вторник, 11 август 2020 г.

Огненото кълбо

В съня му огненото кълбо гореше със страшна сила, увиснало в клоните на стария чворест дъб край малкото затънтено градче на дълбокия юг.
Въжето на което висеше, се извиваше от конвулсиите на горящия в кълбото човек, а писъците му ехтяха в мрака.
Наоколо в екстаз виеше и се смееше тълпа от получовеци, загубили завинаги човешкия си облик и с крясъци насърчаваше Смъртта.
Момчето се събуди с крясък, в ноздрите му се беше утаил мирис на горяща плът, нечовешките писъци още кънтяха в ушите му.
Минаха години, а сънят, ако това изобщо беше сън, се завръщаше с непонятно упорство и населяваше нощите му.
Момчето неусетно порасна, стана младеж, после мъж.
Животът си течеше незабележимо около него, но демоните в душата му не си отиваха, а сънят се завръщаше и завръщаше, все по-жив и все по-ужасяващ в реалността си.
През годините видя и добро и лошо, срещна много хора – някои от тях бяха като ангели в своята чистота, други – същински демони.
Огненото кълбо обаче не можеше да забрави и да го прогони от паметта си, нито онзи извечен и противен мисир на тлееща плът, както и писъците, които се носеха от обвесеното на въже кълбо, което се гърчеше в агония.
Тогава момчето-мъж реши, че ще превърне в мисия на живота си и в своя основна цел това, да се завърне към корените си и към онова малко градче накрай света.
Да открие огненото кълбо и да изцери човекът, скрит в нажежените му недра, да изцели болката му и да въздаде мир и спокойствие на измъчената му душа.
Момчето-мъж се вгледа дълбоко вътре в себе си. Търсеше изначалното добро, търсеше справедливостта, търсеше човечността, която се крие дълбоко във всеки от нас, без значение какви сме – добри и зли, млади и стари, черни или бели, мъже и жени, прокълнати или благословени.
Вгледа се в същността си, в спомените и съновиденията си и се върна там – в самото начало. Видя група хора, озверели, безумни, нечовечни, събрали се в онова малко затънтено градче, някои навлекли бели роби и качулки, други дошли просто така – заедно със семействата си, като на пикник, хапват и пийват домашна бира и лимонада, нагъват сандвичи, прегръщат децата си и жадно гледат как обвесен на дървото гори жив човек като самите тях и как умира в адски мъки, без дори да знае защо.
Момчето-мъж прелетя във времето и пространството и се завърна към страдащата невинна душа, скрита в огненото кълбо.
Разпръсна озверялата тълпа, която се разбяга с писъци и ругатни в мрака.
Пресегна се и откачи от примката гърчещото се в конвулсии тяло.
Загаси пламтящия огън с косите си.
Погали овъгленото лице с пръстите си.
Успокои потръпващите му длани със своите длани.
Попи сълзите му с устните си.
Даде му последна надежда, причастие и упование със сърцето си, което беше преизпълнено с болка, но и с любов към целия страдащ свят.
Когато всичко наоколо най-сетне утихна, а тялото пред него се умири, приемайки Смъртта умиротворено, момчето приседна на обгорялата трева и обгърна раменете му, шепнейки думи на успокоение, умиротворение и печал.
Южняшкият вятър сякаш притихна.
Обгорените листа на стария чворест дъб, превърнат в ешафод зашепнаха неземна мелодия, нощните звуци се отдръпнаха и наоколо настъпи тишина.
Момчето-мъж надникна в съзнанието си и там видя своята жертвоготовност и човеколюбие, които най-сетне бяха намерили своя път след дълги години на терзания, кошмарни съновидения и неискани спомени.
То се разплака, но това бяха сълзи на изцерение и сълзи на благодарност, че най-сетне всичко е свършило, макари да не беше забравено.
И за него самото, и за този, който беше освободил от огненото кълбо.
Момчето-мъж прошепна тиха молитва.
Обърна очи към небето.
После ги извърна отново дълбоко вътре в себе си, за да запомни завинаги този миг, в който доброто отново беше победило злото в извечната им борба за надмощие на този и на онзи свят, амин.
На земята тялото лежеше вече умиротворено.
Слепите очи не плачеха.
Мъртвите устни не молеха пощада.
Ръцете и краката спокойно почиваха на хладната трева.
И когато най-сетне сключи обгорените пръсти на гърдите му, а последното му дихание излетя във вечността, момчето-мъж изведнъж видя да се устремява към небето онова същото огнено кълбо от съня му, ярко, пламтящо и светло като самата същина на живота ни, който сме орисани от раждането си да водим на тази грешна земя.
Но сега кълбото вече не беше зловещо и угнетяващо, от него не се носеха писъци и нетърпима воня на опърлено.
Кълбото светеше с нова ярка светлина и я хвърляше върху света по пътя си, докато летеше нагоре и все по-нагоре.
Докато накрая не се превърна в една истинска нова звезда на небосклона, където остана да осветява пътя на хората занапред и вовеки веков.
На този и на онзи свят.