вторник, 22 ноември 2011 г.

Клошарят Любо: Зимата не е страшна с трите песа до мен



Зимата ни притисна отвсякъде, температурите вече от дни са минусови, прихвърча скреж, задават се големите сметки за ток и парно. Клошарите и бездомниците в Русе по традиция сезонно като всяка година по това време са се „зазимили” кой как може. Някои отново са се приютили в рушащи се сгради, замразени строежи и разнебитени фургони из целия град. Други търсят спасение от студа по входовете на блоковете, в бутилката евтино вино, в заслони от картон и найлони, в приюта… Има обаче и друг начин да се справиш със зимата, казва Любо, който русенци често могат да видят по централните улици на града в компанията на тримата му верни приятели… кучетата.
Чочо и Мечо са от 5-6 години с него, а Лора – от три. Зимата не е страшна с трите песа край мен, казва още Любо. Кучетата му правят компания, сплашват зложелателната „конкуренция”, топлят го в дългите, студени зимни нощи. Пък и винаги има нещо за хапване за всички – каквото за човека, такова и за песовете. С четирикраките, Любо ежедневно минава по обичайните си градски маршрути – през Кооперативния пазар, Автогарата, Кръговото, Кея. Твърди, че не е бездомник и четиримата са се приютили в къща в квартал „Родина”. Влачи след себе си „багажа” си в почти луксозен пасажерски куфар на колела. Облечен е топло на няколко ката в почти скиорски екип, вълнена шапка, качулка, ръкавици и тъмни очила. Стиска здраво дълъг заострен прът и нещо като скиорска щека и докато ви обяснява нещата от живота на улицата, може почти да се обзаложите, че в очите му зад тъмните очила играе лукаво огънче, а в гъстата брада се е спотаила насмешлива усмивка. Защото му личи, че не се страхува от несгодите на зимата. Поне докато Чочо, Мечо и Лора го следват по петите по мразовитите русенски улици и булеварди…

Камен Петров
Снимки авторът




понеделник, 21 ноември 2011 г.

Воден свят

Морето се плацикаше спокойно, бистро и бъкащо от живот близо 7 600 дълги, блажени, безгрижни години. 537 хиляди кубични километра кристално чиста вода, изпълнена с живот, се люлееше плавно с прилива и отлива, галена от вълните и киловете на пресичащите морето кораби. 16 милиона човешки същества живееха своя живот по крайбрежната му линия. В Голямата вода се вливаха пълноводните потоци на гигантските вени на морето - Дунав, Днепър и Днестър…
Малката русалка Ариел от векове се гмуркаше безгрижно в бистрите води на морето. Практически – като всички русалки, тя беше вечна. Мислеше, че и морето е вечно като нея…
Всичко тече, всичко се променя.
Постепенно обаче нещата някак се объркаха.
Разбра това, когато в брадата на татко Нептун, освен водорасли, се заплитаха мазни петролни петна. Усети го, когато кислородът в хрилете и взе все повече да не достига и вече се задъхваше дори само като преплува иначе детинската дистанция между Варна и Одеса, гонейки килватера на ферибота. Планктонът цъфтеше, задушен от токсини, хранителни вещества, отпадъци, фосфати и нитрати, и ставаше все по-трудно да видиш на две педи пред носа си в доскоро бистрата синьозелена вода. Един от най-добрите и приятели – тюленът-монах някак си изчезна и то като че ли завинаги. Очевидно се канеха да го последват делфина и акулата – винаги желани другарчета в игрите на гоненица сред останките на отдавна потънали кораби на дъното. Осъзна, че нещо не е наред, когато дънни тралове раздраха до смърт две от нейните сестри – русалки, когато паламудът отплува на юг, а после последва тюлена, когато рачетата по дъното и медузите в прилива намаляха наполовина…
Наблюдавайки от столетия с интерес миграцията на прелетните птици далече-далече горе в небето всяка пролет и есен, малката русалка Ариел реши, че е време и тя да мигрира… или да емигрира… завинаги. Морето вече не беше това, което бе. Водата стана чужда среда, а не дом.
Не искаше дробовете и мъчително да пулсират за глътка кислород.
Не искаше да плува в тиня.
Не искаше да свърши като рибите, обърнали нагоре корем.
Не искаше да изчезне от лицето на Земята като тюлена-монах и делфина…
В това време горе, на повърхността на морето, един русокос мъж с набола брада и вид на холивудска звезда от високо бюджетна продукция с катастрофално ниски приходи, кръстосваше Водния свят с катамарана си в търсене на ЧИСТА, ПИТЕЙНА вода. В неговия свят, свят на бъдещето, тя беше по-ценна от петрола и от златото, взети заедно. За водата се водеха битки. Избиваха се цели племена. Вършеха се предателства. Правеха се експедиции. Русокосият мъж кръстосваше неуморно надлъж и нашир Водния свят със своя катамаран, воюваше, когато трябваше да се воюва, предаваше, ако трябва, убиваше, щом се наложи. Всичко в името на ВОДАТА. /аквариум?/
Малката русалка Ариел го наблюдаваше отдавна изпод все по-мътното и все по-мътно водно огледало на повърхността на морето. После – когато във водата кислородът вече започваше наистина да не стига, за да диша, когато повърхността се задръсти от човешкия боклук и от мъртвите тела на безброй морски птици и риби, Ариел се реши. Не го харесваше /той беше ЧОВЕК, от онази същата порода, която тровеше водата на морето/, не го обичаше, но щеше да тръгне с него. Щеше да се преобрази. Рибята опашка щеше да бъде заменена с чифт смешни човешки крака, хрилете – от бели дробове, косите от златисти водорасли – от косми, замърсената вода – с чист въздух…
И малката русалка Ариел се преобрази. Стана ЧОВЕК. Преди това, разбира се, изпя за русокосия мъж песента на русалките, която – то се знае – омайва, и той я взе на своя катамаран, и двамата поеха надлъж и нашир, кръстосвайки безспирно умиращото море, Водния свят, родния дом на русалката, в търсене на ЧИСТА, ПИТЕЙНА вода.
Кой знае.
Ако я намереха, може би Ариел отново щеше да се превъплъти в една малка, чиста, безгрижна русалка, каквото си бе по природа, и щеше да се гмурка в прозрачните лъчисти дълбини на извора на живота, хилядолетия и хилядолетия занапред.
Кой знае…

Камен Петров