четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Перфектната запалка

Къщата беше стара.
Гореше добре.
Дори повече от добре, рече си с огорчение пожарникарят, докато наблюдаваше с присвити очи яркото зарево на огъня.
Огорчението му беше още по-голямо, защото познаваше тази сграда отблизо.
Адски отблизо.
Тя беше архитектурен паметник (а и къща-музей на един от най-изтъкнатите ни поети от близкото минало, беше пояснила тъща му – преподавател по литература в местното училище и запален краевед) и сега пламъците браздяха небето, обилно подхранвани от хиляди безценни тонове книги и документи, както и от изящните дърворезби, паната в пищно украсените предверия, реставрираното пиано, гоблените и фреските в приемните стаи.
Пожарникарят обаче някаше какво чак толкова да направи, освен да държи с огорчение шланга на маркуча и да облива предимно околните сгради, за да предотврати разрастването на огъня. Командата беше пристигнала на мястото на проишествието едва 15 минути след началото на огъня, но беше очевидно, че е безсмислено дори да се опитват да потушат ядрото на палежа.
Къщата беше много стара.
И гореше добре.
Надали и оставаха повече от 20-ина минути, докато се превърне просто в купчина изстиваща жарава. Тогава вече щяха да дозагасят останките. Такава беше практиката и пожарникарят не можеше да направи нищо повече по въпроса.
Той знаеше от опит, че в тези августовски горещини избухваха най-яростните летни пожари. Горяха къщи, взривяваха се бензиностанции, ставаха на пепел хилязи декари безценни гори и насаждения. Изгарянето на тази сграда беше просто част от един обичаен цикъл, на който би трябвало вече да е свикнал, но не беше.
Наоколо кипеше обичайният организиран хаос при подобни ситуации. Колегите му – с мрачни, вкоравени лица – вършеха автоматично всичко, научено в школата. Обливаха търпеливо околните сгради, копаеха плитки траншеи, за да ограничат огъня, развиваха резервните маркучи и посрещаха пожарните коли от околните селища, дошли за подкрепление.
Къщата гореше все така красиво.
Това беше къщата на мечтите му.
Тук се беше запознал с Мари, любовта на живота си, тя беше библиотекар в музея. Двамата мечтаеха един ден да имат точно такава къща, пълна с палави, руси деца. В момента тялото и се пържеше като пиле на грил вътре във високата температура на пожара заедно с труповете на архиваря, нощната охрана и параджията. Огънят ги беше изненадал, каза му лекарят от пристигналата спешно линейка на Бърза помощ. Нямаше шанс за тях. Трябваше поне да опазят съседните сгради.
Пожарникарят мрачно изруга и продължи да си гледа работата.
Скапан живот!
Скапана съдба!
Скапана работа...

*****************************

Слепецът безрадостно се препъваше по междуселския път, напразно опитвайки се да анализира околната безименна тъмнина с помощта на бялото бастунче. Вървеше на изток към морето вече от дни. Последните 20 километра – пеша. Никой не спираше да го взезе, дори и при вида на напразно размаханото за стоп бастунче. Можеше да определи приблизително вида на профучаващите в негова посока превозни средства единствено по силната въздушна струя, щом го подминаваха, както и по характерните звуци на двигателя на всяка следваща кола, мотор, автобус или камион. “Бум-бум-бум-бум”, гърмяха мощните двутактови двигатели на мотоциклетите. “Брррррръм”, минаваше някоя стара 15-годишна трошка, внесена на старо от Европа. “Фиуууууууу”, прелиташе (вероятно) лъскава лимузина с някой баровец зад волана. “Та-та-та-та”, трещеше междуградският автобус.
Никой не спираше.
Никой не забелязваше слепеца.
Той вървеше на края на силите си вече 20 километра и ядно дъвчеше поредната незапалена цигара. Имаше вода в едно пластмасово шише от бира, имаше и още два сандвича от неприкосновения запас, който си беше купил в последното населено място по пътя си. Обаче – мамка му! – нямаше огънче!
Слепецът беше запален пушач. Пушеше откакто се помнеше – има-няма вече над 30 години. А ето че от близо денонощие нямаше кой да му запали цигарата. Това направо го влудяваше. Можеше за изтърпи всичко – и глад и жажда – но за късмет ето че сега си имаше и храна и вода, но не и цигара. Искаше му се да изкрещи или да захапе някого.
Той изплю прогизналия от слюнка фас и налапа поредната цигара от пакета.
Денят беше горещ, направо жежък. Слепецът вървеше в някаква омаломощаваща омая и вече дори не броеше километрите и крачките. Потта дразнещо се стичаше по гърба му под овехтялата риза, мокреше олисяващата му коса и жвакаше противно в обувките.
Беше горещо, горещо, горещо.
Пътят все едно нямаше край.
Внезапно обаче слепецът усети, че става дори ОЩЕ ПО-ГОРЕЩО. Въздухъг сякаш съвсем се нажежи с всяка следваща крачка. Не можеше да бъде! Той дочу някакво особено съскане и пращеше, чуваше се шумът на стичаща се вода, бръмченето на автомобилни двигатели, говорът на хора.
Хора!
Живи хора!
И... огън за цигарата му!!!
Слепецът ускори ход, доколкото това му позволяваше недъгът.
Когато усети, че е доближил човек, той вдигна ръка и почука с бялото бастунче пожарникаря по крака.
- Извинете, имате ли огънче?- любезно запита слепецът и посочи разкашканата цигара в устата си.
Пожарникарят внимателно пусна маркуча на нажежената земя и го удари с все сила в лицето.
Той е прекалено СЛЯП, за да види КАКВО гори тук, рече си безизразно, докато слепецът се строполяваше долу, после вдигна маркуча и апатично продължи да залива с вода горящата къща на мечтите си.

Камен Петров
Публикуване на коментар