вторник, 1 ноември 2011 г.

Лодка по течението

Ако дойдеш до реката,
обзалагам се, ще откриеш хора които живеят...
Няма защо да се тревожиш ако нямаш пари,
хората от реката с удоволствие ще ти дадат...
Голямото колело продължава да се върти,
а гордата Мери все още изгаря,
а ние се люлеем, люлеем, люлеем
по реката...”

                       Creedence Clearwater Revival „Proud Mary


Лодката се носеше надолу по течението на реката като всяка друга лодка. Ако не беше странния и ход, никога не бих и обърнал особено внимание. Движеше се някак... странично, по диагонал, сякаш по инерция – полуобърната с единия си борд напред, а не целеустремена, знаете.
Работата беше там, че лодката не ПЛАВАШЕ на собствен ход, а наистина СЕ НОСЕШЕ  неконтролируемо по течението, полюшвана от почти незабележимите речни вълни, напълно безсмислени и смешни от гледна точка на морско чадо като мен, свикнало и на 3-4 бала вълнение в залива.
Утринта бе чудно хубава. Слънцето тъкмо изгряваше оттатък реката, сред дърветата и хвърляше през калните и води блестящата си в златисто и червено огнена следа, а безстопанствената лодка премина точно през нея току под носа ми, на има-няма 200 метра от прозореца на таванското ателие. Гладните гларуси вече се виеха в безоблачното пролетно небе и огласяха кея и крайбрежния булевард с крясъците си, достатъчно остри и налудничави, за да побъркат всеки наглед нормален човек. Сигурно вече отново бяха зацапали с гуано колата ми, паркирана долу до тротоара под кестените, засадени по протежение на булеварда.
А колата беше черна.
        -     Хм...- казах замислено на глас.
Току що бях видял този крак.
Кракът беше хубав.
Очевидно женски.
Нежната сгъвка на коляното, извивката на прасеца, тънкият глезен, изящните пръсти, на безименния от които проблясваше на сутрешното слънце пръстен, вероятно сребърен. Отстрани на прасеца имаше необичайно голяма за жена татуировка в черно-бяло, очевидно някакъв трайбъл – приличаше на тритон или дракон, изрисуван в псевдоацтекски стил.
Кракът се подаваше иззад десния борд на неуправляемата лодка, бавно носеща се с течението на реката, преметнат безжизнено през дъските, висящ отвън, а пръстите почти допираха водата и сигурно влудяваха пасажите от малки сребристи рибки, които според обичая си преследват всичко, което мърда и – поне според техните представи, става за ядене.
-         Чудно къде ли е останалата част от тялото...- зачудих се на глас, но всъщност знаех къде е.
 На дъното на лодката, разбира се... освен ако не беше отрязан... Ако ли не, очевидно бе проснато по гръб на дъските, с десния крак, преметнат бос през борда, левия – вероятно сгънат неудобно под торса. Въпросът всъщност беше не къде е тялото, а в какво състояние се намира. Беше ли жива тази жена? И защо лодката се носеше сама по водата?
-         Хммм...- измучах гласно за пореден път тази сутрин насред тихата стая.
Откакто ТЯ ме напусна, изглежда ми бе станало навик да разговарям сам със себе си, да общувам на глас с компютъра, колата или котарака си, да си мърморя, да псувам или да крещя насън. Подозирах, че може би бавно полудявам, но това тук пред мен, в реката, не беше лудост. Там наистина имаше една малка лодка с нечие тяло, лежащо на дъното, която се носеше бавно с течението на реката надолу и на изток към морето. Колко ли шлепа са я подминали в тъмнината по пътя и? Колко ли луксозни пътнически лайнера са се разминали на косъм с вероятността да я потопят на дъното в хилядатонното си високомерие? Край колко острова, градове, гори и поля, заводи и вили е преплавала? Откъде ли идва?
Все въпроси без отговор, ще кажете. Аз обаче изглежда съм майстор на това. На въпросите без отговор, които сам си поставям, и на умението сам да се забърквам в неприятности.
Направих го и този път.
Добрах се до лодката с плуване.
Всъщност изтичах надолу по брега, на изток от жилищната сграда, чието таванско ателие обитавах отскоро, и едва я достигнах – почти преминала под Дунав мост, изплъзващ ми се в лъчистата утрин.
Разтреперан от спринта и плуването, се набрах на мускули откъм десния борд и се претърколих на дъното на лодката, а с мен вътре се изля поне три литра мътна речна вода. Погледнах с крайчеца на окото си наляво и надолу – и да – тя бе там, струпана на малка купчинка край борда отсреща, до нея лежеше парче размотано въже и гребло. Другото го нямаше.
Изчаках минутка сърцето ми да забави бесния си бяг, после се извъртях по гръб и се надвесих над жената.
Оказа се, че не е точно жена, или поне в онзи така зрял, асексуален смисъл, който бихте вложили в думата, ако сте на 20 примерно.
Беше момиче.
Много красиво.
Сплъстената му от водата коса, водораслите, заплели се край лявото му ухо и подгизналите му дрехи не го правеха по-малко привлекателно.
Стори ми се най-красивото момиче, което бях виждал в живота си.
Помислих, че съм на път да се влюбя, после се сетих, че животът на момичето може би е в опасност и има нужда от помощ. Затова се наведох над него и приложих едно към едно класическия способ за спасяване на удавници тип „уста в уста”.
Хареса ми.
Половин час по-късно имах в леглото си в мизерното таванско ателие с изглед към реката най-красивата гледка, която бих могъл да си пожелая.
Тя беше гола.
Тя беше прекрасна.
Тя беше сама, бездомна и безпомощна и изцяло в моите похотливи ръце.
Въздъхнах примирено и загърнах голото и тяло с леката завивка, с която в последните 2-3 години изкарвах летата, откакто живеех сам.
Не ИСКАХ да я загръщам.
Но НЯМАШЕ как.
ЗНАЕХ, че ще я имам в крайна сметка.
И бях СИГУРЕН, че няма да е по този начин.
Затова и врътнах един шамар.
Лек.
-         Ъ?- каза тя и това бе първата дума, която чух от нея , а както се оказа – това бе любовта на живота ми.
-         Здравей. Как си? Имаш ли нужда от нещо?- запитах тъпо аз.
-         Кой си ти?
Е, тук вече ме хвана натясно. Още в началото. Както се оказа по-късно – нямаше да е първият и последен път отсега нататък.
А после някак се преоткрихме сами себе си. Открихме, че можем да се обичаме – напук на всичко и всички. Че сме си липсвали (без да го знаем) винаги, досега. Че Любовта е Тук и Сега, а не Някъде си, Някога, с Някого. Че единственото, което искаме, е да живеем завинаги заедно, докато – мамка му – смъртта ни раздели.
След това обаче навлязохме в коловоза.
На битието, сметките за плащане, взаимните обвинения, ревността, недостатъчната сексуалност, професионалните ангажименти, клюките на околните и нашите клюки за тях. Ставахме и лягахме в леглото, приготвяхме вечерята и сутрешното кафе, правехме общи планове и си устройвахме в същото време самостоятелни ангажименти, скандали, любови и никому ненужни в крайна сметка битийности. Животът някак минаваше покрай нас, а ние не го усещахме, че минава. Позволявахме си да съществуваме, без да живеем, и да мислим, без да чувстваме.
И така някак не усетихме как отмина времето.
Как всичко отлетя.
Как дойде денят, в който тя отново намери отнякъде някак си някаква лодка.
(Може би защото бе загубила ВСИЧКО ДРУГО).
Или – най-сетне бе открила СЕБЕ СИ…
Както и да е.
Просто я видях как плава надолу по течението.
Пак.
Като преди.
В началото.
Някаква лодка.
С някой в нея.
Само дето обаче този път знаех кой е той.
И чий е кракът с красивите глезени и нелепата татуировка, който се поклащаше, провесен над десния борд.
Още не беше отминала надолу по реката, но вече ми липсваше ужасно и знаех, че от този ден нататък няма да намеря миг покой и ще остана завинаги сам.
И така – тя замина – надолу, на изток, към морето далеч от мен и от това, което си мислех, че съм, а всъщност грешах – както винаги.
А аз останах  сам на прозореца на самотния си таван, гледащ към реката – човек, който наблюдава случващото се наоколо, без никога да се включи истински в него, без да може да обича и да бъде обичан никога безусловно, силно и докрай, без от него да зависи каквото и да било и без да знае какво, защо и как точно се случва.
После затворих прозореца.
Дръпнах пердето.
Загасих нощната лампа.
И пак стана тъмно.
А лодката отдавна бе отплавала.
И отново – без мен.

Камен Петров

Няма коментари: