Имам един приятел.
Той е моден фотограф.
Три пъти ходи да живее в САЩ (взе зелена карта) и три пъти се връща унил у дома.
Там не беше фотограф.
Още по-малко пък моден.
Там караше камион и то за по-добри пари на всеки курс, отколкото вземаше от която и да било успешна фото сесия с поредната Мис България по монокини на плажа тук.
Но не това беше причината да се завръща постоянно.
Запитах го чистосърдечно: Защо?
„Заради доматите”, отвърна просто той.
И не лъжеше.
Обясни ми, че в САЩ се чувствал дискриминиран, чужд и подтиснат, защото… миришел неприятно на американците. А не беше негър (синеок и рус е като мен) и е най-чистоплътният човек, когото познавам, след Майкъл Джексън, майка ми и котаракът ми Вонегът.
„Братко, там просто всичко е… стерилно”, поясни простичко той.
Каза, че след като е бил вече три пъти в САЩ, вече не се чуди чак толкова като как точно в холивудските филми мъжагите винаги се излягат без проблем след кървава схватка върху застланата със снежнобяла болана спалня или си вдигат постоянно каубойските ботуши върху бюрото в знак на пренебрежение към лошите.
Каза, че там да похапваш плодове и зеленчуци е в пъти по-лесно, отколкото тук: доматите и краставиците са без семки, дините и пъпешите са без семки, портокалите, мандарините, грейпфрутът и лимоните са без семки, гроздето е без семки…
„Много им е лесно на американците”, рече приятелят ми фотограф, а също така и шофьор на камион (track driver).
„И стерилно” натърти иронично той.
Коментира без излишна злоба, че от много леснина, ТВ сериали и реклами, облекчаващи ги до немай къде правителствени програми, удобен живот на кредит и ядене на fast food и дълбоко замразени полуфабрикати за модерните си микровълнови фурни у дома, янките съвсем са отвикнали да мислят.
„Не се замислят защо плодовете и зеленчуците нямат семки – нали така им е по-удобно, а и нищо не им остава при ядене между зъбите”, констатира фотографът-шофьор и три пъти неуспял емигрант оттатък Атлантика.
Отбеляза и, че те не се замислят още като как точно фермерите вадят като по чудо всяка следваща реколта, след като предната е фактически без семе за разплод.
Нито как големите концерни, корпорации, монополисти и прочие контролират чрез ГМО пазара и канализират много умело несекващите потоци от милиони и милиарди щатски доларчета годишно директно в джоба си.
Нито за това, че шепата наистина богати хора там пазаруват „истински” натурални продукти от специализирани магазини на баснословни цени и искат да живеят вечно.
Нито за факта, че в САЩ има цели територии, свободни от ГМО (наистина твърде незначителн като площ н фона на безбрежен континент като Северна Америка) и че това в крайна сметка е леко смешно и безсмислено (ridiculous), защото дори само един средносилен североизточен вятър е достатъчен да пренесе от една територия в друга прашеца на свободен от ГМО продукт върху генно-модифициран такъв.
„Представи си, че Гюргево е свободно от ГМО, а Русе – не, и вземе, че задуха както си му е така или иначе обичая откъм Дунава на юг, и донесе през реката семената тук, и съсипе хитрия бизнес на ОНЕЗИ, които си играят комбина в тая далаверка с монополистите и правителството”, хитро ми намига той.
Ето заради това се връщал отново и отново.
Не заради камионите.
Не заради мацките по монокини на плажа и фотоапарата.
Заради доматите било.
Искал още и като яде грозде – по възможност мискет, после да плюе с наслада семките и да усеща вкуса му върху небцето си дълго след като е глътнал плода.
Не искал да набива репички от Холандия, домати (с миниращ молец) от Гърция, краставици от Танзания, грозде от Чили, дини от Словения и лук от Камбоджа.
Не искал да мирише зле на хората по света, а те на него да не му миришат на нищо.
Не искал и той в крайна сметка ДА МУТИРА!
Леко подтиснат от този разговор, в крайна сметка слязох в градината на баба на село, избрах си два-три по-едри домата (розовобузи, напращели от слънцето и редовното поливане с маркуча по залез, едва-едва понацепени от сладост покрай дръжката), както и една крива краставица, две пиперки, пресен лук, чесън и магданоз, и взех че си направих една шопска салата.
После отпих с наслада символично пестелива, леденостудена глътка от домашната сливовица на дядо (48 градуса!), охладена под бистрата струя вода на чешмата в двора, и умиротворен, се заслушах в чуруликането на лястовичките в свободната от ГМО асма над главата ми.
Не се чувствах МУТИРАЛ.
Почувствах се ВЕЧЕН…
P.S.
Като казах шопска салата и се сетих за една друга моя позната – управител на ресторант в Шведския хотел край Варна. Разказва ми тя за един австрийски пенсионер, който само с помощта на пенсията си всяка година наемал там апартамент за по 7-8 месеца и добре си живеел човекът. Най-обичал шопска салата. Изпросил си на тръгване рецептата от главния готвач и си заминал. След ден-два бил телеграма до Шведа: „Пратете спешно домати и краставици”! Shopskata salata не става!!!”. А сега, познайте защо?... Но това може би е една съвсем друга история. Нали?
Камен Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар