събота, 31 януари 2015 г.

Нощ/Ден

" - Откъде да започна, Ваше Величество? -
попита Белия заек.
- Започни от началото - отвърна кралят
рязко - продължи по-нататък, докато
стигнеш до края. Тогава спри. "
           Луис Карол "Алиса в страната на чудесата"

Стана светло.
Новороденото проплака и предпазливо заопипва Света с пробуждащите си се сетива. Страхуваше се. Чувстваше се беззащитно, голо и само. Пъпната връв вече му липсваше. Тук беше прекалено светло, прекалено шумно и май вече щеше да му се налага да се справя без чужда помощ. А и пространствата бяха огромни. Някой внезапно го потупа с груба длан по дупето /"мамо!", прииска му се да извика/, и сега вече то здравата се разрева, Божичко ...
... Божичко, каза си Бебето, гледайки с широко разтворени очи Света наоколо. Колко са стари, грозни и тромави. И си въобразяват, че знаят всичко. Мислят си, че са вечни. Вече са забравили откъде са излезли. Не им се връща ТАМ... Вземай си обратно тази тъпа дрънкалка, глупако! Да, да - на теб говоря – дядо. Виж го само как се прави на маймуна - май тук всички са откачени - не може ли да ми каже човешки какво иска?... То засмука палеца си и мислено пролази по стената, където се сви в ъгъла между ланшните паяжини и се вгледа с недоумение в грозните, стари, тромави хора под себе си, които се щураха като мравки из стаята, където ...
... където Детето се бе свило под масата, самичко. Гърмеше музика. Възрастните смешно подскачаха и се въртяха в безсмислен кръг под звуците и. Някои вече бяха пияни. То гледаше краката им изпод покривката, стиснало стара снимка на дядо си в ръце. Нощта напредваше. Краката наоколо ритмично потропваха. Хората се веселяха. Детето мислеше за дядо си. Никога, никога нямаше да го забрави. Вчера той си беше отишъл завинаги /"татко!", ридаеше безутешно маминка/, а днес тези тук играеха ли играеха ...
... играеха ли играеха, а Момчето се бе свило уплашено до стената и бе на крачка да се разплаче. Татко и маминка играеха любимата си игра - правеха си скандал. "Курва! - крещеше баща му и удряше с юмрук по масата /Това обаче не му стигна. Играта явно му се отдаваше/. "Курва! Върви, върни се при оня твоя нещастник!"… "Импотентен алкохолик! - уж спокойно отвръщаше маминка и методично трошеше на пода булчинския си сервиз - Бездарен писач! Мухльо!"... Играта им нямаше край. Беше безинтересна. Беше скучна. Обикновено го разплакваше. Когато порасне, никога няма да играе, реши Момчето и сви юмруци, никога, никога ...
... никога ли няма да порасна, простена мислено Юношата, свит в горещата влага на леглото си. Излезе потен на терасата и загледан в обвития в смог вечерен град, изпуши една от цигарите на баща си. Имаше отвратителен вкус! Всъщност, Юношата се чувстваше ужасно всеки път, когато правеше това /а и онова - лепкаво-блудкаво-соленото върху самотните си чаршафи/, но то му помагаше да се чувства и малко по-добре, малко по-зрял, малко по-мъж. Усещаше как с всеки изминал ден растеше, но и усещаше как с всяка нощ, изтъкана от копнежи, кошмари и полюции, загубва по нещо от себе си. Вече не помнеше деня, в който се беше родил. Забравяше как дори е изглеждал дядо му /а толкова, толкова го обичаше!/. Скандалите в къщи - "игра", все още с ненужен евфемизъм ги наричаше маминка - вече посребрена, състаряваща се пред очите му женица, отдавна не предизвикваха нищо друго в него, освен презрение и досада. Той захвърли недогорялата цигара. Мечтаеше за деня, в който щеше да се махне. Ох, кога щеше да стане войник!? Тогава всичко щеше да бъде по-различно, по-истинско и по-добро, да...
... да-да, каза си вцепенено Войникът и невярващо се взря във все още топлия труп пред себе си. Да, той е мъртъв. Той е мъртъв, по дяволите, и аз го убих! Не го мразя. Не сме във война - нали само си играем на войници в тази казарма? Дори не го познавам, а го убих. И то само защото глупакът е решил да прескочи точно тази ограда, която не трябва. Защо?! По е мъртъв и от пълнен шаран на фурна, а аз съм и въдичарят и главният готвач. АЗ СЪМ УБИЕЦ!... Войникът се сви до трупа в топлия августовски здрач и...
... и се взря критично в огледалото. Мдаа, беше един представителен Млад Мъж. Току що дипломиран юрист. Божичко, как да го повярваш?! Усмихна се криво. Пълен отличник, доктор на юридическите науки, дипломант на най-престижния университет... а днес бе първият му работен ден. Бяха го взели най-сетне на работа, след единадесет дълги, тягостни месеца без пукната пара в джоба... Барман в заведение за бърза закуска. Чудесно! Ама направо прекрасно! Въобще, наситен ден. Вчера бе погребал майка си, днес го приеха на работа, а довечера е на рожден ден с много музика. Страхотно...
... страхотно, миличка! - простена Мъжът и тя с удвоена охота се залови за работа, докато той отново се загледа с досада в тавана... Няма ли най-сетне да свършва, Божичко, колко ли още проклети минути! Десет? Двадесет? По дяволите, как се набутах в това идиотско положение?! Замисли се без болка за тазсутрешния скандал с жена си и присви устни. "Курва! - крещеше той, блъскайки с юмрук по масата - Курва! Върни се при оня твоя нещастник, както там се казваше!"… "Импотентен лигльо! - отвръщаше му безстрастно тя и трошеше булчинския си сервиз в пода - Бездарно адвокатче! Мухльо!"... А бяха толкова влюбени двамата, имаха такива големи планове за...
... за вечерта, а беше още далеч, мамка и! Зрелият Мъж внезапно скочи от бюрото и откъсна от кабела звънящия безспирно телефон. Мразеше това копеле! И бюрото си мразеше, и проклетия си кабинет, и въобще цялата си престижна, скъпо платена, идиотска професия - от зори до мрак, от осем до пет, ден след ден, всеки месец /двадесет дни платена отпуска/, всяка проклета година - до края на живота си. Грабна телефона и с гневни крачки влезе в стаята на секретарката, където тя /облакътена на СВОЕТО бюро, което сигурно също мразеше/, пушеше без удоволствие цигара и изпълваше въздуха с миризмата на мигрената си и с натрапчивия си евтин парфюм. Зрелият мъж отвори прозореца, изхвърли телефона навън, после се обърна към бюрото и. "И теб мразя, кучко!" - изкрещя той и се върна все пак в офиса, където за днес го очакваше  още доста работа...
... работа, работа - мдаа, каза си умислено Възрастният Човек. Цял живот блъскаш и докъде я докарваш? Доникъде. Децата се пръснаха. Загубих интерес към всеки и всичко. Внукът ме гледа сякаш съм маймуна, всеки път, щом му донеса дрънкалка, а щом умра, на третия ден ще ме забрави. Започнах да остарявам... Оох! Сещам се отново за лицето на дядо си. Толкова бе измъчен, бедният, толкова изстрада... И къде отидоха всички?! Дядо, баба, маминка, тате... Че и жена ми, Бог да я прости. Къде?! Защо, Господи, ЗАЩО?! Приплака му се, както когато беше Дете и...
... и Старецът наистина се разрида. Това беше краят - усещаше го. Той напрегна за последно умиращите си сетива. Светът изсивяваше. Беше го страх. Чувстваше се беззащитен, гол и сам. Пространствата се свиваха... Опита се да се взре ТАМ - ОТВЪД, със слепите си старчески очи, но очевидно никой не го очакваше.       “Мамо…”, прошепна Старецът, а сълзите докрай се стичаха по бузите му, в очакване някой нежно да ги приласкае с устни.
После стана тъмно...

Камен Петров

неделя, 25 януари 2015 г.

Вътрешен дизайн

Вече мразя до смърт вътрешния дизайн. Тогава обаче още не.
Новата колона в дневния тракт беше направо супер. Изненадата - тотална.
Тя стоеше насред стаята - стените прясно боядисани в бяло, бар плотът - лилав, колоните разделяха помещението на три части - кухня, дневна и трапезария, от което изглеждаше още по-чисто, просторно и многофункционално.
Обичам те, бебе!-прошепна тя така, както го правеше навремето и обви ръце около шията ми.
Само дето не ми направи свирка пред майсторите.
Колоната наистина си струваше парите.
Освен това навярно щеше да спаси семейството ми.
Погледнах я. Тя не помръдна. Щях да се учудя ако беше.
Не и в този момент.
Много пари и нерви ми струваше, мамка и и колона!
Дните минаваха неусетно като сън. Седмиците се преливаха в месеци. Дори и неочакваното изчезване на майка и не можеше да помрачи напълно радостта и от живота, от младото и семейство, от новата и къща. Залисваше се в обзавеждане и гледането на малкия, а той беше истинско съкровище. Кроеше планове за бъдещето. Живееше за днес и утре. Миналото постепенно избледняваше и оставаше назад, а заедно с него си отиваше и призракът на проклетата и майка.
Какво стана? Къде изчезна? Защо? Такива въпроси си задаваше понякога тя в изблик на закъснели чувства, но постепенно нещата си идваха на място. Животът продължаваше. Апартаментът от ден на ден добиваше вид. Нещата между тях като че ли вече вървяха добре. Най-сетне.
Е, това беше всичко, което исках.
Дори и с цената на една нова и... излишна колона.
Тя обаче не го знаеше. Имам предвид това, че колоната НАИСТИНА беше излишна.  Ако майка и беше все още сред нас, щеше сто на сто да ми го натяква по десет пъти на ден до края на живота ми. Тя обаче не беше тук. Беше изчезнала внезапно и необяснимо \за мнозина\ в един прекрасен ден в средата на септември и остави околните със зяпнали уста.
\Някой лош човек е злоупотребил с нея, смяташе тъстът ми, който с огромно задоволство се възползва от случая и напълно легализира досегашното си полуявно пиянство след изчезването на благоверната си, от което явно му олекна. Може да е заминала за Щатите и по-късно да ни се обади, лековерно смяташе жена ми, но тя е блондинка до мозъка на костите си, така че не се брои. Сигурно са я отвлекли извънземните, предположи съседката от горния етаж, чийто съпруг беше екстрасенс. Балдъзата ми смяташе, че майка и е станала лесбийка, жената на нашия приятел - капитана, че са я продали за проститутка в Анталия, майка ми - че съзнателно са я замонашила, полицията - че е избягала от семейството си, а аз… е, аз нищо не предполагах…\
Версиите бяха повече от бъбречните кризи на любовницата ми, но така или иначе един ден истината, мамка и, все пак изплува наяве - и то по начин, който въобще и не очаквах.
Вътрешният дизайн и повишението ми в службата, което удвои доходите ми, прецакаха всичко. Един ден се прибрах и в къщи заварих стадо майстори, които мереха нещо, изучаваха с пресметливи погледи стени, пространства и ъгли, и драскаха нещо с дълбокомислен вид в дебелите си омазнени тефтери.
Тя се хвърли на врата ми. Изписаното на лицето и телешко щастие обаче ми навя мрачни предчувствия. Това изражение обикновено предшестваше съдбовните думи: "Бебче, имам идея...".
- Бебче, имам идея! Реших най-сетне да направим новата кухня. Ще махнем двете колони и ще разшиим всичко.- измяука тя, а на мен ми се подкосиха краката.
Колоната! Да я махнем?! Божичко!
Скъпа…- рекох аз с гласец, който - надявах се, ще я предразположи към анален секс и ще убие
в зародиш поредния и типичен за расова блондинка безплоден ентусиазъм - Скъпа, колоната е толкова красива, стилна и … ъъъ - яка.
О, не!- възкликна жена ми - блондинката, и ми пусна език - Сега ще стане още ПО-ЯКО!
Е, стана по-яко. Стана дори нещо повече. Стана… гадно…
Секунда по-късно ония копелета - бригадата бекяри от Кубрат, Разградско \които живеехе в тъпата Варна под наем по тавански стаи два на два метра и се къпеха на топлата вода на хлажа\, вече бяха бутнали новата ми новеничка колана на земята.
Жена ми видя първо скелета. После обаче видя и скапаната гривна, която самият аз бях подарил в момент на неприсъщ за взаимоотношенията ни ентусиазъм на “любимата си тъща”. След което припадна. Докерите обаче \тяхната мама кубратско-разградска\ явно веднага чатнаха за какво става дума и се метнаха като бригада спецченгета върху мен. После… е, после дойдоха истинските ченгета. А и съдът не се затрудни. Струва ми се дори, че след този дребен инцидент дори и жена ми не ме обича особено… въпреки наличието на онова неопровержимо доказателство за противното -сина ни…
Това е, господа и дами съдебни заседатели. Убих я докато спеше. Убеден бях, че е съсипала семейството ми. Първо ми пробута дъщеря си. После ме накара да се оженя за нея. Вися денонощно у дома след като жена ми роди. Убеди ме, че имам достатъчно пари, за да престана да живея на свободен наем и да си купя собствен апартамент. След това ни прибра заедно с жена ми и детето в апартамента си в оня скапан краен квартал, уж докато си оправим къщата…
Щом като ми ядете от медеца, ще ми опитате и жилото, беше обичайната и реплика.
Е, логично се озова в оная колона, бих казал. Пък и колоната си я биваше, наистина. Жалко, че жена ми - като отчаяна и изпразнена след раждането от съдържание жена - реши в оня съдбовен ден, да се отдаде на новата си страст вътрешния дизайн. Това е тя жена ми - блондинката. Преди това се развличаше с търсене на богати дебели застаряваши чичковци по чатовете в интернет и… попадна на мен. Хак и е …
Та, това е. От цялата работа като че ли спечели единствено тъста ми. Докато стоя в самотната си килия и гледам с интерес по телевизора поредните дебати за и против смъртното наказание - естествено с неизменното участие на онова копеле Карбовски, си мисля, че тъстът наистина излезе късметлия... е, с малко помощ от приятели, разбира се. Тоест - от мен. Човекът за пръв път от 30 години се виждаше наистина свободен… макар да нямаше и най-малката престава какво да прави с тая проклета свобода… Все пак проклетата колона му дойде дюшеш. Както се - казва - с един куршум удари два заека. Хем се оттърва от доживотния чехъл, хем се оттърва от мен - зетят. А и апартаментчето остана за него. Толкова, ама толкова го искаше този апартамент. Халал да му е, както казват братятя турци. Да се оправя с течовете, кривите стени, тъпите съседи и акт 16.
Е, все пак не му завиждах. Не завиждам и на себе си. В най-добрия случай ще изгния в пандиза. Плюс това мразя тъпото парче Карбовски!
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
Защо не викате с мен, бе копелета?!
Та аз просто се занимавах с малко вътрешен дизайн.
Кво толкова