четвъртък, 20 юни 2013 г.

Червена светлина

 Висяхме на ъгъла заедно с Боби - колегата ми, както на всяко четно число от месеца по това време на деня, и се опитвахме да се наместим безуспешно малко по-удобно за дългото висене в патрулката.
Ченгета сме и двамата и то от години, но тъй и не свикнахме с чакането.
Вечерта се изнизваше покрай нас, а беше едва началото на дежурството. Пушех цигара и зяпах безцелно събуждащия се по булеварда на града нощен живот, а Боби дъвчеше поредната си кифличка със сирене, ръсейки трохи навсякъде, и зяпаше голите гърди на мадамите в някакво списание.
Замислих се за живота си и дали изобщо има някакъв смисъл. Бях завършил гимназия, после полицейското, след това веднага ме взеха на работа като патрулиращ полицай и ето ме сега тук - в тази патрулна кола, с един друг неудачник с униформа и без личен живот като мен, който само чакаше да свърши поредното дежурство и да докрета някак до края на месеца за фиша със заплатата.
-         Как мислиш, приятел, едрогърдите мадами ли са по-секси или тези с малките гърди?- запита ме, дъвчейки, Боби, и облепи с влажни трохи предното стъкло на патрулката.
-         Всякак, само да не ми създават проблеми на дежурство.- запалих нова цигара и отпих от отдавна изстиналото кафе в пластмасовата чашка от подложката на арматурното табло.
-         Ъхъ…- съгласи се разсеяно Боби и продължи със заниманията си. От опит знаех, че продължи така с часове, докато мен все нещо ме гнетеше, винаги някакво дълбоко спотаено в мен безпокойство не ми даваше мира и ме държеше нащрек. Червената светлина на напрежението и неудоволетворените амбиции, мислех си, но пък - кой знае - можеше и да не е така.
Ужасно ми се прииска да тегля една майна на разпоредбите и да пусна тайно стереото в колата с надеждата да хвана някоя хубава стара песен, но знаех, че не бива - трябваше да сме нащрек за повикване по радиоуредбата, което в професия като нашата можеше да се случи във всеки един момент. И повярвайте ми - винаги ставаше в най-неподходящия.
Отпуснах леко облегалката на седалката назад, бутнах фуражката на темето си и понечих да се поотпусна, за да минава по-леко времето, после посегнах отново за пакета с цигарите.
Запалих, хвърлих клечката през отворения прозорец навън и тогава сивкавото Ауди прехвърча на метри от нас и се загуби, свирейки с гумите си, зад близкия ъгъл.
-         Мамка му!- изревахме в синхрон с Боби, който изтърва нахапаната кифличка на пода и се втренчи в радара.
-         Колко?- запитах го съвсем излишно, докато бързах да запаля мотора, защото и с прости очи беше видно, че откачалката фучи из центъра на града поне със 120 километра в час.
-         138 километра в час при ограничение от 50, копелето му мръсно.- изруга отново Боби, а аз подкарах директно на втора след нарушителя.
Вече завивах зад ъгъла, когато радиото се обади, само за да ни съобщи диспечера, че Ауди сив металик е минал с близо 140 километра в час край патрула в съседния квартал.
-         Поемаме го. Няма проблем. Накъде отива?- рязко изграчи в слушалката Боби, който винаги приема нещата много лично.
-         На север по крайбрежния булевард.- отговори диспечера и аз надух едновременно и газта и сирената.
Няколко минути и десетина километра по-късно видяхме Аудито далеч пред нас, точно, когато прелиташе с ужасяваща скорост на поредния червен светофар. Казвам "пореден" защото за това кратко време от централата ни бяха докладвали, че нарушителят е успял да отвее още три наши патрулки и да пресече точно четири пъти на червено. Истинско чудо беше, че до момента не се е стигнало до някой трагичен инцидент. Градът тепърва се разбуждаше и оживяваше за началото на нощния купон, улиците се изпълваха с народ. Натиснах още по-силно газта.
Летяхме със 140 километра в час с риск самите ние да предизвикаме катастрофа, но онзи отпред не изоставаше. Сигурен бях, че вижда червените светлини на буркана и чува сирената, копелето, но явно въобще не му пукаше.
       - Тоя задник сигурно е натъпкан с амфетамини.- изскърца със зъби Боби, сякаш прочел мислите ми.
В този миг изскърцах и аз, само че със спирачките, защото внезапно Аудито направи пълен ляв завой и - без видимо да намали скоростта си - влезе със свирещи гуми в паркинга на Областната болница, слава Богу, почти празен в този вечерен час.
После копелето наби спирачки и потъна на бегом във входа на болницата, без дори да угаси двигателя.
С Боби го последвахме задъхани, но онзи не беше вече във фоайето. Хвърлих се към медицинската сестра, която дремеше на регистратурата, докато колегата запъхтяно докладваше за ситуацията по радиостанцията.
      - Един мъж току що влезе тук. Със светла риза и сиви панталони. Бързаше. В коя стая отиде?- излаях в облещената физиономия на сестрата.
Тя се пресегна, без да гледа, към компютъра, натисна два-три бутона на клавиатурата, после ме фокусира през диоптрите на очилата си.
-         В стая №5 на третия етаж. В Интензивното отделение.
Понечих да хукна към асансьора, а Боби вече почти ме беше изпреварил, когато сестрата додаде:
     -  В момента лекарите изключват животоспасяващата апаратура на четиригодишната му дъщеричка. Онази лампичка, нали знаете, премигващата червена светлина, вече няма да свети… Горкичкото от пет месеца е в кома…
Спрях се и се помъчих внимателно да затворя устата си, която кой знае кога и как се беше раззинала от само себе си. Погледнах към Боби, застинал с пръст върху бутона за повикване на асансьора, после отново се извърнах към сестрата и почти чух как вратът ми болезнено изскърца.
       - Добре… Благодаря ви… И извинявайте… Всички обвинения падат…- рекох уморено и двамата си излязохме.
Подкарах безмълвно патрулката обратно към поста си на кръстовището. Карах бавно. И много внимавах за червените светлини на светофарите. Имах чувството, че само те още ме държат жив.
В един момент червеното неизменно започваше да примигва, после изчезваше, от което ме присвиваше остро някъде под лъжичката, светваше жълто, после зелено и аз отново започвах да пъпля напред по улицата, до следващия светофар. И до следващото червено. А в главата ми се въртеше постоянно размазаният образ на онази стая на третия етаж на болницата, силуетът на мъничко телце, притихнал под завивката и червената светлина, онази така важна, тревожна и неизбежна червена светлина на апаратурата до леглото, която премигваше ли, премигваше…
А после просто угасна…


Камен Петров