояващо правителство
- Все по-наглият Бойко Борисов и шайката му, за чиято охрана гладният народ плаща по 37 милиона годишно
- Пеевски
- Доган
- Валери Симеонов
- Слави Трифонов
- Азис
- Гала
- КТБ
- Калпавите магистрали-убийци, кръпка до кръпка, труп до труп, ремонт след ремонт, лентичка след лентичка
- Черешката на тортата, ВИП брадър, България търси талант, Като две капки вода и останалите високо интелектуални продукции, водещи до масово блажено затъпяване на нацията
- Чалгата и салфетките
- Подкупните ченгета
- Лапащите корумпирани депутати
- Бахура
- Дупките по пътищата
- Клошарите, просяците и евтините проститутки
- Калпавото образование
- Разпадащото се здравеопазване
- Умиращата култура
- Убийците на пътя
- Протестиращите само във Фейсбук
- НПО-тата
- Псевдоеколозите
- Затворниците, които си бягат от затвора, така както ние бягахме от часове в уличище навремето
- Продажната и потъпкана псевдожурналистика
- Гладните и болни пенсионери
- Изоставените на произвола деца с увреждания
- Бездомните кучета
- Бакшишите по стоянките за таксита
- Националната лотария
- Батките, мутрите, наглите
- БФС
- Педерастията във всичко
- Умишлено умъртвената армия
- Приватизацията, декаризацията и инфлацията
- Криско, Графа и БГ радио
- Миските, златотърсачките, адреналинките, силиконките, мутресите и останалите прости кифли
- Кредитите, вересиите, дълговете и заемите
- Загиващите села
- Инфраструктурните недоразумения, наречени градове
- Винетките и Гражданската отговорност
- Шушана
- Винету
- Тиквата
- СИК, ВИС, Мултигруп, ТИМ и дори Ипон
- Незаконните строежи по морето
- Новите джамии и срутващите се църкви и училища
- Балонът на имотния пазар и некачественото ново строителство
- Трите "национални телевизии", от които на всички им се драйфа
- Падащите от небето хеликоптери
- Съседите от Северна Македония, а също така съседите от Румъния, съседите от Гърция, съседите от Сърбия и най-вече съседите от братска Турция, които присъстват и ще присъстват
- БДЖ, както и Български пощи
- Морето с фекалиите, изсечените гори, застроените дюни, изровените планини, небето като от коприна, това е моята родина....
Ако емигрирам, адски ще ми липсва да работя 8 часа на ден като роб на някой новозабогатял от далавери дрисльо за 500 лева заплата.
Ще ми липсват катаджиите, които си просят край пътя по 50 кинта за измислени провинения, докато в същото време наоколо фучат с 200 километра в час недорасли лекета, харчещи парите на тате.
Ще ми липсва лютеницата, която не е лютеница, млякото, което не е мляко, сиренето, което не е сирене, саламът, който не е салам, каймата, която не е кайма, хлябът, който не е хляб, пастетът от зурли и копита, доматите с нитрати, краставиците от Гърция, ягодите от Аржентина, агнешкото от Нова Зеландия и дините от Панама, а най-много ще ми липсват пресните яйца, които де факто са отровни.
Ето, затова не емигрирам, както и заради много други неща, все така милни и свидни, а не за простотии като патриотизъм, мама и тате, малката спретната къщурка с две липи отпред, земята като една човешка длан, родният bulgarski ezik, хан Аспарух, хан Кубрат, Кубрат Пулев и българският национален отбор по футбол.
Това е. Оставам.
Тук съм, не съм избягал.
Няма да е само Камен Воденичаров в крайна сметка.
Амин!




Снимка vesti.bg

Стоп

Вече спирам да живея
и да дишам, и да бдя.
Спирам вече да се смея,
вече спирам да зова.

Вече спирам да мечтая,
да жадувам, да зова.
Спирам вече да желая,
да копнея аз ще спра.

Вече спирам да будувам,
да сънувам във съня.
Спирам вече да ви чувам -
зад заключена врата.

Вече спирам да умирам,
спирам вече тленноста.
Да загнивам вече спирам,
спирам да зова Смъртта.

Вече спирам да живея.
Вече спирам да мечтая.
Вече спирам да се смея.
Вече спирам да желая.

Сам в съня на Вечността...

Фейсбук като групова терапия

Нас - българите, ТЕ отдавна са ни докарали дотам да имаме масово нужда от специализирано лечение. Побъркали сме се от нямане, полудели сме от лъжи, пощурели сме от липса на надежди, изкукуригали сме от корупцията, грабенето, демогогията, простотията и наглостта на управниците.
Че ТЕ ни подслушват телефоните, спор няма.
Че ТЕ ни следят имейлите, постовете, чатовете, СМС-ите и дори редовата архаична поща, пускана чинно чрез олигавена марка, залапена за плик, с любезното съдействие на Български пощи /дори и писмото да не стигне или пък да стигне гибелно късно/, спор няма.
Че ТЕ ни слухтят чрез магазинерката на ъгъла, даскала по музика в училище, репортерчето от някой вестник, таксиджията, келнерката, кондуктора и дори чрез близките ни в къщи и на работа, спор няма.
Спор няма обаче и че Фейсбук някак бърже и неусетно се превърна в незаменима групова терапия за всички ни, тъй както на времето това е правела селската /кварталната/ кръчма.
Във Фейсбук си изливаме всичко, псуваме, сваляме гаджета, пляем съседа, режима, Русия /САЩ/, постваме гневни тиради, призоваваме към флашмобове и протести, събираме кръв за кръводаряване и пари за лечение, атакуваме противниковия футболен отбор и теглим по една майна на руския патриарх, на премиера и предизидента.
Вместо да си пием ракията в кръчмата и да бистрим политиката, сега си я пием пред лаптопа и правим същото.
Че ТЕ ни следят постовете във Фейсбук, спор също няма. Следят, филтрират, класифицират, набелязват за черните списъци по партийна линия, уволняват и назначават според позициите ни, репресират ни невидимо и ни заточват във виртуалния ГУЛАГ, който умело са си изградили мандат след мандат. Най-малкото, свителество за това е последната им засега публична изцупка в това отношение , с тарашенето посред нощ на дома на един средностатистически българин, защото той, видите ли, си позволил да изкаже негативно мнение за руския патрийрх. Полицейщина!
Разбира се, ТЕ не са открили полицейщината, дори и в 1984 не са я открили, но Големия брат ни гледа, вярвайте братя, съседи и съпартийци.
Всъщност обаче ТЕ хитро използват Фейсбук именно в качеството му на иновативна групова терапия. Правят внимателен мониторинг какви ги вършат в глобалното село малките сиви мишчици като нас, но в общи линии си ги оставят да си веят байрака, докато котката /уж/ я няма. Така мишчиците си изливат емоциите пред лаптопа, двама-трима лайкват, двама-трима хейтват, някой те блокира, после чуй когато гръм удари как ехото заглъхва.
И ТЕ разбира се са прави. Във Фейсбук, при всяка поредна гадост, която ТЕ ни стоварват на главата, избухва яростно негодувание. Някой пише гневни тиради докато жена му го оправя с ръка под масата. Друг трака остри памфлети, пие си ракията и мята по едно око на чалга канала по кабеларката. Трети организира във Фейсбук протести, на които сам не ходи - я е студено времето, я вали, я е горещо, я е забравил печеното във фурната. И така - терапията си върши работата. По този начин възнегодуват във Фейсбук десетина, на протеста отиват трима. Присъединяват се стотици, на протеста отиват 2. Възбунтуват се хиляди, на протеста отиват 33. И се чудим защо на поредния протест-флашмоб-бунт-революция-възстание-пуч-стачка ченгетата, доносниците и журналята са винаги повече от протестиращите. В това време терапията си работи, ние сме си в калта, властта безнаказано си разиграва коня, граби, лапа и не и пука особено.
Понеже обаче вече не мога да търпя ТЕ да ни мачкат живота, призовавам всички вас тук, във Фейсбук, на протест. Чакам ви след половин час на Орлов мост в София, пред Общината във Варна, на Кея в Бургас, до Статуята на Свободата в Русе, под Тепетата в Пловдив и на брега на река Дунав някъде на брега между Тутракан и Силистра.
А аз отивам да си сипя още една ракия с туршията и да позяпам чалга канала по кабеларката, после отивам да спя.
Че утре пак съм на работа, а и навън студено.
А и според Google днес е празник - 3 март, Международният ден на жената...
Честит да ни е!

Бодливо

Годините тичат след мен
и всеки ден стават все повече.
Небръснат, рошав, смутен -
приживе превръщам се в спомен.

С бръснача останах на "ви"
и дръгна се сутрин, и плача.
Лицето ми сутрин кърви,
щом дръзна да хвана бръснача.

И тате, и дядо всуе
ме учиха как да се бръсна.
Обаче не ще и не ше,
лицето ми гладко да лъсне.

Със вид на изпаднал клошар
бодлив си останах навеки.
Бях малък, но вече съм стар
и свършиха всички пътеки.

С лепенки, с набола брада
пребродих живота небръснат.
Брадата ми днес побеля,
но пак е бодлива и мръсна.

Накрая ще вляза във тон,
привличащ девичите погледи -
балсамиран с одеколон,
ще ме избръсне бръснарят от "Обреди".

Смяна на етажа

Тихо пиукат
сред мрак апарати.
Системите капят
във вени гальовно.
По ням коридор
пак стъпки потракват
и миг композират -
нетраен, минорен.
В решетки прозорец
сковал е луната.
Леглото шепти
със скърцащи зъби.
Една диаграма
пълзи по стената,
а мракът тежи
от зловонно безмълвие.
И дните преливат се
в наниз от нощи,
еднакви и сиви -
подобно престилки.
Присмиват се -
колко си вече немощен
и годен си само
за сетно усилие.
Настъпи ли времето,
ще спрат апарата
и пак си свободен
от тази каторга.
Ти просто отново
ще сменяш етажа -
ще слезеш надолу
към моргата.