петък, 1 февруари 2013 г.

Прощъпулник


Синът ми като че само довчера беше едно такова никакво новородено, розово и миниатюрно нещо, опаковано като торно червейче в пелените, а днес вече е на годинка, проходи, редно беше да му направим прощъпулник.
Допитахме се до малкото останали живи и здрави баби и дядовци за традициите по ритуала. Прощъпулникът бил ритуал, който се прави малко след като детето проходи, обясниха старите и патилите. По него се гадаело каква ще е професията на детето. В различните краища на България прощъпулникът се наричал по различен начин – престъпулка, пощръпулник, престъпване, преходница. Нашият син, кой знае защо, му вика просто "Ай-я!".
Прощъпулникът, викат бабите, се правел малко след като детето проходи - обикновено от десетия месец до втората годинка, в зависимост от това, кога е проходило отрочето. Е, нашето, за жалост, проходи рано - като тате и мама - има няма годинка след раждането, така че не ми се мисли какво го чака занапред с това бързо развитие. Иначе - вече ходим, но имаме затруднения с говора, тъй че явно оттам иде това "Ай-я!". Както и "Ади!" вместо "тате" или "Дай-ай!" вместо "мама".
Но както и да е.
Говорехме за прощъпулника, по-известен само като "Ай-я!" в някои определени среди от набор 2012.
Та, направихме консултациите с бабите, после се заехме с приготовленията. Оказаха се неразумно скъпи, сложни и доста безсмислени, поне според жена ми. А и според мен. Синът ми обаче се накефи.
За тези, дето не са в час като мен самия, мога да спомена само, че според някои обичаи прощъпулникът се прави в сряда, но днес повечето семейства /като нашето/, предпочитат уикенда, ясно защо. В деня на прощъпулника се меси погача, содена, доста тегава на вкус - прекарах я в крайна сметка с доста вино, за да преглътна. Добре е да е омесена от майката на детето, но, ако не умее, може и да купите такава, но ние не купихме, жената меси. После събирате близки приятели и роднини за купона, докато младенецът гледа умно и се пени, крещейки "Ай-я!". Питката принципно се дава на човек, който ходи бързо и е пъргав. Мисията му е да направи няколко бързи крачки из дома, имитирайки тичане, стремейки се да не се спъва, за да расте детето пъргаво и сръчно, и да не се спъва често като ходи - нещо, което направи достопочтения м, баща, тоест аз, на прощъпулника на сина си. Постила се чист бял чаршаф или кърпа, която бебокът да оплеска,а  питката се търкулва към масичка, на която са наредени предметите, така че детето да тръгне след нея, водено от същото това любопитство, което според англичаните убивало котката. Някои хора поставят питката на маса и на нея нареждат предметите. Това се прави с цел детето да не тръгне и да хване питката /щото и то гладно като целия български народ напоследък, горкото/, а не подредените вещи. И ние направихме така, но нашият син се метна именно към питката, нищо че е содена и я е месила майка му, за жалост…
Дотук добре, но видяхме големи проблеми с поставените на масичката предмети.
Веднага реших твърдо, че сред забранените неща за МОЯ СИН, са гребен и ножици /не ща у дома фризьор-гей/, гаечен ключ, отверка и чук /без бачкери за малко пари срещу тежък физически труд, моля!/, както и химикал, щото нали - да не стане случайно евтин драскач като баща си. Жена ми забрани гримове и микрофони /Азис и бил в главата, каза/, фаса ми с "трева" от миналия уикенд и международния ми паспорт /нямало да възпитаваме емигранти и в това поколение/.
Та, в крайна сметка, пред дребния сложихме всичко на всичко новия ми лаптоп /дай Боже високоплатен ИТ специалист/, българо-английски речник /посланиците се котират добре и до днес/, зъболекарски клещи /ясно защо/, кредитна карта /празна, но пак ясно защо/, апарата ми за мерене на кръвното налягане /лекар да си, джипи с по 6000 пациенти днес!/, нещо на Аристотел /да се пръкне поне юрист или съдия-изпълнител/, гира /че мускули трябват в това общество/.  
Наредихме, почерпихме, изхарчих две месечни заплати за цялата дандания, а какво направи накрая продължителят на рода?! Бръкна сред цялата камара на масата и извади една празна бюлетина, кой знае как изпаднала от джоба ми, защото нали, избори идат скоро, а аз съм журналист…
Взе я, копеленцето му такова!
Накрая какво вади - бюлетина?!
Тпу, мамка му, рекох си омерзен, запалих контрабандна цигара-менте и си налях още една водна чаша от безакцизното наливно вино, което принципно бях налял за гостите. И той се гласи за редови послушен гласоподавател като мен…
Жална му майка юнашка!
За какво проходи в крайна сметка, се питам само.
Да си беше лежал...

Камен Петров

сряда, 30 януари 2013 г.

Безработен донор на органи


 Аз съм безработен донор на органи.
Не, не - имам си нормална, човешка работа, нископлатена и непрестижна, вярно, ама я имам все още, чудно как.
Безработен съм не по линия на професията си, а по линия на донорството.
Дарявам органи, нали разбирате, тоест… хм… продавам ги с оглед на икономическата криза, щото то иначе не се живее /без крак или бъбрек все някак ще устиска човек, ама без пари?!/, но… бизнесът напоследък доста замря, не е като едно време.
Едно време хората като че ли имаха повече пари и бяха по-лековерни. Купуваха, това е положението. Обаче пък и аз бях по-млад, атлетичен и запазен, хващах око на болните бъдещи купувачи, които похотливо ме оглеждаха като парче телешко в кланицата с пресметливите си, жадни за телесата и телесните ми течности очи.
Днес обаче, хм, днес, нещата изобщо не са розови в този бизнес за мен.
Вижте сега, пенисът ми е традиционно малък /знам, често са ми го казвали не една или две жени, че и мама/, а и простатата не е наред /простатит, знаете/, пък и съм карал някое и друго леко венерическо заболяване през годините, признавам, тъй че не се харчи добре на пазара на донори.
Лявата ми ръка пипна плексит в казармата.
Левият крак - радикулит - пак там.
Дясното око е чат-пат, макар и доста късогледо, лявото обаче миналата година го оперираха от перде и има имплант - изкуствена леща, плаши хората с една дума, блести в тъмното и се насълзява на първите 100 грама гроздова.
Черният ми дроб е взел-дал с диагноза "стеатоза втора степен" /казах ли за гроздовата?/ и леки забежки към диагноза "цироза" - направо на онкологична поезия ме избива, като ме присвие там долу, вдясно.
Сърцето ми е вече съвсем разхлопано и освен обичайната хипертония напоследък развива и исхемична болест, тъй че сексът взе да става рядкост, като в Къщата на Биг Брадър, пък и не бива да вдигам тежко.
Мозъкът ми е закърнял от заповеди и безсмислие, реагира бавно, взема грешни решения.
Бъбреците ми ги разкатаха и тях още в казармата,  а и след нея по разбитите наши пътища и счупените ни автомобили, тъй че често пикая кръв, а бъбречните кризи са ми нещо като навик, свиква се.
Скалпът ми също надали би изкушил дори олисял резерватски индианец навахо, защото вече явно оплешивявам, често имам косми в таратора, а слънцето хвърля слънчеви зайчета наоколо, ако падне косо върху главата ми.
Носът ми е голям, чупен три пъти при битови и други скандали, имам хроничен синузит и спародични полипи, от ноздрите му стърчат остри косми, некрасива работа, неестетична.
Ушите ми са големи, обрасли са и те с побелели косми, имат пъпки, недочувам.
За зъбите си ме е срам направо да говоря, защото каквото не са довършили калпави зъболекари, са го сторили през годините атавистичния ми страх от стоматолози, както и скъпите им услуги
За кръвта и спермата си пък се притеснявам, макар - казват - доста парички давали за подобни телесни течности на някои скришни места. Притеснявам се, първо, че в кръвта ми може да се крие коварния вирус на СПИН, и второ, че сперматозоидите ми са се превърнали в бавни и неефективни кореноплодни, които не носят живот.
С една дума, бизнесът е зле.
Аз още повече.
Та, който и да ми вземе един ден органите, в качеството ми на донор, разбира се, ще се види направо в чудо и то медицинско. Трябва да предвиди добър месечен бюджет за животоподържащи и животоспасяващи лекарства. Добре е и да има едно наум за евентуален болезнен изход с летален характер, защото е ползвал части от моето остаряващо, дегенерирало, нискобюджетно, похабено, непазено и непоискано от никой друг освен мен горкия, тленно тяло. Амин…

Камен Петров

вторник, 29 януари 2013 г.

Продавач на мечти


Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
Надежда! Надежда за всички.
                   Джани Родари, „Продавач на надежда“
-         Надявам се разбирате, че това малко удоволствие ще ви струва 200 000 долара… На човек…- вметвам предупредително, колкото да не ме обвинят, че не съм обяснил правилно, не че интернет, телевизията, радиото и огромните фотоволтаични билбордове на всяко кръстовище не са ги информирали подробно за офертата.
-         Разбира се. Няма проблем.- надменно казва парвенюто срещу мен – Пътуваме и четиримата. Семейно. Не ме интересува цената – натъртва.
Гледам го и трудно сдържам емоциите си, но оставам с каменното служебно лице на служител от компанията. Опитен продавач съм и за тези години съм ги виждал какви ли не. Фактът, че 7 милиарда души на платената живеят в пълна мизерия, на ръба на оцеляването, преживявайки с – какво? – и аз не знам, вече няма дори социални помощи, нито помощи за Третия свят, благотворителни фондации и акции на активисти, не трогва такива като този отсреща. Той има щастието да е от онези 100-200 000 човеци /или може би свръхчовеци, Бог знае/, които управляват милионите и милиардите. Е, разбира се, има и такива като мен, без нас не може, но ние сме просто обслужващ персонал, нула, нищо. Продавачи, бармани, сервитьорки, проститутки – това е, хм – средната класа, хехехе, да речем, в днешния объркан свят, в навечерието на новата 2084 година.
Да ви се представя – не че отдавна не ме познава вече всеки друг, преминал поне веднъж през Космодрума, пък и – какво да си кривя душата – давал съм през годините стотици интервюта за разни списания, интернет сайтове и телевизии. Всички ми викат просто Стария Тони. Така си ме знаят хората – и туристите, и старите космически вълци като мен самия. Преминал съм за всичките тези десетилетия през какво ли не, аз съм живата история на туристическите полети в Космоса – от първите /доста смехотворни от днешна гледна точка/ воаяжчета съвсем близо над повърхността на Земята, през излетите със совалките на международните мегакомпании до всяка една планета в Слънчевата система, за която се сетите – от червения Марс, през дребосъка Меркурий, до далечните гиганти Юпитер, Уран, Сатурн и Нептун, та се стигне до негостоприемната Венера… Луната, разбира се, отдавна не я броя. Колонистите под повърхността и днес са повече, отколкото жалкият ни спътник може да поеме. Днес обаче просто… късам билетчета на космическите туристи. 
Е, образно казано, естествено, за тази работа отдавна си има кредитни карти, чипове, ваучери, банкови преводи и прочие съвременни дивотии, от които нищо не отбирам и които не ме интересуват, но някак си ми харесва тази метафора. Помня, като бях малък, мама – Бог да я прости – ми четеше често едно стихотворение на един отдавна умрял човек на име Джани Родари – „Продавач на надежда“. Това съм аз днес – продавам надежда и мечти на всеки, който има достатъчно пари да излети от тази наша нещастна Земя в Космоса и който нощем е седял загледан с часове, бленуващ по далечните звезди и светове. Разбира се, не винаги съм бил прост билетопродавач на Космодрума. Както вече казах, аз – Стария Тони, съм истински космически вълк, живата история на полетите в Космоса, макар… никога да не съм напускал Майката Земя. Четири пъти се явявах на изпитите за пилот-астронавт и четири пъти ме отхвърляха. Десетки пъти се опитвах да полетя – като какъвто и да е, но не стана… а и нямах пустите пари да осъществя детската си мечта като обикновен космически турист – или както ги наричаме помежду си – онези льохмани аматьорите, които аз лично наричам просто земни червеи… Заради това през всичките тези години опитах какви ли не професии, от шофьор на трансконтинентален камион, през моряк на траулер, дори и летец от гражданската авиация. По-нататък по пътя на бляна си не стигнах, уви. Станах малката билетопродавачка на големия лош Космодрум, хе-хе. Въпреки това следях отблизо развитието на туристическите полети в Космоса. Четях всяка новина, следях интервюта, открития, поредния кораб и поредния полет, всяка авария, успех и неуспех. Слава Богу, разбира се, отдавна отминаха онези пионерски и доста наивни времена, когато билети за първите космически туристически полети се продаваха на цени от 170 000 до 220 000 евро във веригите евтини хипермаркети в цяла Европа и САЩ. Разказват, че за първия подобен полет, този на ракетоплана XP на компанията Rocketplane Global, въпреки наистина астрономическата, хаха, сума, имало истински наплив от мераклии да полетят далеч от далеч от Земята. Тогава излитането на туристическите рейсове на околоземна орбита е ставало само от космодрум в американския щат Оклахома. За нас – европейците, това означавало, че освен и без това високата такса за полета, е трябвало да се урежда допълнително виза от американското посолство, а и да се заплати  полета до САЩ. Сега статистиката на първите туристически полети в Космоса предизвиква единствено леки усмивки в стари космически вълци като мен. През далечната 2013 година полетите се осъществявали от суборбитален космически самолет или иначе казано – космическия кораб Space Ship Two, който побирал само двама пилоти и шестима пътници, и можел да се издига единствено на повече от скромната  височина до 100 километра. Целият полет траел смешните днес  два часа и половина, от които здраво изръсилите се за билет туристи прекарвали едва 5 минути в безтегловност. 
За да ти вземат парите и да се повозиш на космическата каруца, освен това бил необходим задължителен тренировъчен курс, докато днес е достатъчно само да позяпаш интерактивна телевизия. След това совалката се издигала на височина над 15 200 метра над морското равнище, или иначе казано малко повече от 6000 метра по-високо, отколкото повечето самолети, от кораба майка White Knight 2. Днес имена като Ричард Брансън, мир на праха му, освен ако не е хибернизиран в някоя засекретена капсула на собствените си полигони, са, разбира се легенда и отдавна са в учебниците. Легендарна е и годината 2007-ма, за когато легендарният и така ексцентричен милиардер мечтаел да покори непокоримото – а именно Космоса. Е все пак успял в мечтите си, макар и някоя и друга година по-късно – бил първият космически туристи… заедно с децата си… Дотогава от космическия туризъм се възползваха само шепа богаташи, които плащаха милиони, за да летят с руски ракети до Международната космическа станция. Мда… Русия – люлката на съмнителните милиардери, няма да назовавам имена, дори сега – толкова години по-късно. Разбира се, тъй като дори броят на свръхбогатите си има граници, руските туристически полети спряха да се изпълняват през 2009 година. “Роскосмос” обаче никога не е изключвал възможността с времето да възобнови този доходоносен бизнес и да влезе в конкуренция с американци и англичани, така че само 4 години по-късно далаверата с космоса стартира с нова сила. И тогава, и сега обаче, разбира се, пътуването в Космоса си остава една надежда, една мечта за землянина, прикован към планетата от гравитацията и непосилната лекота на битието, ако ми позволите този вероятно леко неверен цитат. И ето ме днес – това съм аз, Стария Тони – един продавач на надежда. Продавам на баснословни суми мечти на хората, а колцина – питам – могат да си позволят да ги сбъднат. Тежестта на скафандъра и своята Одисея в Космоса през живота си ще изпитат единствено избраните малцина. Тези с парите, властта, влиянието. Не и аз. Не и такива като мен и като вас. Обаче, разликата, скъпи приятели и съседи, е, че вашият продавач на надежда има план. На 74 съм и никой никога няма да ме качи на космически кораб, дори и като турист, дори и да разполагах с нужните средства. Аз обаче съм стар космически вълк, помня ерата Брансън, помня марсохода „Кюриозити“, помня ентусиазма на първите години и на първите полети. Жилав съм, корав съм, а най-важното – в мен още гори огънят, а и…хм… да речем, за туристическите полети в Космоса, а и за самите космически кораби, повече от всеки друг – с изключение на конструкторите им. Затова и днес ще продам още малко мечти и надежда на хората. После ще си прибера билетчетата /нали помните – образно казано/, ще затворя веднъж завинаги касата и ще се превърна от добрия Стар Тони просто в товар в Контейнер 20676 на поредната космическа совалка, която ще понесе шепата щастливци с достатъчно пари да сбъднат мечтите и надеждите си в открития Космос. 
Защото, нека пак цитирам по памет – един друг древен поет е написал над вратите на персоналния си ад „Надежда всяка тука оставете“. Казвали му Данте Алигиери. Моята надежда днес обаче няма да оставя на Земята, а там – горе – сред звездите, на някоя още неприсъстваща в туристическите справочници планета. А после – каквото реши Нейно Величество Съдбата. И  разбира се – Амин. Защото аз съм просто един щастливец… Простете,  земни червеи… Прости ми, Човечество… Май пораснах достатъчно, за да сбъдна мечтите си…

Камен Петров


понеделник, 28 януари 2013 г.

Над 100 русенци протестираха срещу застрояването в природата


Над 100 души събра протестът срещу застрояването на Иракли, Камчийски пясъци, Кара дере и Корал, а и цялата българска природа като цяло, който се проведе между 19,00 и 20,00 часа в петък вечер в Русе. Протестът започна с известно закъснение, защото охраняващите го полицаи го стопираха, докато организаторите донесат забравеното в залисията по приготовлението му уведомление от Община Русе, но оттам нататък акцията протече съвсем по правилата и по предварително подготвения сценарий. 
Скандирайки „Искаме природа, не искаме бетон!“ и „Долу ръцете от българската природа“, протестиращите русенци тръгнаха от Градските хали, преминаха през „Александровска“ и спряха пред сградата на Община Русе. На импровизирания Хайд Парк пред местната администрация, организаторите Милена Венелинова и Ивайло Караиванов говориха вдъхновено пред ентусиазираното множество за проблемите, които предизвиква хаотичното застрояване в защитени местности у нас, в интерес на обслужването на корпоративни интереси и в пълен разрез с потребностите на обикновените хора и природата. 
Протестиращите издигаха саморъчно направени лозунги и плакати, на които пишеше „Долу ръцете от морето!“, „Долу ръцете от българската природа!“, „Да спасим Иракли от багери, бетон и колонизация!“ и „Депутати, избрани сте да защитавате България! Разчитаме на вас!“. 
Сред протестиращите впечатляваха гол до кръста младеж, девойки с челници на главата /миньорско фенерче, прикрепено с лента/, огромен жълт чадър, макар по време на протеста дъждът милостиво да спря, преди по-късно през нощта да мине в сняг, и спонтанно присъединило се към хората улично куче... На 29 януари Русе се заканва да се включи и в планирания общонационален протест срещу застрояването на българската природа, инициативата за който за пореден път идва от столицата на страната.
Камен Петров
Снимки авторът и Весел Веселинов- Жълтия