вторник, 27 септември 2016 г.

Самотният човек

Понеже /по ред причини, независещи от автора/, тези дни имам изобилие от безсмислено свободно време, гледам телевизия от време на време.
Е, днес гледах един сутрешен блок на една „национална телевизия”. Там наследниците на големи актьори се саморазголваха като гости в студиото пред наследници на други големи актьори в ролята им на ТВ водещи.
Става дума за семейството на големия Тодор Колев, разбира се. Всеки може да оспори тези думи, но по-голям от Адама нямаше и няма да има, Бог да го прости. В същото време днес гледахме как внучката му плаче, че не иска да е на щат в театър, а от друга страна в театъра системата била скапана, а ако някой ден след завършването на академията, можела да си намери място, то в столицата такива нямало в театрите, а само в провинцията. Ужас! Стига де! Дядо ти беше от Шумен, а неговото пристанище беше Варна! Ехо!
Та заради това сутрешно предаванийце се сетих за самотния човек.
Това не е само песен на Тодор Колев.
Това е песен за живота на големите, които минаха и още минават през нас, през телевизорите и сцените ни.
Защото Тодор Колев може и да е свещеното чудовище на нашия театър, кино, вариете, телевизия и каквото още се сетите, но той беше самотен.
Видях самотният Адам в една долнопробна кръчма в курорта Свети Константин и Елена край Варна преди около 20-ина години в качеството си на журналист, пристигнал за рекламно интервю от звездата. Звездата седеше сама в дъното на лятната градина на кръчмата, където изкарваше с пот на челото си и с известна доза самоунижение хляба на своето семейство. Беше сам. Беше самотен. Беше тъжен. Не беше обаче малък човек. Пиеше си уискито, докато слушаше саундчека на колежката си  Петя Буюклиева с леко сардонична усмивка и не търсеше ничия компания. Най-малкото на един едва прохождащ провинциален журналист, който дори не пиеше уиски. Все пак интервюто стана.
Видях още самотния Радой Ралин на панорамната тераса на фестивала „Любовта е лудост” във ФКЦ във Варна пак преди 20-ина години, пак като провинциално журналистче. Фестивалът беше пищен, гостите – много, шумотевицата – фестивална. Недостижимият сатирик Радой обаче стоеше сам-самичък на огромната и пуста панорамна тераса и си пиеше ракията. Сам. Не и самотен. Все пак ме викна с характерната си крива усмивка, докато претърчах наоколо в търсене на звезди за интервю: „Хей, младеж, ще пиеш ли една ракия с дядка като мен”. Пих. И не една. Ракията не е като уискито. А друг като Радой Ралин няма.
Пак на същия този фестивал, на който всички са луднали от любов, видях и други самотни хора /а може да е било и друго издание на фестивала, но едва ли има значение/.
Видях изгряващата тогава Йоана Буковска на коктейл на военно корабче във Варненския залив, която в самотата си неумело флиртуваше /може би/ със също толкова самотния, но неостаряващ в старостта си Джоко Росич – всички сръбваха уиски.
Ако се върнем с машината на времето назад нейде около 1988 година, видях посред нощ самотния Кирил Варийски, препъващ се из кофите за боклук в безистена, който обитавах като скромен студент в Софийския университет, а той крещеше името на хазяйката ми. Не: „Йо-хо-хо!”. После обаче умря. Все така самотен.
Днес се сетих, как навремето големият Тодор Колев казваше „Ние сваляме кожите си” и докато публиката го бъркаше с Чаплин, Адама им отвръщаше, че „малкият човек на Чаплин е вече демоде”, защото беше открил „Самотния човек”, с белег на челото, който седи на масата, лови мухите и ги пуска.
А тук вече няма как да не направим и аналогия с „Минава тъжният човек” на големия Дамян Дамянов.
Защото всички те са самотници сред нас, макар и малко тъжни.
И Големи.
Защото има самотни хора.
Има и сами…



Няма коментари: