сряда, 15 май 2013 г.

Малък проблем с рака


 Не ме разбирай погрешно докторке. Тук съм просто защото имам малък проблем с рака, нищо повече, нищо лично, хахаха. Не съм луд, хипохондрик, потенциален самоубиец или нещо такова, макар че, хм, честно казано може би леко ми хлопа дъската, щом плащам по 200 кинта на сеанс, за да лежа на тази неудобна кушетка, а дори и тайландски масаж не предлагате, хахаха.
Както и да е…
Всъщност не ме е страх от смъртта, колкото и тривиално да звучи. Страх ме е от болката, унижението и агонията. ЗНАМ ГО, тъй като - както се казва - имах близки срещи от третия вид именно с умиращ от рак човек. Визирам баща си, докторке, моят собствен. Баща ми умря в ръцете ми след два месеца история на ужаса, без дори да разбира до последно какво точно го е сполетяло, без да знае вече кой е и къде е, нето пък кой съм аз. "Не издържам повече! Кажете ми какво става! Ще скоча накрая през прозореца, че да се свършва!", крещеше немощно тате в прегръдките ми, докато ракът го гризеше, а аз само се усмихвах фалшиво и съсках утешително в ухото му с алкохолния си дъх /защото по него време вече се наливах денонощно, за да издържа някак на целия този ужас и на безсилието/: "Шшш, тате, спокойно… Няма нищо… И това ще мине…". Е, вярно беше, макар и само наполовина. НАИСТИНА мина. Само че ИМАШЕ НЕЩО. Просто накрая ракът го изяде, докторке.
Всъщност, освен че това копеле ракът в момента ме яде и мен буквално жив, хахаха, не точно това ме ядеше през всичкото това време, ако улавяте точно каламбура. Ужасното е, че - казват - ракът се предавал през поколение! Как да обясня това на големия си 12-годишен син /страхотен ум, талантлив спортист, надарен фотограф, момче с искрящи сини очи и мечти за бъдещето/?! Как да обясня това и на малкото си 3-годишно момче - братчето му /вързоп от светлина, виталност, любопитство и блестящи живи очички, на старта на живота си/?!
Обаче, докторке, моля те, разбери ме правилно - все пак имам една голяма надежда, че това е мит, поредната лекарска дивотия. Просто защото ако беше вярно - защо тогава и тате, и неговият баща, моят дядо, си заминаха и двамата именно от рак?! Защо и аз след тях - пак така?!
/Последните думи на дядо: "Пие ми се малко мастичка, много съм жаден…". Последните думи на тате: "Сине… Защо… И кой…"/
И тъй, докторке, отклоних се малко, извинявай, та да се върнем на темата на сеанса, а? Имам малък проблем с рака.
Питат ме - приятели, роднини, колеги, познати, разни други здрави хора: "Как си?". Викам тъпо: "Бе добре съм, само дето сега известно време няма да мога да ям червено месо, хахаха".
По-лошото е обаче, че и синовете ми ме питат.
Пея на малкия си син песничката за Рачо капитана, който преплувал океана с параход, с параход, хахаха, а после му разказвам приказката за раче-осмокраче, което ме гризе в морето на живота, а той се смее и вика: "Ама тате, защо раче, а не скаридка, мидичка или октоподче, нали ти самият викаш, че са по-вкусни и обичаш средиземноморска кухня?". Така е, викам си, обаче все още само наум, аз самият предпочитам да ям раци с чаша добре изстудено сухо бяло вино, а не рак да яде мен, ама какво да правиш - живот….
И тъй, докторке, синовете ми ме питат и аз за пръв път в живота си нямам остроумен, сардоничен или поне ироничен отговор на въпросите си, тъй че мълча като пън и се червя от срам, че ги предавам за пореден път, сега за разнообразие - с болестта си.
На големия, понеже е на онази странна предпубертетна възраст от 12 години, не му пука особено като че ли, или поне се прави на непукист. Пък и - вика ми този умник, докторке - знам какво ти е, баща ми, четох за това по интернет, най-вече за присаждането на стволовите клетки, ама било скъпо, не е за нас. И добавя - пак добре че не е СПИН… Малкият обаче наскоро проговори и задава кофти въпроси. "Тате, защо вече нямаш коса, а винаги си я носил дълга?, ме пита синчето ми. Пита още: "Тате, защо си така слаб и децата в квартала напоследък все ти викат Скелета?", "Тате, каква е тази нова татуировка на корема ди, дето пише CANCER=CANCEL?", "Тате, защо скърчаш нощем със зъби и викаш насън и какви са всичките тези шарени хапченца?, "Тате, защо мама все плаче, а батко започна всеки ден да се бие в училище?, "Тате, има ли живот след смъртта и… какво е това "живот" и какво е това "смърт"?"…
Питат ли питат и питат, а на мен отговорът все ми се губи.
И на тези въпроси, и на онзи, Големия въпрос.
Но, както вече казах, това е малък проблем, докторке, най-вече явно гастрономически, хахаха. Ракът си ме яде малко по малко и очевидно ще има да ме гризе още месец-два. Лошото е, че навярно, тогава няма да има кой да шепне в ухото ми "И това ще мине…".
Пък и знам, че това не е така, ама никак.
Просто не минава.
Минаваме и отминаваме завинаги само ние, покрай онази прословута колона, на която древния владетел е заповядал още преди векове да издялат думите му: "Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда…"…
Само че именно поради това за мен не е чак толкова страшно да си ида, макар като всеки завършен егоист, да скърцам със зъби вътрешно за всичко, което ще изпусна в живота, за всичко, което ще изгубя завинаги, за всичко, което няма да успея да свърша, да видя, да сътворя. И знаеш ли защо, докторке, защото когато самият аз си ида един ден, ще си ида с чисто сърце, тъй като след себе си оставям двама синове като слънца, а това днес не е никак малко.
Нали докторке?
Та затова казвам, че проблемът с рака ми е малък, хахаха.
Дай сега да си платя сеансите дотук, че един Бог знае дали ще има и следващ, ако ме разбираш правилно…

Камен Петров

понеделник, 13 май 2013 г.

Влакче на ужасите насред кризата

(Репортаж за “Дейли мирър”, юни 2084 година)
“Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Добре дошли в най-голямото, реалистично и невъобразимо влакче на ужасите в света! Добре дошли в нашия атракцион! В идните седем дни на гостуването си вие ще видите уникални неща, които няма да забравите никога...” Високоговорителите, монтирани в четирите ъгъла на луксозния вагон на влакчето най-сетне замълчаха и човек вече можеше да остане насаме с мислите си. Настаних се удобно на ергономичното кресло и се загледах в нерадостната картинка отвън, докато стюардът поставяше на масичката пред мен блюдо с апетитни хапки и чаша добре изстудено шампанско. Казвам се Джейсън Мастерсън, на 42 години, от Манчестър. Работя като кореспондент на свободна практика към вестник “Дейли мирър” и едно-две географски списания. Вярно, че от това милионер нямаше да стана, но си струваше заради пътуванията по цял свят и добрите командировъчни. Освен това журналистическата карта ми отваряше много врати, а и яденето, пиенето и жените си ги биваше. Току що бях пристигнал в наистина най-големия атракцион на века – Влакчето на ужасите, наричано до скоро България. Простираше се на площ от 111 000 кв.км., имаше близо 12 милиона статисти, разделени на три основни етнически групи – българи, цигани и турци. Други 3 милиона бяха емигрирали на Запад в последните 50 години, където страната усилено бе изнасяла мозъци и обслужващ персонал – келнери, проститутки, просяци, джебчии, сводници.  Маршрутът минаваше през двата големи мегаполиса София/Пловдив и Варна/Бургас, през няколко планински вериги, едно море, множество реки е стотици изоставени селца и градчета, както и през лагерите на номадите-рокери, разбира се. Струваше си парите, определено. Гледката през прозореца обаче поне за в момента – половин час след преминаването на границата през основната река на атракциона – Дунав, не беше нещо особено. Руини на малки градчета и селца, запустели ниви и изсечени гори, безрадостно небе над безрадостна земя, изоставения преди 30 години силует на доскорошния четвърти по големина град в страната - Русе. Очаквах скоро някаква тръпка, за да си изкарам все пак парите от вестника. “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Вдясно от нас остават руините на Русе – доскоро четвъртия по големина град в бившата страна България, люлка на европейската цивилизация тук, средище на будни интелектуалци и индустриалци... В момента е забележителност единствено благодарение на остров Белене, където са заточени и изолирани по политически причини цигани, турци, евреи, арменци, хомосексуалисти и спинозни... След час ще минем с нашето Влакче на ужасите транзит през острова... Моля, следвайте инструкциите за безопасност! Никакви контакти със заточените! Никаква храна, подхвърляна от купетата! Никакви снимки!...” Русе. Помнех това име от учебниците по история, а и бях намерил някои интересни факти за него в интернет. Градът отдавна бе напуснат от жителите си, подгонени от азотните обгазявания от страна на ограмните фабрики по брега на Дунава на територията на съседна Румъния, от глада и безработицата. Това всъщност беше съдбата на всички по-малки градчета и селца, които замирали и се преливали постепенно в по-големите градове, докато днес – през 2084 година, в атракциона бяха останали само двата основни мегаполиса – София/Пловдив и Варна/Бургас. Останалото бе пущинак, пресечен от блестящата двойна линия на релсите на Влакчето на ужасите, осеян с високите вишки на въоръжената охрана по трасето. Само в по-отдалечените пущинаци се издигаха импровизираните лагери на номадите-рокери, които отказваха да се включат в играта и участваха в нея по свои правила...
В този момент се чуха изстрели и откъм близката борова гора към нас стремглаво се втурнаха с невероятен лев стотина лъскави мотоциклета, окичени по невъзможен начин с животински кожи, опашки и рога, с шипове и вериги, с блестящи капси и кожени седла. Възседналите ги мъже стискаха в ръце автоматично оръжие, с което ожесточено стреляха по Влакчето на ужасите. На часа обаче им отвърна убийственият огън на тежко въоръжената охрана, наредена пред 5 километра по вишките край трасето. Оставяйки няколко десетки трупа и димящи развалини от мотоциклети, останките от бандата се изплъзнаха от стрелбата и отново се скриха в покрайнините на горичката. Сякаш напук на всичко, гостите на атракциона спокойно си пиеха питиетата и наблюдаваха схватката през прозорците на купето. Влакчето на ужасите естествено беше блиндирано и рокерите-номади го знаеха, но това не пречеше да го нападат ожесточено всеки път, когато им се отдадеше възможност, за радост на туристите. Само час по-късно композицията профуча по стоманения мост, който щеше да ни отведе до резервата, наречен Белене. Мизерия, злост, нищета, смърт... Въобще грозна картинка. Хората следяха Влакчето на ужасите с изпълнени с омраза погледи. Неколцина ни паказаха среден пръст. Други хвърляха камъни по нас. Очевидно живееха основно в изградени от пръст и тръстика колиби. Пред някои от тях горяха огньове. Хората се раждаха, живееха и умираха на голата пръст. Ужасно! Почувствах се по-добре, когато отново се върнахме на отсамната страна на моста. Поръчах си един двоен джин тоник и се отпуснах назад. Влакът отново прелиташе през безлюдни поля, осеяни тук-там с колибите и караваните на рокерите-номади...  На следващия ден високоговорителите жизнерадостно обявиха: “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Приближаваме мегаполиса Варна/Бургас... Бившата морска столица на бившата държава България... В него живеят близо 5 милиона от статистите ни. Той се простира по 350-километровата брегова ивица на атракциона... Основното препитание са риболовът, проституцията, пласирането на дрога и продажбата на органи...” В далечината видяхме грамада от бетонни сгради, метални скелета и настръхнала гора от телевизионни и сателитни антени. Влакчето на ужасите с грохот прелетя между тях. Загледах се през блиндираното стъкло в тътена на мегаполиса, който беше буквално осезаем – на всяко кръстовище проточили се с километри автомобилни задръствания, амбулантни продавачи по ъглите на претъпканите с народ тротоари, проститутки край тъмните входове, ослепителни неонови надписи на бардаци, казина и клиники за купуване на органи, гмеж и сивота. И над всичко това властваше негово величество Смогът, който покриваше огромния град с отровния си плащ. Сега вече не се чудех защо на рекламните каталози всички жители на мегаполиса бяха с маски. В града станахме свидетели на преврат, масов разстрел на стачкуващи студенти, взрив в кола-бомба, няколко верижни катастрофи, паднал самолет. Не беше нещо особено... Ден пети. Бяхме оставили мегаполиса Варна/Бургас зад гърба си и бяхме прекосили на зиг-заг буквално целия огромен атракцион. Не спряхме никъде. Тук имаше строги правила за безопасност. Хранехме се, спяхме и се забавлявахме в луксозните помещения на Влакчето на ужасите. През блиндираните му прозорци видяхме бедуините в Родопите и Пирин, рокерите-номади ни нападаха (все така безуспешно) още три път, минахме през още няколко планини и реки, пресякохме десетки мизерни селка или по-скоро паланки...
Мегаполисът София/Пловдив не се различаваше особено от крайморския си събрат. Само дето беше по-голям и вместо по остта север-юг, беше разположен в посока изток-запад. Тук преди 50 години е била столицата на държавата. Не и личеше. Отново смог, болести, глад мизерия. И тук – проститутки, сводници, джебчии, гангстери и ходещи донори на органи. “Правителството” представляваше върхушката на местните гангстерски банди, които държаха открито хазарта, проституцията, наркопазара и... всичко останало. В огромния град живееха над 6 милиона статисти. Тесничко им беше. Нашето Влакче на ужасите обаче прелиташе по високоскоростните си релси високо над околната гмеж, в самото сърце на смога. Тук видяхме политическо убийство, раждане на улицата, престрелка между враждуващи банди, изнасилване, обир на банка. Тъпо... Ден седми. Отново на границата. Пресичаме Дунав по огромен железобетонен мост, носещ древното (и тривиално, бих казал) име “Дунав мост”. От другата страна на границата на атракциона ще бъдем прехвърлени от Влакчето на ужасите в традиционен комфортен трансконтинентален влак, с който ще се приберем в къщи. Отново сме в цивилизацията! Дори небето като че ли свети още по-небесно синьо. Няма смог... Прибирам лаптопа в хромирания калъф. Посягам към първото за деня уиски. Влакът успокоително шепти, носещ се върху въздушната си възгламните на 30 сантиметра от земята. Завършваше поредното пътуване и поредния репортаж. Чаках с нетърпение да получа хонорара си, за да изкарам един приятен, макар и краткотраен отдих в любимото си голф игрише в Ню Хемпшиър. А после – отново на път.

Камен Петров