Звук и светлина

На Вили

И на Пингвина

А В. и Я. си го знаят…

Акордите в един момент ти се виждат два пъти по-сложни, два пъти в повече, два пъти по-недостижими, два пъти по-мечтани.

Грифът на китарата някак си се удължава садистично, баси грифа.

Започваш да се чудиш перцето ли да грабнеш и да засвириш или да разположиш пръсти върху струните.

Кое по-напред?

Не можеш вече и двете едновременно, да му еба майката!

Но все пак ще свириш, знаеш си го.

Ще свириш, няма накъде.

Дори и да боли, дори да умираш, нека е за последно.

Това ти е орисията, и искането, и моженето, и всичко.

Свирнята.

Музиката.

Фийлинг, дето му се вика на чист нашенски, музикантски.

Проблемът ми е един-единствен, тъй както и ръката ми от едно известно време насам е само една – та това ми е и проблемът. Имам само една ръка. Отскоро. Една. Тъй рече Негово Височество Ракът. Важното е, че сега отново съм музикант и още свиря на китара. Е, поне се опитвам. Ръката си е ръка, дори и само една.

Но, мамка му, няма да спра да се усмихвам!

А музиката звучи в главата ми.

Звучи. Дрънчи. Бръмчи. Вие и плаче. Рок. Блус. Та-да-да-да-дам.

Бас китарите дуднат.

Барабаните бият.

Вокалът ще изкърти небесата.

А моята китара, о – моята китара, вие чудни сола, държи здравия ритъм, приглася, повежда, плаче, пее, вие, това е моята китара, мамка и, а аз съм се сраснал в едно с нея, това сме ние двамата – аз и китарата, аз и бандата, аз и музиката, и е хубаво, и боли, и искам още, но съм само наполовина.

Аз съм китаристът с едната ръка.

Аз съм Бетховен с глухотата му.

Аз съм Rammstain без дръм машина.

Аз съм това, в което може да се превърне музиката, щом я усещаш в сърцето си, в душата си, там вътре, на плажа, зад дивана, на някоя поляна или в палатката или на стадиона пред 10 000 човеци, звук и светлина, чудото на изкуството и на нотите, дори да не ги познаваш – хей, просто ги изсвири, Джак, няма какво да ме спре – нито „Балкантон”, нито халтурата, нито чалгата, нито смъртта на Дио, нито моята смърт.

Аз съм хората, които обичам, мечтите, които съм изживял, музиката, която съм композирал.

А Музиката, Музиката ми е безсмъртна.

Свиря.

Свиря.

Свиря.

Чувате ли ме оттатък облаците, оттатък химиотерапията, хематомите, миомите, разсейките, разрезите на скалпела, упойките и болкоуспокоителните?

Чувате ли ме?

Аз свиря и винаги ЩЕ!

Музика.

/Нека ви доверя нещо – една циганка е казала на мама, далеч преди да се родя, че ще бъда пич като пушка и ще карам жените да крещят, да са красиви и да викат/

Музика, човече.

Музика.

Дали имаш една или две ръце.

Дали имаш тумор или не.

На кой му пука, мамка му?!

Тя е тук /хей, соча сърцето си!/, тя е тук и е завинаги – или я има, или я няма, това е музиката, звука и светлината.

Та свиря си солото аз.

Свиря с една ръка.

Другата туморът ми я отнесе.

Та-да-да-да-дам.

Свиря тук и отвъд, свиря в клубове, зад клубовете, до кофите за боклук, в гаражи и в главите ви, в радиото и по телевизията /само да има пичове-редактори/, в колата ви на път за морето, на плажа свиря с кухарката, сигурно мога и под вода…

Свиря, само да има кой да чуе песента ми.

Свиря, само да има кой да чуе музиката ми.

Свиря.

Не ти трябват три ръце за това, само голямо сърце, тъй рече някой някъде някога…

И тъй – свиря.

Това е животът ми.

Това е моята песен.

Това, братче, е светът наоколо.

Това са сълзите, кръвта, потта на тези, които познавам.

Всички останали, мамка му, ме гледат и се хилят, и се лигавят, и се подиграват, и ме съжаляват, и ме плюят, и събират пари по форумите за мен, и шепнат зад гърба ми, и бягат от концертите на китариста с едната ръка, защото те не знаят, братче, че изкуството ни няма ръце и няма крака и няма език и няма уста и няма глава и задник и търбух и две цици или три няма дори пенис или вагина, изкуството, о йе, няма физика, няма органика и механика, няма психика, нито психология, това е само душа и само чувство и само туптящо до последно сърце и само изкуство без нищо изкуствено и без никакви органи, дори не са ти нужни ръце или крака или език и прочее, нито каквото и да било тяло за да бъдеш вътре дълбоко вътре в него – само го живей и го вдишай и го чувствай и се слей с него – изкуството, музиката нота след нота песен след песен плачи смей се обичай изпитай оргазъм мамка ти плачи и обичай и прави любов със смъртта, прави любов със света, прави любов, прави нещо…

Аз съм китаристът с едната ръка.

Ракът отнесе другата.

Затова е единствена тя.

Но ми стига пак да ме чуете…

 Камен Петров

Вместо П.П. – R.I.P.

Джими Хендрикс, Джон Бонъм, Джон Ленън, Дженис Джоплин, Рони Джеймс Дио, Майкъл Хътчинс, Фреди Меркюри, Кърт Кобейн, Ейми Уайнхауз, Бари Гиб…

Потоп

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

След ден застъпва вечер

На смяна нощна моля се и веч ще е така
Поне за миг човечен
Опитвам се, но още търся нечия следа
Вали, и сме сами...

                          П.И.Ф., „Вали”

                

ТE казват, че е отнесъл моста над Владая, както и още два-три подобни.

Лъжат обаче.

Далеч не е това проблемът.

Потопът отнесе Моста между Двата Свята, между Доброто и Злото, между Теб и Мен, между Вчера и Утре.

Има обаче все още държащи се паянтови мостове наоколо, а под тях все така тече Реката на Живота, подхранвана от поройния дъжд на Времето, Пластмасовата река. Тече и носи пред очите ми животински и човешки трупове, пластмасови и силиконови отпадъци, използвани презервативи с развиващи се в тях вече мъртви зародиши, отровена риба, лети джанти, бутилки, чаши, купон, смрад, тиня, отрова, миазми… Хадес…

Насред реката има само хора-острови, градчета-острови, чувства-острови, къщи-острови. Архипелаг от отломки след Потопа, обаче архипелаг без бъдеще, не като този на Сейшълите.

Потоп…

Вали безспирно дни наред, приличаме на субтропическа джунгла, а не на нашия си протоселски, субпровинциален, безличен източноевропейски градец, почиващ само на стара слава и на неясни планове за бъдещето, подкрепени единствено с европейски пари и реститутски амбиции, които никой никога повече няма да уважи.

Вали, а инфраструктурата на тъпия град не е подготвена за това.

Навсякъде има локви, ями в асфалта, пълни с кална вода, кални поляни с кални кучета, кални прасета и кални циганета, които се въргалят в тях, евтини коли втора ръка, разпръскващи мътна дъждовна вода по минувачите по кръстовищата, наводнени мазета и магазини на партерни етажи, преливащи кенефи с весело смърдящи фекалии, течащи романтични мансарди и преливаща над дигите река, давещи се котки и давещи се подхвърлени бебета, воня на мухъл и на мазе – европейски град, но не е Венеция. Язовири и реки преливат, бентове и мостове се рушат, цепи се, потапяме се, гмуркаме се в тинята на дъното.

После идват комарите, заразите, смрадта.

Газя водата по улицата и пред мен внезапно се отлепя фасада на сграда, разядена от всемирната влага и мухъл, и пада на улицата. Ега ти напречния разрез викам си, докато зяпам, заслепен от дъжда куклената къща с липсваща предна стена - обесена на гредата на тавана несподелена любов, прострелян в слепоочието неиздължен кредит, давещо се във ваната в мазето отчаяние, мъртви мечти, наслоени в канализацията за мръсната вода и плуващи в кенефа парченца нежност, несподелени с никого.

Потоп…

ТЕ казват, споко пич, шъ съ упрайм, силни сме заедно, взехме изборите.

Няма го обаче Ной да ни чифтоса оттук-оттам, да събере на едно място хора, сатири, сладострастни свине и разгонени маймуни, потъващи плъхове и изплуващи русалки, издути непотъващи салоподобни политици и гладни деца с издути коремчета и ококорени очички, за да ни спаси и да влезем отново в легендите и библейските сказания.

Няма дори свястно такси, което да извикаш, мамка му, за да те откара сред локвите до дома, без да ти съдере бакшиша кожата или без да те пребият впиянчените му приятелчета и колеги-футболни фенове, всички до един с развалени зъби, смърдящи на вкисната бира, евтина пот и евтин салам, евтини курви и евтин живот по крайните квартали, въртящи воланите безспир ден и нощ, докато по евтиното радио в колата гърми неизменно чалга, упса.

Потоп…

ТЕ казват, че трябва да сме търпеливи и да държим глави над водата, още малко, още мъничко, братя, за бога не купувайте, докато ние садим блатни кокичета и откриваме магистралите за никъде, дай тука флашката, брат, ще уволним още няколко министри, няма проблеми, плувайте-плувайте-плувайте, българи, скоро няма избори, спокойно, казах, да не раздам още по някой и друг шамар, ура, нашите, гооол, Стоичков пак гърми Слонове в Сафара или гърми Боби в БФС, never mind  /нъл тъй се викаше, бе Цецо/, опа, Уорлик, къде така, бе friend, аркадаш, аверче, баси пак падна мост, отиде банкета в Бояна, ама плувайте бе, мама му стара, не помните ли Таня Богомилова, а дъжда вали ли вали, кротко ръми, жестоко шиба, събаря къщи и предизвиква свлачища, превръща се в библейски порой и в Реката на Живота и отнася всичко по пътя си.

Потоп…

ТЕ казват, че водата отмива всичко, дори най-лошото.

Главата ми обаче се е превърнала в центрофуга на евтина пералня и върти ли върти мътна сапунена вода, която нищо не отмива, най-малкото пък лошите спомени и стаените страхове и вонята на пот като на товарен кон, обязден за кой ли път от кофти ездачи.

Пералнята върти водата вътре, но нищо не изпира – бельото ни е мръсно, братя, чорапите ни смърдят, отзад имаме жълто, на коленете ни кръпките ни са избелели, носете си новите дрехи, момчета, а, стига бе!

В улуците на паметта ми се стичат само ръждиви струи.

В локвите под нозете ми шляпа единствено кал.

В басейна пред къщи квакат жаби в жабурняка.

Небето е сиво, небето е черно, небето е отрупано с облаци и чужди бомбардичовачи, проблясва светкавица, удря гръм, но то е само насън, защото наяве никога никъде наоколо нищо не се случва – сиво, черно, облачно, заплашително, опасно.

Буреносно небе.

Потоп…

ТЕ казват, синоптиците обещават слънчево време.

Но няма как. Струва ми се наистина, че тази вода и тази влага, и тези струи, стичащи се навсякъде наоколо, както и безвечния мухъл, който неизменно носят, като че ли продължават вечно – винаги са текли и винаги ще текат. Текат, валят, струят от всяка цепнатина на битието ми, на моето аз, на моя свят, на всичко наоколо и отвъд.

Вали и вали и вали.

Капките пробиват дупки в мозъка ми, големи като кратери, а главата ми все пак не е планета, а просто една глупава, нищо неразбираща глава, вкопана в настоящето, завлечена от миналото, търкаляща се към бъдещето. Търкаля се и пляска из локвите на безкрайния дъжд, който продължава бой знае откога.

Затова, едно искам да ти кажа.

Спри, моля те, спри да плачеш вече, мила, защото цял се давя в твоите сълзи, а спасителният пояс на любовта ти все не достига до мен…

ТЕ казват, че това не е любов.

Но както винаги, ТЕ грешат.

И нека го изпеем заедно с онзи Голям Зелен Гущер - Дейвид Бауи: “They say: Jump!”

А ти просто спри дъжда.

И то завинаги, защото те обичам.

Скрий се под стряхата на любовта ми.

Там е сухо

                И топло

                            И сигурно.

И няма кой да ти казва какво да правиш, какво да чувстваш, какво да мислиш, как да обичаш, как да си ти и как да сме ние.

Пък нека навън да вали...

Дори и ТЕ да се давят...

 Камен Петров