неделя, 15 декември 2013 г.

Старец на прозореца

Прозорецът на стареца не беше нищо особено, но поне според клишето беше неговия собствен прозорец към света. Именно заради това през наплютите от мухите и набраздени от следите от отдавна отминали валежи стъкла, старецът виждаше само това, което бе останало за виждане за такива като него. А именно – малкото опушено ъглово площадче с неработещия часовник, две-три гладни улични котки, изронените фасади на запуснатите сгради наоколо, пиацата, на която никога не чакаха таксита. И още – вдовицата от къщата отсреща, която не беше достатъчно млада, за да прилапа някой нов хубавец, нито достатъчно стара, за да се примири с това. Пицарията без клиентела отдолу, западналият магазин за плодове и зеленчуци, просякът с чуканчета вместо крака. Толкова.
Това беше светът на стареца.
Той беше стар и немощен, откакто се помнеше живееше сам. Един път седмично идваше една жена да му почисти и сготви, самата тя стара и недъгава почти колкото него, но старецът не усети да изпитва някакъв мерак към нея, ама никога.
Дали защото беше трудноподвижен, дали от отдавна стаена алиенация, старецът не беше излизал от дома си от години. Патериците му стояха в ъгъла на стаята и събираха прах и паяжините на дълголетни паяци-домошари по волята на съдбата като него. Страх го беше да използва патериците, страх го беше от света навън, у дома се чувстваше защитен.
Старецът, освен че не можеше да ходи, беше и ням, по-отдавна, отколкото можеше да помни. Това като никога не бе някаква негова поредна прищавка, а последица от едва излекуван рак на гърлото, от който почти не беше починал. Виж, слухът му още го държеше, за жалост понякога, даваше си сметка и той самият.
Днес старецът живееше самичък само в просторната кухня на апартамента, превърната в спалня и дневна едновременно. Беше подредил малкото си мебели така, че да се придвижва от едно място до друго, опирайки се в тях, без да има нужда от чужда помощ или от патериците – точно като рак в мрачното си и самотно убежище.
Иначе апартаментът беше голям за него, дори направо огромен, макар внуците му да не мислеха така и дори да не му бяха хвърлили мерак, не го беше описал дори в и без това твърде постното си завещание. По цели дни прекарваше в креслото пред телевизора в дневната-спалня-кухня-трапезария, макар повече да слушаше, отколкото да гледаше, защото тъй или инак недовиждаше, чак докато не му се схванеха всичките кокали и не го хванеше съклета.
Беше пролетен ден, топъл и благоуханен, когато старецът чу скандалът пред прозореца си. Той се затътри дотам и присви късогледи очи към тротоара отсреща, където се караха и очевидно се биеха мъж и жена. „Курва!“ - крещеше мъжът и налагаше жената по тялото и незащитената глава - „Мръсница! Проститутка“. „Моля те! Моля те! Моля те!“, беше единственият отговор, после жената падна на окървавения тротоар и застина безжизнена на студените плочки, а мъжът гузно побягна.
Старецът напрегна мъртвите си гласни струни, за да извика за помощ. Замахна неволно в безсмислен опит да спре насилника. Почти се засили през претъпканата от мебели стая, за да излезе на улицата и да помогне на пострадалата.
Не можа. Разбира се.
Остана ням и безпомощен в рамката на зеещия към нищото прозорец.
Когато най-сетне осъзна, че се е превърнал просто в една непотребна вещ втора ръка, от която никой няма нужда и с която никой не се съобразява отдавна вече, старецът изведнъж се прекърши.
Разбра колко е безсилен да помогне или да извика помощ.
Разбра, че отдавна вече го няма за света.
Сълзи потекоха от очите му.
Той се дотътри безволево до клеслото и се отпусна в него.
Отсреща телевизорът отново нещо бръмчеше и светеше, и старецът остана с вперени в екрана невиждащи по старчески сълзливи, воднистносиви очи, а ръката му, подпряна на страничната облекалка на креслото, потрепваше ли потрепваше, чак докато най-сетне ударът не му донесе така отдавна чаканото и бленувано избавление от неволите хорски и всички човешки злини на света.

Камен Петров