сряда, 26 септември 2012 г.

Биберон, патлак и два вонящи памперса


Среднощ е.
Всички в тази половина на Земното кълбо отдавна спят със здравия сън на праведните или под упойката на твърд алкохол и мека дрога. Будни са единствено совите, магистралните проститутки, дежурните ченгета и... аз...
Поглеждам с отвращение стрелките на стенния часовник срещу мен, който призрачно се мержелее в приглушената светлина на нощната лампа, която гори денонощно в спалнята от около месец насам.
3,20 часът сутринта.
Време за петото двойно уиски в бара на ъгъла. За самоубийство в някоя задна уличка. За край на поредното техно парти в бийч бар край морето. Или за... сменяне на памперси...
Тъкмо си го помислям и наследникът ми зейва, тъй както само допреди миг кротко е прохърквал, сгушен в леглото между мен и майка си, и изкарва един солов рев ала Монсерат Кабайе плюс Леми Килмистър от Моторхед, от който ми настръхват косите. Край, викам си. Още няколко такива подобни среднощни концерта, и домоуправителят ще ни изхвърли като мръсни котета на мразовитата есенна улица.
Тъй като не сме обаче изритани все още, с майка му се измъкваме изпод завивките като сънени еноти с тъмните си кръгове под очите и се надвесваме над свидната, високодецибелна рожба. Леле, викам си в полусън, още е на месец, пък как врещи. Чудно какво ли ни чака да речем след година... Ами след 14... 18...
Както и да е. С вече вещи и отиграни, механични сънени движения измъкваме от многослойната какавида от пелени, памперси, ританки, камизолки, потничета, чорапчета и прочее розовия, тресящ се от спазмите на коликите, глада и рева пашкул /32 дни, 58 сантиметра, 4 кила и 800 грама/. После мама го намества с идващо дълбоко от зората на човечеството атавистично познание, което не се учи, А СЕ ПРИТЕЖАВА, до набъбналата си гръд. Наследникът доволно захапва цицката с мляскащи звуци като на хималайски тигър, кормещ младо муфлонче. А аз, олюлявайки се в притихналата нощ, се отправям като сомнамбул към торбата за боклук на терасата. Да изпуша една цигара. И да изхвърля поредния вонящ памперс.
Пуша без наслада срещу нощта, облегнат на хладните перила. 6 памперса в денонощие... Умножено по 32... Около 200 парчета за месец... По 30 кинта пакета... За три години това прави... Махвам с ръка и се отказвам да се боря с тройната заплаха на аритметиката, семейния бюджет и безсънието. Във всеки случай множко ми се вижда.
Хвърлям фаса далеч долу на тъмната земя, минавам да пусна една вода в тоалетната и тихомълком се сгушвам в топлото разхвърляно легло, където мама и бебокът вече се приспиват, всъщност почти са заспали.
Лежа до тях и ги обичам, и кроя нелепи планове да обера банка. Или съседния тотопункт /ама там ме познават, че съм от „редовните”/. Или може би бронирана кола, пенсията на някой дядка - още в мига, в който си я изтегли с треперещи ръце от банкомата, отсрещното казино, което е единственият търговски обект на печалба в квартала, касата на фирмата, поне бакалията на ъгъла...
Мятам се в просъница и бълнувам сложни системи да изкарам някой лев в тази гадна криза, при това вариететно правителство, при всичката му безработица, рецесия, евро и шенген зони, дълговете, наемите, сметките за плащане, пороци като ядене, пиене, пушене и почивка един път в годината за 7 дни на морето...
Да, ама аз съм много интелигентен /понеже мама все така повтаря/, тъй че си давам сметка, че това май е само за кино или за полицейските хроники. Вярно, че Гай Ричи пробута подобна фантасмагористична утопия на Холивуд и целия свят и я нарече „Две димящи дула". Вярно и че българските му епигончета го преповториха и я пробутаха и те тук-там из селските провинциални кина на републиката и я нарекоха „Пистолет, куфар и три смърдящи варела". Понеже съм по-умен, закъсал и амбициозен от тях, викам си почти насън, що и аз да не се пробвам? Що не напраскам един сценарий и по него - вместо да снимам поредния калпав български филм без награди, да обера някого или поне да преметна социалните и данъчните, все тая...
После обаче надвива желязната ми воля за живот и се унасям в крехък сън без сънища - защото ЗНАМ! - скоро ще изминат заветните 3 часа тишина, и звярът в сина ми ще се обади с безпогрешната точност на инстинкта и жаждата за живот.
А ние с мама отново ще бъдем до него, за да му помогнем да се превърне постепенно от безпомощна плюшена играчка в истински човек като нас. Може би грешен. Може би смъртен. Може би слаб. Може би гений...
Нашето си бебче.
Със или без пищов.
На него засега му стигат биберона и пълните памперси...

Тате, Русе, 26 септември 2012

понеделник, 24 септември 2012 г.

Tabula Rasa



На мама Све, с любов


Една мъничка Табула Раса стана онзи ден, на 23 септември, на 30 дни. Цял месец живот. В НАШАТА къща. 

Всичко ни е първо тези дни. 

Първо дете. Първо безсъние. Първи плач. Първи спор за име. Първа разходка. Първо возене в кола. Първа инжекция. Първо папане, първо акане и първо пишкане.

Силен е като първак с една дума.

Първа кръв!

Табула Раса, в университета ме учеха, означавало в дословен превод "чиста дъска". Сиреч, преди да познава нещата, човек трябва да знае познавателните си способности. Бебокът ни, значи, още няма вродени идеи, цялото познание се ражда в опита. При раждането си на 23 август тази година, разумът на Камо Младши е бил “чиста дъска” (tabula rasa). Нямало нищо в интелекта, което преди това да не е било в сетивното. Обективната природа, гъгнеха на главата ми професорите, е истинският предмет на всяка наука, тя и той може да бъде познат само чрез опита. Според някои философи логическите принципи за противоречието и тъждеството са неизвестни за децата, болните и изоставащите.

А сега де!

Дано синът ми, или неговата Табула Раса, не се формира само и изцяло под мое влияние, викам си днес - 20 години след вземането на ненужната си диплома. От цялото следване ми е останала единствена тази теория от далечната епоха на Просвещението, дело на Джон Лок /философът, а не Тон Лок рапърът/, както и единствената ми шестица в Софийския университет, а именно тази по философия, заради което може би и майка ми и любимата ми често ме наричат дървен философ.

Та думата ми беше за нашата си мъничка, все още нерендосана, неизписана с мръсотии и графити, ненакована с пирони и ненадялана с тресла.

Нанесе се някак откъм Нищото в живота ни, в любовта ни и в дома ни и вече ги е завзела всичките.... оформяйки се.

Е, вижте как...

Право в зъбите на това копеле - Животът, това е положението!!!


Тате, Русе, 23 септември 2012