четвъртък, 6 септември 2012 г.

Блокът на бебетата

Нощ е.
Или пък ден.
Не, все пак май е нощ, решавам.
Сетивата, възприятията и понятията ми още не са добре развити, тъй че пак ще се наложи да се предоверя на интуицията си. Виж, братче, тя работи на шест!
Тъмно. Тихо. Някак празно.
Празно?!
Къде са всички, мамооооооооо...
Размърдвам се, но съм пристегнат като в усмирителна риза, едва дишам. Потя се. Внезапно ме хваща клаустрофобията. Мятам се като луд, а под носа си съзирам с късогледи очи някаква решетка. Без да искам, удрям носа си в нея.
-          ААААААААААААА!
Съжалявам, братче, но това ми е първосигналната атавистична реакция.
В далечината обаче – о, чудо! – се чува тропот, и в периферията съзирам силуета на огромната розова жена с ония чудно вкусни цоцки, която така държи да я наричам МАМА.
Та, значи, МАМА ме вдига на ръце, гука нещо неразбираемо, мушва ми в устата цоцка /но не нейната за жалост, а някакво пластмасово подобие/, така че утихвам. Унасям се и се връщам в полусън назад в утробата.
Назад, назад, назад...
Плувам, плувам, плувам...
Толкова е хубаво там вътре, така спокойно, толкова тихо, топло, приятно, удобно...
МАМА ме оставя тихо зад решетките и отново излиза, този път на пръсти.
-          ААААААААААААААА!
Упси, пак съм аз...
А голямата розова жена... пардон – МАМА, отново дотичва, люшка ме на ръце, глуповато гука и тика в беззъбата ми уста оная същата цоцка – не нейната, разбира се.
Брей, викам си, явно номерът с реването като магаре действа.
Тази нощ изпробвам номера на няколко пъти.
Работи, братче!
Единадесет пъти извилих, единадесет пъти все някой дотърчаваше с изменено лице отнякъде и поемаше шефството над мен.
Супер!
Обикновено на сирената се отзовава МАМА, по-рядко БАБА, чат-пак и ТАТЕ... каквото и да значи днес това.
Доволен се унасям и проспивам целия следващ ден, за да изпробвам новата си система отново на идната нощ.
Така минава напоследък времето. Май само ям, спя, акам, ям, спя, акам.
Не е зле.
Понякога чувам Михаела от четвъртия етаж – всъщност май на всеки три часа, когато очевидно я будят – досущ като мен, за поредното папане, чипкане, гушкане, капане на капчици, ала-бала, тпу!... Човек не може да си отспи, казвам ти... Както и да е... Искам да кажа, че мадамата поне оттук изглежда тиха и деликатна. Представям си я на около два месеца, с още недоизбистрени сини очи, нацупена розова муцка, пухкава, русокоса и – да – ревлива. Разбира се, не може да се сравнява с онова гадже Ива от Родилното, но пък нали ми е съседка...
Инокентий от своя страна, който явно обитава жилище някъде на шестия етаж, се явява голяма конкуренция в реването. Не може да докара моето „АААААААААААААА!“ дори наполовина така сполучливо, но се старае дребосъкът. А и не млъква денонощно, така че адски ми затруднява дрямката – и следобедната, и среднощната. Явно проблемът там не е в коликите, а в името, викам си, как може да го кръстят така, обаче не ми пука особено.
В общи линии се чувствам понякога като в миниатюрен детски концлагер, честно – с всичките тези решетки, усмирителни ризи, затворнически режим /яж-спи-акай, през три часа, ходом-марш, хахаха/. Утехата ми е, че май всички в панделата сме на едно дередже – и аз – Камо Младши, и Михаела от четвъртия етаж, и Инокентий от шестия, и съседът ми Ники, и Пепи, и Коко, и Онуфрий /Онуфрий?!/, чиито гласове чувам чат-пат, ако не спя или не рева, за да привикам някого в галоп, разбира се.
Вярно, понякога ме изкарват на въздух на плаца... пардон – на терасата, но това не е истинска свобода, казвам ти... не още...
Иначе, доколкото разбирам, в нашия блок сме общо седем бебета. Големите тромави хора не случайно го наричат „Блокът на бебетата“, а край входа му виреят като гъби след дъжд два магазина за бебешки дрешки и играчки, един – за детски, плод-зеленчук, хранителен магазин, три барчета и седем агушеро-гинекологични кабинета. Блокът ни очевидно е рай за педиатрите и за бебешко-детската индустрия, но на кой му пука. Раста и възмъжавам с всеки Божи ден, усещам го просто на мига – с всяко бозаене, с всеки сън, с всяко ако, ако щете, да ме прощават дамите-бебета.
Според мен обаче, нищо че сме седем парчета, родени в рамките само на една-две години, звездата на Блока на бебетата съм именно аз. Останалите бебоци си ги слагам в малкия джоб на памперса, нищо че той по принцип джобове, разбира се, няма. Може би защото съм най-красив и умен, може би защото съм най-росен-пресен-от-АГ-донесен, може би е ген /нищо, че ТАТЕ ми вика обикновено Самоходния Памперс/. „Нашето гардже си е най-красиво“, казва понякога МАМА, а ТАТЕ само сумти и трака по едно черно нещо с черни копчета, поставено пред някаква машинария, много приличаща на телевизор, щото – нали – сметки имало за плащане, все повтаря. „Заплюй ДЕТЕТО, че да не го урочасаш“, вика пък в такъв случай БАБА и бързо ми връзва на китката червено конче, а на мен ми се иска гривна, от тия дето дрънкат, ама карай, братче, има време...
Та викам ти, дребен, колкото да убием времето, докато си висим тука във возилата пред кабинета на ПЕДИАТЪРА, на малкия си пръст ги въртя всичките, обаче понякога ми е много скучно. Монотонно ежедневие, няма купон, затова си го правя сам с ония големите тромавите наоколо. Пробвам ги със звуци, пробвам с внезапни движения, пробвам това-онова и от ден на ден ставам все по-добър и по-добър... А, ти, между нас казано, на колко си? На месец, викаш? Хм. Бе, лошо няма. Иначе младееш. Аз месец нямам още, но съм преждевременно съзрял, ако мога така да се изразя. Минавам насам край кабинетчето на ПЕДИАТЪРА, само колкото да убия времето, пък и да не счупя хатъра на МАМА, разбираш. Преглед, че преглед, вика жената, какво да я правя, майка ми е все пак. Иначе, Слава Богу, ТАТЕ вече е на работа и напоследък е уморен и нощем не хърка толкова, както преди. БАБИТЕ си гледат ДЯДОВЦИТЕ, МАМА гледа мен... Лайф ис лайф или иначе казано за едномесечен недораслек като теб – животът си тече, нали така?... А иначе, братче, каква марка ти е возилото? „Чиполино“ а? Е, айде, биват-биват долу-горе. Ще изкара някой и друг месец по дупките на този град. Аз си се возя на тоя сиво-синия „Стоук“ засега, не се оплаквам, висока класа е, някакъв тип на име ВУЙЧО  ми го прати откъм столицата, но вече си правя сметките един ден като подкарам една триколка на „Крос“, тогава ела ме виж! Блокът на бебетата тесен ще им се види... Ти „Бебето беглец“ гледал ли си? Не ?! А „Виж кой говори“? Не?! Бе много си ми задръстен, брат. Сори, ама чакай само да проходя тези дни, тогава всички ще ми дишат праха и ще ме дават по новините... Упси, леко сега, че МАМА иде насам заедно с ДОКТОРКАТА. Прави се, че те няма, братче, аз също ще се скатая.
Засега...
После ще се видим в Блока на бебетата. Там е купонът, братче, там е!

Камен Петров - Младши
Русе, 6 септември 2012 година

сряда, 5 септември 2012 г.

Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:


Аз родих се край реката,
Край голямата вода.
Ала сбърках щат и дата,
Мисисипи не е това.
Моят град се мие в Дунав,
Насред калните води,
Посред него плава шхуна
И на нея май си ти.
Времена, води и нрави
Все се точат покрай мен.
Вечно нямам кво да правя,
Вечно съм обезверен.
Бачкам, любя и мечтая
край голямата река,
За началото, за края
И за всичко сред това.
Тук родих се, тук си пея
Нито риба, нито рак,
От мелодии живея
И се преповтарям пак.
Знам, не съм на Мисисипи,
Ала влизам в всеки бар,
Казвам „Барманче, я сипи!”
И съм на реката цар…


Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...
Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.
Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  
Камен Петров