петък, 10 август 2012 г.

Петък вечер


Петък вечер.
Викам си, мамка му, стига вече бачкане. Адска жега е, половината от ония копелета – колегите ми, са на море, и съм се скъсал от работа. Време е да разпусна. Що ли не взема да отида на една дискотека, от години не съм ходил. Хем ще изпия едно-две, хем ще се разтоваря, хем може да забия някоя мадама, която чете Джойс в оригинал, хем ще изпраскам някой репортаж за вестника на тема как се забавлява днешния българин и ще изкарам някой лев, че да потуша донякъде петъчните си дискотечни харчове.
Умно момче си, пич, викам си, тръгвай!
И тръгнах.
Облякох си любимите черни джинси, коженото яке и тениската на U2 от оня концерт в Истанбул по-миналата година. Взех си телефона, цигарите, личната карта /за всеки случай, защото родната полиция ни пази!/, както и 50 кинта.
Все ще стигнат за няколко бързи питиета за лека нощ, реших.
Сбърках обаче.
Не стигнаха.
И родната полиция не пазеше.
Първото унижение преживях още на входа, когато две бичмета от фейс контрола ме изръсиха с 10 лева само за да вляза в клуба.
/Последното, разбира се, дойде в момента, в който стана време да си платя сметката и останалите 40 лева не стигнаха за две малки водки с портокалов сок/.

В клуба беше тъмно, смрадливо и задушно. Сред адската тъпканица вонеше на марихуана, тютюнев дим, разлети спиртни напитки, поне 50 вида парфюми и пот. От време на време пробягващите лъчи на лазерите и прожекторите пробягваха сред тълпата в дискотеката, от което положението само ставаше по-зле. Тесните светлинни лъчи разкриваха внезапно изникнали сред мрака бледи лица със зачервени очи и разрошени потни очи, лъснали от похот, дрога, алкохол и недоспиване, надпреварващи се в времето в опита си да им стане весело на всяка цена.
На дансинга дебел мургав мъж с писклив глас или дебела мургава жена с писклив глас виеше нещо като „Хвани ме де! Хвани ме полека! Събличай ме! Хвърляй всяка дреха!”, после продължи с дори по-големи дивотии „Че голям е всички знаят - много, много е голям. Че срамувам се да кажа - много, много ме е срам. Дръж го здраво, дръж го и недей го пуска!”. В дрезгавия марихуанено-алкохолен сумрак приличаше на кръстоска-мутант между Мерилин Менсън и Лейди Гага, но кой бях аз да отсъдя.
Наоколо хвърляха гюбеци тълпи от подрастващи дебили с мабоумни прически в стил Дейвид Бекъм от Илиянци, както и пълчища от недооформени още курвета с характерните вдигнати ръчички с пощръкващи пръсти и с дрес код, 
който с голям успех приравнява абитуриентките към чалга певиците, а чалга певиците – към магистралните евтини проститутки.
В единия край на клуба очевидно се провеждаше конкурс „Мис Силикон 2012”, нищо че напомпаните цици гърмят напоследък като фойерверки във всяка чалга кръчма по тези географски ширини.
До тях конкуренцията организираше конкурс „Мис Секси Дупе 2012”, а в журито имаше трима депутати, двамина кметове и петима бизнесмени, които си избираха овца за стадото.
По-нататък за конкурса „Мис Мокра Фланелка 2012” се бяха строили десетина крави от региона, доволни от факта, че в дупката има явно достатъчно на брой селяци, готови да ги издоят на място.
Конкурсът „Мис Губек 2012” беше сврян малко в дъното, но за сметка на това гюбеци хвърляха всички останали наоколо – от собственика на клуба, през бармана и сервитьорките, до посетителите, охраната и патрулиращите полицаи, тръгнали на рутинна проверка в района.
Лек смут във фестивалната конкурсна програма създаваха стадо от поркани и леко друсани студенти и футболисти, загубили поредния мач, които гонеха стресирано прасе сред присъстващите и надаваха бойни крясъци при всеки пропуск.
От мощните тонколони, тлъст чалга Диджей, дегизиран като рапър, пускаше очевидно олдскул чалга парчета, така че в смрадливия полумрак от време на време сред ритмичните гюбекчийски дръммашини се дочуваха фрази като „Аз съм волна пеперуда и летя от цвят на цвят…”, „Ббял мерцедес ме преследва в живота…”,  „Дърт козел млада върба лющеше…”, „Тигре-тигре, имаш ли пари…” и прочее несекващи бисери на съвременното кръчмарско народно творчество.
Някакъв плешив дангалак с балерина под мишница, тъмни цайси, 11 бодигарда и ТВ-екип, зорко следящ за всеки негов жест, влезе за миг, огледа неодобрително купона и си излезе, преди някоя патка от публиката да каже „седем-осем” и да падне, а на задника на марковите му кожени гащи проблесна пришит фосфоресциращ надпис „Добрите момчета отиват в Рая, лошите – където си искат”.
На маса в ъгъла седяха осем спинозни венозни коматозни наркомана. Седем от тях въртяха спринцовка с хероин и се боцкаха подред един по един. 
Осмият обаче явно беше вече умрял и беше успял да се мумифицира, но на никого не му прави впечатление.
На входа десетина бодигарда и тумба пияни и понадрусани с амфетамини и трева посетители заформяха седмото поред меле за днес, а вечерта едва започваше. Ченгета на смяна се бяха подпрели удобно на бар столчетата и залагаха за тоя и оня с пълна уста.
В другия край на дискотеката двама баровци с бели пътъчки, бели панталонки и шарени ризки, разгърдени до пъпа, за да им се видят по-добре златните ланци, изнасилваха без особен ентусиазъм, дори доста рутинно, ученичка, която приличаше на леля си – ако, разбира се, леля и, беше пропяла чалга в една по-ранна възраст.
Наоколо щъкаха работливи барманчета и сервитьорки, и продаваха 12-годишно уиски, шарени коктейли, кокаин, трева, разноцветни хапчета и добро настроение, които утре щяха да преминат в махмурлук или да закарат реципиентите за дезинтоксикация в клиниката в Суходол, а там джакузи и СПА нямаше.
Силиконови бомби се вееха навсякъде, направо да ни завади Силиконовата долина в Калифорния, мадъ факъ, барабар с Доли Партън и Памела Андерсън – Лий.
Скъпият алкохол-менте и евтините курви-менте завършваха подобаващо картинката.
Край тях по баровете със скумчаещи физиономии висяха обичайните пеперуди, плеймейтки, миски, моделки, мутреси и златотърсачки, а чичко-паричковци, фермери и милионери търсеха съпруги, под зоркия поглед на Биг Брадър от системите за видеонаблюдение.

Поставените по масите телефони очевидно бяха по-скъпи от гарсониерката ми в квартал „Младост”, а същото май важеше и за 24-каратовите запалки и баровските цигари, тъй
че тихомълком прибрах старата си „Нокия”, евтините си „Карелия” и кибрита, и се направих, че ме няма.
Очевидно обаче бях закъснял, защото седмото за нощта меле беше привършило, а бодигардовете, останали без забавление за момента, ме набелязаха и учтиво ме изхвърлиха навън, което ми костваше само насинено око и поразклатен зъб, нищо повече, както разбира се и унизителния факт, че с 40 кризисни български лева не можах да си платя двете малки български водки-менте и портокаловия сок, в който нямаше портокал и не беше никакъв сок.
Прибрах се пеша, тъй като пари за такси нямах.
Изпих за успокояване на нервите една бира на крак до хладилника, после седнах на компютъра да си напиша материала за утре.
Е, репортаж не написах.
Сърце не ми даваше просто.
Изпрасках обаче ей това злостно стихотворение:

Когато изляза в петък вечер

Гладен съм.
И искам още.
А менюто
     менюто ми е толкова бедно:
оглозгани емоции
чувства /ударени в кантара/
сълзи /разредени със вода/
обич,
           омраза,
                          съчувствие -
по шепа.
Истини -
в коктейл 1/1 -
с лъжи.
И накрая ме удрят в сметката.
Защо,
по дяволите,
стоя все още
в този ресторант?!

Камен Петров

сряда, 8 август 2012 г.

Hot dog’s Rousse style


Наистина, честно, скъпи приятели и съседи, напоследък май метеорологията в Русе не е това, което би трябвало да бъде. Вярно, не е кучешки студ и не валят кучета и котки, но за сметка на това е наистина кучешка, нечовешка, унижаваща човешкото достойнство, както и напълно размазваща мозъка августовска жега. Подвластни на жегата очевидно са и псетата в града – както домашните елитни породисти гадове, така и уличните помияри. Първите дремят по цял ден, проснати под струята на климатика, завряни в най-далечния, тъмен, влажен и хладен ъгъл на банята, или долепили гръб до вратата на хладилника, евентуално до входната врата. Вторите обаче са се натръшкали навсякъде в постапокалиптичното августовско безморско и безбасейнесто Русе, където горещината на сянка заковава термометъра на 45-46 градуса по Целзий и спасение не дебне отникъде. Нито пък прохлада, повей, хладна сянка, весели чучури на чешми и шадравани. Но няма какво да се обясняваме, русенските кучета знаят много добре всичко това. Hot dog’s Rousse style, както често се изразяват американските туристи в най-аристократичния и европейски град на държавата, а те според Националния статистически институт, за второто тримесечие на 2012 година в Русе са точно… 1 /един/ и то гастарбайтер от Алабама, че и негър. Не отседнал в „Рига”, бил на палатка, янки скапано. Но – да се върнем към смазаните от кризата, лошата храна, човешкото неодобрение и канската жега русенски кучета. Ами ето ги…