петък, 26 юли 2013 г.

40 дни: Протестната далавера на баба Свобода

Ко кайш, баби? По-силно викай, че от крясъците на кафеджиите прад Парламента нищо не чувам.
Какво искаш? Знаменце, маска, камък, яйце, домат?
Нищо, кайш?! Че как тъй нищо?
Аз съм тук да въртя алъш-вериш с кафеджиите, не да се намирам на приказка... То и без туй тез протести са една голяма далавера, що покрай тях да не завъртя и аз една малка, моя си, викам си и ей ме на...
А, от джурналята, кайш, си бил, вестникар. От РусИ, а?. Ми, убаво...
Аз съм от Видин, баби, от Западналата България, както викат унуките. Баба Свобода ми викат. Отворила съм тука на жълтия калдаръм зад Опашката на Коня таз сергийка от има-няма 40 дни, амин, да изкарам някой лев покрай кафеджиите пред Парламента, чадо, че немотията голяма извън таз пуста столица, дет все растяла, пък не стареела - не като мен, баби...
Иначе туй - БСП-та, ДПС-та, СДС-та, ФБР-та и останалата дивотия, виж, не отбирам много-много от нея. Иначе за герберите знам туй-онуй, щото у дома у градинката насаждах чат-пат гербери, ама нещо много оклюмаха и се разсъхнаха напоследък, за нищо ги не бива, чадо, затуй спирам им кранчето и на тях...
Както вика унуката... чакай да си извадя бележката и очилата аз... Та вика унуката, тука тъй журналята като теб всеки ден показват "красотата" на туй, дет му викат, "протест" и сърцати революционери някакви в Софията, пък нас от провинцията кучета ни яли... София не е България, чедо, ама и България въобще не е София... Унуката вика - чакай да зачета -че по някаква там оперативна програма „Региони в растеж” Софията ще прилапа 600 милиона, пък Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора, Велико Търново, Плевен и Благоевград ще получат трохи, за нашия Видин да не говорим - оттам вече се разбягаха и клошарите и бездомните пседа, баби...
Чак ви се чудя на акъла на вас от РусИ, как траете още тази работа и като защо не фъргате и вий там домати по кметството ли, по областната ли, по не знам какво, докато софиянци хем папат всичките пари, облаги и магистрали, хем стачкуват тук всеки божи ден - за кой дявол, да им се чудиш на пипето и на тях...
Вий само се вдигнете там покрай Дунава и веднага ще отворя един филиал на сергийката, да захранвам, дето има една дума, местната русенска дававера покрай мойта...
Та затуй ви се чудя на вас в РусИ що си трайте и нищо не прайте. Имате си даже Статуя на Свободата, пък тука тъй на - на жълтия калдъръм пред "Съединението прави силата" изонзи ден една такава "свобода" се беше разпищолила и си вееше циците пред всички, че уж народа водела... Затуй наред с другите нещица, дето ги продавам от сергийката на кафеджиите, вече продавам и сутиени, че Свободата да си покрие срамотиите следващия път, щото - нали - то ясно кой кого води и кой кого яха на тез пусти протести...
Абе, пусти-непусти, поне изкарвам за хяба и киселото мляко покрай тях, че то пенсията ми колкото за Бог да прости, Баби... Кафеджиите и хулиганите вече 40 дни си правят ей тука на разни флашмоби, харлем шейки, хепънинги-мепънинги и не знам кви дивотии, че чак на цирк и театро мяза, не на протест някакъв, докато в същото време държавата цикли, а аз си въртя далаверката със сергийката, де да ида...
Ей на кво продавам - сам виж, чедо...
С домати и яйца започнах търговийката пред Парламента, щото нали модерно да ги фъргат кафеджиите по политиците напоследък. Пък и у Видинско изкупните цени и на доматите, и на яйцата паднаха даже по-бърже, отколкото Фидосова изпадна от Парламента...
И камъни им продавам на завалиите - автентични, истински, от крепостта Баба Вида дето се къртят от неподдържането, щото гледам - копат тук павета, не стига материала да мятат по Народното събрание и мерцедесите. Скоро, викам си, като на Шипка и телата на падналите ще замятат, та тъй - камъни домъкнах с влака, макар че то от Видин до София един влак, един път - да не ти разправям - тоз Дунав мост 2 нахалост го направиха - никой не ще да си троши ТИР-а натам...
Тъй стартирах, чедо малък частен бизнес покрай кафеджиите пред Парламента, ама пустия бизнес за 40 дни много се разрастна и викам да взема пък да го разширя, семеен бизнес да направя. Почнах началото на юни с една масичка на Опашката на Коня, па виж сега - цяла сергия вече имам и двамата унуки помагат /временен преместваем обект била сергийката, викат/, че и онуй... как му викаха... асортимента де - се разшири, пък аз съм стара жена, непопдържана, с калпава пенсия, нямам сили веке, чадо...
Сега продавам на кафеджиите и други нещица, полезни за туй, дет му викат днес протест. 
Продавам им трикольори - малки, големи и още по-големи. Шъткам им готови плакати /унуките ги сглабят на компотера у дома/, маски с дупки на очите за онез там - провокаторите, че и червена боя у флакони, досущ кръв истинска, да се мацат по празните кратуни, уж ги налагала джандармерията... Даже кирки им продавам, чадо, да си къртят павета на воля и да ги замятат по депутатите, без да си скършат хубавия маникюр... Туй свирки, дрънкалки, тъпани и гайди, дудуци и вувузели - купуват, та се късат, като улави направо... При кафеджиите много ми се харчат тези дни и кафето /нищо, че е турско, на джезве варено/, айрянът, баничките, тутманикът, туй-онуй... Тез вагабонти даже, казват, се броели сами себе си, по празните кафени чашки и ги събирали след всяка баталия пред Парламента, ма туй за мен пак далавера. Минавам след тях, събирам ги, премивам ги, пък на другия ден, като се съберат и пак затворят движението у центъра, пак им ги препродавам барабар с турското кафе, тъй че не знам какво броят и как си хващат бройката, нещо не е наред цялата тази работа...
Чакай сега малко, че имам клиент, я кирка ще купи, яа кора яйца, я маска...
Тъй... и от тоя балама изкарах някой лев, ама 40 дни ми се увидяха направо, чадо, до ей тука на ми дойде... Далавера - далавера, ама не може все така... Стара съм, обезверена и уморена - като повечето народ по таз нашта измъчена българска земя...
Ма накрая ще им тегля на всички една майна, ще си скатая сергийката, ще им покажа среден пръст и на кафеджиите и на политиците и си отивам у дома във Видин, в Западналата България, дето вика унуката, там да чакам края. И моя, и на всичкото...


Камен Петров

вторник, 23 юли 2013 г.

Животът е бряг

                              
 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"
Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  
Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…
Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen"
Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.
Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…
"Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."
Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…
У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…
И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…
"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"
"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"
Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.
С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.
Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…
После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис "Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…
Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.
Стоя разкрачен между два свята.
Люшкам се насред бурното море между два бряга.
Накъде да поема?
Високоговорителят обаче този път мълчи…


Камен Петров