петък, 29 май 2015 г.

И това ще мине

На моя Джо Пеши – той си знае

Ето го лошият татко!
Синът ми крещи и се смее. После се скрива под завивката и гушка мама. Играят си на къща и на още нещо.
Той не знае, че няма лоши татковци.
Имаш просто татко. Това е.
Или го имаш, или го нямаш.

В един друг момент самият аз лежа до собствения си баща.
Баща ми умира, но още не го знае. Или – напротив...
Летен грип, казвам му небрежно, нищо че ми се реве, а той го вярва. Но едва ли. Голям човек е, че е помъдрял особено с годините, но сигурно усеща.
Летен грип, друг път.
Рак, браток, но не е Рачо Капитана, с триста раци, с триста опитни моряци.
Нищо няма да преплуват с него, освен болката, а тя е навсякъде, всепоглъщаща.
Дай да си дръпна, мамка му, нарежда ми по своему кисело. Онази стара мръсница Смъртта съвсем го е вкиснала, вижда се.
Давам му, какво да правя. Надали точно моята цигара ще го убие.
Давам му да си дръпне всеки път, щом тайно минава край мен, а аз пуша.
Не че мама не знае.
Не че никой не усеща.
Просто даваш.
Знам и че долу в колата си има малка бутилка, от която си дръпва тайно от време на време.
Тайно за кого, по дяволите?!
Но и това е вече минало.
В момента дори не може вече да слезе до колата да си пийне – дори с асансьор или без асансьор.
Нивга веч. Нивга веч.
Какво ми грачиш като някой стар гарван, сопва ми се и пак взема фаса, дръпва си.
Интересно, как още не ми е поръчал да му донеса и нещо за пийване.
Дядо, Бог да го прости, също го отнесе рака. Едни от последните му думи бяха именно към татко. Искаше за  последно да си сръбне малко ментичка. Татко му донесе. Дядо сръбна. После умря. Баси майката и живот.

Беше нейде около полунощ, когато татко влезе при мен.
Не се учудих особено, макар да беше мъртъв от 10-ина години.
Цели 10 години не са малко, но изобшо не можеш да му ги дадеш.
Изглеждаше по-слаб, отколкото го помнех.
Всеки скелет изглежда така.
Как е, моето момче? – изтрака със зъби баща ми, но това не ме стресна. Така тракат по филмите на ужасите оглозганите черепи, но и тате приживе така ми тракаше с изкуствените си челюсти.
Добре. Всичко е окей.- отвърнах машинално, не съвсем разсънен, досущ така, както отвръщаше на този въпрос двегодишния ми син днес.
После се събудих.
Отново бях в преди, а не в сега, татко още беше жив, макар и не особено.
Хъркаше, стенеше на сън, гърчеше се в напразен опит да намери удобна поза, в която рака да спре да го гризе. Не спираше.
Лежах до него и стисках потната му жълта ръка. Беше станал само кожа и кости, и едно сюрреалистично шкембе. Доскоро ни заплашваше наред, че ако не му кажем най-сетне какво му е, ще скочи през терасата, а живееха на 10-тия етаж с мама.
Вече не ме е страх от това.
Не може да скочи.
Няма сили.
Предстои му един-единствен скок, а той няма да е бърз, няма да е героичен, няма да подхожда на мъж. Ще е гаден, продължителен и ще боли. Дано поне татко не го узнае.

Щом сме на Боровец, няма как да не се спуснем със ските, казва тате някога, някъде, тоест – на Боровец, естествено. И отиваме на пистата. Двамата. Двама мъже. После – някой и друг час – се връщаме в хотелската стая.
Мамо, викам аз, пък тате пи няколко развалени кока-коли.
Това е положението. Човек и водката не може да си скрие от едно будно дете, за себе си говоря. Днес и аз имам подобен проблем със сина си.

Аз и тате, София. Студ, зима, никакъв транспорт след полунощ. Тате спи в един бардак до Халите, наречен хотел, аз спя на земята до леглото му, сгушен в онзи негов олд скул кожух. Няма автобуси, няма таксита, Студентски град е далеч. Тате се надига, загъва ме, че е студено, пали цигара, после ми я дава. Заспиваме отново.

Научи ли си по кандидатстудентския изпит по история, пита ме тате и ме гледа насмешливо. Знае, че не съм. Знае и че не ми се виси в гадната студентска квартира.
Почти, отвръщам му.
Добре, тогава ще си дочетеш на басейна. И отиваме.
Аз рошав, той – солиден, учебникът е дебел и червен.
Пием бира, плуваме, от време на време чета.
Боже, колко много момичета, все хубави.
Тате се гмурка и внезапно ме вика.
Не, не се дави.
Паднала му е зъбната протеза.
Гмуркам се и виждам как се спуска в плавна спирала към дъното. Тате обаче е бил спасител на река Дунав – бързо я достигна, прибра я в устата си и веднага изплува, закачайки момичетата наоколо.

Не чуваш ли, че ти звъни гадния телефон?
Това е тате.
Това е неговата нощ.
Скоро няма да го има.
Не харесва и песента, с която телефонът ми звъни.
Queen. We will rock you.
Е, вече и аз не я харесвам.
Нещо повече – мразя я. Изпитвам ужас, щом я чуя. Във всеки случай, няма я вече в телефона ми, нито в компютъра, просто звучи всяка нощ в бедната ми, празна, измъчена, самотна глава.
Извинявай, тате, казвам виновно, след като поглеждам дисплея. Тя звъни. Звъни си, викам и наум. Спи спокойно. И това ще мине, тате, изричам гласно и сам не си вярвам...
И това ще мине. Прегръщам го, макар да мирише и да ми е страшно.
Това е баща ми, мамка му.

И това ще мине, викам си десетилетия по-рано. Оттатък в ресторанта явно тече скандал. Свикнал съм. Откакто се помня, все по ресторанти живеем, а съм още на 5. Може би 6. Мама и тате работят в тях, ние с братчето ми живеем по банкетните зали, фургоните, бунгалата, хижите. Кеф.
Тази нощ обаче скандалът е огромен.
Малкият спи като пън, гадината. Завивам го и го целувам. Нека спи. Малък е още. Има кой да развива параноидна шизофрения тепърва и това съм, разбира се, аз.
Надничам през вратата на банкетната зала и наша спалня по съвместителство.
Крясъци, псувни, пияни мъже и жени, силна музика, май Led Zepellin, все пак е някъде към 1975 година.
Тате е в ъгъла до камината, затиснат от банда мъже. Бие се мъжки, те обаче са много.
Внезапно виждам мама, по-скоро ръката и. Стиснала е трикрако столче, слава богу, че кръчмата е битова, иначе няма да може да вдигне нормален стол – толкова е крехка и слабичка – и тогава, и сега.
Да удрям ли?, крещи мама.
Удряй!, крещи и тате.
И тя удря.
Боят свърши.
Дойде и полицията – пардон – милицията.
Легнах си и заспах.
А онова дребното, то си спеше през цялото време.
Да му имам нервите на него аз.
Ама брат, че и по-малък.
Обичам си го и без него не мога.

После тате умря.
Не тогава, при оня бой.
Във всеки случай бавно умираше.
/А знам ли – субективно погледнато, от негова гледна точка вероятно е било дори твърде бързо/
Умря си в леглото – по-слаб, по-стар, по-некрасив, по-уплашен, по-отчаян, по-неразбиращ, по-грозен, по-заядлив.
Не приличаше на себе си.
Само се усещаше, че това е татко.
Никой не го харесваше накрая, най-малкото пък самият той.
Умря, а аз бях далеч от него.
Пари да ми даваха, нямаше да съм там.
Брат ми го изми. Брат ми го избръсна и облече.
Брат ми бе докрай до него.
Малкото ми братче, дето все спеше при скандалите навремето, като дете.
А аз седях през това време свит на пода на най-далечната от смъртното му ложе тераса, смучех водка, пушех цигара от цигара и чаках да затворят ковчега.
Защото няма лоши татковци, има само татко.
Както и споменът за него.
Или и това ще мине?
Надали...

...

Някой ден ще седна край гроба ти


На тате

Някой ден ще седна край гроба ти
Ще го гледам с грозни очи
Теб да виждам навярно не мога
Но до мене навярно си ти
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш до мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдещ до мен
Ще разкъртя грозния паметник
Ще изръфам със зъби пръстта
Ще крещя като бебе безпаметно
Ще те търся самин във нощта
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Хей, стани, усмихни се
Или просто нещо кажи
Всичко станало ти припомни си
Или просто така излъжи
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Всички болки и всичките спомени
Припомни си и забрави
Всичко мина, но болката гони ни
До безкрая на вечните дни
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Аз те помня тъй както желая
Помня всяка красива лъжа
Греховете остават на края
Твойта болка остана в пръстта
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Ето всичко, тате, отмина
Аз нали ти така обещах
Ето с тебе сме само двамина
Да обичаш далеч не е грях
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
И отново щом се прегърнем
Ще откриеме пак вечността
Всичко хубаво пак ще си върнем
Ще презираме двама смъртта
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Не знам видя ли свойте внуци
Край гроба ти играят те
На нищо ти не си ги учил
Но ти си в тях, а те са в мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Постой, почакай ме за малко
След тебе идвам вече аз
Животът ни е залъгалка
За дъвчене пред ОНЗИ час
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Някой ден, някой ден
Ти отново ще бъдеш със мен
Съзнавам, знаеш – така те обичаме
Все пак – почини си след толкова тичане...
Публикуване на коментар