неделя, 15 декември 2013 г.

Старец на прозореца

Прозорецът на стареца не беше нищо особено, но поне според клишето беше неговия собствен прозорец към света. Именно заради това през наплютите от мухите и набраздени от следите от отдавна отминали валежи стъкла, старецът виждаше само това, което бе останало за виждане за такива като него. А именно – малкото опушено ъглово площадче с неработещия часовник, две-три гладни улични котки, изронените фасади на запуснатите сгради наоколо, пиацата, на която никога не чакаха таксита. И още – вдовицата от къщата отсреща, която не беше достатъчно млада, за да прилапа някой нов хубавец, нито достатъчно стара, за да се примири с това. Пицарията без клиентела отдолу, западналият магазин за плодове и зеленчуци, просякът с чуканчета вместо крака. Толкова.
Това беше светът на стареца.
Той беше стар и немощен, откакто се помнеше живееше сам. Един път седмично идваше една жена да му почисти и сготви, самата тя стара и недъгава почти колкото него, но старецът не усети да изпитва някакъв мерак към нея, ама никога.
Дали защото беше трудноподвижен, дали от отдавна стаена алиенация, старецът не беше излизал от дома си от години. Патериците му стояха в ъгъла на стаята и събираха прах и паяжините на дълголетни паяци-домошари по волята на съдбата като него. Страх го беше да използва патериците, страх го беше от света навън, у дома се чувстваше защитен.
Старецът, освен че не можеше да ходи, беше и ням, по-отдавна, отколкото можеше да помни. Това като никога не бе някаква негова поредна прищавка, а последица от едва излекуван рак на гърлото, от който почти не беше починал. Виж, слухът му още го държеше, за жалост понякога, даваше си сметка и той самият.
Днес старецът живееше самичък само в просторната кухня на апартамента, превърната в спалня и дневна едновременно. Беше подредил малкото си мебели така, че да се придвижва от едно място до друго, опирайки се в тях, без да има нужда от чужда помощ или от патериците – точно като рак в мрачното си и самотно убежище.
Иначе апартаментът беше голям за него, дори направо огромен, макар внуците му да не мислеха така и дори да не му бяха хвърлили мерак, не го беше описал дори в и без това твърде постното си завещание. По цели дни прекарваше в креслото пред телевизора в дневната-спалня-кухня-трапезария, макар повече да слушаше, отколкото да гледаше, защото тъй или инак недовиждаше, чак докато не му се схванеха всичките кокали и не го хванеше съклета.
Беше пролетен ден, топъл и благоуханен, когато старецът чу скандалът пред прозореца си. Той се затътри дотам и присви късогледи очи към тротоара отсреща, където се караха и очевидно се биеха мъж и жена. „Курва!“ - крещеше мъжът и налагаше жената по тялото и незащитената глава - „Мръсница! Проститутка“. „Моля те! Моля те! Моля те!“, беше единственият отговор, после жената падна на окървавения тротоар и застина безжизнена на студените плочки, а мъжът гузно побягна.
Старецът напрегна мъртвите си гласни струни, за да извика за помощ. Замахна неволно в безсмислен опит да спре насилника. Почти се засили през претъпканата от мебели стая, за да излезе на улицата и да помогне на пострадалата.
Не можа. Разбира се.
Остана ням и безпомощен в рамката на зеещия към нищото прозорец.
Когато най-сетне осъзна, че се е превърнал просто в една непотребна вещ втора ръка, от която никой няма нужда и с която никой не се съобразява отдавна вече, старецът изведнъж се прекърши.
Разбра колко е безсилен да помогне или да извика помощ.
Разбра, че отдавна вече го няма за света.
Сълзи потекоха от очите му.
Той се дотътри безволево до клеслото и се отпусна в него.
Отсреща телевизорът отново нещо бръмчеше и светеше, и старецът остана с вперени в екрана невиждащи по старчески сълзливи, воднистносиви очи, а ръката му, подпряна на страничната облекалка на креслото, потрепваше ли потрепваше, чак докато най-сетне ударът не му донесе така отдавна чаканото и бленувано избавление от неволите хорски и всички човешки злини на света.

Камен Петров



сряда, 13 ноември 2013 г.

Бащата. Убиецът. Мъжът.

Главата, която беше набита на кол на оградата на местния полицейски участък, вече започваше да се вмирисва. От разкъсания врат – само разпарцаливени остатъци от кожа и мускули, стичащата се кръв се беше спекла по железните пречки на оградата и блестеше в матово на лъчите на залязващото слънце, привличайки рояци мухи.
Бащата седеше на тревата току под набитата на кола отрязана глава и пушеше цигара от цигара, подпрял удобно гърба си на напечената от късното следобедно слънце стена. От време на време любопитни съседи се навъртаха наоколо, а нечия чорлава глава се показваше за миг от някой близък прозорец и после изчезваше на фона на едно сякаш непрестанно, тревожно шушукане. Беше наминал и селският фелдшер, но като разбра, че вече няма с какво да помогне, се беше прибрал с облекчение у дома си, където го чакаше вярната бутилка гроздова, двойно преварена. Колкото и алогично да изглеждаше, макар и главата, и мъжът да бяха досами участъка, досега полицаи не се бяха мярнали наоколо, макар от убийството да бяха минали часове.
Мъжът пушеше под успокоителните лъчи на следобедното слънце и главата му беше празна. Все още мислеше за себе си като за баща, не като за убиец, макар да беше отнел човешки живот преди часове. Мислеше за себе си като за човек, потърсил правото си, не се смяташе за престъпник. Беше просто мъж, а ролята на мъжът от древни времена насам беше да защитава семейството си и честта му. При все това търпеливо очакваше появата на дългата ръка на закона в лицето на някой униформен полицай, защото осъзнаваше, че вече е от другата страна, беше убил, трябваше да си плати – така, както си беше платил и другия.
Опита се със замаяната си от шока, ужаса, мъката и адреналина глава да си представи какво е преживяло детето му, неговото малко момиченце, принцесата му. Видя като наяве слънчевия есенен следобед отпреди два дни. Видя двете си момиченца – едното на 5, другото на 7 годинки, играещи на детската площадка. Почти можа да чуе звънкия им смях, та можеше ли иначе, носеше го в сърцето си. Видя златистите коси на по-голямата и тъмните плитки на сестричката и. После във видението му се появи тъмна сянка. Сянката се клатушкаше някъде в периферията на въображаемото му зрително поле, наближаваше детската площадка, газейки с тежките си обувки през тревата. „Искате ли сладко шоколадче, мънички котенца?”, профъфли сянката и протегна сладкото лакомство към блесналите очички и протегнатите пръстчета на момиченцата. После сянката поведе за ръка каката /Боже, как звучеше само, та тя беше едва на 7, току що беше престъпила прага на 1-ви клас!/, и я подлъга да го последва в мрачната порутена бърлога, която наричаше свой дом. „Сега ще ти покажа едно ГОЛЯМО хубаво нещо, мъничко котенце. МНОГО ще ти хареса. Ама няма да казваме на мама и татко нали, хехехе?”, ломотеше сянката, докато водеше за ръчичката неговото русокосо съкровище по ронещите се стъпала на запуснатата къща към втория етаж... После изведнъж в главата на бащата блеснаха светкавици, писък заглуши мислите му и той изтърва цигарата и притисна конвулсивно юмруци към слепоочията си. Пищеше неговото момиче, принцесата му. В писъка и беше насъбран целия страх, целият ужас на света, тя пищеше невярващо, неразбиращо и умоляващо помощ и пощада, а отвъд писъците се чуваха само запъхтяното дишане на сянката и пиянският му, похотлив кикот...
Бащата отвори очи, болезнено присвити срещу падналото до хоризонта слънце и запали нова цигара с разтреперани ръце, по която още стоеше кръвта на убития. На забавен каданс в главата му се завъртя убийствената рулетка на последвалите изнасилването събития. Уплашените съседи, които първи донесоха новината. Неистовият плач на домашните му в къщи. Твърдата му решителност, която зачерви от кръв очите му и го доведе до шкафа, откъдето измъкна широкия кухненски нож. После – клаустрофобичните улици на селото, пусти, но и зорки от скритите зад пердетата на околните прозорци очи. Кръвта, туптяща като камбанен зов в слепоочията му. Треперещите ръце, които сами се успокоиха, щом решението беше взето. Домът на сянката. Сянката. Съседът му. Щом извергът отвори входната врата, бащата мълчаливо замахна с големия нож и прекъсна нишката на живота му отведнъж. Това обаче беше твърде малко за неговото момиченце, за неговата принцеса. Затова бащата седна на гърдите на изнасилвача и методично започна да забива блестящото острие в тялото, шията и лицето му, чак докато изтласкваната от раните кръв съвсем не намаля и почти престана да тече. Тогава бащата някак механично и делово, сякаш не беше той тук и сега, отряза главата на педофила с равномерните движения на майстор-колач, после я отнесе до участъка и я наби на един от острите метални шипове на оградата.
После седна на все още топлата от късното ноемврийско слънце трева долу, запали цигара и зачака носещия катарзис вой на полицейските коли.
Чака дълго.
Когато най-сетне полицаите пристигнаха и настръхнали от оръжие, стаени нерви, ужас и страх, го наобиколиха, бащата стана, протегна ръце към белезниците и каза с твърд, спокоен глас:

- Водете ми. Но не казвайте нищо на детето. Моля...

понеделник, 11 ноември 2013 г.

Sweet sixteen

 На 46 съм. По-млад скоро няма да стана. По-скоро обратното. Не знам къде отлетя времето, какво стана с всички ни. Вече почти не помня какъв съм бил на 36, на 26, на 16... Вероятно съм бил по-свеж, красив, наивен и оптимист. Днес вече не съм. Днес съм една своя нелепа автопародия на средна възраст, загубила всичките си илюзии, живееща ден за ден, настъпена от живота, пришпорваща кариерата си, загърбила малките важни неща от живота – като че ли завинаги.
В един такъв дъждовен и сив ноемврийски ден като днешния реших, че нещо трябва да направя. Не можех да живея все така. Не исках да загубя и последната частица от доброто, което винаги съм носил у себе си. Трябваше да го преоткрия.
Реших го и като първа крачка седнах да напиша писмо до самия себе си, такъв, какъвто вероятно съм бил на 16 години.
Оказа се трудна работа. Леко конфузна, твърде неприятна. Намирисваше ми на шизофрения от най-тежкия тип. Имаше нещо лицемерно в това мое решение, нещо крайно и подозрително, като 90-годишен мъж, който си прави примерно васектомия.
„Здравей, скъпи приятелю...”, започнах, после решително скъсах листа.
„Здравей, малкия”, „Как е хавата, пич?”, „Мараба, готин” и „Здрасти, брато” също много бързо отпаднаха от евентуалните варианти в листата /По разбираеми причини бях решил това писмо до самия мене си отпреди цели 30 години да бъде традиционно, на лист хартия, със син химикал, а не поредният имейл, есемес или друг вид чат по интернет/.
Понеже обръщението към по-младото ми „аз” все така ми се губеше, в крайна сметка взех глобалното решение да започна писмото си без обръщение, после щях да му мисля.
„Как си? Дълго се колебах, преди да се реша да ти пиша, но ето ме – пиша. Пиша и се чувствам странно, така че надявам се да ме разбереш поне донякъде в този мой несмел опит за автоанализ... или както там решиш да го наречеш.
Минаха доста години, приятелю и изглежда съм забравил как живееш ти там, какво мислиш, за какво мечтаеш, които са желанията, нуждите и стремежите ти. Забравил съм ВСИЧКО, а винаги съм си мислел, че ще е вечно, но не би.
Разкажи ми, моля те, за себе си и за тогава. Разкажи ми какъв съм бил, защото днес вече знам какъв станах и далеч не се гордея със себе си. Разкажи ми историята на живота си такъв, какъвто го виждаш на 16, защото знам в какво се превръща приказката на 46. Всяка подробност има значение. Всеки трепет е съдбовен. Всеки поглед е откровение... Когато си на 16... Днес не е така, мой млади приятелю. Днес всичко е сиво, скучно, очебийно...”
Тук някъде вдъхновението – доколкото изобщо го имаше, ме напусна, така че станах, налях си едно питие и се загледах замислено  през прозореца в нощта отвън.
Час по-късно и още две питиета след това проблемът с вдъхновението все така липсваше. Допих поредната чаша, взех душ и си легнах.
Имах чувството, че надали съм спал и 5 минути, когато нечие осезателно присъствие в стаята внезапно ме събуди.
Подскочих в леглото и посегнах към нощната лампа.
-         Май си доста отчаян, брато.- рече русолявото момче, което се беше разположило в креслото ми в ъгъла и очевидно се черпеше от собствените ми алкохолни запаси.
Въздържах се да не подскоча отново и запитах – с възможно най-разумен предвид обстоятелствата глас, поне според мен:
-         Кой си ти? Какво правиш тук?
-         Аз съм ти. И ти самият ме повика.- насмешливо поясни русолявото хлапе.
Загледах го втренчено, при все че усещах как левият ми клепач конвулсивно играе. Русоляв, синеок, две обеци, сини дънки. Беше се разположил в креслото ми все едно се намираше у дома си. Окото му не трепваше на хлапето, просто си пиеше от моето пиене и ме гледаше с лека ирония.
-         Аз ли съм те повикал?- запитах най-сетне – И какво означава това „аз съм ти”?
-         Точно това, което казах. Не ме ли позна?
Този път наистина се вторачих в натрапника. И да – познах го. Това НАИСТИНА бях самият аз, само че отпреди цели 30 години мамка му!
-         Ти? Тук?!
-         Ами да. Нали ти ме повика. Здрасти.
-         Здрасти...- отроних пряко волята си.
После обаче се поокопитих. Живеех шантав живот в шантаво време, така че една среща с моето собствено 16-годишно „аз” не можеше да ме събори току-така.
-         Пич.- рекох – Доколкото помня, наскоро за пръв път си спал с момиче.
-         Мда...- горделиво отвърна 16-годишното ми алтер его.
-         Само да вметна обаче.- допълних ехидно – Че може и да не знаеш, но следващия път ще е чак след 2 години. Вярно, след това ще имаш безброй еднократни връзки с тази и онази, ама сега-засега се очертава в идните 2 години да си на сухо.
-         Само това ли имаш да ми кажеш?- запита малкият, след като се поокопити – Мислех, че ще дискутираме по-глобални неща.
-         Брей!- подиграх го аз, без дори да знам защо – Отсега си понаучил по-завъртени думички, а? Затова ли мама те наричаше „дървен философ”?
-         Ти недей да знаеш много.- обиди се малкият – Виж се на какво приличаш. Чак ме е срам... И страх... Сбабичкосал си се, подпухнал си, не си поддържаш зъбите, имаш шкембе... И с какво се занимаваш на стари години? Писател, когото никой не чете и журналист, от който нищо не зависи, хахаха.
-         Много смешно...- настръхнах и аз на свой ред – А ти какъв искаш да станеш... Като пораснеш... Хм?
-         Мечтая да стана зоолог за твое сведение, макар и сам да би трябвало да го знаеш. Да обикалям света, да ходя по савани, джунгли, прерии и тундри, да спасявам животни, да откривам нови видове, да стана известен и да се измъкна оттук...
Засмях се кисело. После истерично се разкикотих. И го започнах. Това същото мое, наивно, 16-годишно „аз”.
Безсмисленият ни разговор продължи така през цялата нощ. Течеше и течеше и не стигаше доникъде. Просто бяхме на различните брегове на реката, това е. Неговата вяра и моят цинизъм, породен от жизнения ми опит, лошо се сблъскаха.
Виждах романтичните напъни на момчето, мечтите му, които никога нямаше да се сбъднат, поредицата от несполучливи любови и неудачни професии, през които щеше да мине през идните години. Виждах как лека-полека от него щеше да се оформи един егоцентричен циник и песимист, който щеше да гази с лека ръка през разбити сърца и унищожени кариери в търсене на това, което никога нямаше да има. Виждах как искрящо сините очи ще помътнеят и в тях ще се промъкнат жълтеникавите и кървави жилки на алкохола, умората, болестите и съмненията.
Когато навън просветля и предутринната роса покри цветята в двора пред прозореца, го убих. Убих го хладнокръвно, с ясното съзнание, че правя това като един вид евтаназия на душата му. Исках да му спестя всички бъдещи разочарования, сълзи, скандали, сплетни, животоспасяващи операции, погребения на близки хора, крахове и унижения. Помъчих се да му помогна да остане завинаги на 16, аз тези сладки 16, все така чист, целеустремен, желан и обичан, търсен и обгрижван, мечтаещ и мечтан... не като мен, сега, като по-старото си „аз” – обезверено, нелюбено и нелюбящо, обезкръвено и обезоръжено, лишено от емоции и илюзии, роб на битийността и приумиците на съдбата. Едно 46-годишно „аз”, тънещо в преизподнята на днешния ден, без никаква надежда за утрешния, без спомени за миналото, без радост от настоящето. Просто исках да му спестя следващите 30 години на унижения, разочарования и униние, това е.
Държах главата му под водата на тоалетната чиния чак докато краката му не престанаха конвулсивно да бият по пода. След това коленичих до безжизненото му тяло и завързах нежно и внимателно - с обич, връзките на едната му маратонка, които се бяха развързали по време на неравната борба.
После седнах на бидето срещу трупа и запуших без грам мисъл в главата в очакване на полицейските сирени.
Сирени обаче не чух. Полиция не дойде. Все пак всичко това ставаше в главата ми, а не наяве.
Нали?


     Камен Петров

неделя, 10 ноември 2013 г.

Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.
В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.
Виеше, виеше, виеше.
Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.
Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.
-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.
Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.
Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.
Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...
Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.
-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.
Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.
-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.
„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.
„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.
„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.
Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.
Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.
-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.
-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.
После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.
На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.
За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.
Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.
Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.
Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.
Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.
Знаеше го.
И и идваше да завие и самата тя.
Знаеше обаче и че това ще е напразно...


Камен Петров

четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Заразно зло

 Археологът Боян Донев разпечата бутилката водка и си наля първата за деня чашка.
Отвъд отворения към залива прозорец с разлюлени от бриза завеси слънцето се издигаше над яхтения пристан на Созопол.
Когато десет минути и две чашки по-късно ръцете му най-сетне спряха да треперят, архeологът влезе в малката баня до спалнята, избръсна се, изми старателно зъбите си и взе любимия си студен душ. Облече се надве-натри и излезе в хладната септемврийска утрин на павираната уличка, която водеше към старата част на града и към разкопките.
Денят беше неделен и притихналото след края на сезона крайморско градче беше пусто, но за археолозите нямаше почивен ден. Още повече, разговорът, който беше провел призори с дежурния от екипа на ВиК, който копаеше паралелно в изпълнение на водния проект за нова пречиствателна станция, много бързо беше успял да го разсъни.
-         Докторче.- сякаш го лъхна през телефона обичайния сутрешен бирен дъх на бригадира – Разкопахме едно гробче, мойто момче.
-         Пак ли?- въздъхна археологът и бегло погледна часовника на нощното шкафче, който показваше 6 без 15 сутринта – Не и ли стотното за тази седмица?
-         Може.- изхихика бригадирът – Ама това е мааалко по-различно, хехехе. Ще видиш. Идвай бързо, да не изтървеш купона.
После затвори.
Знаеше, че щом дежурният се е решил да го събуди в това нечовешко време и щом използва думи като „малко по-различно”, има нещо. Самият той наричаше себе си полу на шега полу насериозно „Гробокопача” и постоянно повтаряше пред всеки, готов да слуша брътвежа му, че където и да копаят момчетата от бригадата на ВиК в Созопол, навсякъде вадели скелети и амфори. Щом този гроб /”гробче” – беше казал бригадирът/, е толкова „мааалко по-различен”, че си е направил труда заради него да му звъни призори по телефона, значи наистина имаше нещо.
Само да не е поредното „вампирче” и професорът да ми цъфне тук с първия полет от столицата, рече си с досада Боян Донев, докато крачеше по пустите криви улички към морето. По пътя се размина с неколцина работници в сигнални жилетки, които отиваха в обратната посока, пушеха с кафени чашки в ръце и разговаряха на висок глас. Археологът неволно ускори крачка. Щом бригадирът беше разпуснал копачите, явно нещата бяха загрубели.
На изкопа стърчеше самотния силует на замлъкналия багер, наоколо се издигаха камари пръст. Мястото по нищо не приличаше на археологическите разкопки, където всичко беше подредено, описано и почистено, но с течение на времето археологът беше свикнал с неразборията около разкопаването по ВиК трасето. Двата екипа щат не щат се засичаха по трасетата си и това „гробче” далеч не беше първата находка на работниците, които и този път бяха изпреварили археолозите. Гробокопачът се беше подпрял на багера и пушеше цигара. Захвърли угарката в изкопа, щом го видя, и се запъти да го посрещне.
-         Добрутро, докторче.- рече и този път бирения дъх наистина го облъхна.
-         Добро утро.- поздрави археологът и се приближи внимателно до ръба на изкопа.
-         Ей го ей там, отвъд голямата тръба, в ниското. Малко ни е гробчето – или ще да е детско, или на някое хипофизно джудже.
Гробокопачът неприятно се разкикоти.
Боян Донев надникна над ръба на ямата и съзря разкрития гроб.
Скелетът определено беше на дете, каза си, а счупената от земекопните машини керамична обвивка около трупа можеше да бъде единствено своеобразен древен ковчег, което говореше за ритуално погребение. 13-ти, евентуално 14-ти век, реши археологът.
-         Никой да не слиза в изкопа. Не пускайте хора до останките докато не се върна.- нареди кратко той на Гробокопача и като се надигна, изтупа прахоляка от панталоните си.
-         Отивам за инструментите. До половин час пак съм тук.- ненужно поясни археологът и тръгна обратно към квартирата си в старата възрожденска къща над яхтеното пристанище.
                                                       *      *      *
Септември неусетно се изтърколи, а октомври дойде заедно с паламудите, с лефера и чернокопа, които събудиха апатичните рибари и изкараха десетки лодки в залива.
Боян Донев не обръщаше особено внимание на хода на времето, освен когато досаден дъжд, снеговалеж, студ или жега не пречеха на заниманията му. Така и сега, погълнат изцяло от работата си по скелета на малкото дете, открит от хората на Гробокопача, не усети кога дойде денят, в който трябваше да посрещне жена си и малката им дъщеричка. Успя буквално в последния момент и пристигна с мръсна газ и кални от изкопа дрехи на летището в Бургас, където бяха кацнали с ранния полет от столицата. Настани ги удобно в къщата, даде им карта на града и джобни пари, целуна по бузата „двете си малки женички” и отново се върна при скелета на мястото на разкопките.
Наистина се беше оказал скелет на дете. Всъщност на момиче. Може би 8-9 годишно, малко по-възрастно от неговата Жаклин. Ритуалното погребение датираше някъде от средата на 13-ти век и Боян Донев беше готов да заложи малкия пръст на лявата си ръка, че като нищо можеше да се отнесе към времето на Чумната Епидемия, върлувала из цяла Европа от 1347 до 1351 година. Липсваше му само още малко работа на терен, сериозен ДНК анализ в полевата лаборатория и в столицата, както и разбира се още гробове. МНОГО гробове, както се полага при всяка една истинска епидемия. Предусещаше, че е на прав път и беше повече от сигурен, че скоро ще се натъкнат на още скелети в земята в близост до „малкото вампирче”, както ехидно го наричаше Гробокопача. Надяваше се само това да стане преди настъпването на зимата, преди студът да скове земята и да сложи край на археологическия сезон за годината.
Интуицията не го подлъга и този път. Не беше минала и седмица, откакто беше посрещнал семейството си на летището, когато се натъкнаха на невиждано досега по тези места съсредоточие от гробове. Всъщност, откри ги отново бригадата на Гробокопача, както и можеше да се очаква. Все пак те работеха с тежка земекопна техника и напредваха в пъти по-бързо и по-дълбоко, отколкото археолозите. Все пак, самодоволната физиономия на бригадира му лазеше по нервите всеки път, щом го видеше наоколо.
-         Епидемия, викаш, докторче... Хм... Страшна работа... Не е ли опасно за хората ми да се навъртат около това заразно зло?- изкоментира Гробокопачът новата зловеща находка.
-         Не повече, отколкото когато се навъртат в рибарската кръчма на кея.- неприязнено му беше отвърнал Боян Донев – Цяло чудо ще е някой щам от чумата да е издържал през всичките тези векове.
Обикновените хора обаче не му повярваха и за малко не настъпи масова истерия, щом новината беше разтръбена от медиите. Изтъкваха се доводи, че в градчето няма модерна ВиК система, нито пречиствателна станция, като че ли това имаше нещо общо с Чумната епидемия отпреди 8-9 века. Големите компании за производство на бира, безалкохолни и минерална вода доналяха масло в огъня, като призоваха населението в шумни рекламни компании да не пият чешмяна вода – ясно защо, разбира се. Хората ходеха наоколо накокошинени, начумерени и нащрек, и отбягваха отдалеч мястото на разкопките, като че ли кой знае колко можеха да се отдалечат в този малък провинциален град.
Погълнат от работата, археологът не обръщаше особено внимание на цялата дандания. Големият шеф, разбира се, веднага беше долетял от столицата, но щом разбра, че находката не е на така любимите му вампири, отново си би камшика и животът отново пое равния си ход.
                                                *      *      *
     - Сигурен ли сте, докторе?- глухо запита археологът и внезапно му се
           допи нещо силно, за пръв път този ден.
-         Уви, да... Съжалявам... Няма съмнения, иначе не бих ти стоварил
     такъв шамар.- сви рамене някак гузно спешно командированият от  
     Бургас лекар, след който – той беше уверен в това – щяха да нахлуят
     пълчища специалисти, светила и капацитети от цялата страна.
     Работата му щеше да бъде замразена за неопределен период от
   време, може би завинаги. Над района щеше да легне карантина.
Но не това беше най-важното, най-страшното, не, поклати отчаяно глава дълбоко вътре в себе си археологът. Въпросът беше на живот и смърт. Ставаше дума за неговите момичета. Касаеше се за живота на съпругата му и малката им дъщеричка.
Боян Донев обхвана глава в ръцете си и подпря лакти на масата.
Лекарят съчувствено го докосна по рамото:
-         Правим всичко, което е възможно, уверявам те. Бъди силен!
Архитектът поклати безнадеждно глава:
-         Но как? Не разбирам? Защо те?! Защо не аз?
-         Един господ знае.- рече лекарят – Както и един господ знае как може този щам да се е запазил жизнен толкова време. Тепърва ще нищим всичко това.
-         А дотогава...
-         Дотогава смелост. И се надявай. Нищо друго не ни остава.
-         Обяснете ми отново, докторе, моля ви.
-         Какво има повече да се обяснява, приятелю... Чумата е заразна епидемична болест, причинявана от бактерията Yersinia pestis. Преди е била наричана Pasteurella pestis. Ендемичното и огнище е Средна Азия. Там тя се разпространява сред полските гризачи. От време на време нейни щамове успяват да се прехвърлят върху хора и в миналото са причинявали епидемии.
-         Но нали вече е овладяна? Нали вече няма епидемии?
-         За жалост това не е точно така, приятелю. Доколкото знам, първият подробен разказ за подобна епидемия е на Тукидид - за тази от 431-430 година преди Христа. Тя започнала в Етиопия и угаснала в Гърция. Най-печално известната чумна епидемия е именно тази, която върлува в Европа между 1347 и 1351 година и е наречена Черната смърт, а ти твърдиш, че находката ви е именно от този период... Дори и днес чумата съвсем не се смята за окончателно победена. Последните случаи на епидемия датират от края на 90-те години на 20 век в Уганда, Намибия и Малави, в Северна и Южна Америка. В началото на август 2009 година пък Китайската осведомителна Агенция "Синхуа" съобщава за три случая на белодробна чума в град Цзикътан, провинция Цинхай. Тогава, за да предотвратят разпространението на болестта, китайските власти поставят град Цзикатън под пълна карантина. Нещо, което сигурен съм, до часове ще се случи и със Созопол...
-         Какво за Бога ще стане в такъв случай с моите момичета, докторе?
-         Успокой се. Правим всичко, което може да се направи и сега. Прилагам  тетрациклин, а в комбинация с тетрациклина и аминоглюкозидни антибиотици - гентамицин, канамицин, дори стрептомицин, защото може да се счита че вашият случай е спешен. Ако бяха диагностирани по-рано, можеше да се предприеме ваксиниране с жива ваксина, щам EV76 или убита ваксина, щам USP. Ваксината осигурява защита с продължителност поне една година, а преболедувалите получават траен имунитет към болестта. Обаче при тях...
-         Да...- горчиво рече археологът – При тях... Каква е формата при тях все пак?
-         Чумата се предава по три основни пътя. При дихателния чумните бактерии попадат в белите дробове, след като бъдат вдишани. Във въздуха попадат обикновено с пръските от кашлицата на заразени болни, по-рядко с вдигнат прах. При хранителния чумните бактерии се приемат през устата със заразена храна или вода. Храната най-често може да бъде заразена чрез пипане от заразени хора, или чрез полазване от заразени гризачи. Водата може да бъде заразена от попадане в нея на заразени гризачи или от просмукване на фекални води, заразени с бактерията. При прекия път бактериите попадат в организма чрез ухапване от заразено насекомо, най-често бълха... Все още не знаем кое е причината при жена ти и дъщеричката ти...
-         Как ще се развие гадното нещо нататък? Има ли изобщо надежда?!
-         В зависимост от начина на заразяване чумата се развива в няколко основни форми, приятелю. При кожната форма, например при заразяване чрез ухапване от бълха, първата реакция на организма е образуване на пъпка. Ако не се развие по-нататък, тя преминава без лечение. В 99% от случаите обаче тя се развива в следващата форма - бубонната чума. При бубонната форма чумната бактерия преодолява защитата на кожата и стига до следващия "отбранителен рубеж" на организма - лимфните възли. Там тя се размножава и ги възпалява, те се подуват и срастват в характерни пакети, които ние медиците наричаме бубони. Без лечение смъртността от бубонната чума е около 90%. При чревната форма чумната бактерия прониква през чревните стени, и се размножава в тях. Без лечение смъртността от чревната форма на чумата е 100% - в историята на медицината няма документиран случай на самостоятелно оздравяване от чревна чума или поне аз не съм чувал. С навременно и агресивно антибиотично лечение прогнозата ѝ е по-скоро добра. В по-тежките случаи е съмнителна. Белодробната форма се развива първично след заразяване по въздушно-капков път или вторично след разпространяване на инфекцията от съседни лимфни възли при бубонната форма. Чумната бактерия се загнездва в стените на белодробните алвеоли и се размножава в тях, разрушавайки ги. Те са идеалното място за размножаване на чумната бактерия в човешкия организъм. Сред инфекциозните болести белодробната чума е "експресният влак на смъртта". До не повече от 2 часа от заразяването болният започва да кашля и да пръска чумни бактерии. Често инфекцията прояжда стената на белодробен кръвоносен съд и първият симптом е белодробен кръвоизлив. Ако съдът е по-голям, кръвоизливът може да бъде и смъртоносен. Дори без кръвоизлив състоянието продължава да се влошава много бързо. Без лечение смъртността от белодробна чума е 100%. Прогнозата при нея е като правило безнадеждна, дори при лечение.
                                                    *      *      *
Североизточният вятър навяваше остри снежинки в очите му и размиваше сълзите по вкамененото му лице. Археологът стоеше сам пред двата пресни гроба, а в главата му цареше пустота.
Той постоя така известно време, брулен от вятъра, който отдавна беше отвял от гробовете донесените свежи цветя, после сковано се извърна и закрачи обратно през наветия сняг.
Стигна до подвижната лаборатория на археологическия екип, който беше замразил работата си по разкопките на гробовете от чумната епидемия до пролетта. Без да се колебае нито за миг, се отправи към остъклената клетка в дъното на фургона, в която лежеше скелета на детето, което бяха открили най-напред в изкопа през пролетта. Отвори стъклената врата и разхерметизира клетката, после влезе вътре и седна в ъгъла. Избра си една тънка кост от пищяла на средновековното мъртво дете, заразено с безпощадния щам на черната чума, и го загриза без апетит, вперил безжизнен поглед в празните очни кухини на малкото момичешко черепче срещу себе си.


Камен Петров

понеделник, 14 октомври 2013 г.

Перфектен ден за убийство

 Денят не беше нито по-подходящ, нито по-неподходящ от всеки друг, за да гръмнеш някого.  Просто поредният сив понеделник, един от многото такива. Въпреки това Силвестър избра точно него. Това щеше да бъде денят на убийството.
Силвестър се беше подготвил от рано и добре си беше научил урока, когато моментът настъпи. Пистолетът с изпилени номера беше купил от някакви мургави амбулантни търговци край морето преди няколко седмици почти на шега, но колкото повече мислеше за него и колкото пъти развиеше намасления парцал, за да му се порадва, толкова по-ясно чуваше един глас дълбоко вътре в главата му да повтаря: „Убий я, те това заслужава! Убий я, тя това заслужава! Убий я...”
Не беше нужно да мине много време от покупката на пистолета до напълно съзнателно взетото  решение да застреля банкерката. Тя беше олицетворение на всичко лошо, което му се беше случило – на него и на хиляди други като него. Тя олицетворяваше мръсните игри в банкерските среди, настъплението на белите якички, корупцията на всички нива, нечовешкия натиск, на който беше подложен дребния му бизнеса. Може би банкерката не беше точно човекът, когото трябваше да застреля, но поредицата от преговори между тях и категоричните откази да отпуснат прословутия милионен кредит натежаха на везната в крайна сметка.
Банкерката щеше да умре за назидание на всички като нея, за да алармира обществото за заплахите от престъпното поведение на банките, за да сезира властта, да вдигне медиен шум и покрай грандиозния скандал с убийството и да разтърси из основи цялата порочна, пагубна за хората и държавата, банкова система.
След като се сдоби с оръжието и взе крайното решение, за Силвестър оставаше единствено да проучи из основи навиците на банкерката, маршрутът и през  деня, разписанието и графиците и във всеки един момент, метър по метър от дома и до банковия клон, в който работеше, и обратно.
На три пъти я проследи плътно от апартамента и, през кварталния магазин /неизменно си купуваше бяло грозде, банан и портокал/, до паркираната от другата страна на булеварда служебна кола, в която я очакваше шофьорът и – навярно въоръжен и трениран да реагира на нападение или атентат. Оттам автомобилът се гмурваше в оживения градски трафик и 25 минути по-късно оставяше банкерката на паркингът пред Централна гара. От паркингът жената пресичаше крайбрежния булевард по близката пешеходна пътека и отиваше до офиса си 200 метра по-нататък, където оставаше всеки делничен ден от 9 часа сутринта до 5 часа следобед. После шофьорът отново се появяваше и я откарваше до дома и.
Във всеки един от тези три дни Силверстър можеше да застреля набелязаната жертва, но нещо вътре в него го караше да стои нащрек и да изчака най-подходящия момент. А моментът беше ясен – понеделник сутрин около 8,30 часа, когато банкерката пресичаше улицата на път от дома си до магазина на ъгъла.
В замисления час той се прикри в храстите на близката градинка и търпеливо зачака, стиснал пистолета, поставен във външния джоб на сакото. Не чувстваше вече страх, неувереност и напрежение. Противно на очакванията му, устата му не беше пресъхнала. Ръката, в чиято длан беше легнала удобно ръкохватката на пистолета, беше спокойна, без тремори, никаква лепкава пот. Решението беше взето, пътят – ясен.
Видя как банкерката пресича все още тихата в септемврийското утро улица в центъра на големия град и влиза в магазина. Зачака отново търпеливо. Вътре нямаше опашка, а той знаеше какво ще си поръча жертвата. Бяло грозде, банан и портокал. Както винаги. Когато банкерката отвори вратата и отново излезе на улицата – стиснала в едната си ръка черната кожена чанта с документи, а в другата – полиетиленовия плик с плодовете, Силвестър излезе иззад храста и с бързи стъпки се запъти срещу него.
В първия момент жената не го позна. После внезапно се закова на място и изпусна чантата с покупки, макар все още да стискаше другата – истински важната.
- Но какво...- понечи да каже жертвата, но Силвестър я прекъсна, макар и не грубо и силно, и без да влага нещо особено в интонацията на гласа си:
- Ти заслужаваш да умреш. Умри тогава!
После я застреля право в сърцето и банкерката се просна на земята ничком, без да издаде звук.
Силвестър се обърна и побягна пъргаво като за възрастта си през близката детска площадка. Пътем пъхна пистолета отново в джоба на сакото. Наоколо не се виждаше никой. Пукотът от изстрела като че не беше предизвикал паника. Вероятно го бяха отдали на нечий неизправен ауспух в тихата есенна сутрин.
Колата му беше паркирана зад ъгъла, незаключена. Силвестър скочи в нея, запали и даде газ в посока околовръстното. След 10 минути вече беше извън града. Шофираше във все още слабия трафик и превърташе в ума си току що станалото. Застрелях я, гръмнах я най-сетне, каза си, но някак още не можеше да го повярва. Не можеше да повярва и че беше побягнал така след убийството, но ето че пришпорваше колата, гонен от първичния страх от наказание.
Почти беше преполовил пътя към столицата, където възнамеряваше да нахълта в ефир в студиото на една от големите национални телевизии, и да изповяда цялата истина пред милионната аудитория, когато внезапно размисли. Наби рязко спирачките и остана, опрял студеното си чело във волана, докато край него трещеше обичайният автомобилен трафик.
Ами ако в телевизията не му дадяха трибуна?
Ами ако всички помислят, че е обикновен престъпник, побягнал от закона?
Ами ако го подгонеха като диво животно?
Ами ако никой не повярва в каузата му?
Силвестър внезапно се разтрепери и адреналинът, който до този момент му даваше сили, внезапно бе сменен от страх, утризения и несигурност.
Не! Не, реши той. Нямаше да допусне това. Тази жертва не биваше да отиде на халост. Светът трябваше да знае истината, той трябваше да разбули цялата мръсотия в порочната банкова система, да предупреди хората, да алармира властите...
Силвестър запали отново колата, направи обратен завой, промушвайки се на косъм между два фучащи в различни посоки автомобила и подкара към близкия областен град, който беше подминал преди минути.
Щеше да се предаде доброволно в полицията. Щеше да изтърпи наказанието си, каквото и да е то. Цял живот си беше плащал редовно вноските по убийствените кредити към банките. Сега щеше да плати с остатъка на живота си за тази застреляна жена, за да стигне истината до всички.
Колкото и да боли.
Колкото и да беше трудно.
Той даде газ, едва не скимтеше от нетърпение.
Усмихваше се, докато колата гълташе километрите и го отвеждаше към белезниците, съда, блясъка на светкавиците и телевизионните камери, към решетките на студената килия, зад които щеше да доизживее дните си, към възмездието, изкуплението и прераждането си.
Към мисията на своя живот.
Истината.


Камен Петров

неделя, 29 септември 2013 г.

Изход или бягство от себе си

                                Да се опиташ да избягаш от смъртта е все едно да се опиташ да избягаш от себе си.
Невъзможно е, знам.
Въпреки това не преставам да опитвам.
Например, когато пътувам с автобус /колкото и рядко да ми се случва това/, винаги заставам до табелката, на която пише „Авариен изход”. До нея обикновено има и малко чукче, с което да разбиеш прозореца и да се измъкнеш навън в мига, в който проклетия автобус се запали, преобърне се или претърпи тежка катастрофа.
Положението е същото и ако пътувам с влак.
Ползвам ли самолет пък, всеки път трижди се проклинам, че още не съм открил начин как да се сдобия с портативен парашут, който да скрия под костюма си.
В лек автомобил никога не заключвам вратата си, за да мога при нужда бързо да я отворя и да избягам, и държа едната си ръка на закопчалката на колана – пак по същата причина.
Наложи ли ми се да плавам на кораб или лодка /само в краен случай/, винаги се опаковам в спасителна жилетка и гледам да поддържам добри отношения с капитана и моряците, защото така си подсигурявам първи място в спасителната лодка при потъване или друга подобна ексцесия.
Щом отида на кино, театър или опера, неизменно търся място на партера, а не на ложите или балкона, в близост до изхода. Ако има правостоящи места, вземам от тях. Все пак винаги при бедствие в залата най-добре е да имаш летящ, а не седящ старт.
Ако съм на гости някъде вечер, сядам близо до вратата – така при евентуален пожар мога бързо да изхвърча навън, а при земетресение – да се покрия под касата на вратата.
Изобщо, думичката „Изход” /EXIT/ ми е сред най-любимите, да не кажа най-любимата, независимо дали става дума за някое учреждение, МОЛ или институция, или за разгара на поредната ми романтична връзка, неусетно вървяща към своя край.
Въобще, сигурен съм, че смъртта дебне навсякъде и на всяка крачка и трябва да бъда бдителен, внимателен и нащрек, за да не ме изненада някой прекрасен ден – в черно, мълчалива, с косата – такава, каквато си я представям, а не такава, каквато реално си е. Иначе, сигурен съм, че смъртта е прозаична като живота. Някои я наричат рак, други инсулт, трети СПИН, сърдечен удар, катастрофа, изстрел, удавяне, какво ли не. Смъртта е многолика и злокобна, тя е коварно копеле и никога не знаеш под коя от формите си ще те изненада.
Стремя се да я държа встрани – с ваксини, природосъобразен начин на живот, здравословно хранене, умерено спортуване, избягване на случайни полови контакти, заострено внимание при шофиране и пресичането на улицата.
Въпреки това не съм много сигурен за себе си.
Страх ме е.
Затова и до днес където и да отида, първо търся емблематичния надпис „Изход” /EXIT/.
Знам обаче, че никога няма да успея да избягам от себе си и от собствените си фобии и страхове, така че малко вероятно е да избягам и от Нейно Величество Смъртта.
Дано само ми отпусне още някой и друг ден.
Защото ясно ми е, че в крайна сметка изходът от всичко е само един.
Обаче, скапан или не, животът е сладък като шоколад, както вероятно биха го изпели „Остава”...


Камен Петров

сряда, 14 август 2013 г.

Графити на отчаянието

 Стената на терасата на офиса ни отвън, която обикновено използваме масово единствено като пушалня, е изпъстрена с графити.
Подобна е на много стени на много офиси в този умиращ град и в тази умираща държава, но пък си е само наша, точно като една декадентска изложбена зала с множество автори и без нито един зрител, ако не броим разбира се, чистачката.
Стената ни прилича досущ на една съвременна, майсторски изризувана пещера от първобитнообщинния строй насред свръх урбанизирания град днес.
Стената може да е произведение на изкуството, но може и да не е.
Черни черти, резки, полукръгове, цели овали, дори подобия на лица, птици, други животни, несбъднати мечти, неприлични символи, нещо като къща, нещо като силует, нещо като сянката на смъртта, нещо като нищо на света…
Не, не си мислете, че това са произведения на изкуството на досега непризнати и отритнати гении… макар и кой знае… може и да са… просто никой не си е правил труда да ги открие, признае и оцени… Но те рисуват…
Иначе, това са просто черните като въглен следи от безнадеждността на работещите тук хора, които търсят избавление чрез Негово Величество Рака, любезно предоставен им на разумни и контролирани от олигарсите и държавата цени под формата на кутии, стекове и бали с цигари.
Всъщност, това са си единствено следи от загасени наполовина в стената цигари, за да можете час по-късно да допушите фасовете в напразен опит тютюна да ви стигне за работния ден, седмицата, месеца, следващата заплата.
Ако се разхождате из центъра на този град, който загнива бавно, постепенно и  учудващо напористо под натиска на безработицата, провинциализма, кризата и демографския срив, погледнете ли нагоре към тази тераса-пушалня на офиса, обикновено ще съзрете на нея двама-трима умислени мъже и жени, всеки захапал фаса на цигарата си, самотен.
Хората там пушат най-често мълчаливо, занесени в нерадостните си мисли, погълнати от паниката си, от фобиите си, от алиенацията и преумората си, без да обръщат някакво особено внимание на останалите жертви около тях. Пушат и мълчат. Размишляват. Може би просто вегетират като едни огромни димящи наргилета. Въртят се в омагьосан кръг като опитни бели мишки, на които кризата не дава шанс поне да натиснат някой прословут бутон, подобен на този на кучето на Павлов. 
После тези хорица, работещи в този офис, пушещи на тази клаустрофобична тераса, изведнъж се стряскат, загасят цигарата си наполовина и внимателно оставят фаса на пречките на перилата с треперещи от параноята ръце, за после, за следващата "почивка" - с кафе или без.
Това са просто днешните работещи чеда на кризата, асексуални, безкофеинови, безникотинови, безалкохолни, безпарични и без мечти, без стремежи и без някаква вяра в каквото и да било друго, освен може би в края на света, без значение дали той е предсказан от маите, Нострадамус, баба Ванга, вуйчо им или някой друг, Кърт Кобейн например. Краят е неизбежен. Краят на цигарата - също.
Затова и тези офис плъхове, мижитурки, осигурени на минимална работна заплата, без достатъчно пари да си платят ежемесечно наема, кредитите, алиментите, тока, телефона, интернета, водата, осветлението във входа, данъка и застраховката на колата, харчовете за ядене, пушене и пиене, просто гасят фасовете си в прясно варосаната стена на офиса, където вегетират на ръба на нервната криза, на фалита и мизерията.
Те не правят изкуство.
Те не извършват акт.
Просто пестят, при това безнадеждно.
Именно в тяхната безнадеждност обаче се крие най-голямото изкуство на Света.
Това на оцеляването.
А графитите им, изваяни по бялата стена с черните следи от фасовете, може би крият отговорите на вечния въпрос за Смисъла на Живота, Вселената и Всичко Останало.
Но и за това не сме съвсем сигурни.
Или почти.
На стената дори не пише 42, за Бога!
Графитите нищо не значат...

Камен Петров



четвъртък, 8 август 2013 г.

ПЪТЕПИС - Вода газим, жадни ходим



Не съм оттук и съм за малко, но честно ви казвам – едва не изпуках от жажда и дехидратация тези дни.
Дойдох в Русе колкото по служебна линия /пиша пътепис за известно столично списание/, така и по лични причини /исках най-сетне да го видя този прословут град – най-европейския у нас, казват, Малката Виена, Европейска столица на културата и прочее/.
Да, ама май сбърках, че дойдох през август.
/Местните казват, че ако в страната е студено, в Русе е най-студено, а ако у нас е горещо, в Русе е най-горещо/
/Местните казват още, че през август на плочките на площада по обед можеш да си изпържиш две яйза на очи, стой, та гледай/
Е, прави са хората, поне за горещините. За яйцата не знам, не се пробвах.
Та, жега някаква непоносима ме нагази още на гарата – има-няма към 45 градуса на сянка, може и повече да беше.
И комари. Много комари. Всякакви комари. На пълчища.
Вдигат ти филията хляб направо от масата и беж към румънско.
Но, комарите са една друга тема, говорим си за водата и жаждата сега.
Обикалях аз първия ден Русе, носен на крилете на все още неувяхналия си под палещите лъчи на слънцето ентусиазъм, щраках като луд с двата фотоапарата, че и с мобилния телефон, драсках си записки в тефтерчето, разговарях с местните.
В един момент обаче взех да каталясвам.
Жаден съм!
Потен съм.
Жега е.
Искам вода и прохлада!
Русе е най-големият ни град по поречието на великата река Дунав и воден от професионално любопитство и от чисто себичния копнеж да се топла във водите му въпреки забраната на местния кмет /нали знаете – „Тих бял Дунав се вълнува, вечело шуми, бум!”/, се заспусках към кея. Спусках се дълго и разгорещено, като по пътя от центъра дотам успях да си разбия новите маратонки по дупките на улиците и разбитите точки на тротоарите.
Както и да е, викам си, ще си възстановя щетите от командировъчните, дай да стигна само до брега и да се цамбурна в живителната хладинка на великата река. Пък после ще се налоча от бистройструйните чешмички по кея, а може и да ударя една леденостудена биричка в някой бийч бар на плажа.
Е, стигнах.
Реката обаче не се оказа живителна, а кална и почти пресъхнала, водата имаше виолетово-кафеникаво-лайнян цвят, на места клонящ към черното.
Чешмички на кея, вярно, имаше, ама там където още бяха останали читави /разбирай – неразбити/, бяха по-сухи от най-сухото мартини, което бях пил в живота си.

Разминах се и с биричката, защото се оказа, че край реката има само едно-единствено мижаво капанче, и то затворено.
Плажът го наричаха Конския плаж и там на попуканата тиня, останала след оттеглилата се заради маловодието река, лежаха дузина бабички и правеха нещо като слънчеви бани или може би кални...
Омерзен, жаден и потен, но не и обезсърчен, закатерих баира нагоре към центъра, като по пътя напразно се озъртах насред канската августовска жега за поне една-единствена бликаща чешмичка.
Нали съм столичанин в повече, загубих се, и вместо на градския площад, се намерих в Парка на Младежта. Отдалеч съзрях чешмичка, пред която се виеше дълга опашка изнурени като мен люде, дори ми се стори, че дочух ромона и. Наредих се светкавично на опашката и половин час по-късно се докопах до единствения чучур. Пих дълго и напоително, чак докато редящия се след мен изнервен чичка не взе да ме ръга в кръста с бастуна си.
Тръгнах по „Александровска” към центъра – по пътя ни чешма, ни дявол, ни нищо, само руините на прастари чешмички, тип „рибка”, жадни и пресъхнали като мен самия в августовския пек.
Как да е, на централния площад ме чакаше приятна изненада – цели две чешми, батко, в двата края на площада, хем двойни – една висока – за нормалните хора, друга ниска – за децата и бездомните кучета, а те тук бяла в излишък. Кучетата имам предвид, не децата.
Потеглих нататък по „Александровска”, щракайки руините на старинните сгради, и пак същото – няма чешма, няма водица, няма чудо.
Добрах се как да е до площад „Батемберг”, гледам градинка, в далечния край шадраванче. Викам си, брат, най-сетне ще се пие водичка в тази жега!
Да, ама не. В цялата градинка една чешма не намерих, а шадраванът се оказа неработещ и леко заблатен.
Гледам една бабичка, местна като гледам, аристократично нагиздена, и тя се кандилка като мен пресъхнала и потна в жегата.
-         Госпожо.- викам и галантно като в доброто старо време отпреди 9-ти септември 1944 година – Къде мога да намеря чешма в този тъй красив и аристократичен град.
-         Ами има една в Парка на Младежта, две на площад „Свобода” и една пред центарала на ВиК. Наздраве!- вика бабата и цупур-цупур с бастунчето, засили се да се прибира явно у дома на хладно, дето водата чеше в мивката, както си му е реда.

Амбицирах се аз. Викам си, няма сега да хукна на търся централата на ВиК в тази Геена огнена, ами ще се върна на централния площад, там скивах цели пет шадравана, хем единия сух – очевидно вдигнат като копия на онзи в Бургас. Ще се изкъпя!
Върнах се аз, ама шадраваните заети – дори сухия. Вътре няма място от бездомни и домашни кучета, мургави и бледолики деца, гларуси и гълъби, дори една змия видях. С една дума, само мен ме няма вътре, пък и догнуся ме малко, признавам си, въпреки жегата. На всичкото отгоре наоколо обикалят едни строги чичковци на колелета и в тъмни униформи с надпис КООРС на тях, дебнат да ти тряснат фиша при първа издънка.
Гледам там едно маце по къси дънки, джапанки и розово горнище на бански. Брей, викам си, мадамата е тръгнала на байсейн, та хайде и аз. Мацето го забра един огромен лъскав джип 4х4 с един неприятно изглеждащ чичка вътре, а четири от петте басейна в Русе се оказаха или в покрайнините, или направо извън града. Петият и той бил извън града, под хижа „Приста”, а и на всичкото отгоре миналото лято го засипали, щото бил и незаконен.
Допя ми се внезапно някак си на мен, ей тъй отвътре ми дойде, я „Жалба за дъжд”, я „Прелетяла пеперуда”, ама не запях, пък то и гърлото ми пресъхнало.
Седнах на една пейка в сянката на Статуята на Свободата, в градинка, която местните я обиждаха на „лайно” и се зачудих да не би някой силен човек от тукашните големци да няма фабрика за бира и фабрика за минерална вода, че не правят чешмички, да върви оборотът по барчетата един вид. Работеща имам предвид. Чешмичка. Дори от БЧК не раздаваха безплатна минерална вода на хората в центъра, както го правеха в София, Варна и Бургас, пък в Русе жегата е жега, не се шегува.
На всичкото отгоре дините, пъпешите, доматите и краставиците и те поскъпват /особоне на Американското пазарче/, и не разхлаждат истински, сладоледът струва майка си и баща си, а бирата си я пием у дома в 2,5 литрови пластмасови бутилки, щото заплатите и командировъчните не стигат да утолиш жаждата си.
Унесен в тези безрадостни мисли, не усетих как съм станал от пейката и съм се тръшнал на една маса в едно от барчетата на „Лайното”.
Поръчах си мартини. Мнооого сухо, разбира се, сухо като всички чешмички в този европейски град, като река Дунав лете, като басейните и шадраваните му зиме.
Пия си мартинито сухо и с много лед и си викам, брат, и това доживях да видя наживо, дето още бабите и дядавците ни са го казвали – „Вода газим, жадни ходим”...
И – наздраве, де!

Все пак...

Камен Петров

Снимки авторът