неделя, 16 февруари 2020 г.

Metallica, me and myself


Историята ми с Metallica като група е дълга, напоителна и изпълнена с много махмурлук.
Не това обаче е тема на настоящото изследване.
Открих Metallica на поредната малоумна училищна екскурзия, на която успях да се сдобия за 70 кинта с двоен концертен албум на Kiss, което беше и равностойността на джобните ми за цялата екскурзия, както и с гадже, което зарязах още в автобуса на път към дома.
Бай дъ уей.
Годината беше далечната 1984, а парчето беше For Whom the bell tolls и се намираше в някаква странна компилация с балади на... касетка... Да - касетка - онова странно нещо, дето го пренавивахме с помощта на химикалка БИК.
От тоя момент забравих всякакви тъпни от рода на Скорпионс, Пърпъл, ЕйСи ДиСи или Мейдън.
Отново бай дъ уей.
Metallica издадоха Master of Puppets през 1986 година, точно навреме за първата ми година като студент.
В смисъл, че албумът имаше перфектно за мен времетраене от близо 60 минути, а точно толкова траеше пътят от Русе до Кубрат, където живеех по това време, така че се лашках с буса със затворени очи и си пеех албума наизуст, а щом свършех, знаех, че съм стигнал.
Просто, нали.
Лесно и просто ми беше, тъй като по това време бях барабанист в една доста загубена столична рок банда на име Фобус, тъй че знаех партиите на барабаните от този албум наизуст, колкото и прост и некадърен барабанист да е Ларс Улрих.
Освен това, нашите бяха кръчмари и в ресторанта, който държаха имаше банда, а аз обичах да мия сутрин всички гадни чаши на бара, докато нашите лежат у дома в несвяст с махмурлук, после да си налея водна чаша коняк и тайно да блъскам барабаните. познайте - на Master of Puppets на Metallica.
Днес малкият ми син, удачно назован Младши, успешно продължава традицията.
Не е имало ден, в който да го карам с колата до детската му градина във Варна и той да не се тръшка ако от уредбата не звучат именно Metallica.
Само че неговата песен е Seek and destroy.
Само по това се различаваме.
Честно, мадъ факъ...