петък, 26 май 2017 г.

2084 - Постапокалиптичен структурен анализ

На Венци, на Мицов, на 1968

Мицо, синът на Венци Басиста, изпълзя от пещерата сред панелките в гетото на "Младост" 4 и отправи мъдър взор към Планината.
Витоша все повече заприличваше на "Витошка", откъм руините на "Арена Армеец" долиташе Четвъртата симфония на Брамс в изпълнение на Княза и МонтеКриско /и странно напомняше на звуците и вонята, носещи се откъм Четвърта поликлиника/, а живеещите в останките на метростанциите наоколо мрънкаха.
В Панчарево бавно се изпаряваха в зловонни сернистожълти облаци останките на поредната фалирала ядрена електроцентрала.
София се простираше безнадеждно наоколо, каквато да стане тя не успя.
Мицо разкърши стройна снага и за разгрявка, метна боздуган към близката заложна къща, чиито облепени с картон издъдени прозорци, помнеха и по-добри времена.
Нямаше някаква особена причина да метне оръжието точно по тази дупка, но пък и не можеше да подмине факта, че именно там беше заложил преди време последния си кийборд, време, в което тази дума още значеше нещо.
- Мамка ти и хиподил мюзикайдълски!- изруга някой иззад картонените прозорци.
- И твойта майка също!- жизнерадостно отвърна Мицо, синът на Венци Басиста, после се отправи към работното си място в бункера на Музикаутор, където делеше едно бюро и телесните течности на стройна секретарка заедно с Гюро, сина на Васко, пак Басист.
Кортеж на проправителствените сили, начело с бронирания джип на Борис, сина на Бойко, Пею, сина на Делян, както и присламчилия се както винаги Трифон, сина на Славчо,  с вой на сирени пресече пътя на младия мечтател за по-добро бъдеще и заплатени авторски права, но той безметежно продължи напред и не обърна внимание на мутрите в лимузините, които бяха ежедневие в Мегаполиса под Планината.
Няколко мигранта гризяха молитвено килимче пред джамията, наоколо самотно висяха патрули на националната гвардия и бездействаха, зяпайки без интерес дисплеите с тъпотията, която се случваше на живо онлайн на "Евровизия 2084" тази година, както и през всяка друга между впрочем.
Мицо обаче беше спокоен, защото знаеше, че Големият брат гледа, особено след фалита на телевизиите и риалити форматите, последван от създаването от останките им на най-голямата правителствена, охранителна и същевременно пожарникарска фирма в руините на страната, която отговаряше още за незаконния внос-износ с обезценена валута, цигари-менте, синтетична дрога, петрол без петрол и каквото още се сети човек.
Освен това, килнатата от катаклизмите ретраранслаторна кула на единствената работеща след Катастрофата радиостанция, посветена на древното божество Тангра, все още се явяваше реална опозиция на разклатената олигархистична власт и нейните неумиращи гласове като Бойчо, синът на Илияна, и Върбан, синът Василев, гръмко оповестяваха в ефир, чрез вестоносци с тъпани и гайди и чрез листовки, какво, къде, кога, защо и как става точно. Пък и пускаха рок музика, копелетата!
Глас народен, глас Божи, реши той. Щом последователите, феновете и спонсорите на Тангра държаха нещата под контрол, дори и без Гилъна, сина на Кольо, все още имаше надежда за светлото бъдеще на това-онова.
Известно време Мицо, синът на Венци Басиста, жонглира наум с екзотичната идея да разнообрази обичайния си маршрут и да намине през Попа, Графа и Славейков, но на Попа пак имаше неоанархисти, на Славейков букинисти-пивовари продаваха огнена вода, не и книги, а по Графа като нищо можеше да се натъкне и на Графа и на Мицо му се отщя.
Плюс това знаеше, че в Университетската Библиотека отдавна вече не бяха останали подпалки за грабене, а зомбитата от Ректората не му бяха по вкуса, още от времето на Студентската стачка преди две поколения.
Корозията и поколенията калпаво управление на природните ресурси и инфраструктурата, бяха довели Черноморското крайбрежие до Ботевградско шосе и сега Подуене беше пристанище, а Кръпката, синът на Васко, се изживяваше като лоцман, но това не касаеше Мицо, той не можеше да плува.
Стадо вегани изтрополи край него и хукна да доизгризе ластарите на младите пролетни растения в Докторската градинка, преди някой друг да е изгризал нещо друго там по дефиниция.
Макар да не беше 24 май, Мицо, синът на Венци Басиста, изпсува на македонски, после повтори за всеки случай на руски, ако шпионските сателити на Източната Мегамайка все още функционираха след Ядрената криза.
Мицо пресече необезпокоявано джунглата на Борисовата градина, останките на НДК, порутената "Витошка", което все повече заприличваше на Витоша, после се зачуди мимоходом защо, мамка му, обикаля насам-натам като пътник без влак и билет из Мегаполиса, който преди растял, но не стареел, вместо да си замъкне задника до работното си място и да види какво да прави по-нататък.
Още повече, че бункерът на Музикаутор, изолиран откъм радиация и нови идеи, се намираше от столетие под руините на бившата Зоологическа градина, а не в центрума на Мегаполиса под Планината.
Щом стигна обаче там, Мицо беше грозно изненадан с изненада, по-страшна от смъртта. Оказа се, че докато е разучавал в пещерата си в "Младост" творчеството на първопроходника на модерната постапокалиптична мелодия Марин, син Веселинов, бункерът на Музикаутор бил грозно изтрит от лицето на земята от Този дето не го трият и само Големия Лебовски знаеше какво е станало с него.
Огорчен, Мицо, синът на Венци Басиста, реши да емигрира за постоянно и необратимо в Западните покрайнини и да се регистрира като жител, гласоподавател и запасняк в Клета Майка Македония.
Щом реши това, той изпсува грозно на майчин славянобългарски диалект, преди да поеме завинаги по посока на лъчите на залязващото слънце:
- Da mu eba maikata i na jivota i na chudoto!

четвъртък, 25 май 2017 г.

Пътеводител на кварталния пияница

Пролог

Кокала много се учуди, че стената вече не беше там, където я беше оставил по-рано тази сутрин.
Посегна да се подпре на нея, но стената я нямаше, така че пльосна направо в калната локва на ъгъла на кръглия площад. На две крачки от кръчмата, на няколко пресечки от дома си и на светлинни години от самоуважението.
Кокала се понадигна и опря брада върху сгънатата си в лакътя ръка.
Беше в локва, за това съмнение нямаше.
Наоколо му се простираше градският площад.
Къщата му беше надалеч.
И стената определено липсваше. Нали затова в крайна сметка беше паднал.
Околността беше съмнително тиха, а Кокала знаеше, че тихата течност е най-дълбока, особено ако градусът и подозрително се въртеше около нулата и не миришеше на спирт.
Замисли се за превратностите на съдбата, а в това време над него запръска ситен дъждец.
След дълго пулене в дъжда, нищо не измисли, така че реши, че е крайно време да се надигне от локвата и да потърси проклетата стена. В крайна сметка нали самият той я беше издигнал няколко часа по-рано с двете си ръце, а сякаш само преди миг тя беше там, макар и вече да я нямаше.
С нехайна походка край него премина улично куче и понечи по навик да го препикае, така че Кокала чевръсто скочи на крака, с което изненада дори самия себе си, изрита вяло кучето и се запъти нанякъде.
Накъде точно, локвата не знаеше.
Не знаеше и дъждат.
Уличното куче също си нямаше представа.
В интерес на истината, дори Кокала беше без идея, накъде се е запътил, но въпреки това се запъти.
Че и крачеше решително на всичкото отгоре.

Няма Пинк Флойд, няма Стена

- Никаква стена няма да ти зидам. - категорично изфъфли Кокала и се подпря с вид на тежкар на касата на вратата, при което се изцапа с вар.
- Как така, бе човек? Капаро съм ти дал, как няма стена?!- възкликна в ступор възложителят.
- Капарото го изпих, но стена няма. Няма Пинк Флойд, няма стена, както е казал великият задник Сталин.- перифразира смело Кокала, за който, откровено казано, точно в момента понятия като история, музика, география, зидарство и прочее приложни науки бяха Фата Моргана, така се беше накиснал, хем беше още рано, беше сутрин.
Възложителят само дето тихо не зарида и започна да си гризе ноктите.
- Виж...- започна колебливо той и хвърли един белтък към Кокала, който непоколебимо се кандилкаше на нестабилните си паякоподобни крайници - Дай да се разберем като мъже. Не мога да ти докарам Пинк Флойд да ти свирят на живо, докато зидаш, ама ще ти ги пусна на касетка, а? "Стената"! We don't need no education. We dont need no thought control...
- Абе ти, шибано капиталистическо копеле, за поредната тухла в Стената ли ме мислиш, бе?- изрева в пристъп на добре обмислено негодувание Кокала, после додаде - Добре. Пускаш Пинк Флойд, домъкваш на площада тухлите и две бутилчици ирланско уиски, и си получаваш стена като кукличка, иззидана с любов и не много крива.
Ето така, два часа по-късно, стената беше започнала да се пооформя, наоколо кънтеше гласът на Роджър Уотърс, а Кокала смучеше като тасманийски дявол от бутилката с едната ръка, а с другата лежерно редеше тухли и ги спояваше с хоросан.
Ще стане стена като чудо, дори демократичните промени няма да могат да я бутнат, рече си самодоволно freelance зидарят и шляпна още една-две мистрии по стената, за по сигурно.
Накрая стената беше издигната. Според създателя и, тя много успешно делеше ъглите на кръглия площад на източна и западна част, макар и да не беше ходил в наскоро обединените, а преди това разделени Германии, които според историците си били обединени и разделени, далеч още преди на САЩ и СССР да им хрумне да си играят с тях, както дете си играе с кубчета ЛЕГО.
Кокала положи последната тухла в градежа, нежно замаза с мистрията, бутна стената, за да види дали не се кандилка, после си би шута към близката кръчма да полее постижението си.
А на другия ден стената я нямаше.
Кокъла пък падна в локва.
Неведоми са пътищата Божии.

Да имаш и да нямаш

Кокала от малък, да не кажем от нероден, знаеше и две и двеста, да имаш и да нямаш, да можеш и да не можеш, да искаш и да не получаваш.
Често се питаше дори - аз ли съм или не съм?
Кокала нямаше и две годинки, но вече имаше биполярно компулсивно разстройство.
Кокала имаше задълбочени познания към половите перверзии, а още нямаше завършен първи клас.
Кокала вече имаше махмурлук, обаче още нямаше опит с пиенето на алкохол.
Кокала имаше гонорея в седми клас, а още нямаше реализиран полов контакт.
Кокала още нямаше доходи, но пък имаше дългове до живот.
Кокала още нямаше официално жена, а си имаше вече рога.
И така нататък, и така нататък. Докато смъртта ни раздели.
За всичко това не беше виновен всъщност Кокала, а родителите му, нездравата семейна среда, неадекватното образование, болното общество, перверзиите в казармата, тъпата работа и неудачните му първи стъпки в социален план, които продължиха през целия му съзнателен живот.
Да имаш и да нямаш за него беше най-естественото нещо на света и Кокала де факто не отдаваше особено значение нито на едното, нито на другото.
Тази сутрин той имаше малко пари, вечерта вече нямаше спомен, че е имал изобщо нещо.
На обед той имаше апетит, вечерта нямаше какво да яде.
Вечер в леглото му имаше някаква фльорца, на сутринта нямаше нито фльорца, нито пари в портфейла му.
Преди той нямаше политически възгледи, днес вече имаше усещането, че пак е преебан по политическа линия.
Днес той нямаше никакви оплаквания, утре вече си имаше метастази навсякъде и кварталния гробар с кеф му сглобяваше ковчега.
Това беше положението.
Хей, живот, здравей - здравей!
Това му се искаше понякога да изпее на Кокала в изблик на нездрав кавър ентусиазъм, но Кокала не можеше да пее.
Кокала не можеше да пее, така както и не можеше ред други неща.
Всъщност, на едно строго подсъзнателно засъкретено подниво, на него много му се искаше да го знаят просто като Пияния бард, но псевдонимът явно беше трайно зает от онова копеле Доктора, а и хората си знаеха Кокала просто като кварталния пианица, така че надежда нямаше никаква.
С една дума, Кокала изобщо не можеше да вземе в ръце живота си и въобще представа си нямаше дори дали има някакъв живот.
Вярно, мърдаше, мигаше, вдишваше и издишваше, понякога беше гладен, друг път имаше махмурлук, попръцваше, дори се случваше да изпищи ако си защите някъде пръста, но дали това беше наистина животът?!
Кокала не знаеше.
Цялата тази работа за него беше едно голямо тука има - тука нема.
Останалото беше просто илюзия.

Хора, пътища, автомобили

Човекът е човек, когато е на път, са казали хората, дори много отдавна. Това Кокала добре го знаеше.
За него околният свят се състоеше като че ли предимно от хора, пътища и автомобили.
Хора, на които дължеше пари.
Пътища, по които се кандилкаше.
Автомобили, които всячески се опитваха да го прегазят.
Затова Кокала реши, че няма друг изход, освен да започне да пътува.
Кокала пътуваше много. От една квартална кръчма до друга квартална кръчма. Случваше се да забие дори към дома си, към парка, към изтрезвителя, към ареста или - както беше в случая - към площада, за да издигне изчезналата по късно мистериозно стена, защото, нали, трябват от време на време и пари за пиячка.
Това беше едно дълго пътуване към себе си, в което Кокала не можеше да намери ориентир.
Затова и имаше нужда от пътеводител.
След като стената изчезна, а Кокала най-сетне поизсъхна от престоя си в локвата, той се позамисли сериозно.
Факт, пътеводители имаше в изобилие. За страната, континента, света, дори за Космоса. За туристически обекти, културни обекти, археологически обекти, гастрономически обекти, за накацани от НЛО обекти и какво ли още не. Веднъж в кръчмата на ъгъла на кръглия площад дори му бяха разказали, че има и Пътеводител на галактическия стопаджия, но Кокала беше човек с трезва преценка и не вярваше напълно в това.
Все пак, реши Кокала, самият той има остра нужда от един подробен пътеводител, щом веднъж е решил твърдо, че ще пътува и щом в крайна сметка е наложително всеки път да намира без проблем вратата на поредната кръчма по маршрута си, пък каквото ще и да става след това.
Околният свят очевидно не предлагаше подобна екстра, така че в един прекрасен ден след изчезването на построената от самия него стена, Кокала седна и стоически се зае с изтощителната, нелека и трудна задача да състави пътеводителя, от който така жизненотрептящо се нуждаеше.
Първо - този пътеводител трябваше да указва всяка една кръчма в радиос от едно изтрезняване наоколо, преди да го е гепила абстиненцията и махмурлукът да е направил пътешествието по-нататък невъзможно.
Второ - пътеводителят трябваше да предлага удобни, кратки и приятни маршрути с опорни точки по тях, добре заредени с това-онова, ясно какво.
Трето - пътеводителят трябва да формулира нужните за всеки пътешественик неща, които той да носи със себе си по време на пътуванет, както и нещата, с които да утолява жаждата си по пътя, без да колабира и да попадне в токсикологията, пак.

Сбогом и благодаря за студената бира

Вярно, че Кокала не вярваше в слуховете за съществуването на ОНЯ Пътеводител на галактическия стопаджия, но от него беше запомнил добре едно - човек не трябва да тръгва да пътува без хавлия в багажа си.
Поради многото пиячка, която се беше процедила през кръвоносната и отделителната му система, черния дроб, мозъчните клетки и порите му, Кокала често страдаше от остри форми на загуба на краткосрочна и дългосрочна памет, така че не знаеше за какъв дявол му е нужна хавлия, но все пак си носеше такава.
На хавлията можеше да поседне, полегне, повърне, забърше повърнатото, да се завие, да се изсекне, да помаха за стоп или за сбогом /дори и като знак, че се предава, ако беше достатъчно бяла/, да улови животно в гората и риба в реката, да си направи от нея шал, шапка, забрадка, пояс, навуща, партенки, носна кърпа, плажна кърпа, да си измайстори платно за лодка, каквото де факто нямаше, или пък погребален покров в края на краищата.
Кокала си носеше още малка и голяма чаша, капкомер и спиртомер, фуния, тирбушон, отварачка, термос, плоска метална бутилка и тумбеста стъклена бутилка с тапа, както и 10-литрово буренце, така че по пътя често го бъркаха със сомелиер или барман, но той не поправяше заблудата.
Извън това, Кокала не мъкнеше със себе си почти нищо, освен малко пори в брой, когато изобщо ги имаше, парче сирене, люта чушка, цигарите и кибрита си, както и самия Пътеводител, без чиято пътеводна светлина можеше да загуби дори и себе си, камо ли пък пътя си през нищото.
Пътеводителят припомняше винаги в най-удачния момент на Кокала откъде да мине и до коя врата да стигне, за да успее да се намърда безпрепятствено в поредната кръчма, чиста откъм кредитори, данъчни и ченгета.
Пътеводителят беше самоходен спръвочник за цени, намаления, промоции и разпродажби, така че пиячката да ти излезе кажи-речи без пари.
Пътеводителят съветваше с кое ястие какво питие да приемеш, но никога не настояваше твърдо за това.
Пътеводителят имаше рецепта за това как да се напиеш и как да изтрезнееш, колко да повръщаш, преди да стане некрасиво, как да се извиниш на дамите и как да нагрубяваш дами, кой барман точно как се казва и къде са кенефите на повечето кръчми.
Като всеки добър набор от полезни текстове от този род, Пътеводителят знаеше, помнеше и предоставяше много полезни неща - от самото начало на пиянството, през всичките му многолики фази, до самия грозен махмурлийски и безпаричен, унизителен финал. Може би заради това, най-полезното се намираше в самия му край и звучеше ето така:
"Сбогом и благодаря за студената бира?".

42? Не е това отговорът. Къде ми е стената?!

С Пътеводителя в ръка или не, Кокала все така се люшкаше из живота и из света, които му бяха големи и чужди, а спасение не дебнеше отникъде.
Никъде не намираше и Отговорът на Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало, както и за това как да успее да плати сметката в поредната кръчма, преди да са му избили отново зъбите поради хронична неплатежоспособност.
Според идиотите, дето стопирали из Галактиката, отговорът бил 42.
Майната им!
Знаеше имената на 42 високоалкохолни спиртни напитки и това не беше Отговорът.
Знаеше как се приготвят 42 екзотични коктейла и това не беше Отговорът.
Знаеше в квартала цели 42 кръчми и това не беше Отговорът.
Знаеше поне 42 фльорци, които бяха прелетели през самотната му постеля, но това също не беше Отговорът.
Какъв беше отговорът, мамка му? Къде ми е стената?!
- Какво си се замислил, приятелю? Търсиш ли нещо?- запита го мазно като латиноамерикански сводник от циганската махала кварталното ченге, верен другар в безброй безпаметни запои из близката околност от години.
- Стената. Зидах. Мацах. Строих. Пинх Флойд. Стената. Изчезна.- логично отвърна Кокала насред своите екзистенциални търсения и буквално на границата на екзистенц минимума, нужен му да запази разсъдъка си цял.
- Ааа. Стената. Ясно. Тук е стената, приятелю, ето тук.
Ченгето го подхвана под ръка и го преведе през кръглия площад, който учудващо наистина имаше като че ли твърде много ъгли.
- Ти просто си я зидал стената отвътре, приятелю, а си я търсил отвън.
Дислоциран на местоназначението си, Кокала замаяно се огледа и - да! - стената пак си беше тук. Всъщност бяха четири стени. Те ограждаха ъгловато уж кръглия площад, отвъд който се мъдреха кръчмите.
Дори не можеше да повярва, че той сам ги е иззидал.
На неговата си стена имаше дори прозорче. Вярно, малко, с решетки, но все пак прозорец към света.
Кокала кротко се изглегна на пода на килията в изтрезвителното, подложи под главата си вместо възглавница Пътеводителя на кварталния пияница и потъна в приятен сън без сънища, който не носеше покой.

Камен Петров

П.П.
Специални благодарности на Димитър Цолов Доктора, Дълглас Адамс, Българския туристически съюз и кварталните кръчми за тази есенция на реминистенциите, поне тези, които все още са останали в мозъка ми след първоначалния замисъл.

Синът ми казва...


Понеже, за разлика от мен, 4-годишният ми син е една същинска Табула раза, същество с неопетнено и чисто като сълза съзнание и ясен поглед към квета, често се изкушавам да го провокирам и да го питам за разни неща, за каквито примерно журналистите не им стиска да питат управляващите.

И ето, аз питам, а синът ми казва...

Синът ми казва, че правителството е калпаво и добре се вписва в поредицата калпави правителства на прехода.

Синът ми се чуди защо политиците позволяват на мръсните капитали за заграбват и застрояват и последните девствени места по Черноморието и доколко са сврързани самите те.

Синът ми смята, че в страната има прекалено богати и прекалено много бедни.

Синът ми се ужасява, че България се обезлюдява фатално от демографския срив и от икономическата емиграция.

Синът ми пита защо тук пенсионерите умират масово, а деца страдат от недохранване.

Синът ми смята, че македонци, руснаци и прочее славянски народи се справят твърде задоволително с азбуката, която българите са им дали.

Синът ми се чуди защо има толкова неграмотен народ наоколо, при положение че живеем в 2017 година и както е това 6lokovica.

Синът ми иска чисто море, девствени планини, прозрачни реки и езера и да яде натурална храна без химии в нея.

Синът ми пита дали веганите имат деца и ако да - те зайци ли са.

Синът ми мисли, че е добре най-сетне заплатите на майка му и татко му да стигат за що-годе нормален живот без заеми след години непосилно бачкане, а баба му да може да живее само от пенсията си.

Синът ми се чуди дали и в Англия /където живее батко му/ или в Австрия /където живее чичо му/, на министър председателя пак викат "мутра".

Синът ми признава, че му се иска, когато си играе с колелото или топката навън, пък дори когато пресича улицата на пешеходна пътека, да не го газят дрогирани и пияни шофьори без книжка.

Синът ми не вярва, че има места по света, където хората не си заключват вратите никога и не си слагат решетки по прозорците, не ги ограбват, изнасилват и убиват по тъмните улички, дори си ходели на гости и се познавали със съседите си.

Синът ми мечтае като порасне, да остане да живее в България, обаче никак не е сигурен дали ще може да си го позволи

вторник, 23 май 2017 г.

За мошениците и хората

Фрийланс далавераджиите и фрийланс бачкаторите, оплетени в Глобалната мрежа
Всъщност тази тема съвсем спокойно можеше да си се казва и "За мишките и хората", като по този начин отдадем на сто процента дължимото на Стайнбек, защото тези твари, за които ще стане дума в текста, наистина са мишки и нищо повече.
Те обаче са и мошеници и смучат от труда ни, от репутацията ни, от доходите на семействата ни, от наивната ни вяра, че на свободния пазар на труда е възможен честен бизнес.
Представете си, че вие сте фрийлансър, вложили сте време, мозък, усилия и пари, за да развиете уменията си, които после предлагате в очакване нормалната схема да заработи. Сиреч, да намерите клиент, той да оцени труда ви, вие да си изпълните сиречно задачата, клиентът да си плати договореното, всички са доволни, светът продължава да се върти, на ред е следващата добра и за двете страни сделка.
Да, обаче, в Глобалната мрежа не сте сами. В Глобалната мрежа, освен фрийланс бачкатори в търсене на клиенти и лоялни и надеждни клиенти в търсене на фрийланс бачкатори като вас, дебнат и - о, каква изненада! - фрийланс далавераджиите.
Не сте се парили още от тях?
Спокойно, има време.
Схемата им е проста, лапнишараните са много, пазарът - анонимен /до огромна степен/, нерегламентиран /до огромна степен/, свободен /до огромна степен/.
Пазарът на фрийланс услугите бъка като мърша с червеи от полуграмотни измекяри, винаги готови услужливо да подбият цените, да вземат поръчки, които после да отдадат на подизпълнители за жълти стотинки, да пускат фалшиви оферти или да "набират" по някой тлъстичък проект по 10 черноработници, които да им изпраскат по 10 задачи за без пари, които всъщност се очаква да изпълнят самите те, после да се покрият по живо по здраво в Глобалното село.
Вече няма телефон, няма няма мейл, няма профил в социални мрежи, форуми и групи, няма човек - няма проблеми. Да, обаче ви ги няма и заработените честно пари.
В този смисъл вие и клиентът сте продавачът и купувачът, сделката е сиренцето, а мошениците в нета са мишките, които го гризат зад гърба ви.
Лошото е, че подобни паразити, които масово облазват интернет пространството и се намърдват навсякъде, водят до това да олекват труда ви, знанията и уменията ви, контрактите ви, смисъла на това да работите като фрийлансър.
Затова бъдете внимателни, когато избирате с кого да работите, подсигурявайте гърба си, не продавайте труда си на вятъра, не бъдете лековерни. Проверете го дали не фигурира в някой от черните списъци на форуми, сайтове и групи. Искайте си капарото.
В краен случай, ако бизнесът ви като редови, честен и наивен фрийлансър не върви особено добре, винаги имате избор.
Просто се намърдайте в някой апетитен проект, вземете голямата поръчка с многото пари, после пуснете обяви навсякъде, че търсите фрийленсъри за пробни задачи по многообещаващ дългосрочен проект.
И чакайте.
Няма да имате проблеми.
Балъци като вас няма да липсват.
Въпросът е дали вие самите сте от мишките или от хората...

Камен Петров

П.П. Между другото, т.нар. черни списъци с мошениците сред нас, си ги попълваме и съставяме ние самите, в следствие на собствен горчив опит, на прецакани сделки и завлечени очаквания. За няколко години като копирайтър на свободна практика, в този списък мога да впиша и аз самият няколко имена, ама хайде да не е сега. Защо ли ми се струва, че много от тях ще излязат и във вашите списъци...

понеделник, 22 май 2017 г.

Моят дом е моят... офис

Неизчерпателна апологотека на тема "Свободата да работиш свободно на свободна практика /и то без тавтология, ако може/"
Понеже пролетта най-сетне вече се развихри и понеже се задава варненското лято, днес - без да се усетя - нескромно се изстрелвам с едно доста неуважително перифразиране на старата английска максима и веднага искам да ви заявя, че моят дом е моят... офис.
Да - офис. Правилно сте чули.
/Любимата ми веднага ме поряза, че темата е стара като света. Майка ми нищо не разбра. Четиригодишният ми син се изкикоти непочтително. Аз обаче дълбокомъдрено отбелязах, че да работиш на свободна практика от дома е отдавнашна привилегия на хората със свободни професии по белия свят, а тук още е дива и нерегламентирана екзотика, да не говорим, че има множество браншове, при които това даже не е възможно... Тук любимата ме прекъсна и отново ме поряза, майка ми продължи да се пули неразбиращо, а синът ми даже не беше спрял да се кикоти/.
Както и да е.
Лятото се задава със страшна сила и аз внезапно си давам сметка, че не е нужно да планирам отпуски, пътувания, плажове, багажи, резервации и прочее тегоби на отрудения бачкер от вътрешността на страната, на който му се иска да полежи ден-два в края на седмицата на пясъка край Варвара, Дуранкулак или Анталия.
Не е нужно, защото:
1. Живея във Варна, в мансарда на 100 метра от Морска градина и плажа и не е нужно да тътря едно 500 километра морно тяло, за да се опъна с мента с мляко в ръка край морето и да зяпам мадами по монокини.
2. Моят дом може и да не е крепост, но по едно щастливо стечение на обстоятелствата наистина е мой офис. Аз съм freelancer Бога. Работата ми е да пиша, да чета, ДА МИСЛЯ и то като copywriter на свободна практика, а не като окован журналяга в гадна редакция нейде на майната си - с работно време, кух шефове, големи изисквания и малка заплата.
3. Сам съм си господар /стига да има кой да ме наеме и да ми плаща хонорарите/.
Да работиш от дома си е нож с две остриета, но си е сладка работа, честно.
Сладка е, разбира се, стига да се стегнеш, да се организираш и да разгърнеш правилно дейността си, така че в края на месеца да успяваш да си плащаш сметките, наема, издръжката, дълговете, кредитите, храната, пиячката, цигарите, бензина и каквото още там трябва да плаща човек.
Както и да го погледнеш, плюсовете са повече от минусите, чак да се чуди човек защо досега не се е сетил така да си нареди нещата, след като по света хората със свободни професии го правят от декади, че и някои изкарват пари от това /под "пари" разбирам пари, не жълти стотинки, нали/.
Не ми трябват много неща, за да заработи ефикасно, комерсиално и конкурентно моят нов дом-офис. В най-добрия случай са ми нужни само лаптоп, интернет и смартфон. В най-лошия /моя/ - два лаптопа, интернет, скенер, принтер и смартфон. Ама все е тая. Тези неща и без това си ги имам, нали.
Защо ми е яко да си работя от дома?
Първо и МНОООГО важно!
Край на шибаното работно време, на ставането махмурлия в тъмни зори, на връщането пребит от умора и без нерви по нощите, неочакваните омразни повиквания по никое време, командировки на майната си /неплатени естествено/, внезапни прекъсвания на отпуската и останалите гадости, неразривно свързани с бачкането от 9 до 5, 6 дни в седмицата, в неделя почивка, благодаря.
Вече сам си си шеф, сам си правиш графика на работа, сам си даваш задачите и сам си се пускаш в почивка.
Всичко е въпрос на планиране!
Можеш да бачкаш като луд 24 часа в денонощието, захапал цигара и смучеш черно кафе като смок.
Можеш да твориш като Хемингуей от зори докъм обяд, после да се излегнеш с питие край басейна.
Можеш да спиш денем и да работиш нощем или да спиш нощем и да работиш денем.
Можеш и да се трудиш неуморно по схемата 4-4-2 /четири часа сън, четири часа на плажа на по ментичка с авери, два часа работа, евентуално/.
Можеш дори да работиш по схемата на ония галфони-тарикати, дето наемат през ден черноработници за нощна работа на принципа "два работи, два почива", после им бият шута без да им плащат и наемат нови балъци.
Работиш както ти е удобно и както ти е приятно и плодотворно.
Важното е да си свършиш добре работата, клиентът да е доволен, парите да текат.
Край на лашкането по задръстените улици! 
Нямаш вече ежедневни транспортни разходи, за да се кандилкаш всеки ден до офиса и обратно, а понякога и няколко пъти на ден.
Край на грозната експлоатация на собствения ти автомобил от страна на ония мръсни капиталисти - собствениците на фирмата, които не ти плащат нито горивото, нито амортизацията, нито нищо.
Край на задръстванията, потенето и нервите в разбитите автобуси, скъпотията в такситата, трамбоването пеша.
Вече си караш колата, вземаш автобуса или таксито и си се разхождаш само когато си искаш. И не е по работа обикновено, повярвайте.
Едно към едно, две в едно, три в едно!
Факт е, че можеш да си свършиш работата и у дома едно към едно с работата, която иначе би свършил и в офиса. В повечето пъти дори я вършиш по-добре, по-бързо и ти е по-приятно. Освен това, работейки от къщи, вече имаш две в едно - едновременно се трудиш и разпускаш, коато трябва, нещо, което в офиса няма как да стане просто.
Три в едно е простият факт, че така работейки, ти не губиш ценни мигове като преди от съвместния живот с любимите хора, а можеш едновременно да си свършиш работата, да си винаги близо до семейството си, да помошнеш с това-онова у дома, дори да свършиш в паузите между задачките някоя и друга домакинска работа.
Бос, гоу хоум, блъди бастард!
За шефа си говоря, разбира се.
Всеки фрийлансър веднага ще си признае без бой, че огромната екстра да си работиш от дома, е пълната, категорична и окончателна липса на шеф, пряк началник, собственик, управител, мениджър, директор и прочее вредна гад, призвана по презумпция /вместо да върши нещо полезно и да си заслужи заплатата/, да ти диша във врата, да крещи нелепи заповеди, да се звери като дебил или като някакъв звяр, да ти праска наказание след наказание, да те претоварва с работа и да ти реже хонорарите, да изисква много и нищо да не ти дава, да слухти дали не лъхаш случайно на джин-тоник след продължителен обяд в средата на работното време.
Та с две думи и на правилен английски, който ми е като втори майчин език: "Бос, гоу хоум, блъди бастард! Сон ъф а бич, кис май ес!".
Това е положението.
ТУК АЗ СЪМ ШЕФЪТ!
Колективът, ах колективът!
Колективът е хубаво нещо, мои приятели и съседи, стига да става дума примерно за колективна жалба срещу ръководството до НОИ, за колективно пазаруване в интернет или за колективен секс, по-познат като групов такъв.
Иначе тази думичка ме кара да се изприщвам под мишниците, дотолкова ми води на мухъл, на комсомол и на неправененанищопрезработно време, обилно съпроводено от клюки, сплетни, доноси, натегачество, дребнав кариеризъм и прочее.
Работиш ли у дома, вече няма защо да слушаш еднообразните ежедневни тъпотии на колегите, да пиеш кафе с тях през почивките и бира - пак с тях - след работа, да злобеете заедно към издигащите се, да плюете шефа и да закачате колежките, да си ходите на гости и да ходите на банкети.
Няма и защо да се нервиш, че всичките ти колежки са тъпи, грозни или на възрастта на баба ти, нито да се нервиш ако са секси, похотливи и напористи и могат да те вкарат в беля като едното чудо, особено ако спят и с шефа.
Думи като "екип" и "тийм" разбира се са хубаво нещо, особено словосъчетанието "тийм билдинг", ама алоооо - нали има интернет вече и в България, на фронта на фрийланс реалиите няма нищо по просто от това екипът да е виртуален вместо казионен и да си работите пак екипно по даден проект /примерно графичен дизайнер, фотограф, копирайтър и ПР/, само че... дистанционно.
Не ми влизайте прекалено в личното пространство ако може.
Време да се работи и време да се яде!
Това по-горе малко ми навява смътни асоциации с Ремарк, но вероятно е от логореята, която - странно, за пръв път забелязвам, че напира от този текст, а аз по принцип пиша отдавна, много пиша, все дълги неща, не знам как и кога да спра, да, но това е една друга тема, както и да е, написах го вече.
Все пак да се върнем на казуса с работата и яденето.
"Рънътъ прай бурбътъ" е един хубав слоган по тази тема и не бива да се подценява по някакви чисто естетски, пуристки или модернистични презумпции.
Всички знаете как е положението с хапването в офиса. На крак, набързо, от лавката на ъгъла, скришом в коридора или изобщо не ядеш.
Работейки като фрийлансър от дома си, нямате вече този пробле. Вместо суха кифла, вакумиран сандвич с вкус на гофрирана ламарина или солети, вече може да избирате между 4-часов обяд с няколко питиета /ако конкретната работа за деня го позволява/ или неколкократно хапване начесто и по малко през целия /работен/ ден, като екстрата е, че можеш да си ръсиш колкото си искаш трохи навсякъде, даже по клавиатурата, никой копче няма да ти каже.
Няма ПО-ОБОРУДВАН и ПО-УДОБЕН офис от дома ти!
Което там отзад и да щат да си скъсат биг босовете, никой не може да ме убеди, че ще ми подсигури по-оборудван, по-удобен и по-креативен офис от дома ми.
Моят офис-дом е познат, комфортен, уютен, наблизо ми е до леглото, не плащам наем за него, съседите не са от конкурентни фирми, имам си дори запазено паркомясто, мазе, гараж, таванско помещение и килер на етажната площадка.
Когато работя у дома, не е нужно да се лишавам от малките есктри и удоволствия на живота, така както ми се налагаше докато бачках като идиот във фирмения офис.
Докато си работя на лаптопа, на една ръка разстояние си имам на разположение тераса с панорамен изглед към Варненския залив и там си правя оперативките, творческите брейнстормове със самия себе си, фас паузата, пиенето на кафе /или бира/, редовните 15-минутни почивки на всеки кръгъл час работа с компютъра, които доскорошния ми задръстен шеф категорично забраняваше.
Изпотя ли се, банята е отсреща, а има и вана.
Изпитам ли остра жизненотрептяща нужда - тоалетната е до банята.
В офиса си у дома си имам хладилник, микровълнова, кафе машина, стереоуредба, телевизор и - да! - легло, като на всичкото отгоре не се чувствам гузен, неефективен, кръшкащ или недеятелен, всеки път, щом се приближа до тях, както беше в гадния офис, пренаселен с шефове.
Докато си работя у дома, имам огромен избор от творчески локации и често си ги менкам. Мога да си ползвам с лаптопа цели 4 вида работни маси /плюс леглото и ваната/, не да деля с колегата бюрцето до кенефа в ъгъла в службата, докато шефчето ме дебне да сгафя иззад стъклото на кабинетчето си, тип аквариум, на два метра оттам.
Кеф ти да работиш на трапезарната маса, кеф ти на ниската масичка пред телевизора, кеф ти на ратановата на терасата, в крайна сметка имаш и бюро, на което все още се мъдри онзи олдскул настолен компютър, с който не искаш и не можеш да се разделиш, въпреки фрапантното наличие на два лаптопа, таблет, електронен четец и смартфон.
В края на краищата, най-важното е да се върши работа.
Или?

Камен Петров

P.S.
Всъщност, като се замисля, май за този разпилян текст ме провокира най-вече постът на Ivaylo Velinov в групата "Фрийлансъри /Свободни професии/ Freelancers/" във Facebook, който пък породи истинска фрийк лавина от споделени снимки от "работни" места на други фрийлансъри, а те на свой ред ми привнесоха едно такова петъчно-лятно-лежерно настроение и ето така станаха нещата. Благодаря.