сряда, 9 ноември 2011 г.

R.I.P. „Хвърчило” или просто искрици живот…

„Няма да мога да разбера
това, което е всъщност
животът ми...”
Нова Генерация „Ледове”

Навръх празника на Народните будители – 1 ноември, актрисата, човекът и приятел Атанаска Вихърова, по-известна на хиляди българи като звезда от ТВ шоуто „Тутурутка”, се пресели в едно по-добро от това тук място на крехката възраст от 30 години. Тя загина при нелепа катастрофа в далечна Канада, в момент, в който заедно с любимия си – режисьора Алексо Петров, бяха решили да започнат живота си отначало. Днес Алексо е тук, у дома, безутешен, /вероятно/ загърбил чужбина, изтъкан от болка, но както винаги пълен с креативни идеи, които този път ще реализира заради любовта на живота си и в нейна памет – заради Насето. Авангардният режисьор ще разпръсне праха на Насето над морето в родния и град Варна. Ще продуцира и режисира независим филм по неин сценарий с работното име „Лодка”. Не на последно място ще издаде посмъртно стихове, прозаични късове и сценария на актрисата в книгата „Хвърлило”, чийто редактор /може би/ ще имам щастието да бъда самият аз – Камен Петров - фен, приятел и почитател на Атанаска Вихърова, фен, приятел и почитател на Алексо Петров… Завинаги…
Нека Господ бъде с нас…

Насето. Така си я знаем всички. Винаги дейна, винаги вихрена, винаги забързана, жизнена като живота, обсебваща като смъртта. Клоунадата, шоуто, театъра, телевизията. Те сякаш наистина бяха в кръвта и. Импровизация. Искрици живот. Много любов. Много жизненост. Цялата ТЯ. Това беше краткият и, изпълнен с приключения живот. Дали в България, дали в Канада, дали тук, дали по света, дали у дома, на купон или по телевизията – Насето винаги си оставаше отправната точка на всяка една вселена наоколо – съзвездие от светове или кръг от приятели или пък просто любимия човек, те всички се въртяха около нея, сега и завинаги.
Насето живя на бързи обороти и изгоря млада.
Като любимия си Митко Воев.
Малко след непрежалимата си майка.
Преди любовта на живота си – режисьора Алексо Петров.
Преди всички нас – проправяйки ни път Натам, Отвъд, където вече и правят компания плеяда артистични души като тези на същия този Митко Воев, на Кърт Кобейн, Курт Вонегът, Джим Морисън, Джон Ленън, боб Марли, Че Гевара, кой ли не…
Чакай ни, Насе! Идваме!
И си знаем, че тя е нейде там, и ни очаква, и пак ще е весело, и отново ще видим онази нейна огромна, чаровна, момичешка, всезнаеща и всеопрощаваща усмивка.
Усмивката на Насето…
 R.I.P.
Ти си тук!

Бел.ред.
Тестовете в тази книга са – умишлено, но и не съвсем, хронологично подредени, така както ги е нахвърляла на компютъра си Насето приживе. Те обхващат един кратък период /от 29.12.2007 до 25.07.2011 година/ от и без това краткия живот на Атанаска Вихърова, най-вече от времето, което тя прекара в Канада, заедно с любимия си Алекс. Започват с така характерното за нея „Цветно”, за да завършат – сякаш в някакво мимолетно предчувствие за близкия край – с „Три тона черно”…



Камен Петров

вторник, 8 ноември 2011 г.

Годината на нашето недоволство

Светле, една година всъщност не е чак толкова дълго време, за да свикнеш или да забравиш.
Опитвам се да погледна назад и ми е малко трудно.
Не че съм чак толкова прост човек, но обичам простите неща.
А ВСИЧКО ТОВА ми се вижда прекалено сложно.
Искам да кажа – усложнено.
И ето…
Лашкам се във влака, втора класа, четири часа. Не е кеф. Не е като да лашкаш гадже, копеле. Просто мизерия. Варна – Русе – Варна. Идилия просто. Можеш да си умреш от няколко инфекциозни болести накуп, от скука или наръган с нож – няма значение за статистиката. Ти обаче си тъпкан с адреналин до ушите и то не защото си взел дрога, а защото бързаш-бързаш-бързаш да пристигнеш при нея на скапаната крайна гара, да видиш лицето и, да докоснеш ръцете и, да прегърнеш крехките и рамене и – в крайна сметка, някой да ти каже просто „Обичам те”. И ти на него. Как няма да се лашкаш?!
Какво помниш после, копеле?
Сандвичи на парти-грил, вкусни. Салатата. Любов. Искам да кажа – ЛЮБОВ. Купа за салата, цвете, пейка, бездомни кучата. Любов.
(Опитай се да говориш като зрял човек - мама)
Добре, мамо.
Може би онази зима с камината.
Онази суха, раздираща, осезаемо умирисваща и така желана топлина, която ви обвиваше от септември до март. Миришем на цигани, викаше ти, но неизменно цепеше все така неумело с брадвата дървата, мъкнеше кофите с изгоряла пепел и жадуваше момента, в който ще се върнеш у дома – при момичето, което обичаш и което разгаряше всеки божи зимен ден този огън в камината за теб и в теб. А това дори не бе камина. Беше проста желязна печка с гадни кюнци, които опушваха стените. Баба ти и 80-годишното и гадже са се топлили преди вас двамата с нея. Ама на – романтика. И така е. Този мирис няма да го забравиш никога. Нито картофите на жар в камината. Или когато загасна. Или когато се самозапали и едва не ви изгори и двамата в съня ви – онзи, същият, безпаметният, след любов. Или когато скапаняците-монополисти ви спряха тока за неплатени сметки за 24 часа и си светехте със свещичките от Коледа, топлихте се с някакви гадости, наречени екобрикети и купени от хипермаркет, и си гряхте вода за чай-миене-ядене-къпане на същата тази печко-камина. Бе, кофти ми беше да ходя на работа, докато мириша на тази уютна камина. Ама пък изобщо не ми се ходеше ТАМ. Ама никак! Липсва ми.
Ей, копеле, Камо, а помниш ли как пак нямахте пари – дори за паста за зъби, тоалетна хартия и прах за пране – а прането се натрупа натрупа до тавана във всичките стаи, и вече никой нямаше боксерки, бикини, бели и черни чорапи, тениски, ризи, дънки, хавлии за къпане и нищо чистичко и готово за обличане. А после твоята голяма любов в живота пра-пра-пра, а после простира и суши – щото нямаме тераса - цяла седмица. И се смяхте на това. Какво друго да направите.
А готвенето и обичането, и обличането, и събличането, и сметките, и любовта, и скандалите, и „Биг Брадър”, дето не го гледате никога, и мама, и твоята майка също, и…
Помниш ли, копеле тъпо, подаръците – за това и онова? Ти – с твоите ала-бала доходи от вестника. Тя – с нищото, което имаше. Е, подари и това-онова, все тъпо. А тя на теб – любов, направена с ръцете, сърцето, мозъка и любовта и. Безплатно.
Помниш ли Коледа и Нова Година?
Онзи ден и Онази нощ?
Годишнината, Поводът, каквото и да било от ВСИЧКО ТОВА?!?
Кажи ми, че не си тъп.
Тъп си.
А после: Мечти.
За Бургас и морето – без Тоника СВ, плийз.
За Варна и морето – без бившата ми приятелки, плийз..
За бутика, за бара, за нас.
А после?
После – това е днес.
След днес може би ще има утре.
Но аз не искам да чакам до тогава.
Не искам да имам само мечти.
Искам си настоящето.
С теб – тук и сега.
Защото те обичам.
Обичам да обичам да обичам.
Теб.
Твоят Камо…

Камен Петров

БЕЗДОМНИЦИ

Висях си над чаша тъмна бира в заведението на плажа, където идвахме често в разгара на лятото и наблюдавах с носталгия зимното море. Сега беше януари, прехвръкваше сипкав сняг. Нямаше ги момичетата по монокини, продавачите на сладолед, сърфистите и хвърчилата, жежкото слънце и хладните коктейли на сянка.
Зима.
Протегнах уморено крака под масата и запалих цигара.
Отсреща морето се бушуваше оловносиво и заливаше на талази сивкавия пясък, сплъстен от дъждовете и студа, набразден като йероглифно писмо от грайферите на колите на шантави хлапета и от стъпките на бездомни кучета и влюбени двойки. В прибоя се търкаляше мръсотия, найлонови чашки, пластмасови торби, празни бутилки и какво ли още не. Чайките диво крещяха и виеха безкрайните си кръгове в притъмнялото небе в търсене на храна, а може би и на смисъла на живота.
Стана ми тъжно.
Лятото беше далеч.
Това поне бе очевидно.
Загледах се в импровизираната детска площадка на плажа, където изкорубена от влагата и морската сол люлка скръбно се полюляваше, а пързалката ръждясваше – тъжно-смешна в нелепата си форма на слон, боядисан в червено и зелено. Край тях кротко лежаха група бездомни кучета. Някоя изперкала баба – от тези, които денонощно засипват кмета и редакциите на местните вестници с гневни писма за “проклетите помияри”, би ги нарекла глутница, но не бяха. Бяха си просто няколко нещастни бездомни кучета с гладни и умни очи, отхвърлени от хората, призвани да се грижат за тях, които си търсеха прехраната наоколо и това е.
Та значи стоях си и си пиех бирата и ги зяпах.
Нямаше какво да правя. Трябваше някак да убия времето до 2 следобед, когато имах среща с човека, от който зависеше живота ми занапред. Пак бях без работа, а май ми предлагаха нова.
Висяхме си така – кучетата, бирата и аз, и убивахме някакси времето.
На съседната маса се настани младо семейство. Бяха доста шумни. Погледнах за миг към тях. Мъж, жена и две  русокоси деца – момиче и момче. Изглеждаха доволни от живота, румени и арогантни. И четиримата!
Обърнах се с отвращение встрани.
Забих отново нос в чашата.
Едно от кучетата на плажа се прозина и почеса ухото си с крак.
Новодошлите на масата до мен поръчаха. Многословно, шумно и обилно. От всичко по много. Тези явно много-много не ги притесняваха парите. Не мина миг и сервитьорката вече търчеше с поръчката им обратно към масата. Аз трябваше да чакам 20 минути за чаша тъмна бира. Ега ти!
-         Тате, виж какви хубави кученца!- провикна се зад гърба ми с пискливия си гласец момиченцето и аз нервно потръпнах.
-         Хм, помияри...- изсумтя майката.
-         Сигурно имах бълхи... и глисти... и краста...- победоносно рече момчето.
-         Гледайте си в чиниите.- нареди сухо бащата.
От звуците, които се носеха зад гърба ми, можех да заключа, че четиримата – и то с ужасен шум – се опитваха за рекордно време да опоскат хранителния годишен резерв на малка двухилядна колония сомалийски дечица. Оправяха се с успех със задачата, поне доколкото можех да съдя по бързината, с която сервитьорката носеше нови и нови препълнени с всевъзможна храна чинии.
След около час мъжът доволно се уригна и изглежда запали цигара. Жената поръча кафе за двамата и сладкиш за децата. Изглежда за днес угояването беше поприключило.
Отвън кучетата се размърдаха – може би от миризмата на храна, която се носеше на талази по плажа от респиратора, може би им беше омръзнало да лежат, а може би просто така.
Момиченцето обаче не пропусна момента:
-         Тате, виж, кученцата идват!
-         И кво?
-         Тате бе, може ли да им дам пържолка? А рибка? А картофки?
-         Кучетата не ядат картофи, ма патко!- победоносно извика момчето.
-         Шт, да не обиждаш сестра си!- сопна се майката.
-         А чушки? А палачинка? А...
-         Млъкни най-сетне!- изкряка и бащата.
После все пак всички излязоха навън и започнаха да хвърлят остатъци по кучетата. Първата пържола падна кажи-речи до носа на един рижав пес. Той я подуши, сбърчи бърни и се отдръпна. Наоколо им заваляха останки от храна, вероятно коя от коя по-апетитни за всеки кучешки нос, но кучетата не им обърнаха внимание – дали, защото изглеждаше, че хората по-скоро ги замерят с храната, вместо да им я подават или защото бяха наплашени от отрова и зли хора, или просто така – но факт – прегладнелите бездомници се отдръпнаха от предлаганата им безплатна трапеза и се скупчиха в другия край на плажа, където се изтегнаха под лъчите на плахо подаващото се между облаците слънце.
-         Скапани помияри...- процеди бащата, когато им омръзна да хвърлят храна на кучетата.
-         Абе кой ги оставя така безнаказано да шарят навсякъде и да сеят заради?!- присъедини се и майката.
-         Бълхи... И глисти... И краста...- самодоволно повтори момчето.
-         Ама те са гладни...- изхленчи момичето.
-         Майната им! За тях има кучкарници. Или бесилки.- отсече бащата.
После всички се натовариха вкупом на лъскавата си кола и заминаха.
Сервитьорката уморено започна да раздига масата им.
Аз въздъхнах доволно и поръчах още една бира.
Кучетата се препичаха на плажа.
Когато бръскащият снежец спря съвсем, а слънцето се вдигна достатъчно високо, за да огрее цялата пясъчна ивица и да достигне дори под сянката, която хвърляха тентата и оголелите клони на дърветата над масите, поставени пред заведението, изпод съседната дървена платформа, с която незнаен кръчмар беше покрил заведението си за през зимата, изпълзя увит в парцали клошар. Той докрета насред плажа, наподобявайки старо, забравено от бога плашило, което кой знае защо е поставено да плаши чайките край морето. Въпреки това още в мига, в който го видяха, апатичните до този момент кучета го наобиколиха с весел лай. Клошарят с мъка седна на влажния пясък и извади торба, която до този момент къташе в пазвата си. Сякаш по команда, кучетата се наредиха в стройна редица пред него – първо едрите, после дребните, първо мъжките, после женските, първо големите, после малките -  и седнаха на задните си лапи, бясно размахвайки опашките си.
Клошарят внимателно извади възголям пакет, увит в мазна амбалажна кесия и го разстели на пясъка. В него имаше кокали с парчета почерняло месо, огризки леко мухлясало сирене, парчета хляб, пица и понички, няколко гнили ябълки, половин кренвирш и нещо, което поразително приличаше на четвърт твърд козунак, кой знае как оцелял от миналия Великден.
Пред зорките очи на кучетата клошарят разчупи храната върху хартията и започна да ги храни, като не забравяше и себе си. Всеки от тях получи своя дял и чинно го изяде, изящно подвил опашка около краката си. Когато и последната трохичка беше старателно изядена, той извади бутилка евтино вино от външния джоб на палтото си, отпи и прибра всичко в торбата.
След това всички се запиляха някъде по своята си работа.
Аз останах да вися над самотната си бира в кръчмата.
Часове по-късно, когато слънцето тръгна към заник, клошарят се зададе куцукайки по плажа, следван от кучетата. Пъшкайки, той бавно се намести за през нощта в студеното си влажно убежище под дървената платформа, а кучетата мълчаливо налягаха около него, за да го пазят с телата си от януарския студ.
Аз платих и станах от самотната си кръчмарска маса след още един безплоден, безидеен, празен ден сред хората, в който никога нищо не се случва и от който не чаках ни надежда, ни покой.

КАМЕН ПЕТРОВ     

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Последна спирка: Живот

Уморени очи. Нервно стиснати в скута пръсти. Ожесточено дърпане от цигарата. Шум на мотори. Воня на изгорели газове. Прахоляк.
- Иде ли?!
- Иде!
Не, това не е част от стихотворение на Никола Вапцаров или разказ на Иван Вазов. Това е просто обичайна сцена от ежедневието на всички тези русенци, които редовно използват услугите на градския транспорт и прекарват голяма част от времето си, чакайки по спирките поредния тролей или автобус.
Четене на вестник, пушене на цигари, чоплене на семки, балончета от дъвката, безсмислено зяпане в празното, нерви. Лица – скучаещи, напрегнати, изнервени, празни, нетърпеливи, потни или премръзнали. Това са обичайните неща, които съпътстват деня на чакащите по автобусните спирки. Те са една отделна, особена каста – различна от тази на хората, придвижващи се с такси, с личен или служебен автомобил или пък от кастата на заклетите пешеходци и колоездачи.
Днес с градския транспорт в Русе, както вероятно и в цялата страна, пътуват предимно пенсионери, студенти и ученици – тоест преди всичко тези, които имат право на намаление на автобусното билетче, а то така или иначе закова цена от 1 лев и отказа мнозина от друсането в автобуси и тролеи, както и от безконечното висене по спирките в студ и пек, в дъжд и сняг, сутрин и вечер. Намаление ползват и многодетни майки, инвалиди, болни от захарен диабет и болестта на Паркинсон, сираци.
Надали ще видите на автобусната спирка, чинно „паркиран” бизнесмен с лъскав костюм и мобилен телефон, който струва колкото годишния наем на квартирата ви. Няма да видите и мадамите, които всеки петък друсат бедра, изкуствени бюстове и къдрици, ланци и разни други работи по чалга дискотеките. Нито пък общински съветник, депутат, кмет, висш свещеник, известен спортист или телевизионна звезда. Просто една част от русенци ежедневно – като приливна и неизменна вълна, пътуват от кварталите към центъра и наобратно било по работа, било на училище, било на пазар, за среща или просто за развлечение. Или пък от града до близките села и наобратно. Или просто от точка А до точка Б – в зависимост от задачите си за деня.
Обичайна компания на чакащите по спирките най-често правят единствено врабчетата и гълъбите (привлечени от трохите и семките) клошарите и бездомните кучетата (заинтригувани от боклука наоколо), както и леките момичета по спирките в крайните квартали и индустриалните зони на Русе. Вярно, понякога се завърта и контрольор.
Ще не ще, на човек му идва наум позабравеното с годините име на едно телевизионно предаване от близкото минало - „Хора, пътища, автомобили”. Хората в нашия случай обаче са изнервени, пътищата – разбити, а цената на бензина тези дни почти ни е отказало да караме автомобилите си. Затова си висим стоически по спирките и гледаме да мислим за нещо друго, за да не забелязваме какво става около нас.
И си чакаме.
Чакаме като за последно, все едно животът ни е едно постоянно висене на едно място в очакване на нещо, а в случая автобусът винаги идва в предпоследната минута като Месия, обгърнат в облак от изгорели газове.
По неофициална статистика в Русе в момента има 246 спирки, на които чака всеки ден автобус или тролей по обичайния си маршрут една голяма част от 150-хилядното население на Русе, както и мнозина от жителите на околните села, които учат или работят в града. В Русе, независимо от разстоянието, което трябва да измине, всеки дава по 1 лев в автобуса. До Мартен цената на автобусното билетче е 1,50 лева, до Сандрово - 1,80 лева, до Басарбово - 1,20 лева, до Червена вода - 1 лев, до Ново село - 2 лева, до Хотанца и Тетово - по 2,50 лева, до Николово - 1,50 лева, до Просена и Долно Абланово - по 1,80 лева. Цената на билета по линиите в града за тролея е 90 стотинки.
И хората пътуват.
И чакат.
Къде ще идат.
Чакат си по спирките или поне по онова, което е останало от тях при липсата на адекватна поддръжка и при постоянното им излагане на атаките на вандалите и на капризите на времето.
Около концесионирането на спирките на градския транспорт в Русе в последните месеци се вихрят общински и други страсти, но тези хора много-много не ги интересува концесията на спирките и кахърите на общинарите, които си се возят по разбитите русенски улици в луксозните си автомобили или със служебни коли. Хората се интересуват да им е удобно и чисто, докато си чакат транспорта. Интересуват се автобуса или тролеят да дойдат по разписание. Интересуват се да не изтърват „своята” кола и да не закъснеят за работа, за поредния хипермаркет, за среща или (отскоро) за кино. Иска им се да седнат на чистичко и мекичко докато чакат, да видят наблизо светещо (и работещо) информационно табло с разписанието на колите, да не ги духа вятърът, да не ги пече слънцето, да не ги вали дъждът и снегът. Иска им се да се чувстват наистина европейци в „най-европейския град на България”, нищо че – както всеки друг ден – просто чакат автобуса, а не някоя лимузина примерно. Това е обаче само едно пожелание с отправна точка в необозримото бъдеще.
Огледайте се, вървейки по пътя си или шофирайки собствения си автомобил по улиците и булевардите на Русе. Вижте автобусните и тролейбусни спирки на родния си град. Мръсотия, изпочупени пейки и стъкла, надраскани с неприлични думи и рисунки стени и тавани, препълнени кошчета за боклук. Фасове. Празни бутилки. Кутии от храна и цигари. Целофанени обвивки. Найлонови чантички. Презервативи и спринцовки. Откъснати автобусни билетчета.
От по 1 лев…
България, Европа, 2011 година.
Малката Виена.
Последна спирка: Живот…

Камен Петров