събота, 7 октомври 2017 г.

За битието в рамката

Творецът беше застанал отстрани и наблюдаваше с критично око творбата си. Беше изпоцапан, уморен, но доволен, че творбата му все пак най-сетне е завършена и вече шества по света. Сътвореният от него свят сякаш преливаше извън картината на цялото, застрашавайки да излезе извън рамката. Толкова истинско изглеждаше всичко, излязло изпод ръцете на Твореца.
Беше рисувал тази картина на живота цели седем дълги, изтощителни, направо непосилни дни. Беше вложил буквално всичко от себе си. Беше вдъхнал живот на неудошевеното, беше наситил с цветове анонимно сивото, беше изпъстрил света със символи. Създаденият от самия него свят насред рамката буквално оживя пред очите му, картината на живота се очертаваше перспективна.
През първия ден Творецът беше положил малко нерешително първите мазки върху белия грунд и бе създал земята и небето. В началото земята бе безформена, тъмна и пуста, но той сътвори светлина и работата сякаш потръгна. Творецът си поигра още малко със светлосенките, коригира леко перспективата, наблегна на землистите и топлите тонове за земята и на оттенъците на ултрамарина за небето. Получаваха му се нещата днес, реши.
На втория ден изрисува водата, моретата и твърдта насред тях. Остана доволен, поне донякъде. Може би беше все още малко бездушно всичко, недостатъчно раздвижено и одухотворено. Трябваше в идните дни да се погрижи за това, да размърда нещата, да вдъхне живот на творението си.
Третия ден Творецът посвети на създаването на сушата, а четвъртия - на слънцето, луната и звездите, които да делят света на ден и нощ, а душите на хората на добро и зло. Алегорията се получи, помисли си тогава той. Слънцето блестеше сияйно, от другата страна се спотайваше мракът. Точно така, както и трябваше да бъде, да - точно така...
На петия ден, понеже светът, който вече живееше свой собствен живот, строго очертан от пространствата и правилата на рамката, стоеше някак пуст и неудошевен, Творецът реши да го запълни с живот. Нарисува всяко животно, което се сети /и чието пресъздаване на платното бе според силите на уменията му/. По небето полетяха птици, по земята скитаха влечуги и млекопитаещи, в морето заплуваха риби. Картината наистина се раздвижи за пръв път от началото и удоволетворен, той остави четката в края на работния ден и покри картината с парче плат до сутринта.
Шестият ден започна някак неудоволетворяващо, чисто творчески погледнато. Творецът махна плата от картината и дълго я съзерцава. Нещо и липсваше, апределено. Скоро той разбра какво. Със смели, решителни мазки започна да твори и на платното се появиха малко по малко и разумни същества. Хора, подобни на самия него, тъй като си даваше сметка, че на този свят познава най-добре и извътре единствено себе си, така че се самопресъздаде на платното. Спря единствено когато му се струваше, че вече е дал достатъчно плът и дух на хората в картината - властни, любопитни, надделяващи над животните, водата и земята, първи във всичко. Това е, рече си и остави четката и палитрата.
На седмия ден сутринта погледна картината. Стори му се завършена. Всъщност точно така искаше да изглежда света, създаден от самия него на платното. Реши, че си е заслужил почивката и ще остави творбата си да "отлежи", за да я погледне след време с нови очи, с ново любопитство и критичен поглед. Дистанцирай се, а после проникни до същината на нещата, рече си. Творецът беше създал не една и не две нови реалности, беше завършил успешно мнозина проекти, но някак си усещаше, че това тук, този тъй реален свят, насред строгите очертания на новата рамка, е апотеозът на неговите умения, на усилията и стремленията му.
И мина време.
Творецът се завърна в един прекрасен ден пред платното, на което беше изобразил живота и го загледна с хладно чувство на дистанция от собственото си творение. Гледа го дълго. В първия момент дори не можеше да повярва на очите си.
Сега картината живееше свой собствен живот.
Това, което видя, не му се понрави.
Картината му, вместо търсения рай, се беше превърнала в същински ад за сетивата, за душевността, за надеждите.
Брат убиваше брата, друг прелюбодействаше, трети крадеше. Навред бушуваха войни и ставаха кръвопролития. Ужасяващи сцени на кръвосмешение, подкупничество, кражби, разврат и богохулство се развихряха на воля, като че ли излезли изпод четката на някой душевноболен. Хората се избиваха един друг и унищожаваха с общи усилия природата - земята, океаните, живите твари по въздуха, в морето и на земята, с толкова труд и въображение създадени от Твореца. Най-ужасните картини за него обаче бяха тези, в които съзря как неговите собствени творения - човеците, нарушават всички божи закони, погазват правилата и табутата, опитват се всячески да разбият рамката и да излязат извън нея, извън контрол.
Там където бяха успели в нечистите си стремежи /поне донякъде/, боята, реалността и лустрото се напукваха, ронеха се и се лющеха, и отдолу се показваше един съвсем различен от представите и стремежите му цвят, а рамката се беше нацепила и заплашваше да се разруши и да пусне всичкия този деструктивен напън извън строгите си, геометрически правилни и морално приемливи очертания.
С гримаса на едва сдържано недоволство и отвращение, Творецът взе голямата четка, потопи я щедро в боята и с плавни, добре отиграни движения започна да премахва и замазва в анонимно бяло създадения от самия него свят.
Маза дълго и старателно, чак докато от платното не изчезна всичко, сътворено преди от него. Замаза в бяло цветовете, хората и животните, земята, небето и морето, низките страсти и престъпните намерения. Всичко.

Остана само рамката, тя си беше все същата, очакваше сътворяването на поредния нов свят вътре в границите, очертани завинаги от нея.

четвъртък, 5 октомври 2017 г.

И не си пиши писма...

Всичко вървеше по старому докато не получи писмото.
Чете го дълго. Прочете го няколко пъти.
Обръщението. Почеркът. Подписът. Датата.
Писмото преобърна подредения му живот наопаки и вече нищо нямаше да бъде същото. Никога.
Професор Хаим Ицхак Коен беше праволинеен човек. Той беше учен. Физик и космолог, точно като идола си Стивън Хокинг. Гонеше шестдесетте, но беше здрав като бик, макар малко завеян и мечтател като всеки учен.
Неортодоксален евреин, който не стъпваше в синагога, професорът все пак бе твърде обременен от миналото. И защо не? Имаше ли юдей на света, който не е преследван от призраци? Това си мислеше ученият, когато вечер се отпуснеше с традиционната чашка преди лягане. Самият той беше погребал баща, майка и брат, влезли през 1942 година през портала на концлагера и излетели по-късно през комина на крематориума. Такова нещо не се забравя.
Всъщност писмото беше капката, която преля чашата.
А чашата по това време беше вече доста пълна.
С годините професорът все повече се увличаше по идеите на Хокинг.
Призраците от миналото се завръщаха все по-често.
Страната сякаш беше полудяла, въвлечена в най-авторитарния режим на управление от десетилетия насам, дело на шепа олигарси и бивши престъпници, които вилнееха безнаказано и тъпчеха основните свободи на хората, тъпчеха джобовете си с държавни пари, тъпчеха рушвети в джобовете на другите, тъпчеха самата идея за нормален живот.
По света през тази апокалиптична 2017 година от рождението на Христа, беше същото, дори по-лошо. Светът очевидно беше на прага на Трета Световна Война, може би дори на няколко. Огнищата им тлееха навсякъде - в цяла Европа, пометена от мигранти, в съседните ни държави, обзети от мегаломания, в Близкия Изток, Китай, Северна Корея, навсякъде.
После, по препоръка на своя студентка, професорът прочете една книга на Стивън Кинг, автор, който по принцип не понасяше. Книгата се оказа "22.11.63". В нея се разказваше за учител, който намира врата към миналото, скрита в западнала закусвалня, и решава да се върне в 1963 година, за да предотврати убийството на Кенеди, като самият той убие Осуалд.

Внезапно, но и съвсем закономерно, като се замислеше, професорът откри, че е като обсебен. Една мисъл упорито се бе загнездила в него и не му даваше и миг покой. Писмото, книгата, теорията на Айнщайн, собственият му опит, прозренията на Хокинг, концлагерът от миналото и ужасяващото настояще, вещаещо катастрофа в бъдеще, се бяха преплели съдбовно и населяваха мислите му със съмнения и надежди, със смътни планове и ужасяващи видения.
На подсъзнателно ниво или не, професор Коен от години работеше с някакво тъпо упорство над проблемите, свързани с така мечтаното от учени, фантасти и съвсем тривиални люде пътуване на времето. Вместваше тайно еретичните си изследвания и опити в редките пролуки между професионални ангажименти, четене на лекции и писане на поредния научен труд. Професорът беше наясно, че надали някога щеше да изобрети така лелеяната машина на времето. Той обаче не се и стремеше в техническия смисъл на думата към това.
От теорията на относителността знаеше, че времето и пространството се закривяват около обекти с голяма маса, а самият той го бе доказал многократно в лабораторни условия. Доказа и че за обект, движещ се с огромна скорост, времето забавя ход. Колкото по-голяма е скоростта, толкова по-голямо е и забавянето на времето. При скоростта на светлината, времето буквално спира. Професорът бе доказал и, че това става и във вътрешността на т. нар. черни дупки /наричани още червейни/ - истински тунели в пространството и времето. Те бяха и негов кандидат за това, което непросветените наричаха Машина на времето.
Професорът беше анализирал най-известните експерименти за пътуване във времето - Експериментът Филаделфия и Проектът Монтаук, дело на военните, разбира се. Като последовател на Хопкинс, знаеше за известните хипотетични възможности за пътуване в миналото и работеше по тях. Общата теория на относителността допускаше съществуването на дупки в пространствено-времевия континуум, а теорията на учени като Кип Торн и Майк Морис за скоростта и времето явно позволяваше пътуването в миналото и бъдещето. Професор Коен впрягаше целия си талант, опит и стремеж към тази цел. За него минало-настояще-бъдеще бе едно неразделно цяло.
Бъдещето обаче не интересуваше професора. Настоящето го плашеше. Интересуваше го миналото и как то да бъде променено, за да моделира настоящето и да гарантира бъдещето.
Не се притесняваше за прословутите "Парадокс на убития дядо" и "Парадокс на лудия учен".
И без това не възнамеряваше да убива сам себе си.
Нито да огласява широко намеренията си.
Айнщайн е изследвал пространствено-времевите тунели, а първият описан и наречен „мост на Розен-Айнщайн“, е вдъхновил мнозина учени след него, припомняше си професор Коен. Айнщайн обединил в теориите си времето и пространството в т. нар. континуум. Вследствие от това единство, при движение във времето се извършва и движение в пространството. Учени като У. Дж. ван Стокъм, Франк Типлър и Робърт Форуърд са били на крачка от откриването на машина на времето, а с последния професор Коен дори беше учил в един факултет.
Известно е, че физическите обекти съществуват в три измерения - широчина, дължина и височина. Като физик и последовател на Хокинг, професорът знаеше, че съществува и четвърто - времето. Пътуването във времето означаваше пътуване през четвъртото измерение. И това щеше да стане именно през червейните дупки. Малцина извън тесния кръг от физици и космолози знаеха, че тези тунели във времето са навсякъде около нас, само че са твърде малки, за да ги забележим. Всяка червейна дупка обаче е тунел, предсказан от теорията на относителността, който свързва две места в пространство-времето и точно това е идеята на всички проекти за машини на времето.
Някои учени смятаха, че е възможно да се улови една от тези дупки и да се разшири няколко трилиона пъти, за да стане достатъчно голяма, че през нея да мине човек. Не бяха успели.
Професор Коен обаче беше намерил пътя с помощта на овладяната радиация в червейната дупка, достатъчната мощност и модерната технология, на които не са можели да разчитат предшествениците му и които му дадоха уникалния шанс след дълги години на експерименти, най-сетне да построи гигантска червейна дупка в пространството и времето.
Знаеше, че всяко пътешествие в миналото създава своя нова реалност. И професор Коен беше готов да я създаде, за да промени настоящето, да предотврати човешката трагедия. Да спаси семейството си и света.
Беше толкова просто. Трябваше да убие Хитлер.
Знаеше, че този парадокс... този абсурд, кара учените да се въздържат от мнение по въпроса с пътуване във времето, но професор Коен отдавна беше превъзмогнал това. Какво означаваха хорската насмешка, презрението и неверието, ако той успееше, ако сбъднеше плана си, ако НАИСТИНА се върнеше в миналото и спасеше Света от Звяра.
Вече бе избрал и точния момент. Щеше да се върне точно в 21,25 часа вечерта на 27 февруари 1933 година, месец след като Хитлер узурпира властта и малко преди да подпали Райхстага, да въведе диктатура, да тласне света към унищожителна война, да избие близките му.
Щеше да се върне и да го премахне. Веднъж завинаги и вовеки готов.
Професорът се чувстваше готов, а бе готов и с чисто техническата страна на въпроса. Знаеше, че вероятността да се измъкне жив от тази авантюра клони към абсолютната нула, но това нямаше да го спре.
Съвсем сериозно се канеше да скъси живота на копелето точно с 12 години.

Въпреки годините за психическа нагласа, вземане на решение и подготовка, скокът във времето остави професор Хаим Коен в пълен шок.
Шокът продължи твърде дълго, за да остане незабелязан, но в Берлин в този час на 27 февруари 1933 година, беше нощ. Градът бе безлюден, нямаше минувачи и движещи се автомобили, от беззвездното небе се сипеха ситни снежинки. Столицата все още не бе станала жертва на затъмненията, които щяха да дойдат заедно с нощните бомбандировки на американци и англичани след няколко години, но редките улични лампи и светещите тук-там прозорци не можеха да пробият мрака.
Професорът се огледа замаяно. Нямаше грешка. Градът. Улиците. Моделът на паркираните автомобили. Дизайнът на уличните стълбове. Часът и датата на часовника му, които се бяха превъртели точно с 84 години назад, като докоснати с вълшебна пръчица.
Беше в точното време на точното място. Дори не му трябваше да вижда хилядите кървавочервени плакати, афиши, листовки и огромните предшественици на билбордовете от бъдещето, дамгосани с прословутия пречупен кръст, за да се увери - да, той беше успял. Беше се върнал в 1933 година. През февруари. На 27-мо число от месеца. Точно в 21, 25 часа.
Вдигна поглед към мрачната заплашителна грамада на Райхстага, който се чернееше зловещо в мрака отсреща. Професорът знаеше, че всеки момент, в някой от прозорците ще се появи мъничко боязливо пламъче, което бързо щеше да се разрасне и да превърне Парламента на нацистка Германия в най-голямата, прокобна и съдбоносна факла на света. Знаеше и че - очаквал по сценарий този миг, тук, на една ръка разстояние от него, ще се изсипе елитът на Нацистката партия, начело с Хитлер, Гьоринг и Гьобелс, истинските подпалвачи. Знаеше го от историческите свидетелства за тази дата, както и от теченията на тогавашните вестници.
Беше избрал този момент да долети от бъдещето като истинска хищна птица на отмъщението, защото Хитлер вече беше получил канцлерската мантия, но все още не беше обявил диктатурата си. Беше го избрал и заради суматохата, която трябваше да съпроводи грандиозния, инсцениран от нацистите пожар, арестуването на подставения Ван Дер Любе, пристигането на самия фюрер на мястото на драмата - тук, толкова удобно, направо в ръцете му.
После всичко стана сякаш за част от секундата и професор Коен нямаше нужда от машина на времето, за да прелети от далечната 2017 година през хаоса на пожара, размахалите палки щурмоваци, пищящата тълпа, зловещите лимузини в мъртвешко черно, за да стигне до мига, в който Адолф Хитлер се изниза от задната врата и пристъпи напред, на по-малко от метър от протегнатата му ръка.
В ръката си професор Коен стискаше револвер, после просто натисна спусъка и остави оръжието само да изпразни всички патрони от пълнителя, почти от упор в учудващо дребното телце на диктатора.
Край, рече си професорът и отпусна ръка. Нямаше да има световна война, обхванала четири континента и три океана, нямаше да има аншлус, нито блицкриг, нямаше да има кланици при Судетите, Сома и Ардените, нямаше да има атомна бомба и концлагери, нямаше да загинат 60 милиона човеци...
Мамо, тате, батко, СВЯТ, спасени сте, сбогом, успя само да си помисли замаяно професорът и в следващия момент усети почти с облекчение как пощурелите от бяс есесовски щурмоваци връхлетяха върху него.

"Здравей,
Мое по-младо (или може би - по-старо?!)/ второ АЗ от бъдещето!
Не се чуди на пощенската марка, нито на датата на клеймото. Да, наистина е 1933 година. И да - пиша ти аз - Хаим, твоето копие, алтерего, клонинг, наречи го както искаш.
Важното е да разбереш, че бленуваното пътуване във времето е реалност. Че твоите усилия и мечти, и усилията на учените преди теб, не са били напразни. Тъкмо ти/аз успя в крайна сметка. След като ти отпътува от бъдещето, аз се завърнах в миналото - наскоро, пред февруари. Знаеш защо.
Всичко мина по план. Звярът е мъртъв.
Известно време мислех, че и аз ще умра - бързо, насилствено, мъчително. По силата на някакъв вселенски парадокс обаче не загинах. Оказа се, че онези нацистки копелета имат нужда от мен. Имат животоспасяваща нужда от някой, който да замести убития Хитлер, за да не изпуснат създадената от него инерция - напред и нагоре - или поне те така си го представят. Идиотите моментално ме обявиха за новия фюрер и тартор на Национал-социалистическата партия. Дори се зарадваха, че и инициалите ми са същите (Хаим - Хитлер, сещаш се), така че няма да се охарчат за нови агитационни материали, плакати, знамена, официални бланки и прочее, хахаха.
Знам, че радостта на нацистките отрепки ще е кратка. В еуфория са, готвят се за войната зад удобния параван, който днес представлява моя милост - така удобно приклещена в собствения си времеви капан. Нещата обаче излизат извън контрол. Страх ме е от мен самия.
Знам също така, че когато прочетеш това писмо, вече ще си готов да вземеш крайното решение. Правилното решение. Да дойдеш тук от Бъдещето и да спасиш Света.
Само че този път не се цели само в Хитлер. Цели се и в... МЕН.
И - не си пиши писма...
Хайл Хаим!"





неделя, 1 октомври 2017 г.

Невидимият мост

Животът е мост. Премини го, но не строй къща върху него“
Индийска поговорка

На всеки някога през живота си му се налага да прекоси някой мост, независимо дали това му харесва или не.
В случая колата ми с австрийски регистрационни номера преминава през разбития Дунав мост. Отсреща вече се виждат покривите, антените и комините на Русе. Родният ми град. Напоследък – и град на свободния дух, припомням си.
От години живея и работя в едно предградие на Виена в търсене на сносен живот за семейството си. Рядко си идвам у дома и обикновено поводът е тъжен. Така е и този път. Тате беше починал след дълга, унизителна и обречена борба с рака след като Фортуна окончателно отвърна лице от него в края на един отруден жизнен път.
Докато бавно прекосявам града с австрийското си лизингово возило, ме тресат противоречиви чувства. Огорчение и носталгия, радост и съжаление, ентусиазъм и апатия. Малката Виена ми се вижда още по-смалена, занемарена и тъжна. Мутробарокът в Русе отдавна е изместил барока, а псевдомодернизмът, архитектурните недоразумения, панелките и тоталният кич разказаха играта на останалото – и на модерна, и на неокласицизма, и на сецесиона, и на всичко. Днес голямата Виена, край която не по своя воля живея и работя, процъфтява, а родният ми град запада от ден на ден.
Тъгата ми е избила на повърхността още докато минавам по престарелия Дунав мост, но съм сигурен, че ще ме следва неотлъчно и ако река да прекося – ей така – заради идеята - и Дъговия, Гредовия или Сарайския мост – всичките те останки от отдавна минали времена, с неразбираема за днешните млади етимология на имената, стаили в настилките си все още тропота на стотици конски копита и паянтови каручки от древни времена. И всички те като че ли водят единствено от града към града, в един самодостатъчен, елиптичен цикъл на затваряне и пълна липса на перспектива.
Припомням си обаче, че днес Русе не е само град на мостове над реките, но и на мостове на дружбата и приятелството, на духовното единение и любовта, на помнене на минало и история, мостове към бъдещето и към обединението с Европа и света, напоследък и мостове на свободния дух, който се надяваме да ни отведе напред.
Точно тези мостове са ме отвели и мен в търсене на препитание далеч от дома и точно те ме връщат от време на време в Русе със стаена дълбоко в гърдите болка. Те ми помагат за това родния ми град да не остане едно празно мечтание за мен, а да бъде завинаги една неотменима и видима реалност, без която не мога там – навън, сред чуждите хора, реч, култура и манталитет.
Мостът, мисля си, не трябва да бъде просто едно безлично място – част от инфраструктурата,място, от което хвърляш панорамни погледи към ландшафта или си хвърляш боклука, място, от което скачаш с бънджи или просто скачаш, за да се самоубиеш зрелищно.
Мостът свързва, не разделя.
Такива са днес и мостовете, които съм прехвърлил през душата си, шофирайки из мъгливите есенни улици на родния си град, докато севернякът през Дунав откъм Румъния ме кара да потръпвам зиморничаво, но дали само от него. Мостовете в душата ми са невидими, но осезаеми и напълно реални за мен, точно като в онзи покъртителен роман на Джули Оринджър. Внимателно съм ги проектирал, градил и поддържал здрави през годините, за да мога винаги да мина без страх по тях, щом се почувствам сам, щом се почувствам изгубен, щом се почувствам изкоренен и изпълнен с неверие.
Мама ми отваря пътната врата на къщата, която откак се помня, старее с достойнство на самия край на „Александровска“, досами Халите, и за миг ме гледа мълчаливо. Изглежда ми още по-свита, сива и мъничка, откакто я видях за последно, а то беше едва преди шест месеца. Тогава се бях върнал за погребението на баба си. Днес се връщам за погребението на баща си. Чудя се няма ли да дойде момент, в който ще се върна по някой хубав повод – сватба, раждане или кръщене например. И за чие погребение ще се наложи да се завърна у дома следващия път.
- Здравей, мамо.- казвам и леко я целувам по челото.
Усещам уханието и на дом, на уют и топлина, на наскоро варено сладко от сливи и на печена баница, на онова неназовимо нещо, което всеки от нас къта дълбоко в душата си и което ни свързва завинаги с невидим мост с детството ни, с най-хубавите ни спомени и с нетленността на рода и майчината любов.
Тя ме прегръща безмълвно. Не плаче. Явно е изплакала сълзите си за тези 48 часа, които ми бяха нужни, за да се освободя от омразните си, високоплатени задължения в австрийската мултинационална фирма, да си взема временно сбогом със съпругата и дъщеричката си, да се приготвя път и да го пропътувам – от виенското предградие, през Дунав мост, до дома.
- Не искаш ли да се поразходиш из Русе, да видиш приятелите си? – пита мама, след като цялата ненужна сутня, сълзите и венците, роднините и беглите опечалени полунепознати, гробарите и буците пръст по ковчега на тате вече бяха отшумяли в едно изпълнено със скръб, тъпа болка и сухи сълзи минало.
- Не, мамо. Стига ми да видя теб. И да изпратя тате. - отвръщам.
И все пак излизам, мама е непреклонна. Сгушен във ватираното фирмено яке, обхождам улиците и площадите, градинките и парковете. Старателно избягвам гротескната грамада на МОЛ-а, кварталите с безумно ново строителство и търговските центрове. Подминавам и Лайното, на което традиционно се събират на кафе и лаф старите ми дружки. Скитам сам /тъй и не се обадих на „приятелите“, с които реално съм делил само маси по кръчми и купони/, обхождам брега на Дунав и Малката Виена, Парка на Младежта и Парка на Възрожденците, Речна гара, яхт клуба и паметника на Ангел Кънчев, качвам се до Левента и Телевизионната кула, отбивам се до Текето. Посядам за миг в сянката на Статуята на Свободата и се взирам в празните шадравани, затлачени от мъртви есенни листа.
Празно ми е обаче.
Празно ми е на душата.
Знам, че още не съм посетил всяко едно място, което трябва да посетя, затова.
И ето ме, връщам се на гробищата едва часове след погребението, целувам снимката на тате на пресния дървен кръст, преподреждам ненужно цветята, разпилени по гроба, паля нова свещичка – за себе си, за него, за всички нас.
Всеки сам трябва да прекоси и този мост, мостът на скръбта, самотния невидим мост, по който преминаваш, за да се сбогуваш завинаги с човека, който ти е дал живот. Най-самотният мост.
Прекосявам и него, а сърцето ми е натежало от сълзи. Сбогувайки се завинаги с тате, все едно си вземам последно сбогом и с Русе, с родината си, с целия си съзнателен живот досега, с надеждите и мечтите си.
Не се виждам с никого в родния си град, но се обаждам по телефона на неколцина, без които не мога. На момичето, чието сърце разбих, заминавайки в чужбина с друга жена, за да създам там семейство с много любов. На учителите си, които ми дадоха така много при старта на живота ми и които надали ще видя някога отново. На любимата си леля /за чието близко погребение, чувствам, че ще се върна следващия път/. На най-добрия си училищен приятел, който отдавна се е превърнал просто в един бегъл полунепознат.
Обикалям отново за последен път града. Не е същото. Никога не е същото, казвам си.
После часовете и оскъдните дни неусетно се изнизват и отново е време да се стягам за път, за да прекося в обратна посока Русе, Дунав мост, Европа и целия си безнадежден емигрантски живот, за да се завърна в съсредоточието на днешното си жалко съществуване в покрайнините на Виена, в корпоративните дебри на фирменото си израстване, в дома си под наем и колата на лизинг, в курсовете по немски език на жена ми и училището на детето.
- И да си дойдеш пак скоро, ей.- казва обичливо мама на сбогуване, застанала обичайно на прага на дома ни там, в края на „Александровска“, досами Халите. Пооправя ненужно ревера ми – Знаеш колко много те обичаме и те мислим всички.
- Да, мамо. - отвръщам и я целувам нежно по челото.
После си тръгвам за пореден път.
Вече съм спокоен обаче. Обуздал съм поне донякъде духовете в душата си.
Всичко беше предначертано.
Всичко беше ясно.
Толкова беше просто – след дълго скитане, в края на краищата най-сетне бях открил отново невидимия мост към самия себе си и към корените си.
Сега вече можех с леко сърце да се върна в чуждия си дом в чужбина, да работя, да живея, да планирам, да се грижа за семейството си.
И да знам, че той – мостът, макар и невидим, е завинаги някъде зад мен. Стабилен, с бетонни основи, изграден с много вяра, надежди и любов.
И че никой няма да го изгори зад гърба ми, докато го пазя дълбоко вътре в себе си. В сърцето, в душата и в цялата си същност.