четвъртък, 2 февруари 2012 г.

15 минути слава...

Всъщност работата ми е добра.
Плащат прилично.
Ползвам работни дрехи, болнични и годишен отпуск, често дават премии.
Вярно, май не е особено престижна /особено според оная патка - жена ми/, но в днешните нечовешки кризисни времена няма лоша работа.
Има само хора без работа.
Работя вече трета година като „оператор на четириколесно безмоторно превозно средство, категория „Г”, поне според длъжностната ми характеристика.
Сиреч – тикам професионално пазарска количка на паркинга между хипермаркетите край Околовръстното.
Тикам денем, тикам нощем. Тикам в снега през зимата и в жегата през лятото. Тикам в дъжд и сухо време, насред криза и по президентските избори. Хората щъкат насам-натам, правят любов, вдигат къщи, спят или будуват, аз тикам.
Такава ми е работата, какво да правиш.
Преброил съм ги вече милион пъти. Точно 268 крачки в едната посока от летящите двойни врати на единия хипермаркет до летящите двойни врати на другия. 268 са и в обратната посока. Напред-назад, напред-назад. Зиме и лете. Денем и нощем. В едната посока обикновено тикам пълна количка, а в другата – празна, но не е задължително. Зависи от капацитета на съответния хипермаркет.
По-старите бутачи на колички от мен разказват, че в едни други времена, някъде отпреди Кризата, количките не сновели като сега само между двата огромни магазина. Тогава били бутани от хипермаркета до колата на съответния клиент, където ги разтоварвали в багажника. После заключвали изпразнената количка в специално съоръжение пред магазина. Казват още и че количките не били бутани от оператори като нас, а от самите клиенти… Нямало дори такава професия като нашата по онова време, разправят… Хм… Някак си не ми се вярваше тая работа. Не мога да я проумея просто. Как?!
Обясняват ми как. 
По него време наистина още нямало Криза, а хората притежавали пари. Затова и поне веднъж седмично палели колата и отивали на голямо пазаруване в хипермаркета. Сами си бутали количката, сами си избирали стоките, сами си плащали и сами си ги разтоварвали в багажниците. Затова и навсякъде имало разхвърлян боклук от използваните, изядени и изпити стоки – опаковки, бутилки, кутии, найлонови торбички, презервативи, огризки, изрезки, рекламни брошури, кашони, капачки, кокали, кори, дръжки, всякакви отпадъци. Преливали от контейнерите за боклук, препълвали кошчетата, въргаляли се по улиците, хората направо газели боклук, но пак продължавали да купуват.
Потребителско общество било това, викат старите бутачи.
Консуматорско.
В него почти всеки притежавал едно-друго, но повечето вещи били непродаваеми, защото имало всеобщо предпочитание към нови неща.
Хипермаркетите процъфтявали и се множали, а малките квартални магазинчета, бакалиите, месарниците и хлебарниците фалирали една след друга с такава скорост, че много бързо от тях не останало нищо.
Сега, струва ми се, е по-добре. Хората имат възможност да продават старите си консервени кутии, оглозганите пилешки кости, употребените шишета от шампоан, старите си вестници. И добре се продават, честно. На черния пазар, разбира се, защото в наше време хипермаркетите не са места за продаване и купуване, а бакалии отдавна няма. 
А онези, които ви разправят, че разни неща са на изчерпване, просто имат за цел да вдигат цените на черно.
Такива тъпанари искат да върнат времето назад.
Преди Кризата.
Реформатори някакви и антиутописти.
Радетели за връщането на – тпу! – консуматорското общество, на купуването, продаването и боклука.
С една дума, копелета, които трябва да се изправят до стената на хипермаркета и да се разстрелят, защото такива като тях искат да оставят без работа такива като мен. Сиреч – операторите на четириколесно безмоторно превозно средство, категория „Г”, разбирай пазарска количка.
А всъщност работата ми е добра.
Плащат прилично.
Ползвам работни дрехи, болнични и годишен отпуск, често дават премии.
Вярно, май не е особено престижна /особено според оная патка - жена ми/, но в днешните нечовешки кризисни времена няма лоша работа.
Има само хора без работа.
Затова си бутам количката денонощно, без да мрънкам, между двата хипермаркета, и си свиркам едно старо парче – ей тъй, да минава времето.
Доволен съм, работя, сит съм и облечен.
И това е така само защото днес хипермаркетите НАИСТИНА СЕ САМОЗАДОВОЛЯВАТ, а бакалиите – Слава Богу! – са мъртви. Всичко е много  просто. Има си хипермаркети, които продават разни неща, както и други хипермаркети, които ги изкупуват обратно. /Казват, че докато този процес не постигнал пълно равновесие, все още съществували повече отпадъци, отколкото е редно и отколкото човек можел да изяде, изрине и изхвърли/. Така и вълкът е сит, и агнето цяло. Хипермаркетите пак си забогатяват, по улиците няма боклук, такива като мен имат работа, останалите въртят далавери на черния пазар, защото и без това повечето са безработни след смъртта на малкия бизнес…
А аз си тикам и тикам количката, тикам, тикам, тикам.
Тикам денем, тикам нощем. Тикам в снега през зимата и в жегата през лятото. Тикам в дъжд и сухо време, насред криза и по президентските избори.
Тикам и си подсвирквам.
Доволен съм от статуквото.
Още по-доволен съм обаче, когато понякога към мен се доблиши с ококорени очи някое сополиво хлапе /на което разни дъртаци като моите стари бутачи са натъпкали с глупости главата/ и вика:
- Дай ми да побутам мъничко количката, бе бате!
- Абе я си гледай работата… и отвръщам учтиво и отминавам.
Тикайки.
Защото това са моите 15 минути слава, както е казал навремето преди Кризата някакъв изрусен тип на име Анди Уорхол, който – казват – бил безработен, саможив и странен тип, който много драпал да стане известен.
Ама на!
Нямал си количка за бутане…

Камен Петров

вторник, 31 януари 2012 г.

Срещу движението


Speed, give me what i need
Yeah – white lighting
Let’s speed, on speed
On wheels, on wheels
Speed, oh let it bleed
Yeah – greased lighting
Let’s speed, on speed
On wheels, on wheels
                        “Speed”, Billy Idol
Карам колата си по магистралата с 220 километра в час.
Кефя се максимално – и на пътя, и на колата, и на скоростта.
Колата ми е чисто нова, спортна е и мощна, колкото си искате.
Пешеходците край пътя и шофьорите на платното ме гледат завистливо, леко шокирано, с някаква дистанция.
Летя, летя, летя по шосето, бърз, неконтролируем, опиянен, смел колкото си искам, неуловим.
Проблемът е единствено там, че карам… срещу движението.
Да, качил съм се с колата си в платното на насрещното движение и цепя отсрещните автомобили на две с муцуната на моя 8-цилиндров звяр, с рева на клаксона си, със свистящите гуми и ревящия тунингован двигател, вчера разминах на едно кръстовище Хънтър С. Томпсън, мамка му!.
Отсреща отчаяно ми присвяткат с фаровете, надуват клаксони, крещят беззвучно иззад затворените си странични стъкла.
Обезумели са, казвам ви.
А на мен изобщо не ми пука.
В крайна сметка животът си е мой, колата също, дори съм си платил винетката. Освен това няма други пътници в купето при мен. Сам съм, както винаги, дори когато съм сред хора. Карам бясно на своя отговорност, поднасям по завоите, подминавам коли, камиони, бензиностанции и дървета, все едно са от картон, че ги няма, че са измислени от някой друг – по-луд и от мен.
Животът ми е скорост, цял съм скорост, нищо друго не ме интересува.
Размазаното под гумите куче, самотният учуден палец на стопаджията към пътя, панорамата на морето, летящо ниско долу под мен, напразният напън на някакъв пътен полицай да ме спре /и вероятно да ме глоби или изнуди, копелето/ - никой от тях не значи нищо за мен.
Никой.
Нищо.
Дишат ми прахта, това е.
Прелетявам неуловим край десетки по-малки градове и градчета – сиви и прашни, затънали в мизерия, с дупки по асфалта и тълпи безработни отчаяни хора по разбитите тротоари, няма бизнес, няма индустрия, няма образование или здравеопазване. 1984.
Подминавам обезлюдени, замрели селца, тъмни в нощта и пусти денем, с практически нулев стандарт на живот, буренясали комасирани ниви, подивял добитък и изпокраден инвентар.
Бегло зървам в страничното си огледало как зад мен изостават и бързо се смаляват в малки неразгадаемо-йероглифни точици: 7 убийства, 5 изнасилвания, 24 грабежа, 7 взлома, 1 обир на банка, 87 катастрофи с 45 смъртни случая, наркоман колабира, Ракът и Спинът отиват прегърнати на бар на по чаша алкохол-менте, родилка ражда 55-тото за тази година мъртво бебе в някакво АГ, просяци просят, клошарите са без клош панталони, кучета се зъбят – и те са гладни като останалите, горките, инсулт-инфаркт, инсулт-инфаркт, инсулт-инфаркт, малко корупция, малко подкупи, малко емиграция, малко дрога, малко пропиляна любов, малко несбъднати мечти, малко ала-бала, като всеки един друг ден наоколо…
Някъде от прелитаща насреща ми кола за миг гърми чалга /”Ооо, аз съм волна пеперудаааааааааааааа и летя от цвят на цвяяяяяяяят…”, вие цицореста бездарна кака по скъпата стереоуредба и отминава на майната си, вероятно към „Син Сити”/.
Майната им на всичките!
Надувам си още по-силно последния албум на Rammstein, свиркам си Engel, този момент именно е израз на моя болезнен вечен Sehnsucht по недостижимото – Rеise-Rеise, хахахаха!
Бърз съм като смъртта и летя срещу движението.
Това си моят личен Highway to hell и ще си го прелетя до край.
Толкова съм бърз, че алкохолът не ме лови, макар да пия от часове и дни в движение -     всъщност – май вече цял живот, и дори не ме хваща, не мога да се напия дори, за махмурлук и цироза да не говорим, хахаха.
Дори пътното ченге, горкото, край което изфучах с мръсна газ преди малко, скочи като ужилено от катафалката и загърмя с пищова по мен, но бях толкова бърз, а ченгето толкова просто, че куршумите дори не настигнаха задната броня на колата, а пльокнаха в някаква дупка на иначе уж първокласната високоскоростна модерна магистрала, каквито напоследък ги откриват на килограм и които трябвало да ни отведат до Европа.
Всъщност, майната и на Европа!

Аз карам бясно срещу движението, нагоре в Космоса, надолу в Ада, напред към километричните камъни, назад към природата, хахаха, bon soir, Жан-Жак, mon ami!
Летя срещу движението и ще карам така до края на света, докато се размажа в някоя зверска, кървава, ужасяваща, патологично и телевизионерски интересна катастрофа за праймтайма и за учебниците… или поне докато имам бензин в резервоара.
После просто ще спра.

Камен Петров