понеделник, 11 януари 2016 г.

Синът ми, имитаторът

-          Няма да КРЕЩИШ на тати да ходи при баба!- чувам как КРЕЩИ от другата стая синът ми на майка си, докато тя го къпе, а аз си пия бирата.
Синът ми е едва на 3 годинки, но бързо схваща. Семейството е в криза. Скандалите се норма. Парите в общи линии ги няма. Общуването – също. Освен ако не е съпроводено от крясъци, разбира се.
Хайде, добре дошъл в клуба на социопатите и невротиците, синко, викам си горчиво, после си отварям нова бира. Бирата е бира затова, за да си я отвориш и да я изпиеш, без много-много да се замисляш за разни други, отвлечени работи, като наеми, заеми, кредити, сметки за ток, вода, телефони, интернет, телевизия и прочие.
В това време, при всяка моя издънка, моето момиче ме натирва все при майка ми, след поредния скандал разбира се.
-          Стига сте КРЕЩЕЛИ, още съм малък и ме е страх! – КРЕЩИ при тези скандали синът ни.
И още:
-          Мамо, татко, обичам ви!
Да, ама мама и татко яко са набрали и не го чуват.
Крещят.
Обиждат се.
Нараняват се взаимно.
КРЕЩЯТ.
-          Мамо, татко, обичам ви!
Друг път!
Нещата трябва да се изяснят един път завинаги, дребосъче.
-          Татко, мама защо казва, че пиеш много бира? Пий по-маааалко биричка, а?- казва синът ми, докато съм го сложил на тоалетната чиния барабар с детската приставка и чакам да се изака.
-          Искам да чуя едно голямо „пльок“ и после да станем и да избършем дупето.- викам дипломатично, а синът ми в това време твърде мнително за крехката си възраст ме изучава.
-          Защо все крещите с мама?- пита накрая той, докато се напъва там, където хората обикновено се напъват.
-          И ти крещиш.- казвам му съвсем некоректно.
-          Ама аз съм малък, затова.- затапва ме синът ми.
Е, да, ще ми се да му отвърна. Прав си, сине. Като бях малък, баба ти и дядо ти по същия начин все си крещяха. Докараха ме до болница. Неврастения или нещо такова ми беше диагнозата, не помня, нали съм бил мъничък – точно като теб. Ама още си ги обичам – неврастеник или не. Ти само не ме имитирай, моето момче.
Навремето дядо ти все пиеше тайно "лоша" кока кола с коняк вътре, пък аз все го издавах на баба ти и те все си крещяха.
Но ти недей, синко.
Защото
Това
Може много
Да боли
И да
Остане завинаги
После го вдигам от клекалото и му избърсвам дупето с мокри кърпички без алкохол.
Никакъв алкохол.
Синът ми е това.
Моето момче.
Мой тайо, приятел мой.
-          Дай пет, тайо.- вика той засмян и аз давам разбира се, къде ще ходя.
При това ми е хубаво.
После отиваме оттатък при мама и всичко пак е наред.
Поне до поредния скандал.
И крещенето.
И заточението при баба.
Семейство...

Камен Петров, 11 януари