петък, 29 юни 2012 г.

Пътят на сълзите

Кап-кап-кап…
Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Мятам се в просъница в нощта и сънувам сълзи.

Бременна съм в седмия месец. Леглото ми е вечно неудобно. Гладна съм. Вероятно приличам на слон ала нервите ми далеч не са слонски. Всеки звук е изпитание за крехката ми просъница, а звукът на капките е наистина точно като китайско мъчение, което пробива скали, психики  и воли, цели цивилизации. А капе сякаш цяла вечност. Нощ след нощ. От години, столетия и епохи, и няма край.

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Сръчквам с лакът в ребрата любимия си, който спи, удобно сгушен в мен:

- Пак не си затегнал кранчето на топлата вода… Спри го, моля те – ще полудея…- шепна.

Той става, полубуден, залита към чешмата, затяга крана, после се сгушва в същата ембрионална поза до мен, досущ копие на сина си, който като по чудо кротува в корема ми предутрин. Може би е жаден, а може би не, но е прекалено сънен, за да отпие от поредната чаша вода, която изветрява на пода на леглото като всяка една друга нощ. Заспивам с все същия неспокоен потен сън и отново сънувам сълзите.

Кап-кап-кап…

Кап-кап.кап…

Кап-кап-кап…

Капят ли капят сълзите на водата, но някак си /дори и насън/ знам, че това всъщност не е просто плачът на нашата кухненска чешма, нито на някоя друга. Плаче нещо по-голямо, важно и изначално от моята кухня, от моето домакинство, от животът ми. Това са сълзите на Природата, която обезчестяваме като серийни изнасилвачи ден след ден, година след година, откакто свят светува. Това са сълзите на Световния океан, които изтичат през чучурите на кухните и баните ни, в тоалетната чиния и бидето, във ваните на снобите и в легена с гореща вода за напарване на старците, в автомивките и пръскачките на моравите ни, в шадраваните пред кметството и във всеки басейн насред августовските жеги, в кубчетата лед в бърбъна на някой баровец и в грейката върху измъчените от подаграта крака на дядо ми, в сутрешния ми душ и вечерното миене на зъбите, в чашата ми кафе и в пяната на бирата на съпруга ми…

Световният океан се вълнува могъщо с всяка следваща фаза на луната и също тихо плаче, а сълзите му дълбаят Апокалипсиса по лицето на Земята…

Кап-кап-кап…

Кап-кап.кап…

Кап-кап-кап…

И засънувам сън, люшкана в неспокойната люлка на океана. В съня ми /юни 2012 година, среднощ е/ плаче всяка локвичка и всяка неотводнена канавка в града. Плачат капчуците под стряхата ми и бойлерът в банята, с всичките му течове и конденза. Виждам как плачат ручеи и потоци, езера и язовири, реки и водопади и морета, Океанът плаче… Виждам сълзите по лицата на айсбергите на Северния полюс, виждам да плачат норвежките фиорди и гейзерите в Исландия, виждам да плачат дъждът и топящия се сняг и мъглата и градушката и суграшчицата и росата. Океанът плаче…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

В съня си, разкъсван от сълзите на водата, не съм просто една жена, а част от огромен, необятен, необясним жив организъм. Аз съм част от цялото и то е в мен, тъй както детето ми, което в момента плува в околоплодните води, е част от моя организъм. Само че моят сън е кошмар – нали съм бременна, бъдеща майка, скоро ще родя, страх ме е за бъдещето. Затова в съня си/кошмар виждам пясъците на Сахара насред Сентръл парк в Ню Йорк. Виждам река Дунав като пясъчна пързалка – от извора си при Щварцвалд до Делтата си при пресъхналото отдавна Черно море. Виждам мъртви пингвини върху цвъртящи айсберги, Амазония без гори, риби с хриптящи хриле, подскачащи по тинята, майки без кърма и деца без сълзи, камили, на които вече не им достигат 4 стомаха, виждам нечовешки и нечуван „сух” полицейски воден режим и търговци на черно на новото злато – водата, която струва чашка за един човешки живот на битака, продадена под масата.

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Слушам в просъница плача на водата, въртя се неспокойно в подгизналото от потта ми легло /потта ми капе!/, плача насън и аз заедно с Природата, с Океана, със Земята и със Света, и се мятам ли мятам като риба на сухо. Мятам се, мятам се, мятам се… На сухо…

Знам, че сълзите – капка по капка, винаги тръгват от сърцето на нещата, от недрата на Земята, от естеството на нещата, за да излязат навън и да попият – в пясъка, в Космоса, в отводнителния канал, в носната кърпа, в прегръдките и целувките на някой друг…

Някой, мисля си, сънувайки, трябва да избърше най-сетне тези сълзи, някой трябва да ги спре и да подсуши лицето на Планетата, а този някой – струва ми сме всички ние, хората, заради които Планетата плаче…

Защото аз не съм мечтала да летя.

Мечтая да плувам.

И то да има къде.

Светла Колева